Дейвид Брин
Потапяне в слънцето (25)

25.
В КАПАН

Джейкъб приклекна до люка, готов да отскочи назад при вида на високия слаб извънземен. Дотук добре. Кула не беше при гравитационния тунел.

Пътят до обратната страна, единственият път, можеше да е удобно място за засада. Ала Джейкъб не се изненада особено, че Кула го няма, поради две причини.

Първата бе тактическа. Оръжието на принга действаше само при пряка видимост. Пръстенът беше заоблен и човек можеше да приближи на няколко метра, без да го забележат. Освен това хвърленият предмет щеше да измине по-голямата част от пътя с еднаква скорост. Джейкъб вече бе сигурен в това. На влизане в тунела двамата с Хюз бяха хвърлили няколко ножа от корабния камбуз. Намериха ги близо до изхода в локва амоняк от течнотръбите, които бяха изстискали пред себе си, докато вървяха по обратната страна.

Кула ги чакаше точно зад вратата, но имаше друга причина, поради която трябваше да остави гърба си незащитен. Слънчевият кораб скоро щеше да достигне висока орбита. След като излезеха в свободния космос, хората щяха да са в безопасност от хромосферните бури и якият огледален корпус щеше да отразява достатъчно слънчевата топлина, за да останат живи, докато дойде помощ.

Затова Кула трябваше да побърза. Джейкъб бе убеден, че прингският специалист е при компютрите на деветдесет градуса надясно и с помощта на лазерните си очи бавно препрограмира системите за безопасност.

Въпросът защо го правеше засега трябваше да почака.

Хюз вдигна ножовете. Арсеналът им се допълваше от калъфа, няколко течнотръби и малкия зашеметител на Хелън.

Тъй като алтернативата беше смърт за всички им, изходът бе единият от тях да се жертва, за да може другият да се справи с Кула.

Двамата с Хюз можеха внимателно да се приближат от различни страни и едновременно да изненадат принга. Или пък единият да мине отпред, а другият да се прицели над рамото му.

Но нямаше да успее нито един от двата плана. Противникът им можеше буквално да убие човек с поглед. За разлика от фалшивите „възрастни“ слънчеви призраци, които представляваха продължително излъчване, смъртоносните мълнии на Кула бяха мощно освобождаване на енергия. На Джейкъб му се искаше да може да си спомни колко такива бе изстрелял извънземният по време на схватката на горната страна… или с каква честота. Навярно нямаше значение. Прингът имаше две очи и двама врагове. По една мълния сигурно щеше да е достатъчна.

Нещо повече, не можеха да са сигурни, че холографската способност на Кула няма да му позволи да установи местонахождението им в момента, в който стъпят на палубата, по отраженията им върху вътрешната повърхност на корпуса. Сигурно не можеше да ги нарани с отражения, ала това много не променяше нещата.

Ако вътрешното отскачане на лъча не намаляваше толкова много силата му, може би щяха да опитат да обезвредят извънземния с п-лазера, оставяйки го да се върти във всички посоки; докато хората и Фейгин се крият в гравитационния тунел.

Джейкъб изруга. Чудеше се защо се бавят с п-лазера. Хюз прошепна нещо по интеркома на стената. После се обърна към Джейкъб.

— Готови са! — каза той.

Очилата им спестиха болката, когато от купола навън изригна светлина. Все пак им трябваха няколко секунди, за да се приспособят.

Комендант Десилва и д-р Мартин бяха преместили п-лазера до ръба на горната палуба. Ако изчисленията на Хелън бяха верни, лъчът трябваше да улучи купола на обратната страна точно там, където се намираше компютърът. За съжаление сложната фигура, която лъчът трябваше да опише от точка А до точка Б, означаваше, че вероятно няма да навреди на Кула.

Обаче го стресна. В мига, в който проблесна светлината и Джейкъб затвори очи, далеч отдясно се разнесе тракане и шум от движение.

Когато зрението му се проясни, Джейкъб видя във въздуха тънки ярки линии. Преминаването на п-лазерния лъч оставяше следа в малкото количество прах. Това им помагаше да го избягват.

— Интеркомът на максимум ли е? — бързо попита той. Хюз вдигна палци.

— Добре, давай!

П-лазерът случайно редуваше цветове в спектъра на синьо-зеленото. Надяваха се, че ще обърка отраженията по корпуса.

Джейкъб събра крака и започна да брои.

— Едно, две. Сега!

Той прескочи празното пространство и се хвърли зад една от големите записващи машини на ръба на палубата. Хюз тежко се приземи на две машини по посока на часовниковата стрелка от него.

Когато погледна към него, мъжът му махна с ръка.

— Тук няма нищо! — дрезгаво прошепна той. Джейкъб погледна иззад ръба на машината, като използваше огледалото от походната аптечка, което бе намазано със смазка. Хюз бе взел огледалцето от чантата на Мартин.

Кула не се виждаше никъде.

Двамата заедно покриваха с поглед около три пети от палубата. Компютърът се намираше зад отсрещната страна на купола, точно извън полезрението на Хюз. Джейкъб трябваше да заобиколи, като притичва от една записваща машина до друга.

Корпусът на слънчевия кораб сияеше на местата, където се отразяваше лъчът на п-лазера. Цветовете постоянно се променяха. Иначе ги заобикаляха червено-розовите миазми на хромосферата. Преди минути бяха излезли от голямата нишка и стадото от пръстени оставаше на стотици километри под тях.

Посоката „под“ всъщност бе над главата на Джейкъб. Фотосферата, в центъра на която се виждаше Голямото петно, представляваше огромен, плосък, безкраен огнен таван, осеян със спикули, увиснали като сталактити.

Той събра крака под себе си, скочи и се затича към следващата машина. По пътя прескочи п-лазерния лъч, който осветяваше прашинките във въздуха. Когато приклекна, извади огледалцето.

Кула го нямаше.

Не се виждаше и Хюз. Джейкъб изсвири сигнала, за който се бяха уговорили. „Всичко е наред.“ Хюз отговори.

Следващия път трябваше да мине под лъча. През цялото време, докато тичаше, очакваше да го прониже огнена мълния. Тежко задъхан, Джейкъб най-после се скри зад машината. Това не бе нормално! Не трябваше толкова бързо да се умори. Нещо не беше наред.

Той преглътна и бавно протегна огледалото иззад ръба на камерата.

Прониза го остра болка в пръстите и Джейкъб изпусна огледалото с вик. Още малко и щеше да пъхне ръка в устата си, но я задържа на няколко сантиметра пред лицето си.

В същото време автоматично започна да изпада в лек болкоуспокоителен транс. Червените кръгове пред очите му постепенно избледняха и престана да чувства пръстите си. После облекчението достигна максималната си точка. Беше като теглене на въже. Успя да постигне само толкова — колкото и да се съсредоточаваше, друга, също толкова силна воля, противодействаше на хипнозата.

Поредният номер на Хайд. Е, нямаше време да се пазари с него… каквото и да искаше. Болката вече бе почти поносима и той погледна ръката си. Показалеца и безименния пръст бяха зле изгорени. На другите им нямаше почти нищо.

Той изсвири кратък сигнал на Хюз. Трябваше да пуснат плана му в действие, единствения план с реална възможност за успех.

Нямаха друг шанс, освен да излязат в космоса. Времекомпресията беше превключена на автоматичен режим — първото нещо, за което се бе погрижил Кула след прекъсването на мазерната връзка — и субективното им време почти щеше да отговаря на действителното, необходимо им, за да напуснат хромосферата.

Тъй като нямаше смисъл да нападат принга, най-добрият начин да го забавят бе да разговарят с него.

Облегнат на холокамерата, Джейкъб няколко пъти дълбоко си пое дъх, като не преставаше внимателно да се вслушва. Кула винаги се движеше шумно и имаше шанс да го улучи със зашеметителя, който стискаше в здравата си ръка. Оръжието имаше широк лъч и нямаше нужда от точно прицелване.

— Кула! — извика той. — Не смяташ ли, че стигна прекалено далеч? Защо не излезеш да поговорим?

Джейкъб се заслуша. Разнесе се тихо тракане, сякаш от зъбите на принга. По време на схватката от другата страна двамата с Доналдсън бяха положили огромни усилия да избягват проблясващите бели зъби.

— Кула! — повтори той. — Знам, че е глупаво да съдя за един извънземен според ценностите на собствения си вид, но наистина те мислех за приятел. Дължиш ни обяснение! Поговори с нас! Ако действаш по заповед на Бубакуб, можеш да се предадеш и се заклевам: всички ще свидетелстваме, че си се съпротивлявал!

Тракането се усили. Разнесоха се тътрещи се стъпки. Една, две, три… но нищо повече. Не бе достатъчно, за да се прицели.

 

— Шъжалявам, Джейкъб — разнесе се над палубата тихият глас на Кула. — Преди да умреш, трябва да ти обяшня, но първо те моля да изключиш лазера. Боли ме!

— И мен ме боли ръката, Кула.

— Ужашно, ужашно шъжелявам, Джейкъб — мрачно отвърна прингът. — Моля те, разбери, ти наиштина ши ми приятел. Отчащи го правя заради твоята раша. Това е неизбежно прещъпление, Джейкъб. Радвам ше, че шмъртта наближава, за да ме избави от шпомени.

Софизмът на извънземния удиви Джейкъб. Изобщо не беше очаквал такава ловкост от него, каквито и да бяха мотивите му. Тъкмо се канеше да отговори, когато по интеркома изкънтя гласът на Хелън Десилва.

— Джейкъб? Чуваш ли ме? Гравитационното поле бързо отслабва. Губим скорост.

Заплахата се криеше в онова, което не бе казала. Ако скоро не направеха нещо, щяха да започнат дългото падане към фотосферата, падане, от което никога нямаше да се завърнат.

Когато се озовеше в прегръдките на конвекционните клетки, корабът щеше да бъде привлечен надолу към звездното ядро. Ако дотогава бе останало нещо от кораба, разбира се.

— Виждаш ли, Джейкъб? — попита Кула. — Няма полза, даже да ме забавиш. Вече вшичко е швършено. Ще ощана, за да ше убедя, че няма да измишлиш някакъв изход. Но, моля те, хайде да поговорим до края. Не ишкам да умрем като врагове.

Джейкъб се загледа във водородно червената атмосфера на слънцето. Пипала огнен газ продължаваха да се носят „надолу“ (за него — нагоре) край кораба, ала това можеше да се дължи на движението на газа в този район и в този момент. В никакъв случай не се движеха толкова бързо. А може би корабът вече падаше.

— Ти ши извънредно проницателен, Джейкъб. Комбинира много неяшни улики, за да откриеш моята дарба и измамата ми! Швързването ш миналото на моята раша беше блещящо! Кажи ми, макар че моите призраци избягваха камерите, не те ли обърка това, че те понякога ше появяваха от горната щрана, когато аз бях отдолу?

Притиснал студения зашеметител към бузата си, Джейкъб съсредоточено мислеше. Усещането бе приятно, но не му помагаше с нови идеи. А и трябваше да отдели част от вниманието си, за да разговаря с принга.

— Никога не съм си правил труда да мисля за това, Кула. Предполагам, че просто си се надвесвал и си пращал лъч през прозрачното силово поле, което поддържа палубата. Това обяснява защо образът изглеждаше пречупен. Той всъщност се е отразявал под ъгъл в корпуса.

Това беше ценна улика. Джейкъб се зачуди защо не му е направила впечатление.

И яркосинята светлина по време на дълбокия му транс в Байя! Случилото се бе точно преди да отвори очи и да види застаналия пред него Кула! Извънземният трябва да му беше направил холограма! Що за начин да се запознаеш с някого и никога да не забравиш лицето му!

— Кула — бавно каза той. — Не че съм злопаметен или нещо такова, но ти ли беше виновен за странното ми поведение в края на предишното потапяне?

Последва мълчание. После прингът отговори. Фъфленето му се усили.

— Да, Джейкъб. Шъжалявам, но щаваше прекалено любопитен. Надявах ше да те компрометирам. Не ушпях.

— Но как…

— Чух обяшнението на доктор Мартин за въздейщвието на шилната шветлина върху човеците, Джейкъб!

Прингът почти викаше. Кула за пръв път прекъсваше някого.

— Мешеци наред екшпериментирах върху доктор Кеплър! Пошле върху Ларок и Джеф… и накрая върху теб. Използвах тешен пречупен лъч. Никой не можеше да го види, но той ти пречеше да мишлиш! Не знаех какво ще направиш. Но знаех, че няма да е нормално. Още веднъж, извинявай. Нямаше как!

 

Определено бяха престанали да се издигат. Голямата нишка, която бяха напуснали само преди минути, отново се извиси над Джейкъб. Високи струи се извиваха и огъваха към кораба като хищни пръсти.

Той се опитваше да измисли изход, ала въображението му бе стигнало до непристъпна преграда.

„Добре! Предавам се!“

Той остави неврозата му да изложи своите условия. Какво можеше да иска от него проклетото нещо?

Джейкъб поклати глава. Трябваше да се позове на клаузата за извънредни ситуации. Налагаше се Хайд да излезе на повърхността и да се превърне в част от него, като едно време, когато преследваше Ларок на Меркурий и се бе вмъкнал във фотолабораторията. Той се приготви да изпадне в транс.

— Защо, Кула? Кажи ми защо направи всичко това?

Не че имаше значение. Може би Хюз слушаше. Може би Хелън записваше. Джейкъб беше прекалено зает, за да мисли за това.

Съпротива! В нелинейните, неортогонални координати на мисълта той пресяваше чувствата и впечатленията си. Задейства старите си автоматични системи. Завесата постепенно се отдръпна и той се изправи лице в лице с другата си половина.

Непревзимаеми по време на предишните обсади, сега укрепленията бяха още по-страховити. Пръстените насипи бяха заменени с каменни стени. Засените бяха направени от остри игли, тънки и дълги трийсет километра. На върха на най-високата се вееше знаме, на което пишеше „Вярност“. От двете му страни се издигаха два кола, на които бяха набучени глави.

Веднага позна едната. Неговата. Стичащата се от отсечената шия кръв още лъщеше. На лицето му бе изписано угризение.

Другата глава го накара да се разтрепери. Беше главата на Хелън. Клепачите й запърхаха. Главата все още бе жива.

Но защо? Защо беше този гняв към Хелън? И защо бяха тези самоубийствени нотки… това нежелание да се слее с него в почти свръхчовек, какъвто беше някога?

 

Ако Кула решеше да го нападне сега, щеше да е безпомощен. В ушите му виеше вятър, чуваше рев на реактивни двигатели, някой падаше… и викаше, докато профучаваше край него.

И той за пръв път различи думите.

 

„Джейк! Внимавай с първата стъпка!…“

 

Това ли беше? Много шум за нищо. Безкрайни месеци, изгубени в опити да открие нещо, което се бе оказало последната иронична забележка на Таня…

Разбира се; След като смъртта беше неизбежна, неврозата му позволяваше да види, че скритите думи са били поредното отвличане на вниманието. Хайд криеше нещо друго…

Угризения.

Знаеше, че носи тяхното бреме след случая с Иглата, ала не бе съзнавал истинската му тежест. Сега виждаше колко е неестествено това положение с Джекил и Хайд. Вместо бавно да излекува травмата от болезнената загуба, той беше изолирал едно изкуствено същество, което растеше и се хранеше с него и чувството му за срам, че е допуснал Таня да падне… поради арогантността на човека, който в онзи безумен ден си бе мислил, че може да прави две неща едновременно.

Това беше просто друг вид арогантност… убеденост, че е способен да заобиколи нормалното човешко възстановяване от скръб, цикъла на болка и превъзмогване, с помощта на който се справяха милиарди други хора. Както и с близост с други човешки същества.

И сега бе попаднал в капан. Вече разбираше смисъла на веещото се над укрепленията знаме. Беше възнамерявал да изкупи част от вината си, като проявява вярност към човека, когото бе провалил. Не прекалена вярност, а дълбока… неестествена вярност, основана на отдръпване от всички… като през цялото време се убеждаваше, че е нормален, след като е имал любовници!

Нищо чудно, че Хайд мразеше Хелън! Нищо чудно, че искаше да умре и Джейкъб Демуа!

„Таня никога нямаше да те одобри“, каза му Джейкъб. Ала Хайд не го слушаше. Той имаше своя логика и не се подчиняваше на неговата.

„По дяволите, тя щеше да хареса Хелън!“

Безполезно. Преградата не поддаваше. Той отвори очи.

Хромосферата ставаше все по-тъмночервена. Вече бяха в нишката. Омекотен от очилата пъстър проблясък го накара да погледне наляво.

 

Беше пръстен. Бяха се върнали при стадото.

Пред очите му прелетяха още няколко солариани, по обиколката на които сияеха ярки мотиви. Те се въртяха като побъркани гевреци, без да съзнават съдбата, която очакваше слънчевия кораб.

— Но ти не ми отговаряш, Джейкъб — внезапно каза Кула. Джейкъб бе престанал да слуша фъфлещия му глас, но когато чу името си, се сепна.

— Шъш шигурнощ имаш някакво мнение за мотивите ми. Не разбираш ли, че от това ще излезе по-голямо благо… не шамо за моя вид, но и за твоя, и за вашите клиенти?

Джейкъб силно разтърси глава, за да проясни мислите си. Трябваше да се бори с предизвиканата от Хайд сънливост! Единственото хубаво нещо беше, че ръката вече не го болеше.

— Трябва да обмисля всичко това, Кула. Може ли да се оттеглим и да се посъветваме? Ако искаш, ще взема храна за теб и сигурно ще стигнем до някакъв изход.

Последва пауза. Накрая прингът бавно отговори:

— Много ши хитър, Джейкъб. Изкушаваш ме, но шега виждам, че ще е по-добре двамата ш твоя приятел да ощанете където ще. Даже ще ше погрижа за това. Ако някой от ваш помръдне, ще го „видя“.

Джейкъб разсеяно се зачуди какво му е толкова „хитрото“ на това да предложи храна на извънземния. Защо изобщо му бе хрумнала тази идея?

Вече падаха по-бързо. Стадото пръстени над тях стигаше до зловещата стена на фотосферата. Цветовете избледняваха от далечината. Най-далечните същества приличаха на малки венчални халки над мъждукащи зелени пламъчета.

Край Джейкъб се стрелна пърхаща фигура. После се появи друго привидение, постоя за миг край него, после светкавично полетя нагоре и изчезна.

Слънчевите призраци се събираха. Стремглавото падане на кораба може би най-после бе предизвикало тяхното любопитство.

Вече бяха минали по-голямата част от стадото. Точно над тях имаше група магнитоядни. Наоколо им танцуваха мънички пастири. Джейкъб се надяваше, че ще се отдръпнат от пътя им. Нямаше смисъл да взимат със себе си и други. Огнената диря на корабния охлаждащ лазер разсече пространството опасно близо до тях.

Джейкъб се взе в ръце. Не му оставаше нищо друго. Двамата с Хюз трябваше да се опитат да нападнат Кула фронтално. Той изсвири сигнала, две къси и две дълги изсвирвания. Последва мълчание. Накрая чу отговора. Хюз бе готов.

Джейкъб се напрегна и си наложи да се съсредоточи единствено върху атаката. Стискаше зашеметителя в потната си лява длан, без да обръща внимание на разсейващото треперене, напиращо от една изолирана част на ума му.

Някъде отдясно се разнесе шум като от падане. Джейкъб изскочи иззад машината и натисна бутона на зашеметителя.

Не го посрещна огнена мълния. Кула го нямаше. Един от безценните зашеметяващи заряди бе отишъл на вятъра.

Той с всички сили се затича напред. Ако успееше да настигне извънземния в гръб…

Ала едва направи няколко крачки, когато яркочервената светлина на фотосферата внезапно се замени със синьо-зелено сияние. Джейкъб си позволи за миг да хвърли поглед нагоре. Светлината идваше от пръстените. Огромните слънчеви създания светкавично се носеха към кораба.

Завиха сирени, по интеркома се разнесе високият глас на Хелън Десилва. Когато синият блясък се усили, Джейкъб прескочи следата, оставена от п-лазерния лъч в прашния въздух, и се приземи само на два метра от Кула.

Хюз бе застанал на колене точно зад принга. Ръцете му бяха окървавени, ножовете му лежаха пръснати по пода. Той погледна извънземния с мътни очи в очакване на смъртоносната мълния.

Джейкъб вдигна зашеметителя. Чул стъпките му, Кула рязко се завъртя. За миг Джейкъб си помисли, че ще успее.

После в лявата му ръка избухна ужасяваща болка и пистолетът изхвърча от пръстите му. Палубата сякаш се олюля. Зрението му се проясни и той видя Кула, който стоеше пред него. Зъбите му бяха напълно оголени и стърчаха от краищата на напомнящите на пипала „устни“.

— Шъжалявам, Джейкъб. — Прингът фъфлеше толкова силно, че думите му едва се разбираха. — Трябва да щане така.

Извънземният се канеше да го довърши със зъбите си! Джейкъб залитна назад от страх и отвращение. Кула го последва. Зъбите му бавно потракваха в ритъма на стъпките му.

Изпълни го примирение, предчувствие за неминуема гибел. Пулсирането в ръката не означаваше нищо в сравнение с близостта на смъртта.

— Не! — дрезгаво извика той и се хвърли напред към Кула.

В този момент отново се разнесе гласът на Хелън и синьото сияние освети целия кораб. Чу се далечно бръмчене, после някаква могъща сила ги повдигна във въздуха над яростно разтърсващата се палуба.