Дейвид Брин
Потапяне в слънцето (6)

6.
РЕТАРДАЦИЯ И ДИФРАКЦИЯ

През илюминаторите проникваше мека перленобяла светлина и огряваше лицата на събралите се да наблюдават Меркурий, който се плъзгаше под спускащия се кораб.

В залата бяха дошли почти всички свободни от смяна и се наслаждаваха на ужасяващата красота на планетата. Гласовете бяха приглушени, разговорите се водеха на малки групички край илюминаторите. Единственият по-силен звук беше някакво пращене, чийто произход Джейкъб не можеше да определи.

Повърхността на Меркурий бе покрита с кратери и долини. Сенките, хвърляни от планините, бяха абсолютно черни на сребрист или кафяв фон. В много отношения приличаше на земната Луна.

Но имаше и разлики. Откъм слънчевата страна някакъв древен катаклизъм бе откъснал цяло парче от планетата. Отчетливата линия между деня и нощта минаваше по ръба на грозния белег.

На осветените места се сипеше дъжд от няколко вида огън. От магнитосферата се отделяха протони и самата ослепителна слънчева светлина се съчетаваше с други смъртоносни неща, за да направи повърхността на Меркурий различна от Луната.

Приличаше на място, обитавано от духове. Чистилище.

Джейкъб си спомни древното японско стихотворение отпреди епохата на хайку, което бе прочел само преди месец:

 

Щом се спусне нощта,

в главата ми нахлуват тъжни мисли, защото тогава

се появява твоят призрачен силует

и ми говори, както ми говореше ти.

 

— Казахте ли нещо?

Той се сепна от транса си и видя, че до него е застанал Дуейн Кеплър.

— Не, нищо. Ето сакото ви. — Джейкъб подаде сгънатата дреха на учения, който усмихнато я взе.

— Съжалявам, но биологията се обажда в най-неромантичните моменти. В истинския живот и космическите пътешественици трябва да ходят до тоалетната. Изглежда, че Бубакуб намира тази велурена тъкан за неустоима. Всеки път, щом си съблека сакото и го оставя, заварвам пила заспал върху него. Когато се върнем на Земята, трябва да му купя такова. За какво приказвахме преди малко?

Джейкъб посочи към повърхността на планетата.

— Мислех си… че вече разбирам защо астронавтите наричат Луната „Кошарката“. Тук човек определено трябва да е по-предпазлив.

Кеплър кимна.

— Да, обаче е много по-добре, отколкото да работиш в някой глупав проект за временна заетост на Земята! — Той замълча за миг, сякаш се канеше да каже нещо язвително, но разпалеността му бързо го напусна. Ученият се обърна към илюминатора и посочи надолу. — Първите астрономи, които наблюдавали Меркурий, Антониоди и Скиапарели, нарекли този район Харит. Онзи огромен древен кратер там е Гьоте. Намира се съвсем близо до северния полюс и под него е мрежата от пещери, която прави възможно съществуването на базата „Хермес“.

Кеплър представляваше образец на съвършения достоен учен — освен в моментите, в които дъвчеше един от краищата на дългите си пясъчноруси мустаци. Нервността му изглежда отслабваше с приближаването към Меркурий и базата на „Потапяне в слънцето“, където командваше той.

Но понякога по време на пътуването, особено когато разговорите се насочваха към ъплифтирането или Библиотеката, лицето на Кеплър Придобиваше изражение на човек, който иска да каже много неща, ала не знае как. Нервно, засрамено изражение — сякаш се боеше да изрази мнението си.

След известен размисъл Джейкъб реши, че донякъде причината му е известна. Макар че шефът на проекта „Потапяне в слънцето“ не го издаваше по никакъв начин, той бе убеден, че Дуейн Кеплър е религиозен.

Спорът между ризите и кожите и Контактът с извънземните бяха нанесли тежък удар на институционализираната религия.

Привържениците на фон Деникен разпространяваха вярата си в някаква велика (но не всемогъща) раса, която се била намесвала в развитието на човека и можела пак да го направи. Последователите на Неолитната етика проповядваха за осезаемото присъствие на „човешкия дух“.

И самото съществуване на хиляди пътуващи в космоса раси, почти никоя от които нямаше нищо подобно на догмите на старите земни религии, сериозно накърняваше идеята за всемогъщ антропоморфен Бог.

Повечето от религиите или бяха застанали на някоя от спорещите страни, или се бяха преобразували във философски теизъм. Армиите от вярващи бяха преминали под други знамена, а онези, които бяха останали, не взимаха участие във всеобщата врява.

Джейкъб често се чудеше дали не очакват знамение.

Ако Кеплър беше вярващ, това отчасти обясняваше предпазливостта му. Напоследък имаше достатъчно безработни учени. Директорът не искаше да рискува да се присъедини към тях, като си спечели репутация на фанатик. Джейкъб съжаляваше, че един съвременен човек може да се чувства така. Щеше да му е интересно да чуе неговите възгледи. Но уважаваше очевидното желание на Кеплър да запази мълчание по този въпрос.

От професионална гледна точка обаче го интересуваше начина, по който изолацията подсилваше психическите проблеми на Кеплър. Той очевидно бе изправен пред нещо повече от философско затруднение, нещо, което от време на време му пречеше да изпълнява ръководните си функции и смущаваше научната му увереност.

Мартин, психоложката, често придружаваше шефа си и редовно му напомняше да пие пъстроцветните хапчета, които той носеше в джобовете си.

Джейкъб усещаше завръщането на стария навик, непритъпен от няколкото спокойни месеца в Центъра за ъплифтиране. Искаше да знае какви са тези таблетки почти също толкова, колкото го интересуваше каква е истинската работа на Милдред Мартин в проекта.

Тя продължаваше да е загадка за него. По време на разговорите им на борда на кораба не бе успял да преодолее проклетата й добродушна разсеяност. Снизходителността й към Джейкъб беше също толкова очевидна, колкото прекалената увереност на д-р Кеплър в неговите способности. Мислите на тъмнокожата жена постоянно витаеха някъде другаде.

Мартин и Ларок почти не гледаха през илюминатора си. Психоложката описваше проучванията си за въздействието на цвета и блясъка върху психическите отклонения. Джейкъб бе чул за това по време на срещата в Енсенада. Едно от първите неща, които Мартин направила след включването си в проекта, било да сведе до минимум психогенното въздействие на средата, в случай че „явленията“ се окажат илюзия, предизвикана от стрес. По време на пътуването тя се беше сприятелила с Ларок и унесено слушаше безкрайните му истории за изчезнали цивилизации и древни космически посетители. Журналистът отвръщаше на вниманието, като даваше воля на прочутото си красноречие. На няколко пъти частните им разговори в залата бяха събирали цели тълпи. Понякога Джейкъб също ги слушаше. Когато искаше, французинът можеше да засяга някои чувствителни струни.

И все пак в негово присъствие Джейкъб се чувстваше по-неловко, отколкото с когото и да е от другите пътници. Предпочиташе компанията на по-открити същества като Кула. Извънземният бе започнал да му харесва. Въпреки сложните му очи и невероятните му зъби, вкусовете им в много отношения си съвпадаха.

Прингът беше неизчерпаем източник на простодушни въпроси за Земята и човеците, предимно за отношението на хората към техните клиентни раси. Когато научи, че Джейкъб е участвал в проекта за ъплифтиране на шимпанзетата, делфините и в последно време на кучетата и горилите, той започна да го гледа с още по-голямо уважение.

Кула нито веднъж не спомена, че земната техника е архаична или остаряла, макар всички да знаеха, че в това отношение в галактиката няма друга като нея. В края на краищата на нито една известна раса не й се бе налагало да открива всичко сама. За това се грижеше Библиотеката. Извънземният ентусиазирано говореше за ползата, която ще имат от Клона неговите човешки и шимски приятели.

Веднъж прингът го придружи в корабната спортна зала и го наблюдаваше с огромните си червени очни дискове, докато Джейкъб тичаше на една от пътеките. По време на почивките се оказа, че Кула вече е усвоил изкуството на мръсните вицове. Прингската раса трябва да имаше • сексуален морал, сходен с този на съвременното човечество, защото последното изречение „… сега само се пазарим за цената“ очевидно имаше същия смисъл, който влагаха и хората.

Именно Вицовете накараха Джейкъб да разбере колко далеч от дома си е стройният прингски дипломат. Чудеше се дали Кула е толкова самотен, колкото щеше да е самият той на негово място.

В последвалата дискусия дали най-добрата марка бира е „Туборг“ или „Л–5“ Джейкъб постоянно трябваше да си напомня, че говори с извънземен, а не с фъфлещо, прекалено любезно човешко същество. Но накрая го осъзна, когато двамата се оказаха разделени от неочаквана непреодолима пропаст.

 

Джейкъб бе разказал една история за някогашните класови борби на Земята, която Кула не успя да разбере. Той се опита да я илюстрира с китайската поговорка „Селянинът винаги се обесва на прага на господаря си“.

Очите на принга внезапно проблеснаха и Джейкъб за пръв път чу от устата му възбудено цъкане. Той го погледна, после побърза да промени темата.

Но иначе Джейкъб не познаваше друг извънземен с чувство за хумор, толкова близко до човешкото. Освен Фейгин, разбира се.

И сега, когато скоро щяха да кацнат, Кула мълчаливо стоеше до своя патрон — при това със същото неразгадаемо изражение като на Бубакуб.

Кеплър леко го потупа по ръката. Ученият посочи към илюминатора.

— Съвсем скоро капитанът ще затвори стазаекраните и ще започне да намалява скоростта на времепространствения поток. Ефектът ще ви се стори интересен.

— Мислех, че корабът оставя тъканта на пространството да се плъзга покрай него като сърф, който вълните изхвърлят на пясъка.

Кеплър се усмихна.

— Не, господин Демуа. Това е масово заблуждение. „Космическо сърфиране“ е просто израз, използван от популяризаторите. Когато става дума за времепространството, не може да се говори за „тъкан“. Пространството не е материално. Всъщност, когато се приближаваме към дадена планетарна ексцентричност — изкривяване на пространството, предизвикано от планета, — постоянно трябва да променяме параметрите, с които измерваме пространството и времето. Сякаш природата иска постепенно да променяме дължината на метричните си еталони и скоростта на часовниците си, когато се приближаваме до голяма маса.

— С други думи капитанът контролира спускането ни, като оставя тази промяна да се извършва бавно, така ли?

— Точно така! Преди, разбира се, адаптацията беше много по-рязка. Метриката се регулираше чрез използване на дюзите. Сега просто навиваме излишните параметри като топ плат в стаза. Ах! Пак тази „материална“ аналогия!

Кеплър се усмихна.

— Един от полезните странични продукти от този процес е неутроният, но основната цел е безопасното кацане.

 

— И какво ще видим, когато най-после започнем да тъпчем пространството в чувала?

Ученият посочи към илюминатора.

— Вече го виждате.

Звездите навън угасваха. Безбройните ярки точици, чиято светлина пропускаха дори затъмнените екрани, бавно потъмняваха пред очите им. Скоро останаха само няколко, бледоохрави на черния фон.

Планетата под тях също се промени.

Отразената от Меркурий светлина придоби оранжев оттенък. Повърхността вече бе почти съвсем тъмна.

И се приближаваше. Хоризонтът бавно, но забележимо, се изравняваше. Особеностите на повърхността, които доскоро едва се различаваха, сега ставаха все по-ясни.

В огромните кратери се появиха други, по-малки. Когато корабът се спусна край назъбения ръб на един от тях, Джейкъб видя, че той също е покрит с отвори.

Хоризонтът на малката планета се скри зад планинска верига и човекът изгуби всякаква перспектива. Повърхността под него изглеждаше еднаква. Как можеше да определи на каква височина се намират? Това долу планина ли беше или скала? Дали щяха да кацнат след една-две секунди?

Усещаше, че наближават. Сивите сенки и оранжевите върхове сякаш бяха на една ръка разстояние.

Очаквайки корабът всеки момент да кацне, Джейкъб се изненада, когато един от отворите се понесе насреща им и ги погълна.

 

Докато се готвеха за слизане, Джейкъб ненадейно си спомни какво бе направил преди да изпадне в лекия транс, докато Кеплър беше в тоалетната.

Скришом и с опитна увереност бе пребъркал джобовете на сакото на учения, беше взел по таблетка от4 всяко шишенце и бе извадил един молив, без да размаже отпечатъците от пръсти. Сега хапчетата и моливът бяха в страничния му джоб.

Значи вече се беше започнало, мислено изпъшка той.

И стисна зъби.

Този път щеше да се справи със случая сам! Не му трябваше помощ от неговото алтер его.

Джейкъб удари с юмрук по бедрото си, за да сподави странното доволно усещане в пръстите си.