Дейвид Брин
Потапяне в слънцето (22)

22.
ДЕЛЕГАЦИЯТА

— „Каква е целта на тези създания от светлина?“ — пита репортерът. Но по-добре да попита: „Каква цел има човекът?“ Нашата цел е да пълзим на метафоричните си колене, без да обръщаме внимание на болката и с гордо вдигната брадичка да заявим на цялата вселена: „Вижте ме! Аз съм човек! Аз пълзя там, където другите ходят! Но не е ли чудесно, че мога да пълзя навсякъде?“

Адаптивността, твърдят неолитите, била специалитетът на човека. Той не може да тича бързо като ягуар, но може да тича. Не може да плува като видра, но може да плува. Зрението му не е остро като на ястреб и не може да събира храна в бузите си. Затова трябва да тренира очите си и да създава инструменти не само за да може да вижда, но и за да изпревари ягуара и видрата. Той може да прекоси арктическата пустош, да преплува тропическа река, да се покатери на върха на дърво и в края на пътуването си да построи красив хотел. Там ще се изкъпе и по време на вечерята ще се хвали с успехите си. И все пак през цялата писана история нашият герой никога не е бил доволен. Той копнее да открие мястото си в света. Иска да знае защо е тук! Вселената само се усмихва на въпросите му и му отвръща с двусмислено мълчание.

Той копнее за цел. И след като не може да изпълни желанието си, прехвърля своята ярост върху другите същества. Специалистите около него знаят ролите си и той ги мрази заради това. Те стават негови роби, негови протеинови фабрики. Превръщат се в жертви на геноцидния му гняв.

„Адаптивността“ означава, че не сме имали нужда от никой друг. Видове, чиито потомци някой ден можеха да са велики, са се превърнали на прах в холокоста на човешкия егоизъм.

Чиста случайност е, че сме станали еколози малко преди Контакта… и това е спасило главите ни от справедливия гняв на по-старите от нас. Или не е било случайност? Случайно ли е, че Джон Мюър^[1] и други след него са се появили скоро след първите потвърдени появи на извънземни?

Докато лежи в балон, отвсякъде заобиколен от измамна розова пара, репортерът се пита дали целта на човека може да е някакъв пример. Първородният гняв, много отдавна отблъснал нашите патрони, се изкупва с една комедия.

Надяваме се, че ще послужим за назидание и забавление на своите съседи, докато пълзим наоколо, зяпаме в почуда и често завиждаме на онези, които са въплъщение на удовлетворението и липсата на амбиция.

Пиер Ларок вдигна палеца си от бутона на записващото устройство и се намръщи. Не, последната част не му харесваше. Звучеше почти озлобено. По-скоро хленчене, отколкото критика. Всъщност всичко трябваше да се преработи. Липсваше спонтанност.

Той отпи от течнотръбата в лявата си ръка, после разсеяно започна да поглажда мустаците си. Корабът леко се завъртя и стадото блестящи пръстени пред него бавно се издигна. Маневрата бе отнела по-малко време, отколкото очакваше. Нямаше вече за кога да разсъждава за положението на човечеството. В края на краищата винаги можеше да продължи.

Но този момент беше изключителен. Той отново натисна бутона и повдигна микрофона към устата си.

— Бележка за преработка — каза французинът. — Повече ирония, повече за преимуществата от някои видове специализация. Да се спомене за тимбримите… че са невъобразимо по-адаптивни от нас. Кратко, с оптимизъм за бъдещето, ако се включи цялото човечество.

До този момент издигащото се стадо се бе състояло от малки пръстени, отдалечени на петдесетина километра. Сега се появи основната част. Най-близкият пръстен беше блестящо, въртящо се, синьо-зелено чудовище. По обиколката му бързо се смесваха сини линии като мотиви по лъскав плат. Обгръщаше го бял ореол.

Ларок въздъхна. Това щеше да е най-голямото му предизвикателство. Когато разпространяха холоси на тези същества, всички щяха да видят до каква степен са точни думите му. И все пак изпитваше тъкмо обратното на онова, което трябваше да накара да изпитва публиката. Колкото по-дълбоко в слънцето потъваше корабът, толкова по-малко се вълнуваше той. Сякаш всичко това не се случваше в действителност. Съществата изобщо не му се струваха истински.

Освен това се страхуваше, призна Ларок.

 

— Те са перли на късмета, нанизани на огърлици от сияйни смарагди. Ако някога тук е потънал галактически галеон, за да остави съкровищата си сред тези огнени рифове, сега неговите диадеми са в безопасност. Недокоснати от времето, те продължават да искрят. Никой ловец не ще ги отнесе със себе си.

Те не се подчиняват на логика, защото не би трябвало да са тук. Те не се подчиняват на историята, защото никой не ги помни. Те не се подчиняват на силата на нашите уреди и дори на уредите на галактяните, по-старите от нас.

Невъзмутими като Бомбадил^[2], те не обръщат внимание на преминаването на кислород и водород и се хранят от най-дълговечния извор.

Дали си спомнят… дали е възможно да са били сред Прародителите, когато галактиката още е била млада? Надяваме се, че ще можем да ги попитаме, ала засега те пазят тайните си от нас.

 

Когато стадото отново се появи, Джейкъб вдигна поглед от работата си. Гледката му оказваше по-слабо въздействие от предишния път. За да преживее емоциите от първото потапяне, трябваше да види нещо друго за пръв път. А за да види нещо също толкова внушително, трябваше да Скочи.

Един от недостатъците на това да си произлязъл от маймуна.

И все пак Джейкъб часове наред можеше да гледа възхитителните мотиви, които образуваха пръстените. И от време на време, когато си спомняше за значението на тази гледка, отново го изпълваше благоговение.

На компютъра в скута му се виждаха криви свързани линии, изофоти на призрака, който бяха видели преди час.

Не бяха установили сериозен контакт. Корабът изплува иззад гъсто валмо от нишката близо до стадото и изненада един отдалечил се от другите соларианин.

Той отскочи от тях, после подозрително увисна на няколко километра. Комендант Десилва беше дала заповед корабът да се завърти така, че параметричният лазер на Доналдсън да може да се насочи към пърхащото създание.

Отначало призракът заотстъпва назад. Главният механик мърмореше и ругаеше, докато приготвяше лазера.

После съществото реагира. Неговите (пипала? криле?) се стрелнаха от центъра му, сякаш рязко разперени. По тялото му запробягваха пъстри мотиви.

И след това изчезна със зелен проблясък.

Джейкъб проучваше компютърните данни за реакцията му. Камерите бяха успели да запишат соларианина. Първите записи показваха, че Бълнуването на багрите е в такт с басовия ритъм на китовата песен. Сега Джейкъб се опитваше да открие дали излъчените от него мотиви точно преди изчезването му могат да се преведат като отговор.

Той довърши програмата за анализ, която искаше компютърът да изпълни. Машината трябваше да потърси варианти на китовата песен и ритъм в три режима — цвят, време и светлина — по повърхността на призрака. Ако установеше нещо определено, по време на следващата среща Джейкъб щеше да е в състояние да осъществи компютърна връзка.

Разбира се, ако имаше следваща среща. Китовата песен бе само въведение към скалите и математическите последователности, които Джейкъб имаше намерение да прати. Ала призракът не беше останал достатъчно дълго, за да „чуе“ останалото.

Той остави компютъра настрани и спусна облегалката на креслото си, за да може да наблюдава най-близките пръстени без да мести глава. Два от тях бавно се въртяха на четирийсет и пет градуса от ъгъла на палубата.

Очевидно „въртенето“ на пръстеновидните същества бе по-сложно, отколкото смятаха преди.

 

Когато два пръстена се докоснеха, бутайки се за по-изгодно положение в магнитните полета, не се наблюдаваше промяна във въртенето. Те взаимодействаха помежду си така, сякаш изобщо не се въртяха.

Постепенно бутането и блъскането стана по-силно. Хелън Десилва предположи, че е така, защото активният район, над който се намираха, свършва. Магнитните полета бързо отслабваха.

Кула се настани на креслото до него и с изтракване затвори гигантските си зъби. Джейкъб започваше да разпознава някои от ритмите, които в различни ситуации издаваха зъбите на принга. Трябваше му много време да разбере, че това е част от прингския основен репертоар, нещо като човешките изражения.

— Може ли да шедна тук, Джейкъб? — попита Кула. — Това е първата ми възможнощ да ти благодаря за шъдейщвието, което ми оказа на Меркурий.

— Няма нужда да ми благодариш, Кула. Двегодишната клетва за пазене на тайна е задължителна в такива случаи. Така или иначе, когато комендант Десилва получи заповед от Земята, стана съвсем ясно, че докато не подпишат, никой няма да се прибере у дома.

— И вше пак ти имаше право да шъобщиш на швета, на галактиката. Ш дейщвията ши Бубакуб опозори Библиотечния инштитут. Ти пощъпи дощойно, като откри неговата… грешка, прояви шдържаношт и ги ощави шами да поправят щореното.

— Какво ще направи Институтът… освен да накаже Бубакуб?

Кула отпи от вечната си течнотръба. Очите му блестяха.

— Шигурно ще опрощят дълга на Земята и извещно време ще ви предощавят безплатни библиотечни ушлуги. Задълго, ако Конфедерацията ше шъглаши да пази шлучая в тайна. Ошвен това навярно ще те възнаградят.

— Мен ли? — удиви се Джейкъб. За един „примитивен“ земянит почти всяка галактянска награда щеше да е като вълшебната лампа на Аладин. Не можеше да повярва на ушите си.

— Да, макар че шигурно ще мърморят, че не ши проявил по-голяма дишкретнощ. Щедроща им може би ще е обратно пропорционална на публичноща, която придобие шлучаят ш Бубакуб.

— А, разбирам. — Балонът се спука. Едно бе да приемеш знак на благодарност от велика сила, съвсем друго — да ти предложат подкуп. Не че това щеше да намали ценността на наградата. Всъщност тя може би щеше да е още по-ценна.

Или пък не? Извънземните не разсъждаваха като хората. Директорите на Библиотечния институт представляваха загадка за него. Със сигурност знаеше само, че не биха искали лоша реклама. Чудеше се дали Кула говори в качеството си на официален представител или просто излага личните си предвиждания.

Прингът внезапно се обърна и погледна нагоре към минаващото край кораба стадо. Очите му проблеснаха и иззад дебелите му устни се разнесе кратък глух звук. Той бързо издърпа микрофона от слота до креслото.

— Извинявай, Джейкъб, но мишля, че виждам нещо. Трябва да шъобщя на коменданта.

Кула размени няколко реплики по микрофона, без да откъсва поглед от някаква точка на трийсетина градуса надясно и двайсет и пет градуса нагоре. Джейкъб впери очи, ала не забеляза нищо. Откъм креслото на принга чуваше далечния шепот на Хелън. После корабът започна да се завърта.

Джейкъб погледна към компютърния екран. Резултатите бяха готови. Преди да изчезне, соларианинът не бе отговорил на съобщението. Просто трябваше да продължат да упорстват.

— Разумни същества — разнесе се по интеркома гласът на Хелън. — Прингът Кула е видял още един соларианин. Моля, заемете местата си.

Зъбите на Кула натракаха. Джейкъб вдигна поглед.

На около четирийсет и пет градуса, точно зад най-близкия пръстен, се появи блещукаща точка, която започна да се уголемява. Когато се приближи, Джейкъб видя пет неравни, странично симетрични израстъка. Накрая соларианинът спря.

Слънчевият призрак злобно ги погледна. Червената светлина на хромосферата пламтеше в неравните дупки на очите и устата му.

Този път не се опитаха да насочат към него камерите по ръба на обратната страна. Това навярно щеше да е безсмислено, а и сега имаха п-лазер.

Джейкъб каза на Доналдсън да пусне първия запис от мястото, на което беше свършил предишният контакт.

Главният механик вдигна микрофона си.

— Моля всички да си сложат очилата. Включваме лазера. — Той сложи своите, после се озърна наоколо, за да се увери, че всички са се подчинили (Кула правеше изключение — трябваше да приемат думата му, че за него няма опасност). После натисна бутона.

Въпреки очилата, когато лъчът се насочи към призрака, Джейкъб видя бледо сияние върху вътрешната повърхност на корпуса. Той се зачуди дали антропоморфната фигура ще е по-общителна от предишното привидение. Нямаше представа дали това не е същото създание. Може да беше отишло, за да се „дегизира“ в сегашния си вид.

Призракът безразлично висеше в пространството, докато лъчът на комуникационния лазер минаваше през него. Джейкъб чу Мартин тихо да ругае.

 

— Грешка, грешка, грешка! — изсъска тя. Лицето й бе скрито под псикаската и очилата и се виждаха само носът и брадичката й. — Има нещо, но не е там. По дяволите! Какво му е на това чудо!

 

Изведнъж привидението се уголеми като пеперуда, размазана върху външната повърхност на кораба. Чертите на „лицето“ му се сляха в дълги тесни ивици охрав мрак. Ръцете и тялото му се разшириха, докато съществото се превърна в неправилна правоъгълна синя лента на десет градуса в небето. Тук-там по него се появиха зелени точици, които се сливаха и постепенно приемаха определена форма.

— Мили Боже във висините! — измърмори Доналдсън. Някъде наблизо Фейгин мелодично засвири. Кула затрака със зъби.

Соларианинът бе покрит с яркозелени букви. Те гласяха:

 

Джейкъб силно стисна страничните облегалки на дивана. Въпреки звуковите ефекти на извънземните и тежкото дишане на хората, тишината беше непоносима.

— Мили! — опита се да не извика той. — Засичащ ли нещо?

Мартин изпъшка.

— Да… НЕ! Улавям нещо, но е абсурдно! Не се връзва!

— Тогава опитай да пратиш въпрос! Питай го дали получава псисигналите ти!

Тя кимна и съсредоточено притисна длани към лицето си.

Буквите незабавно се преобразуваха.

 

Джейкъб се смая. Дълбоко в себе си усещаше, че потисканата му половина ужасено трепери. Г-н Хайд се ужасяваше от онова, което не можеше да разгадае.

— Попитай го защо разговаря с нас сега, а не преди. Мартин бавно повтори въпроса на глас.

 

— Не, не, не мога! — извика Ларок. Джейкъб бързо се обърна и видя дребния журналист, уплашено приклекнал до автоматите за храна.

 

Зелените букви проблеснаха.

— Доктор Мартин — обади се Хелън Десилва, — попитайте соларианина защо не трябва да се връщаме.

След малко буквите отново се промениха.

 

— Ами ако се върнем? Какво тогава? — попита Доналдсън. Мартин мрачно повтори въпроса.

 

Това обясняваше двата типа солариани, помисли си Джейкъб. „Нормалният“ вид трябва да бяха малките, които получаваха елементарни задачи, например да „пасат“ добитъка. Тогава къде живееха възрастните? Каква бе културата им? Как можеха същества от йонизирана плазма да общуват с хора? Джейкъб се замисли за заплахата на създанието. Ако искаха, възрастните спокойно можеха да избягват слънчевите кораби. А в случай, че сега прекратяха контакта, хората никога нямаше да могат да ги принудят да го възобновят.

— Моля, попитай го дали Бубакуб ги е обидил — каза Кула. Очите на принга блестяха и докато говореше, приглушеното тракане на зъбите му продължаваше.

 

Соларианинът започна да избледнява. Неправилният правоъгълник бавно се смали.

— Почакай! — Джейкъб се изправи и протегна ръка напред. — Не ни отблъсквайте! Ние сме най-близките ви съседи! Искаме само да общуваме с вас! Поне ни кажете какви сте!

Образът се разми от далечината. Прелетя валмо по-тъмен газ и скри соларианина, ала не и преди да прочетат последния му отговор. Заобиколен от множество „малки“, той повтори едно от предишните си изречения.