Дейвид Брин
Потапяне в слънцето (20)

20.
МОДЕРНА МЕДИЦИНА

Джейкъб притисна окото си към гумения накрайник на окуляра и отново видя синята точка, която танцуваше на черния фон. Докато чакаше третия тахистоскопски образ, той се опита да не се фокусира върху нея и да не обръща внимание на дразнещата й покана за общуване. Блясъкът внезапно изпълни цялото му полезрение. За миг видя пасторална сцена с приятно закръглена жена, чиито старомодни фусти се развяваха във въздуха, докато тичаше.

Над фермата на хълма се кълвяха мрачни, заплашителни облаци. Отляво имаше хора… танцуваха? Не, биеха се. Войници. Лицата им бяха възбудени и… уплашени? Жената се страхуваше. Тя тичаше с ръце над главата, докато двама мъже в униформи от седемнайсети век я гонеха, стиснали мускети с остри щикове. Техните…

Сцената изчезна и отново се върна синята точка. Джейкъб затвори очи и се отдръпна назад.

— Това е — каза д-р Мартин. Тя се наведе над компютърния пулт до д-р Леърд. — След минута ще имаме данните от У-теста ти, Джейкъб.

— Сигурни ли сте, че не ви трябват повече? Направихте само три. — Всъщност се чувстваше облекчен.

— Не, на Питър направихме пет за сравнение. При теб е само рутинна проверка. Можеш да седнеш и да се отпуснеш, докато чакаш да свършим.

Джейкъб отиде при едно от недалечните кресла. Той избърса потното си чело с лявата си ръка. Тестът беше отнел трийсет секунди.

Първият образ бе портрет на мъжко лице, покрито с бръчки, разкриващи история на цял един живот, който Джейкъб беше зърнал за две-три секунди преди да изчезне, запечатан в паметта му както се запечатват всички преходни неща.

Вторият представляваше смущаващ хаос от абстрактни форми, изпъкващи в статичен безпорядък… нещо като лабиринт от мотиви около периферията на слънчев пръстен, но без сиянието и цялостната свързаност.

Третият, „пасторалната сцена“, очевидно идваше от стара гравюра, изобразяваща Трийсетгодишната война.

От картината направо „струеше“ насилие, спомни си Джейкъб, точно както трябваше да се очаква от един У-тест.

След прекалено драматичната „сцена в салона“ на долния етаж Джейкъб нямаше желание да изпадне дори в слаб транс, за да успокои нервите си. А откри, че иначе не може да се отпусне. Той се изправи и се приближи до (пулта. Оттатък купола Ларок разсеяно се разхождаше (край стазакорпуса и зяпаше дългите сенки и надупчените скали на северния полюс на Меркурий.

— Може ли да видя изходните данни? — обърна се към психоложката Джейкъб.

— Естествено. Какво точно те интересува?

— Последното сканиране.

Тя набра команда на клавиатурата. От слота под монитора излезе лист хартия. Мартин го откъсна и му го подаде.

Това беше „пасторалната сцена“. Разбира се, вече знаеше истинското й съдържание, но целта на предишното сканиране бе да проследи реакциите му към изображението през първите няколко мига, преди да се включи знанието му.

През образа минаваше начупена линия. Всички върхове и спадове бяха обозначени с малки цифри. Линията оказваше пътя на вниманието му според движенията на окото му, регистрирани от ретинния четец.

Номер едно и началото на линията бяха близо до центъра. До номер шест линията на фокуса просто вървеше хоризонтално. После спираше точно над щедрата гръд на тичащата жена. Номер седем бе ограден с кръгче. Там бяха групирани числата не само от седем до шестнайсет, но и от трийсет до трийсет и пет и от осемдесет и две до осемдесет и шест.

На двайсет числата внезапно се изместваха от краката на жената към облаците над фермата. После бързо се насочваха към хората и изобразените предмети, понякога оградени с кръгче или квадратче, обозначаващи равнището на разширяване на окото, дълбочината на фокуса и промените в кръвното налягане, измерени по мъничките вени в ретината му. Очевидно модифицираният очен скенер на Станфорд-Пуркиндже, който Джейкъб бе сглобил от тахистоскопа на Мартин и други уреди, наистина работеше.

Знаеше, че няма смисъл да се срамува или безпокои от инстинктивната си реакция към гърдите на нарисуваната жена. Ако не беше мъж, щеше да реагира по друг начин и вниманието му по-дълго щеше да се задържи върху образа, но щеше да се съсредоточи върху косата, дрехите и лицето.

Повече го интересуваше реакцията му към цялата сцена. Цифрата вляво от биещите се мъже бе оградена със звездичка. Това беше моментът, в който бе осъзнал, че картината изобразява насилие, а не е пасторална. Той доволно кимна. Числото беше сравнително малко и линията веднага след това се отклоняваше за няколко мига, преди да се върне на същото място. Това означаваше нормално отвращение, следвано от явно, а не прикрито любопитство.

На пръв поглед щеше да издържи теста. Не, че някога се бе съмнявал.

— Чудя се дали някой ще успее да излъже на У-тест — като подаде листа на Мартин, каза Джейкъб.

— Може би, някой ден — отвърна тя и събра материалите си. — Но подготовката, необходима за промяната на реакцията към непосредствените стимули… към образ, показан толкова за кратко, че само подсъзнанието има време да реагира… ще даде прекалено много странични ефекти, нови модели, които ще се проявят в теста. Анализът е съвсем елементарен: просто проверяваме дали умът на обекта следва игра с нулев или положителен резултат, което го прави гражданин, или е пристрастен към удоволствията на отрицателния резултат. Това е същността на теста.

Мартин се обърна към доктор Леърд.

— Нали така, докторе?

Лекарят сви рамене.

— Ти си специалистката. — Все още не можеше да й прости, че е предписала лекарства на Кеплър, без да се посъветва с него.

След разкритията в салона стана ясно, че тя изобщо не е давала уорфарин на директора. Джейкъб си спомняше навика на Бубакуб на борда на „Бредбъри“ да заспива върху дрехи, оставени върху възглавници или столове. Пилът трябва да го бе правил, за да може да подхвърля на Кеплър лекарството, довело до влошаването на здравето му.

Изглеждаше логично. Директорът беше елиминиран от последното потапяне. С изключителната си проницателност той можеше да разкрие фокуса на Бубакуб с „летанската реликва“. Освен това странното му поведение като цяло щеше да допринесе за дискредитирането на проекта.

Всичко се връзваше, ала за Джейкъб тези заключения имаха вкус на вечеря от протеинови люспи. Бяха достатъчно убедителни, но не носеха удоволствие.

Някои от злодеянията на Бубакуб бяха доказани. Останалите трябваше да останат хипотетични, тъй като представителят на Библиотеката имаше дипломатически имунитет.

Към тях се присъедини Пиер Ларок. Французинът се държеше много по-любезно.

— Каква е присъдата, доктор Леърд?

— Съвсем ясно е, че господин Ларок не е асоциално агресивна личност и не отговаря на критериите за условник — бавно отвърна главният лекар. — Всъщност, той има доста висок индекс на социално съзнание. Това може да е част от проблема му. Явно отклонява някаква енергия от естествените й цели и го съветвам да потърси професионална помощ в кварталната си клиника, когато се завърне на Земята. — Леърд строго погледна журналиста. Ларок безволево кимна.

— Ами резултатите? — попита Джейкъб. Той бе последния, когото бяха подложили на текста. Д-р Кеплър, Хелън Десилва и тримата случайно избрани служители от персонала на базата вече се бяха изредили пред тахистоскопа. Хелън незабавно беше отвела хората си, за да продължи с проверката на слънчевия кораб преди потапянето. Кеплър намръщено бе слушал, докато д-р Леърд му беше чел резултатите насаме, след което си бе тръгнал с намусено изражение.

Леърд вдигна ръка и заразтрива челото си.

— А, в базата няма условници, както и се очакваше след малкото ви представление в салона. Обаче има проблеми и неща, които не са ми съвсем ясни. Знаете ли, за провинциален лекар като мен, не е лесно да се върна към стажантските си години и да се вглеждам в душите на хората. Ако доктор Мартин не ми беше помогнала, щях да пропусна цял куп нюанси. Трудно ми е да интерпретирам тези скрити проблеми, особено при хора, които познавам и уважавам.

— Надявам се, че няма нищо сериозно.

— Ако имаше, нямаше толкова припряно да заминавате на това потапяне! Няма да сложа Дуейн Кеплър на легло, само защото е настинал!

Леърд поклати глава.

— Извинете ме. Просто не съм свикнал с такива неща. Няма за какво да се тревожите, Джейкъб. В теста ви има някои много странни особености, но като цяло сте съвсем нормален. Определено човек на положителния резултат и реалист. И все пак някои неща ме смущават. Няма да навлизам в подробности, които могат да ви накарат да се безпокоите повече, отколкото си струва по време на потапянето, но ще съм ви признателен, ако двамата с Хелън дойдете при мен, след като се върнете в базата.

Джейкъб му благодари и заедно с него, Мартин и Ларок се запъти към асансьорите.

Високо над тях комуникационният пилон пронизваше стазакупола. Скалите на Меркурий искряха или мътно сияеха наоколо. Слънцето бе жълто кълбо над ниските хълмове.

Когато асансьорът пристигна, Мартин и Леърд влязоха вътре, но Ларок хвана Джейкъб за ръката и го задържа. Двамата останаха сами.

— Искам си камерата! — прошепна французинът.

— Естествено, Ларок. Комендант Десилва обезвреди зашеметителя и можеш да си я получиш още сега.

— Ами записа?

— При мен е. Ще го задържа.

— Нямаш право…

— Стига вече, Ларок — изпъшка Джейкъб. — Защо поне веднъж не престанеш да се преструваш? Крайно време е да проумееш, че не всички са глупаци! Искам да знам защо си правил звукови снимки на стазаосцилатора в кораба на Джефри! И също защо си останал с впечатлението, че чичо ми ще прояви интерес към тях!

— Длъжник съм ти, Демуа — бавно отвърна Ларок. Говореше почти без акцент. — Но преди да ти отговоря, трябва да знам дали политическите ти възгледи са като тези на чичо ти.

— Аз имам много чичовци, Ларок. Чичо Джереми е член на Съвета на Конфедерацията, но съм сигурен, че не бих работил с него! Чичо Хуан има голяма уста, но хич не го бива да нарушава закона… предполагам, че имаш предвид чичо Джеймс, черната овца на семейството. О, съгласен съм с него за много неща, дори за такива, които останалите в рода не одобряват. Но ако се е забъркал в шпионаж, няма да ти помогна да го замесиш още повече… особено в толкова плитко скроен заговор, какъвто изглежда твоят. Може да не си убиец или условник, Ларок, но си шпионин! Единственият проблем е за кого шпионираш. Ще оставя тази загадка за Земята. Тогава навярно ще дам на двама ви с Джеймс възможност да ме убедите да не ви предам. Честно, нали? Французинът отсечено кимна.

— Мога да чакам, Демуа. Само да не изгубиш записите. Преживях истински ад, за да ги направя. Искам да ми дадеш шанс да те убедя да ми ги върнеш.

Джейкъб гледаше към слънцето.

— Спести ми театъра, Ларок. Не си преживял никакъв ад… засега.

Той се обърна и се запъти към асансьорите. Имаше време за няколко часа сън. До потеглянето не искаше да се вижда с никого.