Дейвид Брин
Потапяне в слънцето (29)

29.
АБСОРБИРАНЕ

Когато корабът се издигна край стадото от пръстени, Хелън погледна навън.

Зелено-сините цветове бяха избледнели от разстоянието. И все пак съществата продължаваха да сияят, живи точици, подредени в конвой, миниатюрни в сравнение с гигантските размери на хромосферата.

Пастирите вече бяха прекалено далеч, за да се виждат.

Стадото се скри зад тъмната грамада на нишката.

Хелън се усмихна. „Ех, защо нямаме мазерна връзка? — помисли си тя. — На Земята щяха да видят, че сме положили всички усилия. Щяха да знаят, че соларианите не са ни убили, както ще заключат някои. Те се опитаха да ни помогнат. Ние разговаряхме с тях!“

Тя се наведе да отговори едновременно на два сигнала.

 

Д-р Мартин безцелно се мотаеше зад нея и копилота. Парапсихоложката беше рационална, но не особено последователна. Току-що се бе върнала от отсрещния край на горната страна и сега крачеше напред-назад, като си мърмореше нещо под нос.

Мартин бе проявила достатъчно здрав разум да не им се пречка в краката, слава на Ифни! Ала беше отказала да седне на креслото си. Хелън се колебаеше дали да я помоли да отиде на обратната страна. В сегашното си състояние добрата докторка нямаше да е от голяма полза.

Във въздуха се носеше зловоние. Мониторите от обратната страна показваха само гъст черен дим. Преди минути се бяха чували викове и шумове от страшна схватка. На два пъти някой бе изкрещял. Преди няколко секунди се беше разнесъл вик, който можеше да събуди мъртвите. После бе настанала тишина.

Единственото чувство, което Хелън си позволяваше, беше гордост. Битката бе продължила толкова много благодарение на тях, особено на Джейкъб. Оръжията на Кула можеха да ги довършат далеч по-бързо.

Разбира се, нямаше вероятност да са успели. Иначе вече щеше да чуе нещо. Тя сподави емоциите си и си каза, че трепери от студ.

Температурата бе спаднала на пет градуса. Колкото повече се уморяваше и реакциите й се забавяха, толкова повече оценяваше студената страна на охлаждащия лазер. Защото горещата щеше да е катастрофа.

Тя отговори на поредната промяна в електромагнитното поле, която заплашваше да остави прозорец в ултравиолетовия диапазон, и под внимателния й контрол, полето бързо се възстанови.

Охлаждащият лазер пъшкаше, докато изпомпваше топлина от хромосферата и я изхвърляше надолу като рентгенови лъчи. Издигаха се мъчително бавно.

После зави сирена. Това бе викът на умиращ кораб.

Зловонието беше ужасно! Освен това цареше кучешки студ. Някой наблизо трепереше и кашляше. Джейкъб постепенно осъзна, че това е самият той.

Поредният пристъп на суха кашлица го накара да седне. След като се овладя, той дълго остана неподвижен, като се чудеше, че още е жив.

Димът бе започнал леко да се разнася. Вентилационната система все още работеше.

Фактът, че изобщо може да вижда, беше удивителен. Джейкъб вдигна дясната си ръка и докосна лявото си око.

То бе отворено и сляпо. Но беше цяло! Той спусна клепача и го опипа с три пръста. Окото си бе там, както и мозъкът зад него… спасени от гъстия дим и изчерпването на енергийния запас на Кула.

Кула! Джейкъб рязко завъртя глава и потърси извънземния.

На два метра от него лежеше тънка бяла ръка. Въздухът още повече се проясни и той видя цялото тяло на принга.

Лицето му беше силно обгорено. От останките от огромните му очи висяха нишки овъглена медпяна. От големи цепнатини по кожата му течеше цвъртяща синя течност.

Кула очевидно беше мъртъв.

Джейкъб запълзя напред. Първо трябваше да провери Ларок. После Фейгин. Да, така трябваше.

После щеше да повика някой, който да се справи с компютъра… ако все още имаше шанс да поправят стореното от Кула.

Откри французина по стоновете му. Той седеше на няколко метра зад принга и се държеше за главата.

— Ооох… ти ли си, Демуа? Не ми отговаряй. Гласът ти може да пръсне бедната ми глава!

— Добре ли си, Ларок? Журналистът кимна.

— И двамата сме живи, значи Кула трябва да е убит, нали? Mon Dieu! Приличаш на спагети! И аз ли изглеждам така?

Каквито и да бяха последиците от битката, Ларок не бе изгубил словоохотливостта си.

— Хайде, Ларок. Ела да ми помогнеш. Имаме още работа.

Французинът понечи да се изправи, но трябваше да се хване за рамото на Джейкъб, за да запази равновесие. Двамата взаимно си помогнаха да станат.

Факлите трябва да бяха изгорели, защото въздухът бързо се проясняваше. Докато заобикаляха купола по посока на часовниковата стрелка обаче, пред лицата им все още се стелеха валма дим.

По пътя стигнаха до п-лазерен лъч и тъй като не можеха нито да го прескочат, нито да се наведат, минаха през него. Джейкъб потръпна, когато лъчът очерта кървава линия по външната страна на дясното му бедро и вътрешната на лявото. Двамата продължиха.

Когато намериха Фейгин, кантът беше в безсъзнание. От дихателния му отвор се чуваше тих звук и сребристите камбанки звънтяха, ала той не отговори на въпросите им. Щом се опитаха да го преместят, установиха, че не е възможно. От кореновите му възли се бяха появили десетки остри нокти, които се впиваха в твърдия еластичен материал на палубата.

Имаха и друга работа. Джейкъб неохотно остави канта и двамата с Ларок с олюляване се насочиха към люка на купола.

Джейкъб натисна бутона на интеркома.

— Хел… Хелън…

Той зачака. Ала никой не му отговори. Чу собствените си думи да отекват на горната страна и разбра, че устройството не е повредено. Тогава какво се бе случило?

— Хелън, чуваш ли ме? Кула е мъртъв! Обаче… доста пострадахме. Ти… ти или Чен… можете ли да дойдете долу… да поправите…

Студеният въздух, който духаше от охлаждащия лазер, го накара да се разтрепери. Вече не можеше да говори. С помощта на Ларок той се отдръпна от шахтата и се строполи върху пода на гравитационния тунел.

Закашля се, легнал настрани, за да предпази изгорения си гръб. Пристъпът бавно отмина, но гърдите продължиха да го болят.

Мъчеше се да не заспи. Просто щеше да си почине малко и после да отиде на горната страна. Да провери какво се е случило.

Изпитваше силни болки в ръцете и краката. Бяха прекалено много, а мозъкът му бе прекалено разфокусиран, за да отблъсква техните съобщения. Като че ли имаше спукано ребро, навярно от боя с Кула.

Всичко това обаче бледнееше в сравнение с пулсирането от лявата страна на главата му. Сякаш върху кожата му тлееха въглени.

Подът на гравитационния тунел му се струваше странен. Плътното гравитационно поле трябваше да действа равномерно върху цялото му тяло. То обаче сякаш се вълнуваше като океанска повърхност и пращаше под гърба му вълнички от лекота и тежест.

Очевидно имаше нещо нередно. Но всъщност усещането му харесваше. Сънят щеше да е толкова приятен…

 

— Джейкъб! Слава Богу! — изкънтя над него гласът на Хелън, ала все още звучеше много отдалеч — приятелски, определено, топъл… но неуместен. — Няма време за приказки! Ела тук горе, бързо, мили! Гравитационните полета се разпадат! Пращам Мартин, но… — Разнесе се изтракване и гласът й замлъкна.

Щеше да е чудесно пак да види Хелън, разсеяно си помисли той. Този път нямаше сили да се бори със съня. Известно време Джейкъб не мислеше за нищо.

 

Сънува, че е Сизиф, човекът, обречен вечно да бута камък нагоре по безкраен хълм. Джейкъб реши, че може да накара хълма да си мисли, че е равен и само прилича на хълм. И преди го беше правил.

Само че този път хълмът се разгневи. Той се покри с мравки, които се катереха по тялото му и болезнено го хапеха. Една оса снасяше яйцата си в очите му.

Освен това на някои места хълмът беше лепкав и не го пускаше. Другаде бе хлъзгав и тялото му бе прекалено леко, за да запазва равновесие. Склонът постоянно се огъваше.

Не си спомняше в правилата да е имало нещо за пълзене. Но това изглежда беше част от играта. Поне увеличаваше триенето.

Камъкът също помагаше. Само трябваше лекичко да го бута. През повечето време се търкаляше сам. Но му се искаше да не пъшка. Камъните не биваше да пъшкат. Особено на френски. Не беше честно да е принуден да го слуша.

Той се събуди и видя люка. Не бе сигурен кой люк, ала нямаше много дим.

Навън зърна началото на чернота.

Онова там хоризонт ли беше? Напред се простираше равната фотосфера, пухен килим от тъмночервени и черни пламъци. Тя пулсираше и нишките й очертаваха мотиви над ярките струи плазма.

Те се поклащаха. Напред-назад, напред-назад. Слънцето му махаше с ръка.

 

Мили Мартин стоеше на прага, вдигнала юмрук до устата си. На лицето й бе изписано ужасено изражение.

Искаше му се да я успокои. Всичко щеше да е наред. Г-н Хайд беше мъртъв, нали? Джейкъб си спомняше, че го е видял някъде в развалините на неговия замък. Лицето му бе изгорено, очите му ги нямаше и издаваше отвратителна смрад.

После нещо се пресегна и го грабна. Сега „надолу“ беше към люка. Дотам имаше стръмен склон. Той се заклатушка натам и по-късно изобщо нямаше спомен, че се е строполил точно пред изхода.