Джуд Деверо
Спомен (20)

Глава двадесета

Мег чувстваше болка в краката. Всъщност болеше я цялото тяло. Вървеше вече два дни, а не бе привикнала да ходи.

Настигна я раздрънкана, натоварена със зеле каруца. Тя се дръпна встрани от пътя и нагази в прахта и мръсотията отстрани. Облегна се на едно дърво за минутка отмора. За хиляден път се питаше как се оправят Уил и децата без нея. Дали когато се върне, Уил ще й се сърди? Или ще бъде толкова разстроен за нея, че ще я прегърне, доволен, че се е прибрала жива и здрава? А може и да не й говори в продължение на дни… или години?

Мег никога не бе чувала някоя съпруга да избяга, а после да се върне при мъжа си. Затова не можеше да предвиди какво ще направи той. Вярно, веднъж й разказаха как някаква избягала с чужд мъж, но никога не бе ставало дума жена да избяга, за да намери учител — какъвто бе нейният случай.

Погледна към слънцето и прецени, че има поне още два часа, преди да прекара поредната студена нощ върху голата земя. Затова се отдръпна от дървото и закрачи отново.

Мина почти месец от случката, която според Мег промени живота на нейното семейство. Откакто онова момче Едуард се появи, нищо вече не бе същото. Поне не за нея и децата. Уил си остана същият и когато Мег се опита да го заговори за настъпилите промени, той се ядоса. Отказа да обсъжда думите на Мег, че Кали и Талис всъщност са от благороден произход.

— По-добре е да са фермерски деца! — отсече той така разгневен, че всички го погледнаха изумени. Уил никога не се ядосваше безпричинно, а сега не схващаха кое предизвика раздразнението му. — Забравете това момче! — продължи да крещи той. — Как ми се ще никога да не се бе появявало.

Дните минаваха, но децата не забравяха посещението на Едуард. Мег бе права — той промени нещо в тях. Кали разглеждаше книгата с такава жажда, та Мег си помисли, че ще глътне красивите заврънкулки. А Талис се опитваше да размахва меча, както Едуард му показа. Така продължи около месец; после Кали спря да разглежда книгата, а Талис заряза меча и повече не посегна към него.

— Какво има? — разтревожи се Мег, защото лицата и на двамата се издължиха и те станаха необичайно мълчаливи.

— Няма смисъл — обяви Талис. — Не ми е нужен меч. По-добре да стана ковач.

Мег бе свикнала с мрачните настроения на Талис; вечно смяташе, че мизерията ги дебне зад ъгъла. Необичайното сега беше, че Кали не му се подигра и не му каза, че говори глупости. Мег не си бе давала сметка, но една от „задачите“ на Кали бе да развеселява Талис, да му посочва оптимистичната страна на нещата. Ако Талис обявяваше, че не може да се справи с нещо, Кали се намесваше и му вдъхваше кураж: той е способен да направи всичко на този свят — Мег знаеше откъде идва убедеността на Талис, че е в състояние да премести и планина — просто Кали вярваше, че е така.

Но Кали не каза нищо, когато Талис остави меча. А когато прибра скъпоценната книга, Мег я попита защо.

— Не мога да чета — обясни детето. — Никога няма да се науча. Бива ме само да храня зайци.

Мег не бе чувала Кали да отрони „не“ през живота си. И никога не бе чула да казва, че иска нещо. Сякаш единственото й желание бе да е с Талис. Талис вършеше нещата, а Кали го следваше и го насърчаваше, че може да ги стори. Бяха идеална двойка: неговият песимизъм и самоувереност се съчетаваха с нейната стеснителност и вяра в магиите и красотата. Но преди всичко — насърчаваше Талис с непоклатимата си вяра в него.

Когато Мег чу Кали да се оплаква, че не може да чете, се наложи да приседне. Трябваше да приеме съществуващите факти: нещата се бяха променили и никога нямаше да са каквито бяха.

Няколко дни тя размишлява какво да предприеме. Реши да отиде при съпругата на Джон Хадли и да поиска пари, за да наеме учител за децата.

Мег предпочиташе съпругът й да решава проблемите, а тя да се съгласява; правеше го почти толкова сляпо, колкото Кали следваше Талис. Но Мег не бе глупава, Досещаше се защо Джон Хадли не е дошъл да потърси скъпоценния си осиновен син. През изминалите години или съпругата му е родила здраво момченце, или някак е успяла да убеди съпруга си да забрави за момчето. Мег нямаше да се учуди, ако онази жена е излъгала, че Талис е мъртъв.

Но Мег бе уверена, че Алида знае истината. Уил купи фермата с пари от нейно благородие; така й бе казал. Е, Джон може и да смята, че децата са мъртви, но Алида знае, че са живи някъде. И ако нейно благородие не се интересува от нечий чужд син, редно е да я е грижа за собствената й дъщеря и не може да я остави необразована. Как ще погледнат на невежеството на Кали, когато най-сетне отново я приемат в богатата къща на баща й?

Мег не обичаше да мисли чак толкова напред, за времето, когато децата нямаше да са „нейни“. Представяше си момента на раздялата много, много далечен; може би когато децата станат възрастни?

А когато станат възрастни, трябва да знаят всичко, което една дама или благородник знаят. Щом Талис иска да стане рицар, трябва да научи всичко нужно на един рицар. И щом Кали иска да се научи да чете — един Господ знае защо й е необходимо, след като нейните истории са къде-къде по-хубави от всичко, което можеш да откриеш в някоя книга, — то Мег ще й помогне да го постигне. Когато Мег се озове в Рая, тя възнамерява да увери Господа, че е направила всичко по силите си, за да помогне на децата да получат най-доброто, което животът предлага.

 

На Мег й бе нужна цяла седмица, за да измине осемдесетте километра до къщата на Джон Хадли. На два-три пъти се губи, а една привечер скуба кокошки срещу нещо за хапване. Най-после достигна целта си, но почти се разплака от изтощение и отчаяние при вида на стърчащите останки от стария замък след пожара. Затова ли Джон Хадли никога не бе потърсил децата? Нима той и цялото му семейство бяха загинали в пламъците?

Не й хареса идеята да спи в руините — в тях имаше нещо призрачно и зловещо. Колко време след напускането им с Уил бе избухнал пожарът? През онази нощ, преди девет години, Уил й каза, че в замъка и в селото има чума и те трябва веднага да напуснат. Дори не изслуша докрай всичко, което й разправяше, а хукна с бебетата. Не каза и дума, когато през следващите няколко дни Уил обикаляше лихварите и предлагаше нещо (никога не разбра какво) срещу пари, с които купи каруца и ги отведе от селото, където бяха израсли. После купи хубавата ферма за нея и за децата и тя повече не се върна към миналото.

Ако не се бе появило онова момче Едуард, нямаше да се върне в родното си село и сега. Докато лягаше на студената земя далеч от замъка и се готвеше да заспи, тя се усмихна при мисълта за всички, които искаше да види, преди да се върне при Уил и децата.

На сутринта, макар и да не бе спала в легло, се почувства по-добре. Днес щеше да разбере какво се е случило с Джон Хадли и семейството му и ако е възможно, ще се опита да се види с нейно благородие, за да я склони да й даде пари за учител на децата. През последните няколко дни Мег имаше време да обмисли какво ще каже на нейно благородие. Преди да поживее години с Кали и Талис, тя се смяташе за достатъчно умна, или поне толкова, колкото всеки друг, но след девет години с малките палавници се бе научила на някои неща.

Двамата бяха умни и гъвкави като змии; все я заяждаха, погаждаха й номера и какво ли не измисляха с мозъците си, които работеха с бързината на светкавици, за да я подведат и да получат каквото си бяха наумили. Талис бе по-невъздържан. Изпитваше огромно удоволствие да си прави шеги с нея и да се смее гръмогласно, когато тя се хващаше на въдицата му.

Понякога Уил се дразнеше.

— Мег — поучаваше я той, — не бива да смяташ, че всички са добри. Трябва да разбереш, че хората не винаги са това, за което се представят. Понякога дори лъжат, за да постигнат своето.

— Какво значение има? — отвръщаше тя. — Талис не влага лош умисъл, когато поставя жабче в обувката ми или изпразва яйце и го пълни с кал.

— Така е — не се предаваше Уил, — но някои хора го правят с лош умисъл, а ти все вярваш, че всички са с добри сърца.

— Смятам, че на света има повече добро, отколкото зло — бранеше се тя и караше Уил да размахва безпомощно ръце. Истината бе, че нямаше и най-бегла представа за какво й говори. А е толкова лесно да си добър, нали?

Сега се опитваше да си припомни какво й казваше Уил. Днес трябва да е много умна. Не е толкова наивна, колкото смята Уил; още преди години усети, че нещо лошо витае между стените на замъка; ето на — сега стърчи изгорял. Навремето, когато се родиха децата, тя още тъжеше за собствените си бебета. Когато Господи изпрати две други деца, за които да се грижи, не се замисли много-много и им се посвети. Но все пак не можеше да забрави напълно хаоса и гнева на хората тогава.

Заради тези спомени искаше да се види с лейди Алида насаме. Ще й разкаже за хубавата й малка дъщеря (за Мег Кали бе красива като принцесите от историите й) и няма много да споменава Талис, тъй като това вероятно ще натъжи нейно благородие. След като си поприказват, Мег ще вземе парите за учителя и ще се махне — завинаги. Щеше да се закълне, че никога повече няма да безпокои нейно благородие. Тя и сега нямаше да я безпокои, ако не бе необходимостта от учител.

Според Мег подобна договорка е идеална, защото отговаря на желанията и на двете жени. Лейди Алида щеше да узнае, че дъщеря й е щастлива и има кой да се грижи за нея, а Мег щеше да получи парите за учител. После двете жени едва ли щяха някога да се видят — напълно приемливо; освен това нейно благородие щеше да получи уверението — стига да го поиска, — че съпругът й никога няма да чуе за осиновеното момче.

Първоначално Мег смяташе да отиде при лорд Джон, но се отказа. Най-вероятно Джон Хадли отдавна е забравил чернокосото момче — или го смяташе за мъртво, — затова Мег не искаше да му съобщава, че Талис е жив и здрав при нея и Уил. Джон може да реши да го вземе. Но Мег не смята да съобщава на лейди Алида, че не желае Джон да узнае къде е Талис. Дори ако нейно благородие създаде някакви спънки, Мег възнамерява… Е, може би заплаха бе прекалено силно, но може да даде на нейно благородие да разбере, че ще спомене на Джон за децата, ако не получи парите.

Да, помисли си Мег, изключително доволна от себе си, Уил може да се гордее с нея. Веднъж поне няма да я подведат.