Дейвид Брин
Потапяне в слънцето (3)

3.
ВПЕЧАТЛЕНИЯ

Джейкъб помогна на Ларок да занесе багажа си на автобусната спирка, после заобиколи главната сграда и потърси място навън, където да седне. До срещата оставаха десет минути.

Накрая стигна до полянка със сенчести дървета и маси за пикник, която гледаше към малко пристанище. Той седна на една от масите и вдигна крака на пейката. Прохладата на керамичните плочки и океанският бриз проникнаха през дрехите му и потта му скоро изсъхна.

В продължение на няколко минути поседя неподвижен и остави схваналите мускули на раменете и гърба си да се отпуснат от напрегнатото шофиране. Съсредоточи погледа си върху малка платноходка в пристанището, лодка с триъгълно платно, боядисана в зелено, по-богато от океана. После позволи на очите си да се замъглят.

Сякаш изпадна в безтегловност. Едно по едно разглеждаше нещата, които разкриваха сетивата му. Концентрира се върху Мускулите си, за да се откъсне от усещанията и напрежението. Постепенно крайниците му станаха безчувствени и далечни.

Бедрото упорито продължаваше да го сърби, ала ръцете му останаха в скута му, докато сърбенето не отмина. Соленият дъх на морето беше приятен, но и разсейващ. Насили се да се абстрахира от него. Изолира се от туптенето на сърцето си, като се вслушваше в него, докато стана прекалено познато, за да го забелязва.

Както правеше от две години насам, Джейкъб насочи транса си от пречистването към онази фаза, в която образите идваха и си отиваха изненадващо бързо и носеха целебна болка. Този процес никога не му бе доставял удоволствие.

Беше сам. Почти. Оставаше само фон от шепнещи гласове, откъси от нищо неозначаващи изрази. За миг му се стори, че чува Глория и Джони да спорят за Макакай, после самия делфин, писукащ нещо безсмислено на завален тринарен.

Той внимателно заглуши всеки звук в очакване да се появи друг, както обикновено с позната внезапност: гласът на Таня, която викаше нещо неразбираемо, докато с протегнати ръце прелиташе край него. И продължи да я чува през останалите трийсет километра до земята, докато се смаляваше и изчезваше…

Този тих глас също заглъхна, ала го разтърси повече от друг път.

В главата му проблесна ужасна преувеличена версия на инцидента в Граничната зона. Изведнъж се върна назад. Стоеше сред условниците. Един брадат мъж, облечен като келтски шаман, му подаде бинокъл и настойчиво кимна.

Джейкъб го взе и погледна към мястото, към което сочеше брадатият. Издигащите се от пътя топлинни вълни изкривяваха образа: От отсрещната, страна на раираните стълбове, които продължаваха до хоризонта и сякаш се издигаха чак до слънцето, спря автобус.

После образът изчезна. Джейкъб с опитно безразличие преодоля изкушението да се замисли за него и остави ума си абсолютно празен. Тишина и мрак.

Потъна в дълбок транс. Разчиташе биологичният му часовник да сигнализира, когато дойдеше време да се върне в действителността. Бавно се плъзна сред спомените в търпеливо търсене на ключа, който знаеше, че някой ден със сигурност ще открие.

Времето се превърна в образ като всеки друг, изгубен в мащабите на по-дълбокия преход.

 

Спокойният мрак внезапно бе пронизан от остра болка, преодоляла изолацията на ума му. Трябваше му време, цяла вечност, която продължи около стотна от секундата, за да я определи. Болката се дължеше на яркосиня светлина, преминала през затворените му клепачи. След миг тя изчезна, преди Джейкъб да успее да реагира.

Той се опита да се пребори със смута си, като се съсредоточи само върху връщането към настоящето, докато в мислите му се изсипвате порой от панически въпроси.

Какво означаваше тази синя светлина? Неврозата, която толкова яростно се защитаваше, трябваше да означава неприятности! Какъв таен страх бе засегнал?

Докато изплуваше от транса, шумовете се върнаха.

Стъпки. Различи ги от вятъра и морето, но в хипнозата му те звучаха като щраусови крака, обути в мокасини.

Дълбокият транс най-после отстъпи — няколко секунди след субективния проблясък. Джейкъб отвори очи. На два-три метра от него стоеше висок извънземен и първото впечатление от него беше за височина, белота и огромни червени очи.

За миг светът сякаш се залюля.

Джейкъб се вкопчи в ръбовете на масата и отново стисна клепачи.

Какъв транс, помисли си той. Чувстваше главата си така, като че ли щеше да пробие Земята и да излезе от другата страна!

Той разтърка очи, после предпазливо погледна. Извънземният продължаваше да стои пред него. Значи беше истински. Хуманоид, висок най-малко два метра. Сребриста роба покриваше по-голямата част от стройното му тяло. Дългите му бели, лъскави ръце бяха скръстени в Позата на почтително очакване.

Много голямата кръгла глава се наведе напред върху тънката си шия. Червените очи и устните на извънземния бяха огромни. Предназначението на няколкото малки други лицеви органи бяха неизвестни на Джейкъб. Този вид беше нов за него. В очите блестеше разум. Той се прокашля. Продължаваха да го обливат вълни на шемет.

— Извини ме… Тъй като не са ни представили… не знам как да се обръщам към теб, но предполагам, че си дошъл да се срещнеш с мен, нали?

Голямата бяла глава утвърдително кимна.

— Предполагам, че си от групата, с която кантът Фейгин ме помоли да се срещна.

Извънземният повторно кимна.

„Това сигурно значи «да» — помисли си Джейкъб. — Чудя се дали може да говори с неизвестния механизъм, който се крие зад тия грамадни устни.“

Но защо съществото просто стоеше неподвижно? Дали имаше нещо в позата му?…

— Мога ли да приема, че си от клиентен вид и очакваш разрешение да говориш?

 

„Устните“ леко се разтвориха и Джейкъб зърна нещо яркобяло. Извънземният отново кимна.

— Ами тогава говори, моля те! Ние, човеците, сме известни с това, че не познаваме протокола. Как се казваш?

Гласът беше изненадващо дълбок. Той изсъска през почти незабележимо отворената уста с отчетливо фъфлене:

— Аз шъм Кула, гошподине. Благодаря ви. Пратиха ме да проверя дали не ще ше изгубили. Моля, елате ш мен, другите ви очакват. Но ако предпочитате, можете да продължите медитацията ши до уреченото време.

— Не, не, в никакъв случай. — Джейкъб неуверено се изправи на крака. Той затвори очи за миг, за да проясни ума си от последните останки от транса. Рано или късно щеше да обмисли случилото се по време на самохипнозата, но сега имаше друга работа.

— Води ме.

Кула се обърна и закрачи с бавна, плавна походка към един от страничните входове на Центъра.

Извънземният очевидно бе представител на „клиентен“ вид — вид, чийто договор с „патрона“ все още е в сила. Такава раса се намираше на долните стъпала на галактическата йерархия. Джейкъб, който все още не бе наясно с галактянските тънкости, се радваше, че един щастлив инцидент е осигурил на човечеството по-добро, макар и несигурно, положение.

Кула го отведе на втория етаж до голяма дъбова врата. Той мълчаливо я отвори и влезе пред Джейкъб в заседателната зала.

Джейкъб видя двама човеци и още двама извънземни, освен Кула: единият нисък и космат, другият — още по-дребен и напомнящ на гущер.

Опита се да подреди впечатленията си преди да го забележат, но почти незабавно чу да изричат името му.

— Джейкъб, приятелю! Колко мило, че си дошъл и си ни отделил от времето си! — Напевният глас на Фейгин. Джейкъб бързо се озърна наоколо.

— Фейгин, къде…

— Тук съм.

Той отново погледна към групата до прозореца. Човеците и косматият извънземен се изправяха. Гущероподобният остана на възглавницата си.

Джейкъб се концентрира и внезапно един от „декоративните храсти“ се превърна във Фейгин. Сребристите връхчета на стария кант тихо иззвъняха, сякаш в стаята имаше ветрец.

Джейкъб се усмихна. Всяка среща с Фейгин представляваше проблем. С хуманоидите търсиш лице или нещо, което изпълнява същата функция. Обикновено нямаше нужда от много време, за да се съсредоточиш върху конкретна точка от някой извънземен.

Почти винаги имаше част от анатомията, към която да се обръщаш като средоточие на разума. При човеците, и много често при извънземните, това място бяха очите.

Кантите нямаха очи. Джейкъб предполагаше, че сребристите „снежинки“, които издаваха звън като камбанки, са светлинните рецептори на Фейгин. Но и това не му помагаше. Трябваше да гледа цялото му тяло, а не някоя отделна част от егото. Чудеше се кое е по-малко вероятно: че харесва извънземния, въпреки този недостатък, или че все още се чувства неловко в негово присъствие, въпреки дългогодишното им приятелство.

Тъмното разклонено тяло на Фейгин се приближи от прозореца с последователни извивания, като местеше напред кореновите си възли. Джейкъб направи средно официален поклон и зачака.

— Приветстваме те, Джейкъб Алварес Демуа, а-човек, ул-делфин-ул-шим. Това бедно същество се радва отново да усети присъствието ти. — Фейгин говореше ясно, но с неовладяема напевност, от която акцентът му напомняше смесица между шведски и китайски. Кантът се справяше много по-добре с делфински и тринарен.

— Фейгин, а-кант, аб-линт-аб-сикул-ул-ниш, михорки кийпу. Радвам се да те видя отново — поклони се Джейкъб.

— Тези почитаеми същества са дошли да споделят мъдростта си с твоята, Приятелю Джейкъб — каза кантът. — Надявам се, че си готов за официално представяне.

Джейкъб се настрои за сложните видови названия на извънземните, поне колкото се бе съсредоточил върху външния им вид. Патронимиката и многобройните имена на клиенти разкриваха много за положението им. Той кимна на Фейгин да продължи.

— Официално ти представям Бубакуб, а-пил, аб-киса-аб-соро-аб-хул-аб-пубер-ул-гело-ул-принг, от Библиотечния институт.

Един от извънземните пристъпи напред. На пръв поглед приличаше на четириного сиво плюшено мече. Но широката муцуна и ресите около очите бързо разсейваха това впечатление.

Това беше Бубакуб, директор на Библиотечния клон в Ла Пас! Той поглъщаше почти целия скромен търговски баланс, натрупан от Земята след контакта. Въпреки това голяма част от огромните разходи за адаптирането на малкия „провинциален“ Клон към човешките нужди бе дарена от великия галактически Библиотечен институт с цел да се помогне на „изостаналата“ човешка раса да настигне останалите галактяни. Като ръководител на Клона, Бубакуб беше един от най-важните извънземни на Земята! Името на вида му също загатваше за статус, по-висок дори от този на Фейгин!

Частицата „аб“ означаваше, че видът на Бубакуб е ъплифтиран от същества, на свой ред също ъплифтирани, и така нататък чак до митичното начало на Прародителите… и че четири от тези „родителски“ поколения все още съществуват някъде в галактиката.

Частицата „ул“ показваше, че расата на пилите е ъплифтирала две нови култури. Това още повече повишаваше статуса.

Единственото, поради което галактяните не се отнасяха с пълно презрение към „сирашката“ човешка раса, беше щастливата случайност, че хората също бяха ъплифтирали две нови разумни раси преди „Везарий“ да доведе на Земята представители на извънземните цивилизации.

 

Извънземният леко се поклони.

— Аз съм Бубакуб.

Гласът звучеше изкуствено. Идваше от диск, който висеше на шията на пила.

Механичен преводач! Значи пилите се нуждаеха от изкуствена помощ, за да говорят на английски. По простотата на устройството, много по-малко от онези, използвани от извънземните посетители, чиито родни езици звучаха като цвъртене и писукане, Джейкъб прецени, че Бубакуб всъщност може да произнася човешки думи, но с честоти, намиращи се извън обхвата на човешкия слух. Предполагаше, че съществото може да го чува.

— Аз съм Джейкъб. Добре дошъл на Земята. — Той кимна.

Устата на пила няколко пъти беззвучно се отвори и затвори.

— Благодаря ти — кратко и отсечено избръмча механичният преводач. — Щастлив съм, че съм тук.

— И аз се радвам, че мога да те посрещна като домакин. — Джейкъб се поклони съвсем малко по-дълбоко от Бубакуб. Извънземният изглежда остана доволен и отстъпи назад.

Фейгин продължи с представянето.

— Тези достойни същества са от твоята раса. — Един от клоните и няколко листчета нехайно посочиха към двамата човеци. Сивокос господин в костюм от туид стоеше до висока, красива тъмнокожа жена на средна възраст. — Ще ви представя по предпочитания от хората неофициален начин. Джейкъб Демуа, това са доктор Дуейн Кеплър от експедицията „Потапяне в слънцето“ и доктор Милдред Мартин от Факултета по парапсихология в Университета на Ла Пас.

Кеплър имаше дълги засукани мустаци. Той се усмихна, но Джейкъб беше прекалено смаян, за да отвърне на любезностите му с нещо повече от едносричен отговор.

Експедицията „Потапяне в слънцето“! Напоследък проучването на Меркурий и слънчевата хромосфера оживено се дискутираше в Съвета на Конфедерацията. Фракцията „Адаптиране & Оцеляване“ твърдеше, че няма смисъл да се хвърлят толкова много средства за информация, която може да се получи от Библиотеката, след като със същата сума може да се осигури работа за няколко пъти повече безработни учени на Земята. До този момент групата „Независимост“ обаче беше удържала позициите си, въпреки критиките от страна на деникенистката преса.

Но на Джейкъб му се струваше лудост самата идея за пращане на хора и кораби в една звезда.

— Кантът Фейгин не щадеше хвалебствията си — заговори Кеплър. Ръководителят на проекта „Потапяне в слънцето“ се усмихваше, но очите му бяха зачервени. Тежките тъмни торбички издаваха някаква дълбока тревога. Той стисна дланта на Джейкъб с две ръце. Гласът му бе дълбок, но леко трепереше. — Дойдохме на Земята съвсем за кратко. Сякаш в отговор на молитвите ни Фейгин успя да ви убеди да се срещнете с нас. Надяваме се, че ще ни придружите до Меркурий и ще ни помогнете с опита си в междувидовите контакти.

Джейкъб се сепна. О, не, не и този път, листато чудовище! Искаше му се да се обърне и свирепо да изгледа Фейгин, но дори неофициалното човешко благоприличие изискваше да прояви необходимата любезност към тези хора. Меркурий, Господи!

Д-р Мартин учтиво се усмихна, но докато се ръкуваше с него, изглеждаше малко отегчена.

Джейкъб се зачуди дали може да я попита какво общо има парапсихологията със слънчевата физика, без да прояви излишен интерес, ала Фейгин го изпревари.

— Позволявам си да се намеся, както е прието при човеците, когато всички мълчат. Остава да представя още едно достойно същество.

„Леле — помисли си Джейкъб. — Надявам се този извънземен да не е от свръхчувствителните.“ Той се обърна надясно към гущероподобното, което стоеше до пъстроцветна стенна мозайка. Дългото по-малко от метър и двайсетина сантиметра високо създание се бе надигнало от възглавницата си и се приближаваше към тях на шест крака. То подмина Джейкъб без да му обърне внимание и се притисна към крака на Бубакуб.

— Хм, това е домашен любимец — поясни Фейгин. — Достойният, който ще ти представя, е уважаваният клиент, който те доведе тук.

— О, съжалявам. — Джейкъб се усмихна, после се насили отново да придаде на лицето си сериозно изражение.

— Джейкъб Демуа, а-човек, ул-делфин-ул-шим, представям ти Кула, а-принг, аб-пил-аб-киса-аб-соро-аб-хул-аб-пубер, помощник на Бубакуб и представител на Библиотеката в проекта „Потапяне в слънцето“.

Както очакваше Джейкъб, в името бяха включени само патрони. Прингите нямаха свои клиенти. Те обаче бяха потомци на пуберите и соросите. Някой ден щяха да получат висок статус като представители на този древен и могъщ род. Беше забелязал, че видът на Бубакуб също е наследник на пуберите и соросите. Искаше му се да може да си спомни дали пилите и прингите не са съответно патрон и клиент.

Извънземният пристъпи напред, но не подаде ръка. Дланите му бяха дълги и с по шест подобни на пипала пръсти. Изглеждаха крехки. Кула излъчваше слаб мирис като на прясно окосено сено, който изобщо не бе неприятен.

Огромните очи проблеснаха. Прингът се поклони за официалното представяне. „Устните“ му се разтвориха и разкриха две бели, лъскави остри неща, едното отгоре, другото — отдолу, които отчетливо натракаха едно в друго. „Това не може да е приятелски жест там, откъдето идва извънземният — потръпна Джейкъб. — Прингът сигурно показва огромните си зъби, за да имитира човешка усмивка.“ Гледката бе смущаваща и в същото време любопитна. Той се зачуди за какво служат. Надяваше се, че в бъдеще Кула ще държи… устните си затворени.

— Аз съм Джейкъб. — Той леко кимна.

— Аз шъм Кула, гошподине — отвърна извънземният. — Вашата Земя е много крашива. — Големите червени очи бяха мътни. Кула отстъпи назад.

Бубакуб ги заведе при възглавниците до прозореца. Дребният пил се просна по корем и провеси четирите си симетрични крайници от двете страни на възглавницата. „Домашният му любимец“ се сгуши до него.

Кеплър се наведе напред и колебливо заговори.

— Съжалявам, че ви откъснахме от важната ви работа, господин Демуа. Знам, че вече сте много ангажиран… Надявам се да успеем да ви убедим, че нашият малък… проблем е достоен за вниманието ви и за вашите дарби. — Д-р Кеплър държеше дланите си оплетени в скута си.

Д-р Мартин наблюдаваше ръководителя на експедицията с търпелива усмивка. Някои нюанси определено безпокояха Джейкъб.

— Доктор Кеплър, Фейгин трябва да ви е казал, че след смъртта на жена ми се оттеглих от разгадаването на тайни и в момента съм доста зает, може би прекалено, за да напусна за дълго планетата…

По лицето на Кеплър се изписа дълбоко униние, което трогна Джейкъб.

— … Но тъй като кантът Фейгин е проницателно същество, с удоволствие ще изслушам всеки, който се обърне към мен, и ще преценя достойнствата на случая.

— О, този случай ще привлече вниманието ви! Имаме нужда от безпристрастен наблюдател. И, разбира се, след като надзорниците се съгласиха да повикаме консултанти…

— Виж, Дуейн — прекъсна го д-р Мартин. — Не си справедлив. Аз се включих като консултант преди шест месеца, а чрез Кула още преди това сте използвали услугите на Библиотеката. Сега Бубакуб любезно се съгласи да увеличи подкрепата на Библиотеката за проекта и лично да дойде с нас на Меркурий. Според мен надзорниците са повече от щедри.

Джейкъб въздъхна.

— Бих искал някой да ми обясни за какво точно става дума. Например вие, доктор Мартин, можете да ми кажете каква е вашата работа… на Меркурий. — Трудно му бе да произнесе „Потапяне в слънцето“.

— Аз съм консултант, господин Демуа. Назначиха ме да подлагам екипажа и средата на Меркурий на психологически и парапсихологически тестове.

— Предполагам, че това е свързано с проблема, за който спомена доктор Кеплър, нали?

— Да. Отначало се смяташе, че явленията са измама или някаква масова халюцинация. Аз елиминирах и двете възможности. Вече е ясно, че са реални и наистина се развиват в слънчевата хромосфера. През последните месеци подготвям психоексперименти за слънчевите потапяния. Освен това помагам като терапевт на някои членове на екипажа — напрежението от такова слънчево проучване сериозно се отразява на много от хората.

Мартин говореше авторитетно, но нещо в поведението й отблъскваше Джейкъб. Насмешливост, може би. Чудеше се какво друго има във връзката й с Кеплър. Дали беше и негов личен терапевт?

Дали не го бяха повикали, само за да задоволи каприза на един болен велик човек? Тази мисъл не бе много ласкателна. Нито перспективата да се забърка в политика.

Бубакуб, ръководител на целия Библиотечен клон на Земята… защо се включваше в някакъв неясен земянитски проект? В известен смисъл дребният пил беше най-важния извънземен на планетата след тимбримския посланик. Фейгиновият Институт на прогреса изобщо не можеше да се сравнява с неговия Библиотечен институт, най-голямата и влиятелна галактическа организация. Мартин наистина ли бе казала, че Бубакуб заминава за Меркурий?

Извънземният гледаше към тавана и очевидно не следеше разговора. Устата му се движеше, като че ли пееше в недоловим за човеците честотен обхват.

Светлите очи на Кула бяха насочени към дребния шеф на Библиотеката. Може би чуваше песента му или също се отегчаваше от разговорите.

Кеплър, Мартин, Бубакуб, Кула… „Никога не съм предполагал, че ще се озова в стая, в която Фейгин не е най-странният!“

Листата на канта прошумоляха. Явно беше развълнуван. Джейкъб се зачуди какво може да се е случило в проекта „Потапяне в слънцето“, че толкова силно да го възбуди.

— Доктор Кеплър, навярно ще мога да отделя време, за да ви помогна. — Той сви рамене. — Но първо ще е добре да ми обясните за какво точно става дума!

Кеплър просия.

— О, не ви ли казах? Божичко! Сигурно просто напоследък избягвам да мисля за това… заобикалям въпроса, така да се каже.

Той се поизправи и дълбоко си пое дъх.

— Господин Демуа, изглежда, че слънцето е обитавано от призраци.