Дейвид Брин
Потапяне в слънцето (18)

18.
ФОКУС

— Директорът каза никой да не влиза там, нали знаеш. Джейкъб вдигна поглед.

— Божичко, старши — ухили се той. — Нямах представа! Просто се опитвам да се справя с тая ключалка!

Другият нервно се размърда на мястото си и замърмори, че никога не бил очаквал да се забърка в обир.

Джейкъб се олюля назад. Стаята се разклати и той се опря на пластмасовия крак на масата, за да запази равновесие. На слабата светлина във фотолабораторията не се виждаше почти нищо, особено след двайсет минути работа с миниатюрни инструменти.

— Вече ти казах, Доналдсън — бавно заговори Джейкъб. — Нямаме избор. Какво можем да покажем на хората? Малко прах и една смахната теория, нали? Използвай главата си. Няма да ни допуснат до доказателствата, защото нямаме доказателства, за да докажем, че ни трябват!

Той заразтрива мускулите на тила си.

— Не, ще се наложи да го направим сами… разбира се, ако искаш да останеш…

— Знаеш, че ще остана — измъчено изсумтя главният механик.

— Добре, добре — кимна Джейкъб. — Моите извинения. Би ли ми подал оня малък инструмент? Не, другия, с куката накрая. Да, този. А сега би ли отишъл да пазиш на външната врата? Така ще имам време да разчистя инструментите, ако някой се появи.

Доналдсън се отдалечи на известно разстояние, но продължи да наблюдава работата на Джейкъб. Той се облегна на хладната каса на вратата и избърса потта от челото и бузите си.

Демуа изглеждаше рационален и логичен, но през последните няколко часа дивото му въображение смайваше главния механик.

Най-лошото бе, че всичко се връзваше. Беше вълнуващо, това търсене на улики. И онова, което бе открил преди да се срещнат в тази стая, потвърждаваше теорията на Демуа. Това го плашеше. Все пак имаше вероятност този човек наистина да е луд, въпреки логичността на аргументите му.

Доналдсън въздъхна. Той се обърна и бавно се запъти към външната врата на фотолабораторията.

Всъщност нямаше значение. Имаше нещо гнило в Меркурий. Ако скоро някой не се задействаше, повече нямаше да има слънчеви кораби.

Обикновена секретна ключалка. Нищо по-лесно — Джейкъб не можеше да не забележи, че на Меркурий няма много модерни брави. На тази планета, чиято магнитна обвивка почти докосваше голата повърхност, електрониката се нуждаеше от специална защита. Това не беше много скъпо, но все пак някой трябва да бе решил, че такива разходи са нелепи за ключалки. Пък и кой би се вмъкнал с взлом във вътрешната фотолаборатория? И кой знаеше как да го направи?

Джейкъб. Ала това изглежда не му помагаше. Нещо не беше наред. Инструментите не му говореха. Не ги усещаше като продължение на ръцете си.

С тази скорост можеше да му отнеме цяла нощ. „Остави на мен.“

Той изскърца със зъби, бавно извади инструмента от ключалката и го остави на пода.

„Престани да се олицетворяваш — помисли си Джейкъб. — Ти си само комплекс от асоциални навици, които от известно време съм поставил под хипнотичен запор. Ако продължаваш да се държиш като самостоятелна личност, ще ни докараш… ще ми докараш истинска шизофрения!“

„Кой се олицетворява сега?“ Джейкъб се усмихна.

„Не трябваше да съм тук. Трябваше да си остана вкъщи за цели три години и спокойно да довърша психическото си възстановяване. Поведенческите модели, които исках… които трябваше да преодолея, сега са ми необходими за работата.

Тогава защо да не ги използвам?“ Това психически състояние бе установено така, че да е гъвкаво. Такова потискане наистина щеше да доведе до проблеми! Аморалните, хладнокръвни качества изтичаха в постоянен поток, макар и обикновено под пълен контрол. Така че да може да ги използва, когато се наложи.

Проблемът му донякъде можеше да се дължи на потискането и отъждествяването, с които напоследък реагираше на този поток. Неговата по-лоша половина трябваше да спи, докато той преодолява травмата от загубата на Таня… а не китката й да бъде отсечена. „Тогава ме остави да го направя.“ Джейкъб взе друг инструмент и започна да го прехвърля в дланите си.

„Млъкни. Ти не си личност, а само дарба, за съжаление, свързана с невроза… като добре школуван певчески глас, който може да се използва само, когато певецът е гол на сцената.“

„Чудесно. Използвай дарбата. Вратата вече можеше да е отворена!“

Той внимателно остави инструментите си и се придвижи напред, докато опря чело във вратата. „Да го направя ли? Ами ако наистина съм превъртял на слънчевия кораб? Теорията ми може да е грешна. После идва оня син проблясък в Байя. Мога ли да рискувам да отворя вратата?“

Измъчван от нерешителност, той усети, че потъва в транс. Наложи си да го спре, но после мислено сви рамене и го остави да продължи. Когато преброи до седем, стигна до преграда от страх. Позната преграда. Като ръб на пропаст. Той я отхвърли и продължи надолу.

Дванайсет. „Това състояние ще е временно!“ — нареди Джейкъб. Усети съгласие.

Бързо свърши с обратното броене. После отвори очи. По ръцете му пробягаха тръпки и подозрително продължиха по пръстите му — като куче, което души, завръщайки се в стария си дом.

„Дотук добре — помисли си той. — Не се чувствам по-неетичен. Нито по-малко «аз». Не усещам ръцете си като контролирани от външна сила… само по-живи.“

Когато ги взе, инструментите не бяха студени. Бяха топли, като продължения на ръцете му. Куката леко се плъзна в ключалката и с тихо изщракване вратата беше отворена.

— Успя! — Изненадата на Доналдсън малко го обиди.

— Разбира се — кратко отговори Джейкъб. Бе успокоително лесно да сподави обидния отговор, който изскочи в ума му. Дотук добре. Духът изглежда беше добър. Той широко отвори вратата и влезе.

Лявата стена на стаичката бе заета от кантонерки. Върху ниска маса до другата стена имаше машини за фотоанализ. Отворената врата в отсрещния край водеше към рядко използваната химическа тъмна стаичка.

Джейкъб се наведе над етикетите в единия край на кантонерките. Доналдсън се зае с масата.

— Намерих ги! — скоро съобщи главният механик. Той посочи към една отворена кутия.

Всички касети бяха наредени в специални легла. Отгоре им бяха написани датата, часа и някакъв код, навярно за електронна обработка. Поне дванайсет легла бяха празни.

Джейкъб повдигна няколко касети към светлината. После се обърна към Доналдсън.

— Някой е влизал тук преди нас и е откраднал всички касети, които ни трябват.

— Но… как?! Джейкъб сви рамене.

— Може би както влязохме ние. Или е имал ключ. Известно ни е само, че липсват последните касети от всички записващи устройства.

Двамата мрачно замълчаха за миг.

— Тогава нямаме абсолютно никакво доказателство! — заключи инженерът.

— Освен ако не открием изчезналите касети.

— Искаш да кажеш, че трябва да се вмъкнем и в стаите на Бубакуб ли?… Не знам. Ако питаш мен, касетите вече са изгорени. Защо му е да ги пази? Не, предлагам да се измъкнем оттук и да оставим доктор Кеплър или доктор Десилва сами да открият, че записите липсват. Не е много, но все пак е някакво доказателство, което подкрепя нашата теория.

Джейкъб се поколеба. После кимна.

— Дай да ти видя ръцете — каза той.

Доналдсън протегна длани към него. Тънкото пластмасово покритие бе непокътнато. Значи не бяха оставили химически следи и отпечатъци от пръсти.

— Добре. Дай да върнем всичко на мястото му, точно както си го спомняш. Не пипай нищо, което вече не си докосвал. После си тръгваме.

Доналдсън се обърна да се подчини, ала в този момент във външната фотолаборатория се разнесе трясък.

Беше се задействал капанът, който Джейкъб бе заложил на вратата откъм коридора. Пътят им за бягство беше отрязан!

Двамата бързо се вмъкнаха в тъмната стаичка. Разнесе се металическо изщракване.

Джейкъб чу бавното отваряне на вратата. Струваше му се, че диша прекалено шумно. Той претърси джобовете на гащеризона си. Половината от инструментите му бяха останали върху една от кантонерките.

За щастие зъболекарското му огледалце все още бе в джоба на гърдите му.

В стаята се разнесоха тихи стъпки. Джейкъб предпазливо претегли рисковете срещу потенциалната полза и бавно измъкна огледалцето. Той застана на колене и пъхна инструмента през прага на няколко сантиметра от пода.

 

Д-р Мартин стоеше пред една от кантонерките с връзка ключове в ръка. Тя плахо погледна към входа. Изглеждаше възбудена, макар че трудно можеше да се каже по отражението в зъболекарското огледалце, протегнато над пода на два метра от краката й.

Джейкъб усети, че Доналдсън се надвесва към него и се опитва да надзърне навън. Ядосан, той му даде знак да се отдръпне, но главният механик изгуби равновесие, протегна лявата ся ръка да потърси опора и се стовари върху гърба му.

— Ох! — Въздухът изригна от дробовете на Демуа и зъбите му изтракаха. Някак успя да се задържи, но изпусна огледалцето и металният инструмент тихо изтрака на пода.

Задъхан, Доналдсън се плъзна назад в мрака, като правеше патетични опити да пази тишина. Джейкъб кисело се усмихна. Човек трябваше да е глух, за да не ги чуе.

— Кой… кой е там?

Джейкъб се изправи и изтупа дрехите си. Той презрително погледна инженера, който мрачно седеше и избягваше очите му.

Във външната стая отекнаха бързи стъпки. Джейкъб застана на прага.

— Почакай малко, Мили.

 

Д-р Мартин замръзна на място. Тя бавно се обърна с отпуснати рамене. На лицето й се четеше страх, докато не позна Джейкъб. После тъмната й кожа почервеня.

— Какво правиш тук, по дяволите!

— Наблюдавам те, Мили. Иначе е много приятно, но сега е особено интересно.

— Шпионирал си ме! — ахна тя.

Джейкъб се приближи с надеждата, че Доналдсън ще има достатъчно здрав разум, за да не се покаже.

— Не точно теб, скъпа. Всеки. На Меркурий става нещо подозрително, това си е. Всеки свири различна мелодия и се опитва да отклонява вниманието на другите! Имам чувството, че ти знаеш повече, отколкото казваш.

— Не знам за какво говориш — студено отвърна Мартин. — Но това не ме изненадва. Ти не си рационален и имаш нужда от помощ… — Тя заотстъпва назад.

— Възможно е — сериозно кимна Джейкъб. — Но може би и ти ще имаш нужда от помощ, за да обясниш присъствието си тук.

Психоложката се вцепени.

— Моят ключ е от Дуейн Кеплър. Ами твоят?

— С негово знание ли го взе? Мартин се изчерви и не отговори.

— Липсват няколко от касетите, записани по време на последното потапяне… и всички се отнасят за периода, когато Бубакуб е направил фокуса си с летанската реликва. Случайно да знаеш къде са?

Тя гневно го погледна.

— Шегуваш ли се?! Но кой… Не… — Мартин бавно поклати глава.

— Ти ли ги взе?

— Не!

— Тогава кой?

— Не знам. Откъде да знам? Какво право имаш да ме разпитваш?…

— Мога веднага да се обадя на Хелън Десилва — зловещо отвърна Джейкъб. — Ще кажа, че току-що съм дошъл и съм те заварил вътре с ключ в чантичката ти, носещ твоите отпечатъци. Тя ще организира претърсване и ще намери липсващите записи. Ти прикриваш някого и аз знам кого. Имам доказателства. Ако веднага не кажеш всичко, което знаеш, кълна се, че ще поемеш цялата вина, с или без твоя приятел. И двамата знаем, че персоналът на базата няма търпение да намери изкупителна жертва.

Мартин затрепери и вдигна ръка към главата си.

— Не… Не знам…

Джейкъб я побутна към един от столовете. После затвори и заключи вратата.

„Хей, по-спокойно“, каза някакъв вътрешен глас. Той стисна клепачи и преброи до десет. Сърбенето в дланите му постепенно отслабна.

Мартин скри лице в шепи. Джейкъб зърна Доналдсън, който надничаше от прага на тъмната стаичка. Той махна с ръка и главата на инженера изчезна.

Джейкъб отвори кантонерката, в която беше ровила психоложката.

„Аха. Ето я.“

Извади стенокамерата и я занесе на масата, пъхна жака в едно от четящите устройства и го включи.

По-голямата част от материала не представляваше интерес. Записки на Ларок за събитията между кацането на Меркурий и сутринта, в която ги бяха завели на обиколка в пещерата преди съдбовното потапяне на Джефри. Джейкъб не обърна внимание на аудиозаписите. Журналистът обикновено бе по-многословен в собствените си бележки, отколкото в публикациите си. Но изведнъж характерът на видеозаписа се промени, точно след панорамен кадър на вътрешността на слънчевия кораб.

За миг снимките го озадачиха. После се засмя на глас. Мили Мартин толкова се изненада, че вдигна зачервените си очи. Джейкъб мило й кимна.

— Знаеш ли какво си се опитвала да вземеш?

— Да — дрезгаво отвърна тя. — Исках да върна камерата на Питър, за да може да довърши материала си. Мислех, че след като соларианите са били толкова жестоки към него… след като са го използвали по този начин…

— Той още е под арест, нали?

— Да. Решиха, че така е най-безопасно. Соларианите вече веднъж са го манипулирали, разбираш ли? Могат пак да го направят.

— И чия беше идеята да му върнеш камерата?

— Негова, разбира се. Трябваха му записите и аз си помислих, че няма нищо лошо…

— Да му дадеш оръжие, така ли?

— Не! Зашеметителят щеше да бъде обез… обезвреден. Буб… — Очите й се разшириха и тя замълча.

— Хайде, кажи го. Вече го знам. Мартин сведе поглед.

— Бубакуб каза, че ще ме чака при Питър и че ще обезвреди зашеметителя. Като услуга и за да докаже, че не изпитва лоши чувства.

Джейкъб въздъхна.

— Това го проваля — измърмори той.

— Моля?…

— Дай да ти видя ръцете. — Когато Мартин се поколеба, той направи властен жест. Пръстите й трепереха, докато ги разглеждаше.

— Какво става?

Джейкъб не й обърна внимание. Той бавно закрачи напред-назад в тясното помещение.

Симетричността на капана му харесваше. Ако сработеше, на Меркурий нямаше да остане нито един човек с неопетнена репутация. Самият той нямаше да се справи по-добре. Единственият въпрос сега беше кога ще се задейства механизмът.

Джейкъб се обърна и отново погледна към вратата на тъмната стаичка. Главата на Доналдсън рязко се скри обратно вътре.

— Всичко е наред, старши. Можеш да излезеш. Ще трябва да помогнеш на доктор Мартин да изтрие отпечатъците си.

Мартин ахна, когато едрият инженер се появи навън със срамежлива усмивка.

— Какво ще правиш? — попита той.

Вместо да отговори, Джейкъб вдигна слушалката на телефона до вътрешната врата и набра някакъв номер.

— Ало, Фейгин? Да. Готов съм за „сцената в салона“. О, нима?… Е, не бъди толкова сигурен. Зависи дали ще извадя късмет през следващите няколко минути. Би ли поканил групата в апартамента на Ларок след пет минути? Да, веднага. Настоявай. Не се обаждай на доктор Мартин, тя е тук.

Психоложката, която усилено търкаше дръжката на една от кантонерките, вдигна поглед, удивена от интонацията на Джейкъб Демуа.

— Точно така — продължи той. — И моля те, първо покани Бубакуб и Кеплър. Накарай ги да се размърдат, както ти си знаеш. Вече трябва да тръгвам. Да, благодаря.

— И сега, какво? — попита Доналдсън, на път за вратата.

— Сега вие двамата чираци ще бъдете повишени в истински крадци. И трябва да действате бързо. Доктор Кеплър скоро ще напусне стаята си и не бива да се бавите много, за да го последвате на срещата.

Мартин се закова на място.

— Шегуваш се. Не може сериозно да очакваш, че ще ти помогна да претърсиш апартамента на Дуейн!

— Защо не? — изръмжа Доналдсън. — Ти си му давала отрова за плъхове! И си откраднала ключовете му, за да влезеш във фотолабораторията.

Ноздрите й се разшириха.

— Не съм му давала отрова за плъхове! Кой ти го каза? Джейкъб въздъхна.

— Уорфарин. Едно време се е използвал като отрова за плъхове. Преди плъховете да придобият имунитет към него и към почти всичко друго.

— Вече ви казах, никога не съм чувала за уорфарин! Първо на доктора, а после и на теб на слънчевия кораб. Защо всички ме смятат за отровителка?!

— Аз не те смятам. Но е най-добре да ни помогнеш, ако искаш да стигнем до дъното на тази история. Нали имаш ключ за стаята на Кеплър?

Мартин прехапа устни, после кимна.

Джейкъб каза на Доналдсън какво да търси и какво да направи с него, щом го открие. След това се затича по посока на извънземния отсек.