Дейвид Брин
Потапяне в слънцето (4)

4.
ВИРТУАЛЕН ОБРАЗ

„Бредбъри“ беше нов кораб. Бе построен с технология, далеч изпреварила предшествениците му, и излиташе от морето със собствена енергия, вместо да бъде издигнат с балон на върха на някоя от екваториалните „Игли“. Представляваше огромна сфера, направо гигантска според по-старите стандарти.

Джейкъб за пръв път пътуваше с кораб, създаден на основата на древната галактянска наука. Той наблюдаваше отдалечаващата се Земя от залата в първа класа. Байя Калифорния отначало се превърна в кафяво ребро, разделящо две морета, после в тясна ивица край мексиканския бряг. Гледката беше поразяваща, но малко го разочарова. Ревът и ускорението на реактивните самолети или бавното величие на цепелините му се струваше по-романтично. И в няколкото пъти, когато бе напускал Земята, наоколо се бяха виждали други кораби, издигащи се към енергийната станция или спускащи се в херметичната вътрешност на някоя от Иглите.

Нито една от огромните Игли не можеше да му омръзне. Тънките керамични стени, които поддържаха в трийсеткилометровите сгради налягане като на морското равнище, бяха покрити с гигантски стенописи — колосални летящи птици и псевдонаучнофантастични космически битки, копирани от списания от двайсети век. Никога не бе изпитвал клаустрофобия.

И все пак се радваше, че е на борда на „Бредбъри“. Някой ден от носталгия можеше да посети Шоколадовата игла на върха на Маунт Кения. Ала другата, онази в Еквадор — надяваше се никога повече да не види Ваниловата игла.

Въпреки че се намираше на хвърлей камък от Каракас. Въпреки че щяха да го посрещнат като герой, като човека, спасил единственото инженерно чудо на Земята, впечатлило дори галактяните.

Спасяването на Иглата му бе струвало Таня и голяма част от ума му. Прекалено висока цена.

Когато отиде да потърси корабния бар, Земята вече се бе превърнала в диск. Изведнъж му се прииска да има компания. Когато се бе качил на борда, не се чувстваше така. Едва беше измислил оправдания за пред Глория и другите в Центъра. Освен това не бяха пристигнали много от научните материали по слънчева физика, които бе поръчал, и трябваше да му ги пратят на Меркурий. Накрая вече се беше чудил как изобщо се е оставил да го убедят да замине.

Джейкъб мина по главния корабен коридор, който представляваше „екватора“ на „Бредбъри“, и откри оживения, слабо осветен ресторант. Той се запровира между групите от разговарящи и пиещи пътници и се запъти към бара.

Мнозина от четирийсетината посетители бяха работници, наети за работа на Меркурий. Доста от тях си бяха пийнали повечко и шумно приказваха или просто зяпаха наоколо. Някои тежко преживяваха напускането на Земята.

Неколцина извънземни седяха на възглавници в предназначения за тях ъгъл. Един от тях, синтиянин с лъскава козина и дебели слънчеви очила, се бе настанил срещу Кула, чиято голяма глава безмълвно кимаше, докато прингът изискано пиеше със сламка от бутилка, като че ли пълна с водка.

Няколко души стояха наблизо, нещо типично за ксенофилите, които се вкопчваха във всяка дума, дочута от разговор между извънземни, и жадно чакаха възможност да им задават всевъзможни въпроси.

 

Джейкъб се поколеба дали да не отиде в ъгъла. Можеше да се окаже, че познава синтиянина. Но там имаше прекалено много хора. Той предпочете да си вземе нещо за пиене и да види дали някой не разказва интересна история.

Скоро се включи в група, която слушаше приятно преувеличения разказ на един минен инженер за срутвания и спасителни операции в дълбоките мини под „Хермес“. Макар че трябваше да напряга слух, за да чува, Джейкъб все още можеше да не обръща внимание на започващото главоболие… поне до края на историята, когато някой го мушна с пръст в ребрата и го стресна.

— Демуа! Това сте вие! — извика Пиер Ларок. — Какъв късмет! Ще пътуваме заедно и вече знам, че винаги ще има с кого да си разменям остроумия!

Журналистът носеше свободна лъскава роба. От висящата между зъбите му лула се издигаше синкав чистодим.

Джейкъб се опита да се усмихне, но някой го настъпи по крака и той изскърца със зъби.

— Здравейте, Ларок. Читателите ви не се ли интересуват повече от материали за разкопките в Перу или…

— Или от други подобни драматични доказателства, че нашите първобитни предци са били ъплифтирани от древни астронавти ли? — прекъсна го Ларок. — Да, Демуа, скоро тези доказателства ще са толкова категорични, че даже кожите и скептиците в Съвета на Конфедерацията ще признаят грешката си!

— Виждам, че самият вие носите ризата. — Джейкъб посочи към сребристата му туника.

— Нося робата на Деникеновото дружество през последния си ден на Земята в чест на Старите, които са ни дали възможността да пътуваме в космоса. — Репортерът премести лулата и чашата си в едната си ръка и с другата повдигна златния медальон, който висеше на шията му.

На Джейкъб му се стори, че ефектът е малко театрален за възрастен човек. Робата и накитите изглеждаха женствени на фона на грубите обноски на французина. Трябваше да признае обаче, че много отиваха на отвратителния му изкуствен акцент.

— О, я стига, Ларок — усмихна се Джейкъб. — Даже вие ще се съгласите, че сами излязохме в космоса и че ние открихме извънземните, а не те нас.

— С нищо не се съгласявам! — разпалено отвърна журналистът. — Щом докажем, че сме достойни за патроните, които са ни дарили разум в мъглявото минало, щом ни одобрят, най-после ще разберем колко много тайно са ни помагали през всички тези години!

Джейкъб сви рамене. В спора между кожите и ризите нямаше нищо ново. Едната страна твърдеше, че човечеството трябва да се гордее с уникалното си наследство на самостоятелно еволюирала раса, спечелила разум от самата Природа в саваната и по крайбрежието на Източна Африка. Другата страна заявяваше, че homo sapiens — също като всяка друга известна разумна раса — е част от верига на генетичен и културен ъплифт, стигаща до легендарното начало на галактиката, времето на Прародителите.

Мнозина като Джейкъб пазеха пълен неутралитет, но човечеството и неговите клиентки раси с интерес очакваха изхода. След Контакта археологията и палеонтологията се бяха превърнали в изключително широко разпространено хоби.

Аргументите на Ларок обаче бяха толкова банални, че можеше да ги сдъвче за закуска. А и главоболието му се усилваше.

— Това е много интересно, Ларок — каза Джейкъб и понечи да мине покрай французина. — Сигурно ще го обсъдим някой друг път…

Но журналистът още не беше свършил.

— Космосът е пълен с неандерталски емоции, нали знаете. Хората на нашите кораби предпочитат да носят животински кожи и да сумтят като горили! Те отричат Старите и се отнасят презрително към разумните личности, които проявяват нужното смирение!

Докато говореше, Ларок сочеше към него с мундщука на лулата си. Джейкъб заотстъпва назад, като се опитваше да бъде учтив, ала му бе трудно.

— Хм, струва ми се, че това е прекалено, Ларок. Искам да кажа, вие говорите за астронавти! Емоционалната и политическата стабилност са основни критерии за техния избор…

— Аха! Шегувате се, нали? И аз знам някои неща за „емоционалната и политическата стабилност“ на астронавтите! Някой ден пак ще си говорим — продължи той. — Все някога всичко ще излезе наяве — всичко за плана на Конфедерацията да изолира голяма част от човечеството от по-старите раси и от неговото звездно наследство! Всички нещастни „ненадеждни“! Но тогава ще е прекалено късно да затворим пробойната!

Ларок издиша към него облак син чистодим. На Джейкъб му се зави свят.

— Да, Ларок, както кажете. Някой път ще си поговорим. — Той продължи да отстъпва към вратата.

Журналистът ядосано го изгледа, после се ухили и го потупа по гърба.

— Да. Ще ви разкажа всичко за това. Но сега е най-добре да си легнете. Хич не изглеждате добре! Чао! — Той отново го шляпна по гърба и се върна на бара.

Джейкъб отиде при най-близкия илюминатор и облегна глава на стъклото. Хладната повърхност облекчи пулсирането в челото му. Когато отвори очи, Земята не се виждаше… само огромно поле от немигащи звезди на черен фон. По-ярките бяха заобиколени от дифракционни лъчи, които можеше да удължава или скъсява с присвиване на клепачи. Освен яркостта, ефектът беше същия като от нощно небе в пустинята. Звездите не блещукаха, но си бяха същите.

Знаеше, че би трябвало да изпитва нещо повече. Гледани от космоса, звездите трябваше да са по-загадъчни, по… „философски“. Едно от нещата, които си спомняше добре от юношеството си, бе безшумния рев на звездните нощи. Това нямаше нищо общо с океанското усещане, което изпитваше по време на хипноза. Беше като полузабравен сън от друг живот.

 

Откри д-р Кеплър, Бубакуб и Фейгин в главната зала. Кеплър го покани да се присъедини към тях.

Групата се настани на няколко възглавници до илюминаторите. Бубакуб носеше чаша с течност, която изглеждаше и миришеше отвратително. Фейгин вървеше бавно, като се извиваше на кореновите си възли.

Редицата от илюминатори, която минаваше по облата периферия на кораба, тук бе прекъсната от голям диск, нещо като гигантски кръгъл прозорец, стигащ от пода до тавана. Плоската му страна стърчеше на трийсетина сантиметра навътре в залата.

— Радваме се, че успяхте — излая през механичния си преводач Бубакуб. Пилът се беше проснал върху една от възглавниците и след като каза тези думи, потопи муцуна в чашата си, без да обръща внимание другите. Джейкъб се зачуди дали извънземният се опитва да се държи любезно или чарът му е естествен.

Мислеше за него в мъжки род, защото нямаше никаква представа какъв е истинският пол на Бубакуб. Макар че шефът на Библиотечния клон не носеше нищо друго, освен преводача и малка торбичка, анатомията му не издаваше нищо. Джейкъб бе научил например, че пилите снасят яйца и не кърмят малките си. Но от гърлото до слабините на съществото се спускаше редица от нещо като цицки, напомнящи копчета на риза. В Инфомрежата не се споменаваше нищо за тях. Джейкъб бе поръчал по-подробно описание от Библиотеката.

Фейгин и Кеплър разговаряха за историята на слънчевите кораби. Гласът на канта беше приглушен, защото горните му клони и дихателният му отвор се опираха в звукоизолираните плоскости на тавана. (Джейкъб се надяваше, че приятелят му не страда от клаустрофобия. Но от какво всъщност се страхуваха говорещите зеленчуци? Да не ги изгризат, може би. Замисли се за сексуалния морал на една раса, която се любеше чрез посредничеството на вид опитомени пчели.)

— В такъв случай тези великолепни импровизации — каза Фейгин, — без абсолютно никаква външна помощ, са ви позволили да превозвате инструменти в самата фотосфера! Това е извънредно внушително и се чудя, че през годините, които съм прекарал тук, не съм знаел за това приключение отпреди Контакта! Кеплър просия.

— Трябва да отбележа, че батисферният проект е бил само… началото, много преди моето време. Когато били създадени лазерните двигатели, роботизираните кораби можели да отделят излишната топлина и да охлаждат вътрешността на сондата.

— Значи сте били на крачка да пратите хора!

Кеплър мрачно се усмихна.

— Ами, навярно. Имало такива планове. Но пращането на живи същества в слънцето не се изчерпва само с топлина и гравитация. Най-сериозният проблем била турбулентността! Щеше да е чудесно, ако бяхме успели да решим проблема. — Очите на Кеплър проблеснаха. — Наистина имало планове.

— Но после „Везарий“ откри тимбримските кораби в Лебед — прибави Джейкъб.

— Да. Така че никога няма да разберем. Плановете били разработени, когато съм бил съвсем малък. Вече са безнадеждно остарели. И сигурно… Ако не бяхме използвали стаза, неизбежно щеше да има жертви… Контролирането на времепотока е ключът към слънчевите кораби и резултатите определено ме радват.

Лицето на учения внезапно помръкна.

— Поне досега.

Той замълча и заби поглед в килима. Известно време Джейкъб го наблюдаваше, после покри уста с длан и се прокашля.

— Докато сме на тази тема, забелязах, че в Инфомрежата не се споменава за слънчеви призраци. Направих специално запитване до Библиотеката. Пак нищо… А имам право на достъп 1-АВ. Чудех се дали не бихте ми услужили с вашите доклади по този въпрос, за да ги проуча по време на пътуването.

Кеплър нервно извърна очи.

— Все още не бяхме готови да разпространим информацията, господин Демуа. С това откритие са свързани някои… политически съображения, поради които, хм, ще се наложи да изчакате, докато стигнем в базата. Сигурен съм, че там ще получите отговор на всичките си въпроси. — Изглеждаше толкова искрено засрамен, че Джейкъб реши засега да остави въпроса. Но това беше лош признак.

— Ще си позволя волността да прибавя още нещо — каза Фейгин. — След срещата ни е имало ново потапяне, Джейкъб, и тогава е бил наблюдаван само първия, по-прозаичен вид солариани. А не втория, който толкова безпокои доктор Кеплър.

Кратките обяснения за двата вида слънчеви създания, които му беше дал ученият, продължаваха да объркват Джейкъб.

— Да разбирам ли, че са били тревопасните?

— Не тревопасни! — поправи го Кеплър. — Магнитоядни! Хранят се с енергия от магнитното поле. Всъщност този вид вече ни е добре познат, макар че…

— Прекъсвам ви! С искрено желание да ми простите тази намеса, настоявам за дискретност. Приближава непознат. — Горните клони на Фейгин прошумоляха в тавана.

Джейкъб се обърна и погледна към вратата, малко изненадан, че нещо е в състояние да накара канта да прекъсне друго същество. Той смаяно осъзна, че това е поредният признак за деликатна политическа ситуация. А все още не знаеше правилата.

Не чуваше нищо. След секунда на прага се появи Пиер Ларок с чаша в ръка. Руменото му лице бе още по-зачервено. Когато видя Фейгин и Бубакуб, първоначалната му усмивка се разшири. Той влезе в залата, весело потупа Джейкъб по гърба и настоя незабавно да го представи.

Джейкъб мислено сви рамене.

Той бавно изпълни ритуала на официалното представяне. Французинът беше впечатлен и дълбоко се поклони на Бубакуб.

— Аб-киса-аб-соро-аб-хул-аб-пубер! И два клиентни вида, какви бяха точно, Демуа? Гело и още един, нали? За мен е чест да се запозная лично с представител на сороския род! Учил съм езика на вашите предци, които някой ден могат да се окажат и наши! Сороският език ужасно прилича на протосемитския и протобанту!

Ресите над очите на Бубакуб настръхнаха. През механичния преводач на пила се заизлива сложна неразбираема реч. После челюстите му щракнаха няколко пъти и от гърлото му се изтръгна високо ръмжене, усилено от преводача.

Фейгин отговори с няколко прещраквания. Бубакуб се обърна към него. Черните му очи блестяха, докато отвръщаше с гърлени звуци и сочеше с късата си ръка към Ларок. По гърба на Джейкъб полазиха тръпки от писукането на канта.

Пилът се завъртя и изхвърча от стаята, без да каже нищо на човеците.

Ларок онемя за миг. После умолително погледна Джейкъб.

— Какво направих?

Джейкъб въздъхна.

— Може би не обича да го наричат ваш братовчед, Ларок. — Той се обърна към Кеплър с намерението да промени темата. Ученият зяпаше към вратата, през която бе излязъл Бубакуб.

— Доктор Кеплър, щом не можете да ми дадете конкретни данни, навярно ще се съгласите да ми заемете някои материали за основите на слънчевата физика и за историята на „Потапяне в слънцето“?

— С удоволствие, господин Демуа — кимна Кеплър. — До вечеря ще ги имате. — Мислите му очевидно витаеха другаде.

— И на мен! — извика Ларок. — Аз съм акредитиран журналист и настоявам за информация за вашия злополучен проект, господин директор!

След първоначалното си изумление Джейкъб сви рамене. Трябваше да му отдаде дължимото. Безочието лесно можеше да мине за гъвкавост.

Кеплър се усмихна, сякаш не го бе чул.

— Моля?

— Великата суета! Този ваш проект „Потапяне в слънцето“, дето поглъща пари, с които можехме да култивираме земните пустини или да си осигурим по-голяма Библиотека! Суетата на този проект да проучваме нещо, което по-добрите от нас са разбирали още преди ние да станем човекоподобни маймуни!

— Вижте, господине. Конфедерацията финансира проучването… — Кеплър почервеня.

— Проучване! Бабини деветини! Търсите нещо, което вече фигурира в галактическите Библиотеки, и позорите всички ни като изкарвате хората глупаци!

— Ларок… — започна Джейкъб, но французинът беше неудържим.

— Ами вашата Конфедерация! Тъпчат Старите в резервати като едновремешните индианци! Забраняват достъпа до Библиотечния клон! Допускат да продължи този абсурд, за който всички ни се смеят, това твърдение, че разумът на Земята бил възникнал спонтанно!

Кеплър заотстъпва пред яростта на журналиста. Лицето му пребледня и той запелтечи:

— Аз… не смятам…

— Ларок! Стига!

Джейкъб го стисна за рамото, дръпна го настрани и настойчиво прошепна в ухото му:

— Стига, човече, нали не искате да ни посрамите пред почитаемия кант Фейгин?

Очите на Ларок се разшириха. Горните клони на извънземния раздразнено шумоляха. Накрая французинът сведе поглед.

Вторият гаф очевидно му дойде много. Той измърмори някакво извинение на Фейгин, гневно стрелна с очи Кеплър и си тръгна.

— Благодаря за специалните ефекти, Фейгин — каза Джейкъб.

Отговори му изсвирване, кратко и тихо.