Лей Грийнууд
Роуз (4)

Глава четвърта

Влязоха като осъдени.

Бяха се измили и преоблекли, но Роуз забеляза, че ризите им не са нито чисти, нито нови. Те се приближиха до местата си и зачакаха тя да седне, но не я гледаха гневно — изобщо не я поглеждаха. Роуз седна, но погледна за втори път лицата им, а столът й изскърца сърдито върху още влажния под.

— Мисля, че ще е по-добре, ако вечерям по-късно.

— А, не, няма да стане — избухна Монти и цялата му скованост се изпари. — Ти вдигна цялата тази врява да се измием и преоблечем. Щом ние ще се чувстваме неудобно, ти също ще се чувстваш така.

— Не съм имала намерение да карам някого да се чувства неудобно — опита се да обясни Роуз. — Прието е джентълмените да имат добри обноски на масата. Ако продължавате да се храните както преди малко, никой няма да повярва, че сте възпитани правилно.

— Спала ли си поне една нощ в шубраците? — поиска да узнае Монти. — Виждала ли си хората на Кортина да се приближават? Виждала ли си приятелите ти да падат мъртви от седлото и да тъпчат телата им, така че да не можеш да ги познаеш? — Той крещеше, но това не намаляваше сериозността на въпросите му.

— Не.

— Джентълмените не живеят така. Само животните. Не е лесно да се променим, само защото ти си дошла тук.

Дори и изражението на Джордж се промени. Сигурно беше виждал много по-ужасяващи и брутални сцени по време на войната. Ала той успя да се овладее, когато се приближи до масата. Но Роуз не можеше да каже това на едно момче, което се е сражавало срещу безмилостни, зли хора от дванадесетгодишна възраст.

— Убеден съм, че не е необходимо да описвате дословно на мис Торнтън какво означава да се живее в Южен Тексас — намеси се Джордж, — но мъжете трябва да забравят за поведението си на бойното поле, когато се приберат у дома. Правят го от векове.

— Да не сме искали да убиваме онези нещастни фермери… — започна Джеф.

— Млъкни, двуличник такъв! — избухна Монти. — Ако ти се беше наложило да пълзиш по корем в храсталаците, или да преплуваш гъмжащ от гадини поток, за да се спасиш да не те убият точно онези нещастни фермери, щеше да пееш друга песен.

— Достатъчно — рече Джордж.

— Да не би да искаш да слушаш блеенето му?

— Не, но мисля, че мис Торнтън не иска да слуша.

— По-добре да слуша.

— Нашите пушки е единственото нещо, което ще я пази да спи спокойно.

— Са — поправи го Джеф.

Монти хвърли млякото през масата. Целеше се в главата на Джеф, но брат му се наведе и чашата се разби в стената. Парчетата паднаха в сандъка за дърва и се разпиляха под печката.

— Ако не затвориш устата на този негодник, аз ще му я затворя.

— Джеф, казах ти да не поправяш момчетата.

— Не мога да ги слушам, как говорят като невежи тъпанари.

— Тогава не слушай. След като баща ни е преценил, че образованието не е толкова важно за тях и не се е погрижил за това, ти не се бъркай. Какво мислиш са изпитвали, като знаеха, че ние имаме специални домашни учители, а те нямаха? — Джордж погледна многозначително Роуз.

Тя разбра, че той предупреждава Джеф да не изкарва кирливите ризи на семейството пред нея.

— Монти, извини се на мис Торнтън.

Роуз се стресна и хвърли на Джордж негодуващ поглед. Не искаше да участва в разправията.

— Проклет да бъда, ако го направя! — изруга Монти. — Нека Джеф се извини.

— Извини се, или излез. Вече съсипахме първата й вечеря. Непростимо е, ако съсипем и втората.

— Върви по дяволите! — изкрещя Монти и изскочи от стаята.

Хен се надигна от стола си и вторачи разярен леден поглед в Джеф.

Джордж му направи знак да седне на мястото си.

— Джеф, ако не можеш да оставиш Монти на мира по време на вечеря, ще се наложи да се храниш по друго време. Може и да не ти харесва начина, по който близнаците се грижеха за майка ни или за това място, но нямаш право да се оплакваш. Ти не си бил тук.

— Разбира се, нищо особено не правех, само защищавах страната си и си изгубих ръката — заяви Джеф разярен.

Роуз не знаеше на кого да съчувства повече. Близнаците сигурно са се чувствали ужасно, непрекъснато измъчвани от мисълта за малоценност, но това не беше нищо в сравнение със загубата на Джеф.

— Почисти млякото — нареди Джордж на Джеф. — Ти си виновен, че се разля.

А ти си виновна, че Монти остана без вечеря, помисли си Роуз.

Довършиха вечерята мълчаливо.

Тайлър стана пръв.

— Ако си свършил, попитай мис Торнтън дали може да те извини — каза Джордж.

— Защо пък да я питам? — възпротиви се Тайлър, като погледна Джордж така, сякаш си бе изгубил ума. — Та тя е само една готвачка.

— Тя е много повече от теб — отговори той. — Ако ти е харесала вечерята, кажи й го. После я помоли да те извини.

— Можеш да излезеш, ако си свършил — обади се Роуз, без да чака мълчаливеца да проговори. Не искаше да го чака да каже нещо, защото си мислеше, че не би издържала още една кавга тази вечер.

— Всичко беше страхотно вкусно — рече Хен, докато Тайлър забързано излизаше от стаята. — Имаш ли нещо против, ако изляза?

— Съвсем не — отговори Роуз.

— И аз — скочи Зак. — Не обръщай внимание на Тайлър — прошепна той в ухото й. — Бесен е, че му отне задължението. Сега трябва да гони кравите, а той ги мрази повече от всичко на света.

— Не забравяй да напълниш сандъка за дърва — напомни Роуз на Зак, преди да се е измъкнал. — Ще ми трябват повече дърва, ако искам да приготвя закуска сутринта.

Зак като че ли се канеше да поспори, но един поглед към строгото лице на Джордж, свъсил гъстите си вежди, му беше достатъчен, за да промени решението си.

— По-добре и аз да ставам — рече Джеф. — Храната беше отлична. Джордж е направил добре, че те е наел на работа.

Все едно, че съм крава или кон. Джеф беше по-голям сноб, отколкото всичките си братя, взети заедно. За него тя никога нямаше да бъде нищо повече от една наемна работничка.

— Надявам се, че няма да имаш нищо против, ако поостана.

— Стой, колкото искаш — отговори Роуз, като се надяваше, че по гласа й не беше проличало, че се задъхва. И какво огромно облекчение бе за нея, че ужасната вечер свърши.

Какво имаше у този мъж, което толкова я привличаше, че тя съвсем забрави за най-нещастната вечеря в живота си? Той не бе извършил нищо романтично, откакто излязоха от „Бон Тон“. Нито пък се беше развълнувал или позволил на чувствата си да го завладеят. Беше я подкрепил, но тя беше сигурна, че го е сторил от практични подбуди, а не защото я харесваше.

Въпреки всичко той я привличаше. Караше я да се чувства в безопасност. Беше справедлив, дори когато тя не искаше това от него. А след годините, прекарани в Остин, тя знаеше, колко са важни тези качества.

Чудесно. Шампанско за него, ако се кандидатира за губернатор, но ти мислиш за чувства, а не за престиж.

— Искаш ли кафе? — попита го Роуз.

— Не, благодаря. Но бих желал още малко мляко. — Той се усмихна на изненадата й. — Страхувам се, че никога няма да стана истински жител на Тексас. Не пия кафе. Не бих пил силно, черно кафе, дори и ако от това зависи живота ми.

— Не е необходимо.

— Извинявам се за начина, по който се държаха момчетата. Боя се, че вечерта не премина никак приятно.

— В края на един тежък ден човек обикновено е изнервен. Пък и аз се появих и развалих всичко.

— Не е така.

— А как?

— Не знам дали ще мога да ти обясня. Трябва да си член на семейството, за да разбереш.

— Опитай.

Не желаеше да я изолират толкова лесно. Не знаеше дали ако разбере какво ги измъчва, нещо ще се промени, но искаше да узнае защо непрекъснато се заяждаха един с друг дори и само за да не предизвика несъзнателно кавга.

— Преместихме се в Тексас шест месеца преди да избухне войната — започна Джордж. — Татко изпрати Джеф и мен да се сражаваме. На седемнадесет години Мадисън остана да се грижи за по-малките си братя и за ранчото, което мразеше. Крехкото здраве на мама не й позволяваше да му помага.

— Какво се случи с майка ти?

— Почина година след това. Мадисън замина веднага след като я погребаха. Това означаваше, че Хен и Монти трябваше да поемат нещата в свои ръце. Те никога не простиха на татко, че остави мама. Мисля, че не са простили и на Мадисън.

— Той къде отиде?

— Никой не е чувал нищо за него.

Роуз си представяше каква болка изпитва Джордж, особено ако се прибави към страха, че може да е загинал през войната.

— От време на време конекрадците ставаха доста нагли — продължи той. — Не знам как са се справяли близнаците. Трябвало е да преживеят неща, които не са за четиринадесетгодишни момчета. Борили са се за живота си и за това място. Естествено е, че не им хареса, когато се върнах и започнах да им нареждам какво да правят. Знам, че Джеф не бива да ги предизвиква, но той е станал раздразнителен от загубата на ръката си. За него каквото и да са преживяли близнаците, то не може да се сравни с годините, които е прекарал в затворническия лагер.

Роуз се замисли за окаяните си години в Остин. Те вероятно изобщо не бяха такива в сравнение с опасностите от една война или конекрадци и все пак за нея бяха ужасни. Дали, според Джеф тя не би трябвало да се оплаква? Навярно, но тя знаеше, че в някои отношения по-скоро би живяла в страх за живота си, отколкото да се изправи отново срещу омразата и гнева на жителите на Остин.

— Никой от нас не може да прецени колко са страдали другите — каза Роуз. — Онова, което изглежда лесно за един, може да е невъзможно за друг.

— Мисля, че Джеф няма да проумее това, докато не се примири със загубата на ръката си.

— Надявам се да не стане твърде късно. Няма да се почувства по-добре, ако се примири със загубата си, когато никой вече няма да го интересува.

— Може би трябва да поговориш с него.

— Ще измия чиниите — рече Роуз и стана. — Струва ми се, че това ще е най-лесната ми задача.

— Аз не съм пазач на брат си.

— Такъв си. Не знам дали го съзнаваш, но ти си единственият, който действително има желание да събере отново всичките шестима в едно семейство.

— Седмина.

Роуз си спомни, че трябва да внимава и да говори за Мадисън като за един от тях. Макар да беше убеден, че е мъртъв или че никога няма да се върне, Джордж очакваше появата му.

Искаше й се да направи нещо, за да разтовари бремето от плещите му. Толкова много работи не знаеше и за толкова много работи не смееше да попита.

Но едно знаеше. У Джордж имаше нещо, от което той се страхуваше. Прекалено зает беше със семейството си, за да се справи с него, но то си оставаше в него. Тя нямаше представа какво е то, но бе сигурна, че то го караше да се държи настрана от нея.

 

 

Отговорността за братята му тегнеше над Джордж като тъмен облак. Понякога се изкушаваше да я отхвърли и да се отправи към най-близкия форт или военна мисия, където знаеше, че веднага ще го приемат. Там бяха призванието му, офицерският чин, заповедите и кариерата, към които винаги се бе стремял, особено след последния скандал на баща му, който бе предизвикал назначението му в Уест Пойнт.

Войната му бе предоставила още една възможност. Ако отидеше в армията сега, той щеше да заповядва, както намери за добре. Ако изчакаше, докато момчетата се задомят и Зак порасне дотолкова, че да може да се грижи сам за себе си, вероятно щеше да бъде твърде стар, за да се издигне в по-висок чин.

Но не можеше да ги остави. Единствените хора, на които наистина държеше, бяха тук.

А Роуз?

Нямаше намерение да й казва толкова много неща.

Още повече че не очакваше такова разбиране от нейна страна. Беше успял да овладее увлечението си по нея, само като се държеше настрана.

Но само една вечер бе променила всичко това.

Ех, защо не беше в стаята, когато тя бе преобърнала масата? Представяше си лицата на братята си. Джеф бе свикнал с безволеви жени, които никога не възразяваха на мъжете. И нямаше начин да не бъде такъв. Майка им никога не бе възразявала на баща им. Монти очакваше хората да му се подчиняват, но уважаваше всеки, който му се противопоставяше. Джордж не знаеше какво да мисли за Хен. Никога не бе знаел.

Щеше да им трябва известно време, докато свикнат, че Роуз умее да отстоява исканията си.

Спомни си за профила й, докато нареждаше чините. Усети, че го облива позната топлина. Странно защо тя го бе отпратила толкова лесно. Срещал бе стотици жени преди и по време на войната, някои красиви, друг готови да направят всичко за сина на високия, хубав прословут Уилям Хенри Рандолф, но бе успял да устои на изкушенията.

Но на Роуз не можеше да устои.

Спомни си за безкрайното пътуване от Остин, за часовете, прекарани в опити да съсредоточи мислите си върху ранчото, колко често я бе търсил с поглед, усилията да потисне вълнението си, когато говореше, държанието си, мислите си.

Но сега всичко беше различно. Всичко друго избледня. Не виждаше нищо друго, освен Роуз, не мислеше за нищо друго, освен за нея, не искаше нищо друго, освен нея. Тя сякаш го бе омагьосала и го караше да върши неща, които той не искаше.

Колко лесно можеше да протегне ръка и да я докосне.

И колко глупаво!

 

 

— Знае ли Джордж, че си тук, навън?

— Казах му.

— Той какво отговори?

— Не го попитах.

Монти се ухили.

— Харесва ти да се забъркваш в препирни, а?

— Не обичам препирните — отвърна Роуз, изненадана, че той казва такова нещо.

Монти отново се засмя.

— Изхвърли цялата вечеря на пода само защото не ти харесаха нашите обноски. После ми носиш вечеря, след като Джордж и Джеф ме изгониха, и твърдиш, че не обичаш препирните.

— Джордж не те е изгонил.

— Точно това направи — той и онзи самодоволен лицемер.

— Трябва да се опиташ да бъдеш търпелив с Джеф.

Монти изсумтя.

— Да понесеш загубата на ръката си сигурно е ужасно тежко. А що се отнася до Джордж, той само искаше да се увери, че се отнасяте с мене както трябва. Не му беше приятно да те отпраща навън.

— Не го вярвам.

— А трябва. Той ми каза къде да те намеря.

— Защо го е направил? Изобщо не го интересува дали си лягам гладен, или не.

— Грешиш. Той ми каза също така, че е по-добре да ти донеса вечерята в дълбок съд, защото иначе кучетата ще я нападнат, преди още да съм извървяла и половината път до тебе.

 

 

Макар да беше изтощена, Роуз не можеше да заспи. Въртеше се и се обръщаше в леглото, докато чаршафите се усукаха, а тънкото одеяло падна на земята. Вслушваше се във всеки звук, но къщата бе потънала в тишина още преди повече от час. Съмняваше се дали би чула мъжете, дори и ако разговаряха на висок глас. Къщата не изглеждаше нещо особено, но явно бе здраво построена.

Бе заключила вратата долу. Не беше сигурна дали иска да държи мъжете вън или себе си вътре, но й беше необходимо да знае, че е в безопасност от конекрадците.

Монти спеше навън. Явно момчетата се редуваха да спят някъде в шубрака. Нещо като пост за наблюдение. Тази мисъл я накара да се почувства по-добре, но и я разтревожи. Никога не се бе плашила от нападения, дори по време на войната. А сега между ужасния Кортина и тях стоеше само Монти. И Хен, който стреляше по онези, които се опитваха да крадат кравите им.

И Джордж. Роуз не смяташе, че той обича да стреля по хора, но знаеше, че не би позволил на никого да нарани семейството му или да му отнеме собствеността. А в момента тя беше част от семейството. Мисълта за това я накара да се чувства в още по-голяма безопасност, отколкото преди баща й да замине за бойното поле.

Джордж беше много привързан към семейството си — доколкото й бе известно, то беше единственото нещо, към което беше привързан, но не виждаше подобна преданост от страна на останалите. Те не съзнаваха, че имат запазено място в сърцето му, че всичко, което правят, всичко, което искат, всичко, което ги наранява, дълбоко въздейства на Джордж, понякога много повече, отколкото въздейства на тях. Джеф и Монти скоро щяха да забравят за препирнята си. Щяха да се спречкат още много пъти. И скоро щяха да забравят за това.

Но Джордж нямаше да забрави. Той мъчително щеше да търси начини да обедини семейството, докато те безразсъдно щяха да продължават да го разбиват. Толкова се ядоса, та й се прииска да им каже, че ако не положат усилия да се помирят заради себе си, то поне да опитат да го сторят заради Джордж.

Но тя нямаше право. Тя беше външен човек. Само щеше да влоши нещата.

И без това вече бе говорила прекалено много. Потръпна, като си помисли какво бе надрънкала на Джордж и собствените му братя. Извади късмет, че той не я застреля на място.

Роуз стана от леглото и отиде до мъничкия прозорец. Погледна навън. Нямаше много за гледане. Непроходима стена от храсталаци се простираше в продължение на мили във всички посоки. Там би могло да има какво ли не и тя изобщо нямаше да разбере.

Полазиха я ледени тръпки.

Луната осветяваше земята с изумително силна светлина. Странно. В града винаги беше толкова тъмно нощем. Другите сгради се виждаха само на светлината на някой прозорец. А тук можеше да види дори неподвижните листа на дърветата в топлата нощ. Всичко беше абсолютно неподвижно, толкова спокойно и тихо, толкова отдалечено от нещата, които я заплашваха.

Хората в Остин не изглеждаха страшни сега. Чудеше се защо се е притеснявала от начина, по който жените я гледаха, когато вървеше по улицата, за това, че си шушукаха зад гърба й, за нещата, които Люк и приятелите му биха могли да направят.

Нищо не я плашеше вече. Не й беше приятно, ядосваше се, но не се плашеше. Поне докато беше тук. Поне докато Джордж беше тук и я закриляше.

Дори и изминалата вечер не изглеждаше толкова неприятна. Това бяха силни, упорити мъже, които вършеха трудна работа, опитваха се да привикнат към нравите на други силни мъже, да обуздаят буйния им темперамент и да пречупят волята им за доброто на всички. Това, разбира се, усложняваше нещата, но беше вълнуващо. Това не бяха безобидни кавгаджии. Те не бяха измамници, мошеници, обърнали се срещу закона и идеите, а привърженици на новото. Добри, силни мъже, които се опитваха да разберат кое е най-доброто за тях.

Не можеше да си представи по-голяма награда от това да бъде част от едно голямо семейство, което работи заедно за доброто на всички. Би могла да понесе пререканията, но не можеше да стои настрана. Тя самата обичаше предизвикателствата.

Трите години след смъртта на баща й бяха заличали всякаква сантименталност в нея. Последвалите сътресения след заминаването на семейство Робинсън от Орегон, смъртта на баща й, след която обществото се отдръпна от нея и фалитът на банката, оставил я без пукнат грош, сигурно биха сломили всеки друг на нейно място.

Но дори когато нещата изглеждаха най-мрачни, тя не бе престанала да се надява, че един ден ще има свой собствен дом и семейство.

А това тук беше мястото, което искаше да направи свой дом.

Ти си само домашната помощница, напомни си тя.

Роуз почувства, че вълнението й намалява. Как стана така, че толкова бързо се привърза към това семейство? Не я бяха посрещнали добре. Не чувстваше вече гнева им, а по-скоро страха, който се таеше в самата нея.

Бяха безстрашни. Не се бояха от нищо и от никого. Може би точно заради това ги харесваше. Дори Зак се бе втурнал в гъсталака, където прекара почти целия ден, без да се поколебае нито за миг. Колко е хубаво да си така уверен, така сигурен. Не можеше да си спомни, какво означава да живееш, без да се страхуваш, да си абсолютно убеден, че утрото ще настъпи и че ти предстои още един хубав ден. Тези мъже не съзнаваха каква голяма благословия е това.

Но тя го съзнаваше, както и истината, че ако устои на своето, никога няма да напусне това място.

 

 

Джордж реши, че още няма да става. Необходимо му беше малко време за размисъл. Сънят му го беше разтревожил.

Той смяташе, че е много разумен човек. Гордееше се, че гледа критично на нещата и взима обективни решения. От време на време се налагаше да внася неочаквани изменения в плановете за живота си, но никога не се бе оставял да го носи течението и да изпуска от поглед целите си.

Докато не се появи Роуз.

Не че беше направила нещо особено. Освен че изглеждаше пленителна, както никоя друга срещана от него, противеше се като петле, ако се почувстваше пренебрегната и готвеше най-вкусните ястия, които някога бе ял.

И караше кръвта във вените му да лудува.

Може би именно това беше причината за съня. Често бе сънувал жени. Понякога сънищата му бяха предизвикани от разговорите около огъня. А друг път, защото тялото му се опитваше да му напомни, че природата не му е отредила да живее сам. Само че никога не бе сънувал нещо подобно.

Беше женен. За Роуз. Не можеше да определи къде точно живееха. Къщата представляваше нещо средно между Ашбърн, родния дом на семейство Рандолф във Вирджиния, и няколко от къщите, в които бе живял на квартира по време на войната. Доколкото си спомняше, живееха във Вирджиния. Странно, но братята му им бяха деца. Непрекъснато се караха, но сънят като цяло беше приятен. Доволен беше, че е женен за Роуз, че се грижеше за голямото си имение и че има много синове. Този сън отразяваше всичко, от което Джордж се боеше най-много на света.

Това го накара да се събуди преди зазоряване, а сърцето му да тупти учестено. Това го накара да лежи в леглото и да се мъчи да намери обяснение.

Единствено Роуз бе причината. Трябваше много да внимава съблазнителното й присъствие да не го подведе да си въобрази, че иска именно онова, което впоследствие би го направило нещастен. Никога не беше и помислял, че може да си изгуби ума до такава степен, дори и по толкова привлекателна жена като Роуз. Нямаше да има голям успех като глава на семейство, ако не се научеше да бъде по-малко емоционален.

Скръцването на вратата сложи край на вътрешния му кръстосан разпит.

— Време е да ставаш — каза Хен, който влезе в стаята с леген гореща вода и кофа студена.

Сетне стана и Тайлър. Зак не помръдваше. Джеф се надигна и затътри крака по пода. Монти скочи и се отправи към вратата, като очевидно възнамеряваше да отиде право в кухнята. Хен му подаде легена.

— Това пък за какво е? — раздразнено попита той.

— Мис Торнтън ти го изпраща заедно с поздравите си. Навярно това означава, че трябва да се обръснем, преди да седнем около масата.

— Да бъда проклет, ако…

— Вероятно ще бъдеш — прекъсна го Джордж, — ако не овладееш темперамента си. Защо не се сдобриш с мис Торнтън, вместо да съсипваш всичко, което тя направи.

— По дяволите, Джордж, мислех, че си наел домашна помощница. Тази жена е по-лоша и от бавачка.

— На тебе изглежда действително ти трябва бавачка — отговори Джордж. — Гледал ли си се напоследък в огледалото?

Хен услужливо откачи огледалото от стената и го задържа пред Монти.

— Господи — възкликна той. — Ще изплаша дори испанска проститутка.

— Говоря ти го от години — рече Хен. — Ето затова не можеш да си намериш…

Монти скочи върху брат си и двамата се сборичкаха на пода. Джордж едва успя да вземе огледалото.

— Тайлър, тъй като ти и Зак не се бръснете, можете да се облечете и да помогнете на мис Торнтън.

— Аз имам брада — рече Тайлър. — И аз трябва да се избръсна.

Джордж протегна ръка, за да попречи на Джеф да произнесе думите, които се канеше.

— Добре, излиза, че само Зак ще помага на Роуз. Тайлър и аз ще използваме един леген.

— Няма да отида там самичък — заяви Зак.

— Ако разтървеш Монти и Хен, можеш да използваш моя леген — рече Джеф.

Зак погледна боричкащите се на пода момчета. Те бяха доста по-едри от него и много по-силни. Преди Джордж да успее да го спре, Зак грабна ведрото със студената вода и го изля върху главите им.

Грубиянски викове отекнаха из стаята.

— Донеси още вода, преди да са те разкъсали на парчета — нареди Джордж, като едва се удържаше да не прихне. — И потърси някое друго огледало. Не можем всички едновременно да се гледаме в едно.

— Ти го накара да го направи — каза Монти на Джеф.

— Джеф не е виновен — намеси се Джордж. — Зак би сторил какво ли не, за да остане с нас. И още — иска да се отнасяме с него като с мъж.

— Не си е направил добре сметката — рече Монти. — Аз нямам нищо против да помогна в приготвянето на закуската.

— Мислиш ли, че тя ще те иска? — запита Джордж. — Снощи й причини доста неприятности.

— Мисля, че не й пукаше.

— Ами — възрази Джеф. — Жените са крехки. Те не могат да изтърпят неща, които мъжете дори не забелязват.

— Не всяка е толкова крехка — рече Джордж, като се опасяваше, че ще изтръгне от Монти зле подбран отговор. — Според мен мис Торнтън умее да се грижи за себе си.

— Има само още едно огледало — съобщи Зак, като влезе в стаята и тръшна вратата под носа на кучетата, които се канеха да го последват. — Нейно е и каза, че не го предава.

— Не се казва „предава“ — поправи го Джеф.

— Роуз не ме поправя, а знае много повече от теб — сопна се на брат си Зак.

— Как така не те поправя? — учуди се Джордж.

По изражението на Зак пролича, че е говорил прекалено много.

— Вчера беше, след като вие излязохте. Заявих, че не ми харесва, дето Джеф непрекъснато ме поправя и тя обеща никога вече да не ме поправя — обърна се той към Джеф. — Казах някои направо ужасни неща само за да видя дали ще удържи на обещанието си и тя удържа.

— Роуз винаги удържа на думата си — рече Джордж по-скоро на себе си, отколкото на братята си. — Изглежда жена с чисти идеали и силен характер.

— Ние искахме някой само да готви и да чисти — отбеляза Джеф.

— Вероятно един ден ще се радваме, че сме получили нещо повече — отговори Джордж.

— Кое те кара да мислиш така?

— Не знам. Чувствам го.

— Престанете да дрънкате, а се бръснете — прекъсна ги Монти. — Умирам от глад и се обзалагам, че тя няма да пусне никой в кухнята, ако не е избръснат гладко като бебешко дупе.

— И да си облечете чисти ризи — напомни им Зак.

— Нямаме чисти — изтъкна Хен.

— Облечете си онези, с които бяхте снощи — посъветва ги Джордж. — Няма да е лошо.

— А довечера и утре вечер? — попита Хен.

— За това ще мислим по-късно.

— Не беше необходимо да се притесняваме за бръснене и чисти ризи, докато готвех аз — отбеляза Тайлър.

— Само се притеснявахме да не пукнем — озъби се Монти.

— Оценяваме старанието ти — каза Джордж, като се надяваше, че Тайлър действително му вярва, — но трябва да признаеш, че Роуз е много по-добра готвачка.

— И е по-хубава — добави Монти, комуто явно доставяше удоволствие да дразни по-малкия си брат.

— Всички вън — нареди Джордж. — Няма да отлагам закуската си, ако смятате да се сбивате.

— Среши си косата, Зак — каза Джеф. — Тя няма да те търпи на масата с този вид на настръхнал от ужас рис.

— Не ме е страх от рисове.

— Стига сте се заяждали — намеси се Джордж. — Гладен съм.

Шестимата се изнизаха през вратата и след малко видяха Роуз да нарежда дърва за огън под казана за пране.

— Преди да седнете на масата, искам да напълните този казан с вода. И искам да сложите вътре всичко, освен дрехите на гърба си.

— По дяволите! — изруга Монти.