Метаданни
Данни
- Серия
- Седем невести за седмина братя (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rose, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Чернева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 158гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Начална корекция
- Xesiona(2009)
- Корекция
- ultimat(2009)
- Сканиране и разпознаване
- ?
- Сканиране
- Lindsey(2008)
- Допълнителна корекция
- asayva(2014)
Издание:
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994
Редактор Елена Матева
Технически редактор Николинка Хинкова
Коректор Юлия Бързакова
ISBN 954-19-0001-1
История
- —Добавяне
- —Корекция от asayva
Глава десета
— Но аз се казвам Елизабет Торнтън.
— Какво съвпадение — рече Соления. — Хората мислят, че ти и тази Елизабет Торнтън сте една и съща жена.
— Но ние сигурно сме. Искам да кажа, че сме.
— Не може да си ти, госпожо. Онази млада дама е неомъжена.
— Аз не съм омъжена — каза Роуз.
— Мислех, че…
— Аз се грижа за домакинството на мистър Рандолф и братята му. — Роуз изпита неудобство от настъпилата тишина. — Баща ми ме наричаше Елизабет, но аз предпочитам Роуз — обясни тя.
— Тогава предполагам, че е за теб — рече Соления и й подаде писмото.
Тя погледна пощенския печат и леко пребледня.
— Какво има? — попита Джордж.
— Нищо — отговори тя. — Само дето е от човек, за когото мислех, че ме е забравил. — Тя мушна писмото в джоба си. — Предполагам, че искате да си поговорите по мъжки. Аз се връщам в кухнята. Довечера ще трябва да нахраня седем гърла.
— Имаш петима братя? — попита удивен Соления.
— Шестима. Единият още не се е прибрал от войната.
— Тя роднина ли ви е? — попита Соления, след като Роуз излезе.
— Не.
— Крие ли се от някого?
— За какво по-точно намекваш? — попита Джордж с нарастващ гняв и любопитство.
— За нищо особено. Необичайно е за млада жена да живее с толкова много мъже. Нали знаеш какви клюкарки са жените.
— Наоколо няма жени, за да клюкарстват.
— Много добре.
Джордж не продължи разговора, защото знаеше какво има предвид Соления. С идването си на работа при тях Роуз бе опетнила доброто си име.
Но тя сигурно е съзнавала риска, на които се излага, като приема работата. Каквото и да е станало, не го засягаше. И определено не беше по негова вина.
Но това не го успокои. Хората нямаха право да съдят Роуз. Нямаха добро мнение и за Пийчис и за мисис Ханкс. Но Роуз беше дъщеря на янки. Тя беше млада, неомъжена и по-красива от собствените им дъщери.
— Няма какво толкова да ти показвам — обърна се Джордж към Соления. — Освен къщата и кокошарника, имаме заграждения за животните. И един бик, за когото се надяваме да подобри стадото ни.
— Разбирам малко от бикове — рече Соления. — Дай да го видя.
* * *
— Джордж каза ли, че можем да се отдалечаваме толкова много от къщата? — попита Зак.
— Не го попитах — отвърна Роуз.
— Каза, че ще ме окове с верига за портата, ако разбере, че съм преминал потока.
— Мислиш ли, че и мен ще окове?
Зак се ухили.
— Той не би оковал една дама.
— Кой каза, че съм дама?
— Джордж.
Възможно е — помисли си Роуз и забрави за всичките си доводи, с които искаше да си го избие от главата. Тя се бе овладяла, след като заяви на Джордж, че няма да го целуне отново. Той не искаше нищо обвързващо, а тя не искаше да има нищо общо с военен. Той се държеше настрана и тя се държеше настрана, но бе почувствала необходимост да се измъкне от тази къща. Понякога имаше чувството, че тя я задушава.
— Гледай за цветя — каза Роуз на Зак. — Искам да набера един букет за кухнята.
— Обичаш ли ги? — попита Зак.
— Разбира се. Кой не ги обича?
— Мъжете — отговори Зак, като закрачи по-наперено. — Това са момичешки работи.
— Кой ти каза това?
— Не е нужно някой да ми ги казва — заяви момчето. — Аз си го знам.
— Добре де, момичетата обичат цветята, затова гледай добре.
— Обзалагам се, че ще намерим хиляди край потока — каза Зак и хукна напред. — Монти каза, че било имало маргаритки навсякъде.
Роуз се въздържа да го поправи. Бяха излезли на разходка. И двамата заслужаваха да се чувстват напълно свободни и да се забавляват. Най-вече, не искаше да мисли за Джордж. Именно това й желание я накара да излезе от къщата. Ако си развалеше и разходката сред природата, нямаше къде другаде да отиде.
Тя забърза да настигне Зак, като поспря за малко само за да запомни къде са къпините и орехите, които видя по пътя.
Роуз не можеше да свикне с дивия пущинак — нещо средно между пустиня и джунгла, цялата покрита с тръни — но днес той й се струваше дружелюбен и приветлив. Защо не взеха кошница с храна? Денят беше топъл, но не и горещ. На около миля от къщата ги примамваше дъбова горичка. След продължително ходене Роуз щеше да е доволна, да се поразходи на сянка. Седна на един повален ствол и се отпусна, за да поеме хладината. Зак дойде след няколко минути и веднага нагази в потока. Тя не проумяваше защо водата, особено ако има и кал в нея, привлича толкова силно малките момчета. Двамата по-големи сина на семейство Робинсън имаха способността за нула време да откриват всяка кална локва в Остин.
В следващия миг обаче Роуз отново мислеше за Джордж, като се питаше дали и той е обичал да се цапа като малък, дали е бил очарователен като Зак, дали синовете му ще бъдат като него.
Въздъхна и стана. Не искаше да мисли за Джордж днес. Само я заболяваше главата, а не стигаше доникъде.
— Хайде, Зак — викна тя на момчето. Той се беше качил на едно дърво и пълзеше по клона, надвесен над потока. — Време е да се връщаме.
Доста се бяха отдалечили от къщи, а там я чакаше много работа.
Тя се обърна, за да се увери, че Зак слиза от дървото и тръгна към брега. Вдигна ръка, за да отмести едно клонче, изпречило се на пътя й, и замръзна на място.
Индианци!
Всъщност беше само един. Команч, предположи Роуз. Той седеше на коня си на стотина стъпки нагоре по пътеката и внимателно се взираше в хоризонта. Какво правеше там? Какво търсеше? Имаше ли и други с него?
Сглупи, че не взе пушка, а и нямаше представа къде може да са Джордж и братята му. Ако индианецът имаше намерение да напада къщата, Роуз беше доволна, че не е там. Но той явно не смяташе да отива нагоре по течението. Огледа се още веднъж и после махна с ръка на някого, когото тя не виждаше.
Значи имаше още индианци.
— Чакай — извика Зак, като тичаше към нея.
Роуз се обърна и запуши с ръка устата му. Момчето моментално започна да се съпротивлява, но думата „Индианци!“, прошепната в ухото му, го закова на място.
Роуз надникна през листата, като мислеше, че индианецът вече препуска към скривалището им сред дърветата. Той не бе помръднал от мястото си, но стоеше с лице към тях. Преди Роуз да реши какво да направи, по коравата земя затрополяха стотици копита. След няколко минути от гъсталака се появиха индианците, следвани от голямо стадо коне. Роуз прецени, че са стотици.
— Крадат коне — прошепна Зак.
— Може да са мустанги.
— Виж, жигосани са.
Тя не искаше да гледа. Както всички други и индианците бяха свободни да ловят хилядите мустанги, скитащи из равнината. Но за конекрадство законът предвиждаше смърт чрез обесване и индианците бяха готови да застрелят всеки, които ги видеше.
Роуз беше толкова зашеметена от препускащите покрай тях коне, че забрави за часовоя на индианците, докато Зак не я дръпна за ръкава.
— Идва.
Нямаше време за паника.
— Качвай се на дървото — прошепна му тя, обърна се и хукна сред дърветата. Лудешки търсеше място да се скрие. Индианецът беше наблизо. Ако отместеше клоните, нямаше начин да не ги види. Зак вече беше преполовил разстоянието до дървото, когато Роуз реши, че едно повалено дърво е най-добрата й закрила. Тя се изкатери по ствола му, като се надяваше да се скрие в преплетените му корени. При падането си то бе изровило голяма дупка в земята и клоните му стърчаха на повече от дванадесет стъпки в диаметър. Роуз скочи в дупката. Като рискуваше да я забележат, тя се обърна, за да се увери, че Зак се е скрил между по-горните клони на дървото.
Роуз се дръпна, когато индианецът разтвори клоните. Дали знаеше, че са там? Или само предполагаше?
Роуз затаи дъх, докато той се промъкваше с коня си под сянката на дъбовете с готова за стрелба пушка. Сигурно знаеше, че са там. Тя погледна към върха на дървото, но не видя Зак. Надяваше се, че и индианецът не го е забелязал. Огледа се накъде може да избяга, ако индианецът я откриеше. Можеше да побегне към потока, но нямаше да се измъкне, защото индианецът яздеше кон.
Изведнъж усети, че наоколо се е възцарила пълна тишина. Тя почти чуваше собственото си дишане. Конете и индианците ги нямаше. Останал бе само часовоят. Той гледаше по земята. Сигурно са раздвижили листата. Може би щеше да я проследи до скривалището й.
Роуз чу странен животински звук и видя, че индианецът се обърна. Приятелите му го викаха. Той погледна през рамо, но не обърна коня си. Продължаваше да се взира в земята.
Отново го повикаха, този път по-настойчиво. Индианецът сърдито измърмори нещо под нос и обърна коня. В края на горичката той се обърна още веднъж.
Роуз затаи дъх.
Индианецът заби пети в хълбоците на коня и излезе на слънчевата светлина, като препусна в галоп, за да се присъедини към събратята си.
Тя едва не припадна от облекчение. Знаеше, че из по-голямата част на Тексас скитат индианци и хора извън закона. Всички го знаеха, но дните й в ранчото бяха съвсем спокойни и тя бе уверена, че не я грози никаква опасност. Джордж я караше да се чувства в безопасност. А сега осъзна, че дори и той не може да я предпази от всяка опасност.
Изчака няколко минути, за да се увери, че индианците няма да се върнат. Сториха й се часове, но знаеше, че са изминали само няколко минути. Най-после се измъкна от коренищата. Огледа дърветата над главата си, но колкото и да се мъчеше, не можа да види момчето.
— Зак — повика го тихо тя. Страхуваше се да извика силно, защото индианците можеше да са още наблизо. — Зак — викна тя отново, но не получи отговор.
Парче кора падна в краката й и когато погледна нагоре, видя, че Зак слиза по разклонения на две огромен дъб.
— Махна ли се? — попита Зак.
— Така мисля — отговори Роуз, като отново се озърна, за да се увери, че индианецът не се опитва да се промъкне от друго място.
— Колко ще се изненада Джордж като му кажа — рече Зак, като се спусна на земята. — Той твърдеше, че вече не се виждали индианци.
На Роуз никак не й се искаше да казва на Джордж. Трябваше да измисли някаква основателна причина, задето се бяха отдалечили толкова много от ранчото. Той не й беше забранявал да излиза от къщата, но тя знаеше, че е опасно. Мисълта за него я накара да забрави за безопасността си. Постъпи глупаво и след този случай Джордж едва ли щеше да я мисли за много умна.
— Имаха милиони коне — разказваше Зак на братята си вечерта.
— Около стотина — поправи го Роуз.
— Откъде ли са взели толкова много? — попита Хен.
— Сигурно от Хюсън — рече Монти.
— Но той живее на повече от петдесет мили оттук.
— Хюсън сигурно си мисли, че е в безопасност там, затова индианците са успели да откраднат толкова много коне.
— Сигурна ли си, че онзи индианец само е наблюдавал? — обърна се Джордж към Роуз. — С цветовете на войната ли беше?
— Лицето му не беше боядисано, ако имаш предвид това — отговори тя. — И не се приближи до къщата. Дали знае, че живеете тук?
— Да — отговори Монти. — Те знаят всяко ранчо в околността.
— Отсега нататък някой ще трябва да остава в къщата — каза Джордж. — Колко глупаво от моя страна, че я оставихме неохранявана.
— Ще се редуваме — съгласи се Хен.
— И не искам ти или Зак да ходите по-надалеч от потока или загражденията, освен ако не ви придружава някой от нас — обърна се Джордж към Роуз.
— Онези дърти индианци няма да ме открият — заяви гордо Зак. — Обзалагам се, че ще извървя целия път до Остин без никой да ме види.
— Всички трябва да бъдем по-предпазливи — каза Джордж на най-малкия си брат — дори и ти…
— Но…
— Ако искаш отново да дойдеш с нас, ще правиш, каквото ти казвам.
— Но…
— Как ще се почувстваш, ако някой индианец застреля Роуз, докато ти си играеш в храсталака само защото не си бил тук, за да я предупредиш?
Роуз се ядоса на Джордж, че кара Зак да изпитва вина, преди да е сгрешил в нещо, но разбра, че това може би е единственият начин да накара момчето да не се отдалечава от къщата. След като години наред бе правило, каквото си иска, то трудно възприемаше дисциплината.
— Добре, но ако някой стар индианец се промъкне до къщата, ще му пръсна главата.
— Направи го — рече Джордж. — А що се отнася до теб — обърна се той към Роуз — не искам да излизаш от къщата, освен ако не се налага.
— Не се притеснявай за мен — успокои го тя. — Днешният случай ми стига, за да ми треперят краката месеци наред.
— И дума не вярвам на всичко това — обади се Монти. — Ако някой индианец е достатъчно глупав, за да тръгне след вас, накиснете дрехите му в коритото за пране и го сложете във ваната за пет минути. Повече няма да се мерне насам.
Тя се засмя заедно с всички, но ако питаха нея, индианците можеха да си стоят мръсни.
Роуз изпита лошо предчувствие за шестимата мъже в мига, в който ги зърна през прозореца на кухнята. Нямаше кой друг да минава по този път, с изключение на конекрадци, бандити и дезертьори, търсещи щастието си. Тези мъже яздеха яки, добре охранени коне и носеха хубави дрехи. Очите им шареха насам-натам, като че ли описваха наум имуществото, което виждаха.
Не вярваше да са крадци, дошли да огледат ранчото, преди да го оберат. Тук нямаше нищо за крадене. Но те явно търсеха нещо и не бяха особено загрижени по какъв начин щяха да го получат. Такъв вид имаха.
Каквото и да искаха, Джордж беше тук, пред къщата. И той ги бе видял.
Напрежението й обаче нарасна, когато видя, че Джордж се приближава към пушката, облегната на стената на къщата. Двамата с него бяха сами днес. Всички момчета заедно със Соления работеха на един позанемарен участък в околността. Намираха се твърде далече, за да чуят изстрелите.
Без да се замисля, Роуз протегна ръка към ловджийската пушка, която Джордж я бе накарал да държи в кухнята, след като бяха видели индианците.
— Твое ли е това място? — попита един, който явно беше водачът, когато спряха конете си пред къщата.
— Мое и на братята ми — отговори Джордж. — Защо питаш?
— Ние сме от аграрния отдел.
— Как ще го докажете?
Човекът изглеждаше изненадан от въпроса на Джордж. И обезпокоен.
— Няма нужда да го доказваме. Ние сме тук, за да…
— Или си покажете документите, или се махайте от земята ми — рече Джордж и хвана пушката.
Мъжете се размърдаха неспокойно на седлата си, като държаха ръце на пушките. Роуз знаеше, че Джордж няма никакъв шанс, ако започнат да стрелят. Тя облегна края на пушката на отворения прозорец.
— Покажи му документите, Гейб — обади се един, който се намираше най-близо до водача. — Не е необходимо да създаваме паника, освен ако не се налага.
Отзивчивостта на мъжа не премахна страховете на Роуз. Не й харесваха очите му. Бяха мънички и злобни. Освен това говореше с по-ясно изразен североамерикански акцент от първия.
Политически авантюристи.
— По дяволите, Кейто, никой досега не ни е искал документи — оплака се Гейб.
— А трябва — рече Джордж. — Всеки може да дойде тук и да се представя, за който си иска.
— Изглеждат в ред — отбеляза Джордж, след като прегледа подхвърлените му документи, — но ще проверя, когато отида в Остин. А сега кажете по каква работа сте тук?
Гейб бе склонен да се разправя, но Кейто нареди:
— Кажете му.
— Нашата работа е да проверяваме всеки, който притежава земя в областта. А ти явно притежаваш доста.
— Обясних ви вече, че тя принадлежи на мен и на братята ми. Седмина сме.
— Никакви сведения нямаме за братя. Тук фигурира само името Уилям Хенри Рандолф.
— Той е мъртъв.
— Тогава предполагам, че трябва да разговаряме с мисис Рандолф — рече Кейто. — Вероятно е онази млада жена, която гледа от прозореца там?
Роуз понечи да се скрие, но вече нямаше смисъл. Не биваше да слуша разговора — Джордж имаше право да й се сърди, но беше твърде късно да се спотайва.
— Не — отговори Джордж. — Майка ми почина преди три години.
— Имаш ли удостоверение за смъртта на родителите си?
— Мога да ви покажа гроба на майка си, ако искате. А що се отнася до смъртта на баща ми, разчитам на свидетели. Трудно е да получа писмено удостоверение. Той се сражава на страната на Конфедерацията.
— Засега не е необходимо — рече Гейб.
Никой от мъжете не бързаше да слиза от коня си. Усещаше се напрежение, което накара Роуз да се почувства неудобно.
— Не виждам никой от братята ти наоколо.
— Не са тук в момента, но ще се върнат довечера, ако искате да се запознаете с тях.
Гейб погледна Кейто. Роуз нямаше представа какво си мислят, но беше сигурна, че нямаше да са тук, когато момчетата се върнат.
— Не си плащал данъци — каза Гейб.
— Наскоро се прибрах у дома, но съм сигурен, че братята ми са платили всички данъци.
— Ще проверим, когато се върнем.
— Щом не знаете дали сме платили данъците, каква е сумата и кога са платени, тогава не сте от аграрния отдел — заяви категорично Джордж, — така че обирайте си крушите. Веднага!
— Нямахме предвид данъците от минали години — обади се Кейто. — Не си платил за тази година. Тук сме, за да оценим на колко възлиза имуществото ти и да си платиш данъка.
Роуз знаеше, че данъците се плащат чак когато годината свърши, но се съмняваше дали Джордж го знае.
— Защо не слезете от конете и да влезем в кухнята — покани ги Джордж.
— По-добре да останем тук — отвърна Кейто.
Роуз видя, че Джордж се намръщи. Знаеше, че тези мъже ще се опитат да го измамят.
— В нашите документи пише, че притежаваш около шестдесет хиляди акъра.
— Ранчото е на всички ни.
— Не може. Трябва да е на един.
— Не е така.
— Ние познаваме закона…
— Аз също. Какво друго искате да знаете?
Непознатите се пообъркаха от самоувереността на Джордж. Роуз предположи, че никой от тях не си е направил труда да прочете закона, за който говореха.
— Данъкът е два долара за всяка собственост на стойност сто долара. Да видим сега. За шестдесет хиляди акъра данъкът възлиза на…
Роуз ахна. Цифрата беше неимоверно надута. Сигурно са чули отнякъде, че Джеф плаща за запасите им със злато и са дошли да видят колко могат да измъкнат от Джордж. Освен това се съмняваше дали парите изобщо ще стигнат до Остин.
— Не мога да смятам такива големи суми наум — каза Кейто с алчна усмивка, — но става дума за хиляди, платими в злато.
— Нямам толкова пари — отсече Джордж — да не говорим за злато.
Беше пребледнял, като чу за каква сума става дума.
— До нас достигнаха други приказки — подметна Кейто.
— Не ме интересува какво са ви казали — сряза го Джордж. — Нямам толкова злато.
— А колко имаш? — попита Гейб.
— Нямам дори и една десета от това.
Роуз видя, че онези останаха разочаровани.
— И все пак трябва да си платиш данъка. И то днес.
Тя забеляза, че те дотолкова се бяха придвижили напред, че бяха обградили Джордж в кръг. Твърде широк, за да държи всички под око. Ръката на един от мъжете се намираше в опасна близост до дръжката на пушката му.
Роуз бавно насочи ловджийската си пушка и долепи пръст до спусъка.
— Щом данъкът е толкова, ще го платим — рече Джордж, но очите му не изпускаха Кейто, а ръката му не изпускаше пушката, — но ще трябва да почакате, докато съберем добитъка си и продадем част от него.
— Имаме нареждане да приберем парите днес — каза Гейб, бръкна в джоба си и подаде на Джордж сгънат лист хартия. — Виж сам.
Роуз разбра по изражението на Джордж, че указанията са болезнено ясни.
Джордж се бе прибрал в ранчото съвсем наскоро. Откъде да знаеше закона в Тексас? Не биваше да допусне да го излъжат. Но дали щяха да й повярват, ако се обадеше?
— Ако нямаш пари, трябва да ни дадеш нещо на същата стойност.
— Нямам такива скъпи неща.
— Може би трябва да поогледаме, за да се уверим — каза Кейто, — но като начало ще вземем бика.
Роуз се вцепени. Загубеха ли бика, това означаваше край на плановете на Джордж за ранчото. Не можеше да позволи това.
— Ако почакате, докато продадем малко добитък, дори част от земята…
— В документа пише, че не можем да чакаме — прекъсна го Кейто и започна да слиза от коня. — А сега, ако се поотместиш…
Джордж насочи пушката към сърцето му, преди кракът му да бе стъпил на земята.
— Никой няма право да претърсва къщата ми — заяви Джордж. — Нито днес, нито когато и да било. Ще си получите парите, но ще трябва да почакате.
Кейто застина в неудобно положение с единия крак на стремето, а другия на земята.
— Виж какво, мистър Рандолф — каза той, — не е необходимо да се ядосваш. Имаме разпореждане. С нищо ме можем да го променим. Ще ни дадеш, каквото трябва. Ще си възвърнеш парите, след като извършиш продажбите.
— Качвай се на седлото.
— Защо да го правя? Ти си само един, а ние сме шестима.
— Първо ще застрелям теб и Гейб — рече Джордж, без да му мигне окото.
— А аз ще застрелям останалите — намеси се ненадейно Роуз.
Групата мъже замръзнаха по местата си. Тя бе излязла от къщата и бе заела позиция в коридора. Няколко ръце застинаха във въздуха.
— Сметките ви не са точни, мистър Кейто.
Искаше й се да ги нарече подлеци и политически авантюристи, но сега най-важното беше да не се стига до стрелба. Независимо от крайния изход, Джордж със сигурност щеше да бъде убит.
— Виж какво, мисис Рандолф… — започна Гейб.
Тя неволно се изчерви, но после реши, че ще е по-добре да продължават да мислят, че е жена на Джордж.
— Данъкът е двадесет цента за всяко имущество, възлизащо на сто долара.
— Увеличиха данъците…
— Знам. Миналата зима. От десет на двадесет цента.
— Лейди, откъде знаеш, след като живееш тук…
— Живях в Остин допреди няколко седмици. Знам точно колко е данъкът.
— В нашата заповед пише…
— В такъв случай заповедта ви е погрешна. Върнете се и донесете правилна заповед.
Джордж гледаше вторачено Роуз, изумен не по-малко от Гейб и Кейто.
— Не мога да променя заповедта ей така — рече Гейб, като щракна с пръсти. — Можете да разговаряте с аграрния отдел за обезщетение.
— Не — категорично каза Джордж.
— Трябва да си платите днес — повтори Кейто.
— Не сме длъжни — възрази Роуз. — Трябва да платим след настъпването на новата година.
— Мисис, казвам ти, че според заповедта данъците трябва да бъдат платени сега. Промениха закона.
— Не е вярно — заяви тя. — Законодателите не заседават, а те са единствените, които могат да променят данъците.
— Добре, да приемем, че данъкът е само двадесет цента — склони Кейто. — По пет долара на акър имате…
— Не, по един долар на акър — възрази Роуз.
— Виж какво, жено…
— По-добре да я наричате лейди — намеси се Джордж.
Мъжете се размърдаха неспокойно. Претърпяха неуспех и сега се опитваха да се овладеят.
— Виж какво, госпожо…
— Земята покрай реката се продава за по-малко от три долара. Земята на запад оттук върви от шестдесет и пет до седемдесет цента. Виждала съм документи за това. Чух, че и хората говорят същото.
— Данъците не се начисляват въз основа на продажната цена на земята — рече Гейб, като искаше да сплаши Роуз.
— Знам — отговори тя. — Те се начисляват върху половината от реалната стойност. Ако във вашите документи пише нещо по-различно, не е вярно.
Мълчание. Безизходица.
А сега какво да прави? Знаеше, че няма да обърнат конете току-така и да се върнат в Остин. Чувала беше за такива групи, които се появяват в някои отдалечени имения и им взимат всичко, включително и храната. Джордж нямаше никакво намерение да им позволи да влязат в къщата. Това беше ясно.
Но можеше ли да ги спре?
Тя можеше. Но ако го стореше и разкриеше тайната си, трябваше незабавно да напусне ранчото. Вероятно още довечера. Самата мисъл за това й причини болка, но знаеше, че за нея няма да има бъдеще тук. По-добре да помогне на Джордж и да си замине, преди да е станало твърде късно и раздялата с него да съкруши сърцето й.
Преди някой да направи нещо, чу се тропот на копита и момчетата се появиха. Между Соления и Хен, висеше убит див глиган, който бе завързан за прът, чиито краища бяха закрепени към седлата им. Монти държеше едно ранено куче в скута си.
— Вижте какво носим — викна Зак, като препусна към малката група. — Соления казва, че знае да прави истинска скара по джорджиански.
— Прибрах всички доста рано, мисис — извини се Соления, когато стигнаха до стъпалата, като оглеждаше насъбралите се около Джордж мъже, — но ще трябва да осолим този глиган още довечера, иначе ще се развали. Свинското не трае дълго, когато времето е топло.
Роуз забеляза, че премести пръта така, че да освободи ръката си и да хване пушката.
— Нямам представа как се консервира прасе — отвърна тя, вторачила поглед в огромното, черно, кално и окървавено туловище.
— Аз ще се погрижа за това, мисис — предложи Соления. — Но от време на време някой трябва да ми помага.
Той и Хен провряха глигана между Джордж, Гейб и Кейто.
— Омир трябва да поседи вкъщи няколко дни — рече Монти, като се смъкна от седлото. Той вдигна тежко дишащото куче от седлото и го занесе на любимото му място в коридора. — Нещо му се заби в крака.
Той застана досами Роуз, а ръката му беше само на няколко инча от пушката.
— Трябваше да видите как го гоним — обади се Зак, развълнуван и изгарящ от нетърпение да разкаже всички подробности на Роуз, напълно глух за създалата се напрегната атмосфера.
— Ще й разправиш по-късно — рече Джордж. — Сега разговарям с тези хора по работа.
На Гейб и Кейто не им стана особено приятно, когато изведнъж се видяха изправени пред шестима мъже, всички въоръжени и безстрашни.
— Какво правят тези тук? — попита Джеф и застана до Джордж. — Видях ги да се мотаят в Остин.
— От аграрния отдел са — обясни Джордж. — Дошли са да ни вземат данък.
— Платено им е — каза Монти.
— Уредихме всичко. Роуз им помогна да изчислят новите данъци.
— Роуз ли? — учудено попита Джеф. — Какво разбира тя от тези неща?
— Очевидно доста — отвърна Джордж.
— Още не сме изчислили данъка — заяви Гейб.
— Колко е? — обърна се Джордж към Роуз.
Тя се канеше да се прибере вътре и да остави мъжете да преговарят сами. Но не можеше да не отговори на Джордж.
— Ако земята струва един долар за акър — а това е почти два пъти повече, отколкото трябва и ще го проверите, когато отидете в Остин — цялата собственост възлиза на шестстотин по сто долара. При двадесет цента на сто, това прави малко повече от сто долара.
— Сто и двадесет — поправи я Джеф.
— Раздели го на две — обади се Роуз.
— Шестдесет долара — рече Джордж.
Мъжете се ядосаха на малката сума, но не си тръгнаха.
— Има още един проблем — обърна се Гейб към Джордж.
Вече изглеждаше войнствено настроен, а издайническият му акцент от Нова Англия беше по-ясно изразен от всякога. След като се беше провалил в замислената игра, сега щеше да причинява колкото се може повече неприятности.
— Ти сражавал ли си се в Конфедералната армия?
— Да.
— А някой от братята ти?
— Аз — заяви Джеф.
— В такъв случай нямате право да гласувате и да заемате обществени длъжности. Освен това за вас има специален данък.
— Лъжеш — обади се Роуз. Тя бе отправила предизвикателството. Сега вече нямаше да е лесно.
— Очевидно сте тук само за да ни сторите зло — рече Джордж. — Махайте се от земята ми.
— Мисля, че не трябва да ги пускаме — обади се Хен.
— Само да ни пипнете с пръст — предупреди ги Гейб. — Ще изпратя армията тук.
— Не бива да допускаш армията тук — прошепна Роуз на Джордж. — Те изгориха до основи Бренам и нито един не бе арестуван. Нападнаха дори Браунсвил.
Братята Рандолф стояха в редица, а от двата края Джордж, Роуз и Соления. Избутаха Зак отзад.
— Генерал Грифин няма да дойде тук, ако никой не му изпрати съобщение — рече Монти.
— Прерията оттук до Остин е голяма — добави Хен.
— Те знаят къде сме — каза Гейб.
Роуз видя, че редицата от седмина мъже със сурови лица бе разколебала смелостта му.
— Предлагам да ги застреляме тук — рече Монти.
— Ще ви избесят — отговори Гейб малко отчаяно, според Роуз.
— Ако намерят телата ви, ще помислят, че е работа на бандитите на Кортина — рече Хен.
Това не бе изречено току-така и мъжете го разбраха.
— Ние сме много. Няма да можете да ни избиете всичките.
— Мисля, че има нещо, което трябва да видите — каза Хен.
Той извади пушката си толкова бързо, че тя сякаш се появи изневиделица в ръцете му. Мъжете го зяпнаха.
— Виждате ли онова гнездо на оси, което виси под стряхата? — попита Хен, като посочи едно гнездо голямо два инча на около петдесет крачки от тях.
Мъжете кимнаха. В следващия миг той стреля. Гнездото изчезна. Заедно с осите.
— Бих ви посъветвала да се върнете в Остин и да забравите, че сте били тук — рече Роуз.
— Няма да ги пуснем да се измъкнат — възрази Хен и вдигна пушката си. — Да ги избием до един.
— Генерал Грифин ще бъде тук преди края на седмицата — заплаши ги Гейб. — И ще разруши всичко до основи, когато дойдат хората му.
Роуз не можеше да се сдържа повече. Виждала беше на какво е способна армията. Всичко, което момчетата бяха направили, всичко, за което се бе жертвал Джордж, можеше да бъде разрушено завинаги. Тя пое дълбоко въздух.
— Тогава генерал Грант ще ви даде на военен съд и ще ви обеси.
— Ти си луда — възкликна Гейб.
— Генерал Грант е пратил известие до генерал Шеридан в Луизиана, за да провери дали армията се грижи добре за мен — съобщи Роуз. — Пише още, че като президент ще помилва напълно Джордж и Джеф, веднага щом уреди формалностите.
— Жена ти е ненормална — обърна се Гейб към Джордж. — Генерал Грант никога не би помогнал на един южняк.
Но никой не го слушаше. Всички погледи бяха отправени към Роуз.
— Писмото от генерал Грант е в джоба ми — каза Роуз на Джордж. — Донесе го Соления.