Дейвид Брин
Потапяне в слънцето (5)

5.
РЕФРАКЦИЯ

От разстояние четирийсет милиона километра слънцето представляваше оживял ад. То кипеше в черния космос и вече не беше онази ярка точка в небето, която децата на Земята взимаха за даденост и несъзнателно избягваха да гледат. Слънцето привличаше. Човек изпитваше потребност да го наблюдава, ала тази потребност бе опасна.

От „Бредбъри“ слънцето имаше големината на монета от пет цента, гледана от трийсетина сантиметра. Спектърът му беше прекалено ярък за човешките очи. Капитанът нареди да затъмнят корабните стазаекрани и да затворят илюминаторите.

Прозорецът на Лио^[1] в залата остана отворен и през него пътниците можеха спокойно да наблюдават животворния диск.

Една нощ на път за кафемашината Джейкъб спря пред кръглия илюминатор. Беше се събудил след неспокоен сън в малката си каюта. В продължение на няколко минути гледа с полусънни очи, докато не го сепна фъфлещ глас.

— Така изглежда вашето шлънце от афелия^[2] в орбитата на Меркурий, Джейкъб.

Кула седеше до една от малките масички в сумрачната зала. Светещите цифри на стенния часовник зад извънземния показваха 04:30.

 

Съненият глас на Джейкъб прозвуча дрезгаво.

— Толкова ли… хм… сме близо?

Кула кимна.

— Да.

„Зъбите“ на принга не се виждаха. Големите му устни се свиваха и издаваха смешно съскане всеки път, щом се опиташе да произнесе звука „с“. На слабата светлина очите му отразяваха червеното сияние на слънцето.

— До прищигането ощават шамо още два дни — каза Кула. Ръцете му бяха скръстени на масичката пред него. Широките гънки на сребристата му роба покриваха половината от повърхността й.

Джейкъб леко се олюля и се обърна да погледне към прозореца. Слънчевият диск затрептя пред очите му.

— Добре ли ши? — тревожно попита прингът и понечи да се изправи.

— Не. Не, моля те — повдигна ръка да го спре Джейкъб. — Просто съм уморен. Спи ми се. Имам нужда от кафе.

Той се затътри към автоматите, но по средата на пътя спря, завъртя се и отново погледна към огненото слънце.

— Червено е! — изненадано изсумтя Джейкъб.

— Да ти обяшня ли защо, докато пиеш кафе? — попита Кула.

— Да, моля. — Джейкъб пак се обърна към машините за храна и напитки.

— Прозорецът на Лио пропушка шамо монохромна шветлина — започна прингът. — Направен е от многобройни кръгли плочки, някои от които поляризират, а други забавят шкорощта на шветлината. Те ше въртят една шпрямо друга, за да нащройват шъответната дължина на вълните. Това е извънредно деликатно и находчиво ущройщво, макар и доща ощаряло от гледна точка на галактичешките щандарти… като чашовниците, които вше още ношят някои човеци в епохата на електрониката. Когато получите Библиотеката, този уред ще излезе от употреба.

Джейкъб се наведе напред и се втренчи в първия автомат. Приличаше на кафемашина. Зад прозрачната предна плоскост имаше малка платформа с метална решетка. Ако натиснеше правилния бутон, върху платформата би трябвало да падне чашка за еднократна употреба и от някаква механична артерия да се излее горчивата черна течност, за която копнееше.

Докато гласът на Кула продължаваше да гъгне в ушите му, той любезно мърмореше:

— Аха… да… разбирам…

Един от бутоните в левия край светеше в зелено. Джейкъб импулсивно го натисна.

Сега! Разнесе се бръмчене и изщракване. После се появи чашата! А сега… Какво бе това, по дяволите?

Отгоре падна голяма жълто-зелена таблетка.

Той отвори панела и извади чашата. След секунда върху празната платформа се изля гореща струя и изчезна в канала.

Джейкъб скептично се втренчи в хапчето и разтърка очи с лявата си китка. После стрелна с обвинителен поглед бутона, който бе натиснал.

И едва тогава забеляза надписа: „Извънземен хранителен синтез“. От инфослота под бутона стърчеше компютърна карта, на която бяха отпечатани думите: „Принг: допълнение към храната — кумаринов протеинов комплекс“.

Джейкъб бързо погледна към Кула. Обърнат към прозореца на Лио, извънземният продължаваше да обяснява. Той махна с ръка към адското сияние на слънцето, за да подчертае думите си.

— Това е червената алфа-линия на водорода. Много полезна шпектрална линия. Вмещо да ошлепеем от огромното количещво шлучайна шветлина от вшички равнища на шлънцето, ние виждаме шамо онези региони, където водородът поглъща или излъчва повече от нормалното…

Кула посочи към петнистата слънчева повърхност. Тя бе покрита с тъмночервеникави точици и дъги.

Джейкъб беше чел за тях. Бяха ги открили, когато за пръв път бяха видели слънцето с телескоп по време на затъмнение. Кула очевидно обясняваше как могат да се наблюдават директно.

Той се замисли. Откакто бяха напуснали Земята, извънземният не се хранеше с другите. Само понякога пиеше водка и бира със сламка. Макар че Кула не бе дал основания за такова предположение, Джейкъб смяташе, че това най-вероятно е свързано с някаква културна забрана.

Пък и с тези негови зъби, ядящият принг едва ли представляваше приятна гледка. „Явно съм му се натресъл, докато закусва и той е прекалено любезен, за да го спомене.“

Той отново погледна таблетката, пъхна я в джоба си и хвърли чашата в кошчето за боклук.

После забеляза бутона с надпис „кафе-черно“ и мрачно се усмихна. Може би щеше да е най-добре да се откаже от кафето, за да не рискува да обиди Кула. Макар че не беше възразил, извънземният стоеше с гръб към него, докато Джейкъб разучаваше автоматите за храна и напитки.

Когато се приближи до него, прингът вдигна очи и леко отвори уста. За миг човекът зърна порцеланово бели зъби.

— Вече по-бодър ли ше чувщваш? — загрижено попита Кула.

— Да, благодаря… благодаря за обяснението. Винаги съм смятал слънцето за съвсем гладко… освен слънчевите петна. Но предполагам, че всъщност е доста сложно. Извънземният кимна.

— Доктор Кеплър е шпециалищът. Когато дойдеш нашлънчево потапяне ш наш, ще получиш по-подробно обяшнение.

Джейкъб учтиво се усмихна. Колко грижливо бяха обучени тези галактянски пратеници! Дали кимването на Кула имаше лична насоченост? Или го бяха научили да го прави в определени моменти и на определени места сред човеци?

На слънчево потапяне с нас!?

Реши да не го моли да повтори забележката си.

„По-добре да не насилвам късмета си“, помисли си Джейкъб.

Щеше да се прозее, ала навреме си спомни, че трябва да скрие прозявката си с длан. Нямаше представа какво може да означава това на родната планета на принга!

— Е, Кула, мисля да се върна в каютата си и да се опитам пак да заспя. Благодаря за разговора.

— За мен е удоволщвие, Джейкъб. Лека нощ.

Той се затътри по коридора и заспа веднага щом главата му докосна възглавницата.