Лей Грийнууд
Роуз (8)

Глава осма

— Чудя се защо ли не се е омъжила? — каза Монти, когато си лягаха.

— Предполагам, че не сте я питали? — отговори Джордж.

— С това лице и тяло! Ако знаеха и как готви, щяха да се наредят на опашка оттук до Остин. Самият аз се изкушавам да й предложа.

— Ти!

Джордж не можа да повярва колко много го разстрои идеята на Монти, че може да се ожени за Роуз.

— Какво се чудиш? Не съм грозен, а и тя ме харесва.

— По какво съдиш?

— Държи се добре с мен.

— Плащат й, за да се държи добре с теб.

— Знам, но има разлика.

Джордж не искаше да си признае откровено за надигащата се у него вълна на гняв.

— Няма да удостоя тази забележка с отговор, като те попитам какво имаш предвид. Освен това тя е по-възрастна от тебе.

— Няма закон, който да забранява на мъжете да се женят за по-възрастни жени. Пък и в случая с Роуз идеята не е никак лоша.

 

 

Джордж изпитваше необходимост от помощта на Хен, за да вразуми брат си, но тази нощ беше ред на Хен да спи навън.

— Съгласен съм, че е необичайно за такова хубаво момиче да не е омъжено, но не виждам защо ти искаш да се жениш за нея?

— Хубаво! — възкликна Монти. — Момиче! Та тя е жена, при това красива, и на теб много добре ти е известно. Кой знае каква приказки си й разказал, за да я доведеш тук, и ако не беше такова студенокръвно животно, сигурен съм, че самият ти щеше да я свалиш.

— Аз нямам намерение да се женя за нея. Не знаех, че ти искаш.

— Шегувах се — призна Монти, — но идеята не е лоша. Щеше да ни готви цял живот.

— Лягай си, Монти. И, за бога, не й позволявай да разбере, че мислиш да се жениш за нея само за да ти готви.

— Че какво от това?

— Един ден ще разбереш и тогава ще се гърчиш всеки път, когато си спомниш, какво си казал.

— Стига сте говорили. Не мога да заспя — оплака се Зак.

— Свършихме вече — отговори Джордж.

Но той също не можеше да заспи. Чувствата, които го бяха обзели, бяха твърде многообразни, силни и неочаквани, за да му позволят да си отдъхне. Мисълта, че някой може да се ожени за Роуз, го беше разстроила дълбоко. Но защо? Какво му влизаше в работата, за кого ще се омъжи тя? Освен това, ако се спре на Монти, това би разрешило почти всичките му проблеми.

Но това разрешение на проблемите никак не му допадаше.

Ревнуваше. Монти му бе казал, че Роуз го харесва. Това означаваше особен вид харесване и Джордж осъзна, че иска тя да харесва него повече от останалите.

Не. Искаше тя да харесва само него и никой друг.

 

 

Джордж изгледа подозрително Монти, докато държеше стола на Роуз на закуска. Ядоса се, когато няколко пъти й повтори колко е вкусно всичко. Вбеси се, когато й каза колко е хубава.

— За бога, Монти, затваряй си устата. Как очакваш Роуз да преглъща раздутите ти комплименти заедно със закуската си?

— Никак не е трудно за една жена да приема комплименти по всяко време на деня — обясни му тя. — И без това не ги получавам чак толкова много.

— Не мога да си обясня защо — продължи Монти, — но ти си определено най-хубавата жена, която съм виждал.

С каква скорост го измисли само — помисли си Джордж. — Вероятно го каза, за да ме изпревари.

— Не изглеждаше толкова възторжен първата вечер — изтъкна Роуз.

— Обичам да държа на своето — призна Монти, като се ухили нервно. — Но не ми отне много време, за да разбера, че именно ти си онази, от която това семейство се нуждае.

Толкова бързо го разбра, че избухваше за всичко, което тя казваше — помисли си Джордж.

— Спомням си точно какво каза…

— Остави какво съм казал — прекъсна я Монти. — Прозрях истината.

— Дрън-дрън — измърмори Хен.

Джордж не издържа.

— За бога, Монти, млъкни.

— Джордж не мисли, че си хубава — продължи Монти.

— Не съм сигурен дали харесва готвенето ти дори.

На всички беше ясно, че той го предизвиква, но Джордж не можеше да търпи повече. Вилицата му издрънча в чинията.

— Ще съм ти много благодарен, ако не ме караш да говоря, особено неща, които биха отровили живота ми.

— Мислиш ли, че бих го направила? — възкликна Роуз.

— Ти ще си виновна, ако ги изрека.

— Сега пък Джордж се държи галантно — отбеляза Монти. — Аз ще се справя по-добре. Трябва да вземеш мен, а не него.

— Мис Торнтън няма да взима никого — обяви Джордж, като едва сдържаше гнева си. — Категорично отказвам да се съревновавам с теб за вниманието на някаква си жена.

— Джордж не може да те харесва колкото мен — настояваше Монти. — Не е възможно, след като те нарича някаква си жена. Той и мен не харесва. — Лукавото пламъче отново блесна в очите му.

— За последното си прав — процеди през зъби Джордж. — И за да се разберем веднъж завинаги, мисля, че мис Торнтън е много хубава, харесвам я и тя готви много вкусно.

— Значи ще се съревноваваш с мен за вниманието й — рече Монти с дяволито задоволство.

Джордж хвърли кърпата за хранене и стана от стола.

— Онова, което няма да направя, е да стоя тук и да слушам бръщолевенето ти. Ако остана, може да ти счупя врата.

Той излезе от кухнята, като крачеше гордо. Роуз го виждаше за пръв път истински ядосан.

— Джордж не заслужаваше това — рече неодобрително Хен. — Ти го направи нарочно.

— Ако знаехте как се запознахме с него, ще се изчервите от срам — намеси се ненадейно Роуз.

Братята я загледаха в очакване.

— Джордж ме спаси от един мъж, който ме насилваше да му стана любовница — обясни тя.

— Само се е фукал — възрази Монти, а вината му го караше да се сърди сам на себе си.

— Люк извади револвер. Щеше да застреля Джордж, ако беше по-бърз и по-силен.

— Какво точно се случи? — попита Зак, очарован, че вижда любимия си брат в тази нова светлина.

— Джордж повали Люк и го изхвърли на улицата. А сега отиди при него и му се извини — обърна се тя към Монти. — Ако не го сториш, много вода ще изтече, докато хапнеш отново печена пуйка.

— Джордж го е набил? — попита Зак с разширени от вълнение очи.

— Накълца го на парченца — рече Роуз, като най-безсрамно поощри надеждата на момчето за кървави подробности. — Гледката беше страхотна.

— Йеее! — извика момчето. — Защо не бях там да го видя?

— Пък Джордж се оплаква от мен, че аз съм преувеличавал — промърмори Монти.

— Направи, каквото ти каза Роуз — рече Хен.

— Отивам — отвърна Монти и се намуси, — но аз не се шегувах. Наистина мисля, че ти си най-красивата жена, която съм виждал. И най-добрата. Не разбирам защо не си имала една дузина кандидати за женитба. Ако бях от онези, които искат да се задомят, щях да се гордея да имам жена като тебе.

— Благодаря ти, Монти.

— Не беше със зъл умисъл — каза Хен, след като брат му излезе. — Само искаше да подразни Джордж.

— Не бива да го прави. Джордж не мисли за нищо друго, освен за вас.

— Монти го знае. Само дето не го бива да изразява благодарността си. По го бива да се кара. И аз съм такъв.

— Но ти проявяваш разбиране.

— Монти също — каза Хен и замълча за миг. — Имаш ли нещо против, ако Зак и аз постоим малко тук? Монти ще се справи по-добре, ако никой не го гледа.

— Стойте, колкото искате — отговори Роуз.

Зак протегна бисквитата си.

— Щом ще седя тук, искам още конфитюр.

 

 

Джордж трябваше да се ощипе, за да дойде на себе си. През цялото време знаеше, че Монти само го дразни, а бе си позволил да се разгневи. Държа се ревниво, като отхвърлен любовник. Откакто Монти спомена, че Роуз може да е влюбена в друг, Джордж се вкисна като ужилена по носа мечка. Не знаеше защо толкова се ядоса, не знаеше и защо ревнува, но беше така. Готов беше да се сбие с брат си.

Може би беше време да определи защо точно го интересува Роуз. Разбира се, че не беше нормално за един мъж да се разстройва толкова само защото брат му е казал, че домашната прислужница е хубава.

Освен ако не е влюбен в нея.

Не беше влюбен в Роуз, но явно не можа да си заповяда да не изпитва чувства към нея. Откакто докосна бузата й, мислеше за нея. Харесваше я. Харесваше я толкова много, че искаше и тя да го харесва толкова. Очевидно бе превъзмогнал елементарното си физическо желание към нея.

Но как би могъл един почтен мъж да каже, че се е привързал толкова много към една жена за по-малко от седмица? Помисли си за многобройните любовни авантюри на баща си. Дали желаеше Роуз само защото някой друг я желаеше? Щеше ли да загуби интереса си към нея, ако срещнеше друга, по-привлекателна и по-вълнуваща жена?

Познавал бе много вълнуващи и привлекателни жени, но не се беше привързвал емоционално към нито една. Означаваше ли това, че интересът му към Роуз е силен и истински?

Баща му се бе дуелирал за жена, която му омръзна точно шест месеца по-късно. Дали и с него нямаше да стане същото? Джордж никога не се беше заблуждавал. Всеки път, когато се погледнеше в огледалото, сякаш отново виждаше Уилям Хенри Рандолф. Виждаше същите стремежи, които съсипаха живота на баща му, същото нежелание да поема отговорност, което едва не бе разбило и семейството му. Каквито и да бяха чувствата му към Роуз сега, независимо колко силно би могла да пламне страстта, в крайна сметка тя би утихнала също както при баща му. Джордж съзнаваше това и не можеше да поеме риска да се влюби. Нещо по-лошо, не можеше да позволи на Роуз да се влюби в него. Не трябваше да причинява на никоя жена онова, което баща му бе причинил на майка му.

 

 

— Роуз твърди, че си набил някакъв тип заради нея.

Джордж проверяваше пушките на седлата.

— Мисля, че се държах глупаво, като ви разказах как мъжете се редят на опашка за нея.

— Така беше.

— Не исках да я засегна.

— Ти никога не го искаш, Монти — рече Джордж и вдигна очи. — Но не се и замисляш, преди да избухнеш и да кажеш нещо, което да вбеси хората.

— Но тя е хубава и аз наистина я харесвам. Онзи, който я вземе, ще бъде щастлив.

— Именно заради това трябва да си държиш устата затворена. Тя сигурно го съзнава, защото е на двадесет години и е неомъжена.

— Защо? Какво не й е наред?

— Питай нея.

— Може да съм безчувствен и глупав, но не съм толкова тъп.

— Никога не съм те мислил за такъв — рече Джордж, а всичкият му гняв се изпари. — Мисля, че и баща ни не беше такъв, но знаеш как се държеше.

— Кучият му син! — изруга Монти. — Ако още веднъж кажеш, че съм като онзи проклет мръсник, ще те убия.

— Всички сме като него — рече Джордж. — И няма да го забравим, докато сме живи.

— Казваш го само защото знаеш, че ти не си такъв.

Джордж се изсмя горчиво и иронично.

— Аз съм точно като него и това ме плаши до смърт.

 

 

След четири дни Роуз с изненада видя, че Тайлър се връща сам с дървения материал и провизиите. Джеф бил решил да остане в града още няколко дни, за да научи нещо повече за Ричард Кинг. През следващите два дни момчетата се изредиха да орат градината. Тъй като никой не знаеше как да се справя с плуга, а мулето не знаеше повече от тях, работеха през по-голямата част от деня с помощта на Джордж, Монти и Хен. Роуз бе убедена, че този район на Тексас не бе чувал толкова много ругатни, откакто испанците бяха дошли тук преди повече от триста години да търсят злато.

Най-после момчетата решиха да водят мулето, докато другите двама се мъчеха да държат плуга изправен. Той ги подмяташе насам-натам като парцалени кукли. Зак прекарваше по-голямата част от времето си, като замеряше с буци пръст по-големите си братя, а сетне бягаше далеч от тях. Тайлър се занимаваше с кокошарника.

Роуз умираше от смях.

Когато приключиха, не се виждаха прави редове. Из цялата градина имаше неразорани чимове, но по-голямата част от плодородната почва беше изорана и Роуз можеше да засади зеленчуците.

— Искам да засадим градината днес — обърна се Роуз към Джордж на следващата сутрин. — Имаш ли нещо против?

— Не. Какво искаш да направя?

— Да прекопаеш лехите, така че да мога да засея семената. Зак може да ги заравя.

— Все ми даваш най-трудната работа — оплака се момчето.

— Най-трудното е да се оформят лехите — поясни Роуз.

— Ще ги прекопая — съгласи се Джордж — и ще забия коловете, когато започнат да растат лозите, но не ме карайте да бера нищо.

— Това е задължение на Зак — рече тя.

Зак направи гримаса.

— Нито да троша, чистя или да беля черупки.

— Това е мое задължение — рече Роуз.

Момчето се поуспокои.

Джордж не беше изпитвал такова задоволство, дори и когато живееше в дом, пълен с прислуга и снабден с най-доброто, което можеше да се купи с пари. Знаеше, че ще го накарат да прекопава картофите, да бере фасул, тикви и какво ли още не, но нямаше нищо против това. Вече беше изкоренил къпини и лози и ги бе засадил до огражденията за добитъка. Имаше достатъчно диви орехи покрай потоците, които бяха много по-големи от техните в двора, но Роуз му бе предложила да засадят плодни дървета.

— Нищо не може да замени пресните плодове — бе казала тя.

— Не мислиш ли, че е ужасно голяма? — попита Джордж, като оглеждаше градината, заемаща цял акър. Бяха я разположили в старото ограждение за добитъка, за да я предпазят от хищниците, сърните, антилопите, мустангите и всякакви други животни, които можеха да нападнат сочните й плодове. Щяха да преградят място за мулето и кравата, докато им направят обор. А сетне можеше да направят и навес.

— Нямате представа колко много ядете вие, мъжете — каза Роуз. — Трябва да складирам доста запаси, за да изкараме зимата.

— Можем да си купуваме необходимото от града.

— Как ще носиш тикви, домати и фасул от града? — възпротиви се тя. — Освен това, не предпочиташ ли прясна царевица пред царевична каша?

Започнаха да засяват градината. Джордж прекопаваше лехите, Роуз внимателно засаждаше семената, а Зак весело ги зариваше с босите си крака в рохката почва.

А Джордж не можеше да се начуди на задоволството, което като че ли се просмукваше в тялото му от земята. Чувстваше се по-спокоен, по-оптимистично настроен, помирен със света, отколкото когато и да е било. Нямаше ли да е чудесно, ако нещата останеха завинаги такива?

Разбира се, нищо не траеше вечно. Понякога преминаваше за ден, дори за няколко часа. Спокойствието щеше да изчезне, щом братята му се приберяха у дома. Енергията на Монти, жизнеността на Хен и мрачното настроение на Тайлър щяха да бъдат достатъчни, за да го заличат напълно.

Дали щеше да се чувства така утре, следващата седмица или всичко беше само мимолетно настроение?

Като си помисли за това, установи, че през изминалите седмици братята му не бяха толкова избухливи. Дали и това не се дължеше на Роуз?

 

 

— Докато Тайлър свърши с кокошарника, аз ще остана да помагам на Роуз — предложи Монти на следващия ден.

Джордж изгледа продължително брат си, а в погледа му се четеше недоверие.

— Кога разбра, че можеш да вършиш друга работа, освен да яздиш?

— Ти каза, че всички трябва да помагаме — напомни му Монти. — Двамата с Тайлър свършихте повече работа, отколкото ви се полагаше. Хен остана тук вчера. Днес е мой ред да помагам.

— Откога стана такъв филантроп? — попита Джеф. Той се бе върнал от Остин предишната нощ и нервното напрежение се бе върнало с него.

— Когато разбрах, че е по-добре да гледам Роуз, отколкото кравите — отвърна Монти. — Освен това, работата тук сигурно е по-лесна.

— Мисля, че е по-добре да се редуваме — намеси се Хен. — По този начин всеки ще разбере колко е тежка работата на другия.

— Правилно — съгласи се Джордж и стана.

— Може ли да дойда с вас? — обади се Зак.

— Не, имаш достатъчно работа тук.

— Монти ще я свърши.

— Няма да върша и твоята работа — отговори Монти.

— Тайлър да остане — предложи Зак.

— Тук съм вече цяла седмица — възрази той.

— Аз пък съм тук цял живот — отбеляза Зак.

— Скоро ще започнеш да яздиш с нас — увери го Джордж — и когато това стане, вероятно ще искаш да оставаш тук.

— Ех, защо не съм в Ню Орлиънс — въздъхна момчето. — Там няма да доя крави и да нося яйца.

 

 

Джордж се прокле за слабостта, която го накара да се поддаде на любопитството да узнае какво правят Роуз и Монти, но продължаваше да върви след кравите. Трябваше да ги върне при бика, но това обикновено ставаше в края на деня. Фактът, че имаха повече крави от обичайно, които току-що се бяха отелили, или скоро щяха да се отелят, не беше извинение. Той искаше да види Роуз. Нямаше съмнение по този въпрос. Дали желанието му бе свързано със способността й да превръща ранчото в истински семеен кът? Напоследък бе забелязал промяна в начина, по който братята му говореха за него. Споровете им не бяха така ожесточени и те с нетърпение очакваха да се съберат на вечеря. Понякога говореха така, сякаш щяха да останат да живеят тук до края на живота си.

Тя им бе помогнала да се обединят в единно семейство.

Тя непрекъснато се стараеше да прави разни неща за тях. Приготвяше дивеча, който Монти носеше вкъщи, и избягваше да пипа нещата на Хен. Никога не наричаше Тайлър момче и не насочваше вниманието върху върлинестото му тяло и некоординираните му движения. Все повече се привързваше към Зак. Грижеше се той да изпълнява задълженията си както трябва. Докато тя самата работеше, часове наред разговаряше с него, отговаряше на стотиците въпроси, които всички шестгодишни хлапета задават, и отделно му обръщаше внимание, когато той се почувстваше съвсем незабележим сред петимата си, извисяващи се над него братя. Тя разбираше, че Джеф не се чувства пълноценен заради ръката си. Не беше по силите й да направи нещо за него, но не го и глезеше.

А Джордж направо го глезеше. Той знаеше, че само да спомене за някое свое желание или дори предпочитание, и то се изпълняваше. И все го поглеждаше за одобрение. Струваше му се, че колкото повече я хвали, толкова по-усилено работи. Понякога изпитваше вина, че тя цени толкова високо мнението му.

И всичко това го правеше щастлив.

Накрая бе принуден да признае, че жадува за такова внимание. Баща му никога не бе проявявал привързаност към него, а майка му не бе в състояние да компенсира това. Тя не мислеше за никой друг, освен за съпруга си. Ако Джордж се осмелеше да критикува баща си, тя го укоряваше със сълзи на очи и напомняния за собствените му неизпълнени обещания.

Роуз беше толкова различна. Тя беше силна и жизнена, готова да отстоява своето и винаги нащрек да се скара с братята му, когато сгазеха лука. И на него беше готова да каже къде греши, според нея. Двете бяха коренно различни. Отначало считаше поведението на Роуз за нехарактерно за жена, но се оказа, че изобщо не е трудно да свикне, както си бе представял в началото. Вероятно, защото тя беше изключително разумна. Питаше се какъв ли щеше да бъде животът му, ако майка му приличаше поне малко на Роуз.

Джордж изби от главата си всички мисли за своите родители. Те бяха живели по свой начин, бяха направили избора си, бяха заплатили за грешките си.

Нищо не можеше да бъде променено сега.

— Благодаря на Бога, че се върна — каза Монти, като изскочи от къщата в мига, в който първата крава влезе в двора. — Знаеш ли какво ме накара да правя тази жена? Да пера! Пренасях и търках, докато ми се зави свят. Ако върша това още един ден, по-добре да отида при бандитите на Кортина.

Монти остана навън, за да помага на Джордж да вкара кравите в ограждението, а сетне пришпори коня си с все сила.

Роуз излезе от къщата, когато Джордж приближи. Тя носеше широкопола шапка, завързана под брадичката й на голяма фльонга. Съвсем непрактична за равнините на Южен Тексас, но определено хващаше окото.

Беше облечена в рокля от жълта басма, обгръщаща раменете, гърдите и талията й, както никоя друга рокля, която бе обличала след пристигането си в ранчото. Джордж остана като хипнотизиран при вида на едрите й вирнати гърди. Той забрави какво е апетит, невинност и очарование. Загърчи се лудешки в клещите на похотливостта.

— Какво си направила с Монти? — попита Джордж, като се мъчеше да не мисли за тялото на Роуз.

— Казах му да работи толкова, колкото говори. Той се опита и едва не рухна — засмя се тя. — Никога няма да му позволя да забрави, че не се е оказал достатъчно силен, за да върши женската работа. Виждал ли си Зак? Трябваше да ми помогне да наберем къпини.

Тя носеше две плетени от тръстика кошници.

— Вероятно е използвал пристигането ми, за да се измъкне. Искаш ли да дойда с теб?

— Няма ли да те чакат момчетата?

— Монти ме замести.

— Тогава ще се радвам, ако дойдеш.

Видя му се малко смутена.

— Къде са къпините?

— Досега слизах само надолу към потока. Но като си с мен сега, Монти ми бе казал, че има къпини и на една миля отвъд брода.

— Това е доста път.

Очакваше го с нетърпение. Искаше да й помага да преминат през колкото може повече поточета, изпречили се на пътя им.

— Ще трябва да яздим, ако искам да се върна навреме, за да се заема с вечерята.

Докато оседлаваха двата коня, Джордж успя да избие от главата си мисълта за гърдите на Роуз, но в мига, в който обви с ръце талията й и я повдигна да седне на седлото, тя отново го завладя. Усети как тялото му се напрегна и слабините му се издуха. Едва се качи на седлото. Там се почувства малко по-добре.

— Приятно е човек да се поразходи за няколко часа — отбеляза тя, докато яздеха. — Чувствам се като вързана за къщата, откакто съм тук.

Джордж се чудеше как е устоял да не я докосне в продължение на две седмици. Още повече се чудеше защо това желание го връхлетя така внезапно. Може би същото е било и с баща му. Ако е било така, разбираше защо баща му бе прегрешавал толкова често.

— Мога да те заведа в града, ако искаш.

— Може би след известно време. Засега ми е приятно да стоя тук.

Джордж не съзнаваше с какво нетърпение бе очаквал отговора й и сега се поуспокои. Очевидно ревнуваше от всеки мъж, който би я погледнал. Очакваше чудесното чувство на задоволство, но днес то не се появи. Цялото му тяло беше напрегнато като слабините му.

— Какво смяташ да правиш с къпините?

— Искам да приготвя сладкиш. А Зак иска конфитюр.

Разговорите за сладка и конфитюри, за консервиране на зеленчуци, за сушене на грах и фасул, за засаждане на зеле и спанак за зимата би трябвало да го отегчават.

Но те го развълнуваха. Те означаваха, че Роуз възнамерява да остане.

Джордж забрави, че прилича на баща си. Не мислеше за нищо друго, освен за красотата на Роуз и как копнее да я прегръща и целува, докато двамата се слеят в едно цяло. Стори му се, че стигнаха до къпините прекалено бързо. Той скочи от седлото си и се озова до Роуз за секунди.

— Мога да сляза и сама — рече тя.

Но той вече бе обхванал талията й с ръце. Те останаха там, а Роуз на седлото.

— Ще ме пуснеш ли да сляза? — попита тя.

Опита се да го подхвърли небрежно, но Джордж усети, че и тя чувства напрежението помежду им. Смъкна я от седлото. Още не бе махнал ръцете си от нея, когато тя се обърна, за да развърже кошницата от седлото.

— Цял следобед ли ще ме държиш прикована до коня?

Джордж бавно свали ръцете си.

— Ще те пусна, макар че никак не ми се иска. Не съм съзнавал досега колко си хубава.

— Трудно е да изглеждам привлекателна, докато се трудя като роб край печката или коритото за пране — отвърна Роуз и тръгна към натежалите от плод къпини. Стори му се, че му се усмихна малко кокетно. — Учудващо е какво правят една нова шапка и хубава рокля.

— Не става дума за дрехите…

— Не че шапката и роклята са нови — продължи тя, като започна да бере къпини. — Не съм си купувала нищо свястно, откакто почина татко. Вземи кошницата си и започвай да береш — нареди му тя, след като се огледа и видя, че Джордж още е до конете. — Ще стоим тук цял следобед, ако бера само аз.

Джордж отиде до конете, взе кошницата и започна да бере къпини. Само че толкова често поглеждаше към Роуз, че по пръстите му скоро се забодоха дузина трънчета.

— Уж са черни, а не червени — каза тя, като забеляза капчиците кръв по ръцете му.

— Изглежда, не притежавам твоето умение да се пазя от трънчетата.

— Ако си гледаш в ръцете…

— Предпочитам да гледам теб.

Откровеността му я смути, но тя не престана да работи.

— Може би трябваше да изчакам Зак. Той бере по-бързо от теб.

— И вероятно яде повече.

— Вероятно — съгласи се Роуз.

Ала напрежението помежду им остана. Небето беше облачно и ветрецът хладен, но кръвта на Джордж гореше.

— И не може да те оцени, както трябва.

— Не знам. Трябва да го видиш как нагъва сладкото от къпини. Чудя се какво му стана.

Джордж хвърли кошницата на земята и се приближи до Роуз. Обърна я към себе си.

— Не може да предпочиташ вниманието на едно шестгодишно хлапе пред моето.

— То не е опасно.

— Мислех, че съм Свети Георги, убиец на змейове и изключителен покровител.

— Винаги съм се чудила какво е направил с принцесата, след като е убил змея. В книгата ми не го пишеше.

— Ако е била хубава като тебе, сигурно я е отвел в замъка си.

Джордж нямаше намерение да целува Роуз. Той я желаеше толкова силно, че ставите го боляха от напрежение, нервите му бяха обтегнати, дрехите го задушаваха, но не смееше да я докосне. Прегърна я като насън. Тя леко отметна глава назад, за да срещне устните му.

Всичко му се стори толкова естествено, толкова на място. Устните й бяха меки и топли. Точно както ги бе сънувал толкова пъти. Потрепнаха колебливо и жадно срещнаха неговите. Колко сладки бяха. Защо не му е минавало през ум да я целуне досега? Дали и баща му е изпитвал същото?

— Мислиш ли, че принцесата е имала нещо против? — останала без дъх, попита Роуз.