Дейвид Брин
Потапяне в слънцето (26)

26.
ТУНЕЛЕН ЕФЕКТ

Джейкъб се приземи от отсрещната страна на компютърния пулт и тежко се стовари по гръб, за да предпази покритите си с мехури, кървящи длани. За щастие еластичният материал на палубата пое част от удара.

Усети в устата си кръв и главата му изкънтя в пода, докато се претъркаляше на лакти. Магнитоядните над тях се блъскаха към долната половина на кораба и изпълваха вътрешността на обратната страна с ярко синьо сияние. Трите създания докосваха огледалната сфера на около четирийсет и пет градуса „над“ палубата и оставяха голяма празнота точно над нея. Така охлаждащият лазер имаше място да излива във фотосферата смъртоносния си лъч от акумулирана слънчева топлина.

Джейкъб нямаше време да се чуди какво правят соларианите… дали ги нападат, или просто си играят с тях. (Каква мисъл!) Трябваше бързо да се възползва от тази отсрочка.

Хюз беше паднал наблизо. Той вече бе на крака и смаяно се озърташе наоколо. Джейкъб го хвана за ръката… като избягваше допира между ранените им длани.

— Хайде, Хюз. Ако Кула е зашеметен, може би ще успеем да се справим с него!

Хюз кимна. Той беше объркан, но се подчини. Движенията му обаче бяха тромави. Джейкъб трябваше да го дърпа след себе си.

Заобиколиха централния купол и откриха Кула, който тъкмо се изправяше. Извънземният трепереше, ала когато се обърна към тях, Джейкъб разбра, че е безнадеждно. Едно от очите на принга проблясва и той за пръв път видя как действа. Това означаваше…

Замириса на изгоряла гума и левият ремък на очилата му се откъсна. Синята светлина мигновено го заслепи.

Джейкъб блъсна Хюз обратно зад купола и се хвърли след него. Всеки момент очакваше да усети болка в тила, но успя да стигне до люка на гравитационния тунел и падна вътре.

Фейгин се отдръпна настрани, за да им направи място. Той високо изсвири и разклати клоните си.

— Джейкъб! Ти си жив! И твоят другар! Боях се да не се случи непоправимото!

— Откога… — Джейкъб не можеше да си поеме дъх. — Откога падаме?

— От пет-шест минути. След като се свестих, реших да ви проследя. Не мога да се бия, но бих могъл да ви защитавам с тялото си. Кула няма достатъчно енергия, за да ме пробие!

Джейкъб се намръщи. Това беше интересен въпрос. Колко енергия всъщност имаше прингът? Някога бе чел, че човешкото тяло действа средно с мощност сто и петдесет вата. Кула изразходваше значително повече, но на кратки мълнии, траещи половин секунда.

Ако имаше достатъчно време, Джейкъб можеше да изчисли. Когато прожектираше фалшивите си солариани, Кула бе поддържал призраците в продължение на двайсетина минути. После антропоморфните привидения „губеха интерес“ и прингът изведнъж проявяваше вълчи апетит. Всички го бяха отдавали на нервност, но всъщност Кула бе попълвал запасите си от кумарин… и навярно високоенергийни химикали, необходими за лазерната реакция.

— Вие сте ранени! — напевно изсвири Фейгин. Клоните му развълнувано се раздвижиха. — Най-добре да заведеш сънародника си горе, където ще се погрижат за раните ви.

— Предполагам, че си прав — кимна Джейкъб. Не му се искаше да остави Фейгин сам. — Трябва да задам няколко важни въпроса на доктор Мартин, докато се грижи за нас.

Кантът тежко въздъхна.

— В никакъв случай не безпокой доктор Мартин, Джейкъб! Тя се свърза със соларианите! Това е единственият ни шанс!

— Какво?!

— Привлече ги мигането на параметричния лазер. Когато се приближиха, доктор Мартин си сложи псикаската и влезе в контакт с тях! Те пратиха няколко от своите магнитоядни под нас и значително забавиха падането ни!

Сърцето на Джейкъб се разтуптя. После свъси вежди.

— Значително? Значи не се издигаме, така ли?

— За съжаление, не. Продължаваме бавно да падаме. И не е ясно още колко време ще могат да ни държат пръстените.

Джейкъб изпита възхищение към Мартин. Тя се бе свързала със соларианите! Това беше един от епохалните успехи на всички времена и все пак бяха обречени.

— Фейгин — предпазливо каза той, — ще се върна колкото мога по-бързо. Междувременно ще можеш ли да имитираш гласа ми достатъчно добре, за да заблудиш Кула?

— Да, струва ми се. Ще опитам.

— Тогава поговори с него. Използвай всичките си трикове, за да го разсееш и разколебаеш. Не бива да го допускаме до компютърния пулт!

Фейгин подсвирна в знак на съгласие. Джейкъб се обърна и закрачи край гравитационния тунел.

Чувстваше се странно, сякаш гравитационните полета бяха започнали да се колебаят. Вътрешното му ухо го безпокоеше както никога досега, докато помагаше на Хюз да прекоси късата дъга, и трябваше да се съсредоточи, за да пази равновесие.

Горната страна продължаваше да е червена — червената светлина на хромосферата. Но пърхащите синьозелени солариани танцуваха по-близо, отколкото Джейкъб някога ги бе виждал. „Крилете“ им бяха широки почти колкото самия кораб.

Тук горе също блестяха сини следи от п-лазерния лъч. Близо до ръба на палубата бръмчеше самият лазер.

Двамата прескочиха няколко тънки лъча.

„Само да имахме инструменти, за да демонтираме уреда от стойката“, помисли си Джейкъб. Е, нямаше смисъл да мечтае. Той помогна на партньора си и го настани на едно от креслата. После пристегна ремъците му и отиде да потърси аптечката.

Откри я до командния пулт. Откакто не беше виждал Мартин, изглежда, че психоложката бе избрала друга част на палубата, за да общува със соларианите, надалеч от останалите. На креслата край командния пулт седяха Ларок и Доналдсън. Наблизо беше пристегнат и трупът на Дубровски.

Хелън Десилва и останалите й хора бяха наведени над уредите си. Когато Джейкъб приближи, тя вдигна поглед.

— Джейкъб! Какво става?

Той криеше ръце зад гърба си, за да не я разсейва. Ала вече трудно се държеше на крака. Скоро трябваше да направи нещо.

— Не успяхме. Но поговорихме.

— Да, чух всичко, после и силен шум. Опитах се да те предупредя преди да се блъснем в пръстените. Надявах се, че ще се възползваш от възможността.

 

— А, сблъсъкът ни помогна. Разтърси ни, но и ни спаси живота.

— Ами Кула? Джейкъб сви рамене.

— Още е долу. Мисля, че енергията му е на изчерпване. По време на боя ни тук, той изгори половината лице на Доналдсън с един изстрел. Там долу се целеше само в стратегически места.

Той й разказа за опита на Кула да го нападне със зъби.

— Мисля, че скоро съвсем ще се изчерпи. Ако имахме много хора, можехме да ги хвърлим срещу него, докато се изтощи. Но нямаме. Хюз е готов да го нападне, ала вече не е в състояние да се бие. Предполагам, че вие двамата не можете да напуснете постовете си.

Хелън се обърна, за да отговори на алармения сигнал, който се носеше от контролния пулт. После извинително погледна Джейкъб.

— Съжалявам. Имаме прекалено много работа тук. Опитваме се да стигнем до компютъра, като задействаме корабните сензори в кодиран ритъм. Върви бавно и постоянно се налага да прекъсваме, за да се справяме с извънредни ситуации. Боя се, че няма да успеем. Системите се разпадат. — Тя се обърна, за да отговори на друг сигнал.

Джейкъб заотстъпва назад. Не искаше да я разсейва.

— Мога ли да помогна?

Пиер Ларок го гледаше от креслото си на няколко крачки разстояние. Дребният французин бе пристегнат с ремъците си така, че да не може да се освободи сам. Джейкъб съвсем бе забравил за него.

Той се поколеба. Поведението на Ларок точно преди боя на горната страна не вдъхваше доверие. Хелън и Мартин го бяха завързали, за да не се налага да го пазят.

Джейкъб обаче се нуждаеше от някой със здрави ръце, за да му помага с аптечката. Спомняше си опита за бягство на журналиста на Меркурий. Макар че не можеше да му се вярва, Ларок имаше дарба — когато поискаше да я използва.

В момента изглеждаше искрен. Джейкъб поиска от Хелън разрешение да го освободи. Тя хвърли поглед към тях и сви рамене.

— Добре. Но ако се приближи до уредите, ще го убия. Кажи му го.

Нямаше нужда да му го казва. Ларок кимна, че е разбрал. Джейкъб се наведе и започна да го развързва със здравите пръсти на дясната си ръка.

— Джейкъб, дланите ти! — изсъска зад него Хелън. Загрижеността на лицето й стопли сърцето му. Ала точно сега тя имаше по-важна работа от неговата. И го знаеше. Джейкъб прие факта, че изобщо го е забелязала, като огромна проява на обич. Тя окуражително му се усмихна за миг, после продължи да отговаря на безкрайните алармени сигнали.

Ларок стана от креслото и заразтрива раменете си, после взе аптечката и махна на Джейкъб. Усмивката му бе иронична.

— Кого ще лекуваме първо? — попита той. — Теб, другия човек или Кула?