Дейвид Брин
Потапяне в слънцето (23)

23.
ВЪЗБУДА

Пиер Ларок, седеше с гръб към купола. Той обгръщаше коленете си с ръка и разсеяно гледаше надолу към палубата. Французинът тъжно се чудеше дали Мили ще му направи инжекция, за да издържи, докато слънчевият кораб излезе от хромосферата.

За съжаление това нямаше да е в съответствие с новата му роля на пророк. По време на цялата си кариера никога не бе съзнавал колко много означава само да коментираш, а не да създаваш събитията. Соларианинът го бе прокълнал, не го беше благословил.

Той разсеяно се запита дали съществото го е избрало, за да се пошегува или някак му бе внушило думите, които щеше да изрече след завръщането си на Земята.

„Или просто трябва да продължа да изразявам мнението си, както винаги съм правил?“ Той бавно започна да се люлее. Едно бе да налага идеите си на другите със силата на личността си, съвсем друго — да говори, наметнат с мантията на пророк.

Другите се бяха събрали при командния пулт, за да обсъдят следващата си стъпка. Чуваше ги да разговарят и му се искаше просто да го оставят на мира. Без да вдига очи, Ларок усети, че се обръщат и го гледат.

Предпочиташе да е мъртъв.

 

— Предлагам да го очистим — каза Доналдсън. — Ако се развихри на Земята, този човек ще причини ужасни неприятности.

Мартин прехапа устни за миг.

— Не, няма да е благоразумно. По-добре да поискаме инструкции от Земята, когато се върнем в „Хермес“. Федералните може да решат да го елиминират, но това едва ли ще им се размине току-така.

— Изненадан съм, че реагираш по подобен начин на предложението на главния механик — обади се Джейкъб. — Мислех, че ще се отвратиш от тази идея.

Мартин сви рамене.

— Вече на всички ви трябва да е ясно, че аз представлявам една фракция от Съвета на Конфедерацията. Питър ми е приятел, но ако реша, че дългът ми към Земята изисква да го премахна, няма да се поколебая да го направя лично. — Лицето й изглеждаше мрачно.

Джейкъб не бе чак толкова изненадан. Ако инженерът изпитваше нужда да развесели обстановката, мнозина други се бяха отказали от всички преструвки. Мартин беше готова да помисли за немислимото. Ларок също вече не се преструваше: той бавно се люлееше напред-назад и очевидно не им обръщаше внимание.

Доналдсън вдигна показалец.

— Забелязахте ли, че соларианинът не каза абсолютно нищо за комуникационния лъч? Той минаваше през него без никаква реакция. Докато предишният призрак…

— Малкият.

— … малкият, да, определено реагира.

Джейкъб се почеса по ухото.

— Загадките нямат край. Защо възрастното създание винаги избягваше да е пред камерите ни? Има ли какво ла крие? Защо са били всички заплашителни жестове по време на предишните потапяния, щом е можело да общува с нас откакто преди няколко месеца доктор Мартин е взела псикаската си на борда?

— Може би вашият п-лазер е бил необходимото допълнение — предположи един от екипажа, азиатец на име Чен, с когото Джейкъб се беше запознал едва в началото на потапянето. — Или е чакало да разговаря с някой, който има по-висок статус.

Мартин се напрегна.

— Това е теорията, върху която работихме по време на предишното потапяне, и тя не даде резултат. Бубакуб имитира контакт и въпреки всичките си дарби, Фейгин не успя… о, имате предвид Питър…

Мълчанието можеше да се разреже с нож.

— Джейкъб, ще ми се да можехме да намерим прожектор — кисело се усмихна Доналдсън. — Това щеше да реши всичките ни проблеми.

Джейкъб мрачно му се усмихна.

— Deux ex machina, а, старши? Сам знаеш, че не бива да очакваш услуги от вселената.

— Може би трябва да се примирим — въздъхна психоложката. — Възможно е никога повече да не видим друг възрастен призрак. Хората на Земята още отначало бяха скептични за всички тия истории за „антропоморфни форми“. Виждали са ги само двайсетина души. А, има и няколко неясни снимки. След време всичко може да се отдаде на истерия, въпреки моите тестове. — Тя мрачно заби поглед в палубата.

Джейкъб усещаше, че Хелън Десилва е застанала до него. Откакто преди няколко минути ги бе събрала тук, тя странно мълчеше.

— Е, този път поне не е заплашен самият проект — каза той. — Проучването на слънцето може да продължи, както и на стадата от пръстени. Соларианинът обеща да не ни пречат.

— Да — отвърна Доналдсън. — Ами той? — Инженерът посочи към Ларок.

 

— Трябва да решим какво ще правим. В момента наближаваме долната част на стадото. Дали да се издигнем и да продължим да наблюдаваме наоколо? Соларианите може да са също толкова различни, колкото и хората. Може да сме срещнали някой свадливец — предложи Джейкъб.

— Не бях се сетила за това — отвърна Мартин.

— Хайде да включим параметричния лазер на автоматичен режим и да прибавим към записа част на кодиран английски, в случай че се появи по-приятелски настроен възрастен соларианин.

Хелън Десилва заразтрива раменете си, като че ли се опитваше да се сгрее.

— Някой има ли да каже още нещо „пред камерата“? Тогава аз ще реша „човешката“ част от тази дискусия, като забраня всякакви прибързани мерки спрямо господин Ларок. Просто всички го дръжте под око. Обявявам срещата за закрита. Помислете какво да предприемем. Някой да помоли Фейгин и Кула след двайсет минути да се присъединят към нас при автоматите за храна и напитки. Това е всичко.

Джейкъб усети, че някой го хваща за ръката. Хелън стоеше до него.

— Добре ли си? — попита я той.

— Да… добре съм — неубедително се усмихна комендантът. — Просто… Джейкъб, би ли дошъл в кабинета ми?

— Естествено, след теб.

Хелън поклати глава. Пръстите й се впиха в ръката му и тя бързо го поведе към малката стаичка в купола, която служеше за неин кабинет. Когато влязоха вътре, жената разчисти бюрото и му даде знак да седне. После затвори вратата и се облегна на нея.

— О, Господи — въздъхна тя.

— Хелън… — Джейкъб се наведе напред, после спря. Хелън го прониза със сините си очи.

Комендантът полагаше видими усилия да запази спокойствие.

— Ще ми обещаеш ли после да не говориш за това? Не мога да ти кажа нищо, ако не се съгласиш. — Очите й безмълвно го умоляваха.

Джейкъб нямаше нужда да се замисля.

— Разбира се, Хелън. Можеш да поискаш от мен всичко. Но ми кажи за какво…

— Тогава, моля те, просто ме прегърни. — Тя се притисна към гърдите му, вдигнала ръце пред себе си. Джейкъб смаяно я прегърна.

После, докато тялото й силно се разтърсваше на пристъпи, той бавно започна да я люлее напред-назад.

— Шшт… Всичко е наред… — И продължи да й говори успокоителни безсмислени думи. Косата й галеше бузата му и уханието й сякаш изпълваше стаичката. Действаше му почти упоително.

Известно време двамата мълчаха. Тя бавно премести глава на рамото му.

Треперенето й престана. Джейкъб галеше с една ръка напрегнатите мускули на гърба й, докато се отпуснаха.

Не се беше чувствал толкова спокоен от Ифни знае колко време. Доверието й го трогваше.

Нещо повече, правеше го щастлив. Някъде дълбоко в него скърцаше със зъби тихичък гласец, ала той не го слушаше. Това, което правеше в момента, му се струваше по-естествено от дишането.

След няколко минути Хелън повдигна глава. Когато заговори, гласът й звучеше дрезгаво.

 

— През целия си живот не съм се страхувала толкова — каза тя. — Искам да разбереш, че не се налагаше да го правя. Можех да си остана Желязната лейди до края на потапянето… но ти беше тук… трябваше. Извинявай.

Джейкъб забеляза, че Хелън не се опитва да се отдръпне назад и продължи да я прегръща.

— Няма проблем — тихо отвърна той. — По-късно ще ти призная колко ми е хубаво. Не се срамувай от страха си. И аз се стреснах, когато видях онези букви. Любопитството и вцепеняването са моите защитни механизми. Сама видя как реагират другите. Ти просто носеше повече отговорност, това е.

Хелън не отговори. Без да се откъсва от прегръдката му, тя вдигна ръце и ги сложи на раменете му.

— Така или иначе — като отметна няколко кичура от челото й, продължи Джейкъб, — по време на Скоковете си ти трябва често да си се плашила повече, отколкото сега.

Тя се напрегна и се отдръпна назад.

— Вие сте непоносим, господин Демуа! Постоянно ми натяквате за Скоковете! Мислите ли, че някога съм се страхувала повече?! За колко стара точно ме смятате?

Джейкъб се усмихна. Хелън не се бе отдръпнала прекалено силно, за да се отскубне от ръцете му. Явно все още не беше готова да го пусне.

— Ами, относителността… — започна той.

— Майната й на относителността! Аз съм на двайсет и пет! Може да съм видяла повече небе от теб, но съм преживяла много по-малко от истинската вселена… и в служебната ми характеристика не пише нищо за това как се чувствам! Страшно е да трябва да си съвършена и силна, да отговаряш за живота на хората… поне за мен е така, за разлика от теб, невъзмутим и непроницаем някогашен храбрецо, точно като капитан Белок на „Калипсо“, когато се натъкнахме на онази безумна фалшива блокада при Дж8’лек и… и сега ще извърша нещо абсолютно незаконно и ще ти заповядам да ме целунеш, тъй като ти изглежда нямаш намерение да го направиш сам!

Тя предизвикателно го погледна. Когато Джейкъб се засмя и я притегли към себе си, Хелън за миг се възпротиви. После го прегърна през врата и устните й се притиснаха към неговите.

Той усети, че тялото й отново трепери. Ала този път беше различно. Не можеше да определи разликата, защото в момента бе зает.

Изведнъж Джейкъб осъзна колко много време е минало от… две безкрайни години. Той сподави тази мисъл. Таня беше мъртва, а Хелън бе възхитително жива. Джейкъб още по-силно я притисна към себе си и отговори на страстта й по единствения възможен начин.

 

— Чудесна терапия, докторе — подразни го тя, докато се опитваше да среше разчорлената си коса. — Чувствам се страхотно, макар да признавам, че ти все едно излизаш от центрофуга.

— Я се погледни! Гордееш се, че ме караш да се чувствам като стоманен лост, който е минал през доменна пещ!

— Да!

Джейкъб не успя да скрие усмивката си.

— Млъкни и уважавай по-възрастните. Между другото, с колко време разполагаме?

Хелън погледна пръстена си.

— Около две минути. Страшно неподходящо време за среща. Тъкмо започна да ми ставаш интересен. Кой я свика точно сега, по дяволите?

— Ти.

— А, да. Следващия път ще ти дам поне половин час и ще проучим въпроса по-подробно.

Джейкъб неуверено кимна. Понякога не знаеше дали Хелън се шегува. Преди да отключи вратата, тя сериозно се наведе към него и го целуна.

— Благодаря ти, Джейкъб.

Той я погали по бузата с лявата си ръка и Хелън за миг се притисна към него. Нямаше какво да си кажат, когато отдръпна дланта си.

Хелън отвори вратата и погледна навън. Наоколо не се виждаше никой друг, освен пилота. Всички сигурно вече се бяха събрали при автоматите за храни и напитки.

— Да вървим — каза Хелън. — Мога да изям цял кон!

Джейкъб потръпна. Ако искаше да я опознае по-добре, трябваше да се приготви да упражнява въображението си. Цял кон!

Докато вървяха, той изостана малко назад, за да може да я наблюдава. Гледката толкова го разсея, че не забеляза един въртящ се пръстен, който мина край кораба, целият осеян със звезден прах и заобиколен от ореол, бял и светъл като пух по гърдите на гълъб.