Дейвид Брин
Потапяне в слънцето (17)

17.
СЯНКА

Работната маса беше гола, всички инструменти, обикновено разхвърляни отгоре й, сега висяха неизползвани на съответните кукички на стената. И бяха чисти. Ожулената и изподраскана маса лъщеше под нов пласт восък.

Купчината частично разглобени уреди, която Джейкъб бе отместил настрани, обвинително чакаше на пода, също като главния механик, който подозрително го бе наблюдавал, откакто окупира масата. Въпреки, или може би тъкмо заради провала на борда на слънчевия кораб, никой не възрази, когато Джейкъб реши да продължи своите проучвания. Работната маса беше голяма и удобна и в момента не я използваше никой друг. Освен това тук нямаше голяма вероятност да го открие Мили Мартин.

В една от нишите на огромната Пещера Джейкъб виждаше гигантския сребрист кораб, само отчасти скрит зад скалната стена. Високо нагоре стената се заобляше и изчезваше сред облаци от кондензирана влага.

Седнал на високо столче, Джейкъб надраска нещо на два листа хартия и ги постави на масата. На розовите листове бяха написани два въпроса, представляващи алтернативни морфологични реалности.

Този отляво гласеше: „Б Е ПРАВ ЗА СЛЪНЧЕВИТЕ ПРИЗРАЦИ“, ДА (I)/НЕ (II).

Другият беше още по-странен: „АЗ СЪМ ПРЕВЪРТЯЛ“, ДА (III)/НЕ (IV).

По тези въпроси Джейкъб не можеше да се довери на преценката на когото и да било друг. Ето защо след завръщането си на Меркурий избягваше Мартин и останалите. Естествено, учтивостта изискваше да се обади на оздравяващия д-р Кеплър, но иначе се превърна в истински отшелник.

Въпросът отляво се отнасяше за неговата работа, въпреки че не изключваше връзка с въпроса отдясно.

Въпросът отдясно беше труден. За да стигне до правилния отговор, трябваше да се дистанцира от всякакви чувства.

Той постави лист с римската цифра I точно под въпроса отляво, предвиждащ вероятността версията на Бубакуб да е вярна.

„ОТГОВОР I: ВЕРСИЯТА НА БУБАКУБ Е ВЯРНА.“ Списъкът бе спретнат. Първо беше логичното обяснение на пила за поведението на слънчевите призраци. Още отначало се знаеше, че съществата използват някаква псисила. Заплашителните привидения с човешка форма означаваха, че соларианите познават човека и са враждебно настроени към него. Бяха убили „само“ едно шимпанзе и единствено Бубакуб можеше да установява контакт с тях. Всичко това потвърждаваше версията на Ларок — вероятно внушена му от самите слънчеви същества.

Най-големият успех, постигнат след като Джейкъб бе изпаднал в безсъзнание на борда на слънчевия кораб, беше победата на Бубакуб с летанската реликва. Това доказваше, че пилът е влязъл във връзка с призраците.

Да прогониш призрак със светлинен проблясък звучеше правдоподобно (макар че Джейкъб нямаше представа как едно същество, носещо се в сияйната хромосфера, може да забележи нещо от сумрачната вътрешност на слънчевия кораб), но разпръскването на цялото стадо магнитоядни и пастирите загатваше, че пилът трябва да е използвал някаква могъща сила (пси?).

В хода на морфологичния анализ Джейкъб трябваше да разгледа всеки един от тези елементи. Ала трябваше да признае, че отговор номер I изглежда верен.

Затова пък щеше да си блъска главата с номер II, защото твърдеше тъкмо обратното на номер I.

„ОТГОВОР II: ВЕРСИЯТА НА Б НЕ Е ВЯРНА. ТОЙ ГРЕШИ (IIА), ТОЙ ЛЪЖЕ (IIБ).“

IIА не даваше на Джейкъб никакви идеи, Бубакуб изглеждаше прекалено уверен. Разбира се, можеше да са го заблудили самите призраци… Джейкъб си го отбеляза в полето на IIА. Всъщност тази вероятност беше извънредно важна, но той не се сещаше за начин, по който да я докаже или опровергае, без да е нужно ново потапяне. А политическата ситуация правеше новите потапяния невъзможни.

Подкрепен от Мартин, Бубакуб твърдеше, че всякакви следващи експедиции ще са безсмислени, а навярно и фатални без участието на пила и неговата реликва. Странно, д-р Кеплър не им възрази. Именно той бе наредил да извадят слънчевия кораб на сух док и да изчакат с нормалния ремонт, докато се посъветва със Земята.

Мотивите на директора озадачаваха Джейкъб. В продължение на няколко минути той не откъсна поглед от листа с надпис: „СТРАНИЧЕН ВЪПРОС — КЕПЛЪР?“. Накрая го хвърли върху купчината разглобени устройства и изруга. Кеплър явно имаше политически основания да иска Бубакуб да понесе отговорността за закриването на проекта „Потапяне в слънцето“. Джейкъб беше разочарован от него. Той отново насочи вниманието си към лист IIБ.

Бе по-примамливо да смята, че Бубакуб лъже. Вече не можеше да се преструва, че изпитва уважение към дребния представител на Библиотеката. Джейкъб съзнаваше личните си пристрастия. Искаше да е верен отговор IIБ.

Бубакуб определено имаше мотив да лъже. Той се срамуваше от неуспеха на Библиотеката да открие информация за слънчевите форми на живот. Освен това пилът негодуваше срещу напълно независимото проучване, извършвано от една „вълконска“ раса. Ако проектът „Потапяне в слънцето“ можеше да се преустанови по начин, възвеличаващ древната наука, щяха да се елиминират и двата проблема.

Но предположението, че Бубакуб лъже, повдигаше цял куп други въпроси. Първо, каква част от историята е лъжа? Очевидно трикът с летанската реликва бе действителен. Ала къде другаде можеше да се тегли чертата?

И ако наистина лъжеше, Бубакуб трябваше да е съвсем уверен, че няма да го хванат. Галактическите институти, и особено Библиотеката, имаха репутация на абсолютно честни. Те щяха жив да изпекат Бубакуб, ако го разкриеха.

Отговор IIБ изглеждаше безнадежден, но Джейкъб някак трябваше да докаже, че е верен, иначе с „Потапяне в слънцето“ беше свършено.

Нямаше да е лесно. Всяка теория, че Бубакуб лъже, трябваше да обясни смъртта на Джефри, странното положение и поведение на Ларок, заплашителните действия на слънчевите призраци…

Джейкъб надраска нова бележка.

„СТРАНИЧЕН ВЪПРОС: ДВА ВИДА СЛЪНЧЕВИ ПРИЗРАЦИ?“ Спомни си забележката, че всъщност никой не е виждал „нормален“ слънчев призрак да се превръща в полупрозрачен и да изпълнява заплашителни пантомими.

Хрумна му друга идея.

„СТРАНИЧЕН ВЪПРОС: ТЕОРИЯТА НА КУЛА, ЧЕ ПСИСИЛИТЕ НА СОЛАРИАНИТЕ ОБЯСНЯВАТ НЕ САМО СЛУЧАЯ С ЛР, НО И ВСЯКАКВО ДРУГО СТРАННО ПОВЕДЕНИЕ.“

Когато пишеше тези редове, Джейкъб имаше предвид Мартин и Кеплър. Ала след като внимателно го обмисли, написа нов вариант на същата бележка и я хвърли върху листа с надпис „АЗ СЪМ ПРЕВЪРТЯЛ“, НЕ (IV).

Трябваше да събере смелост, за да разгледа въпроса за собствената си „нормалност“. На лист номер III той методично изброи доказателствата, че нещо не е било наред.

„1. ОСЛЕПИТЕЛНАТА «СВЕТЛИНА» В БАЙЯ.“ След транса, в който бе изпаднал точно преди срещата в Информационния център, не беше имал толкова дълбоко преживяване. От него го бе откъснал определено психологически обект — „синева“, пронизала хипнотичното му състояние като лъч на прожектор. Ала идването на Кула беше прекъснало предупреждението, пратено от подсъзнанието му.

„2. НЕОВЛАДЯЕМОТО ПОВЕДЕНИЕ НА Г-Н ХАЙД.“ Знаеше, че раздвояването на ума му на нормална и ненормална части е временно решение на един широкообхватен проблем. Преди няколкостотин години такова състояние щеше да се определи като шизофрения. Но хипнозата щеше да позволи на отделните му части спокойно да се възстановят под напътствията на доминантната му самоличност. В отделни случаи взимаше връх свирепото му второ Аз… когато Джейкъб трябваше да се върне към студения, крайно самоуверен човек, какъвто бе някога.

Преди не се беше тревожил, а по-скоро се бе срамувал от поведението на другата си страна. Например, беше съвсем логично да открадне хапчетата на д-р Кеплър, макар че щеше да е за предпочитане да прибегне към други средства.

„3. ПОВЕДЕНИЕТО МИ НА СЛЪНЧЕВИЯ КОРАБ: ОПИТ ЗА САМОУБИЙСТВО?“ Този въпрос го вълнуваше по-малко, отколкото бе смятал, докато го пишеше. Естествено, епизодът го смущаваше, но по-скоро изпитваше гняв, отколкото срам, сякаш някой друг го е принудил да се държи като глупак.

Разбира се, това можеше да означава всичко, включително отчаяно търсене на оправдание, ала не вярваше. Когато обмисляше тази възможност, не усещаше вътрешна съпротива. Просто я отхвърляше.

Номер III можеше да е част от цялостно психическо разстройство. Или да е изолиран случай на дезориентация, както смяташе д-р Мартин (която след завръщането им в базата постоянно го преследваше, за да го подложи на терапия). А можеше и да е предизвикано от нещо външно, както вече бе предположил.

Джейкъб отмести стола си назад от масата. Това щеше да отнеме време. Единственият начин да постигне нещо, бе често да прави почивки и да оставя идеите да се процеждат от подсъзнанието му, същото подсъзнание, в което се опитваше да проникне.

Е, всъщност не беше единственият начин, но докато не решеше проблема със собствената си нормалност, нямаше намерение да опитва други.

Той се отдръпна назад и бавно започна да заема отпускащите пози, известни като Тай джи чуан. Гръбначните му прешлени пукаха от прекалено дългото седене на неудобния стол. Джейкъб се протегна и остави енергията да се завърне в онези части на тялото му, които бяха заспали.

Тънкото яке, което носеше, стягаше раменете му. Той прекъсна упражненията и го съблече.

До кабинета на главния механик, близо до чешмичка с чиста вода, имаше закачалка. Джейкъб се запъти към нея. Движеше се леко и се чувстваше ободрен.

Главният механик навъсено му кимна — очевидно не беше в настроение. Той седеше зад бюрото си и на лицето му се бе изписало изражение, каквото Джейкъб често виждаше след завръщането им, особено в по-долните ешелони.

Когато се наведе над чешмичката, Джейкъб чу някакъв тропот. Шумът се повтори и той вдигна глава по посока на кораба. Оттук вече се виждаше половината сфера. Джейкъб се приближи към ъгъла на скалната стена и накрая видя целия кораб.

Клиновидната му врата бавно се спусна. Долу чакаха Кула и Бубакуб, хванали помежду си продълговата цилиндрична машина. Джейкъб се наведе зад скалната стена. Какво правеха тези двамата?

Той чу, че подвижният трап на слънчевия кораб се отваря. Пилът и прингът понесоха машината към кораба.

Джейкъб опря гръб на стената и поклати глава. Това беше прекалено. Ако се изправеше пред още една загадка, сигурно наистина щеше да превърти… разбира се, ако вече не бе превъртял.

Апаратът приличаше на компресор или прахосмукачка. Тракането, тътрузенето и пискливите пилски ругатни показваха, че извънземните вкарват машината в самия кораб.

Джейкъб се поддаде на изкушението. Бубакуб и Кула бяха в кораба и наоколо не се виждаше никой друг.

Във всеки случай, ако го хванеха да шпионира, нямаше какво да изгуби. Освен остатъка от репутацията си.

Той изкачи пружиниращия трап само с няколко енергични крачки. Когато стигна до вратата, Джейкъб предпазливо надникна вътре.

Машината наистина се оказа прахосмукачка. Обърнат с гръб към Джейкъб, Бубакуб я теглеше, а Кула насочваше дългия твърд накрайник, с който завършваше гъвкавият маркуч. Прингът бавно клатеше глава и зъбите му тихо потракваха. Бубакуб изстреля поредица от остри изписквания към своя клиент и Кула се разбърза.

Гледката беше извънредно странна и обезпокоителна. Прингът очевидно почистваше мястото между палубата и заоблената стена на кораба! А там нямаше нищо друго, освен силовите полета, които поддържаха палубата!

Кула и Бубакуб се скриха зад централния купол. Всеки момент щяха да се появят от отсрещната страна и този път щяха да са с лице към него. Джейкъб се спусна обратно по рампата, върна се в нишата и отново седна пред листовете хартия.

Само да имаше повече време! Ако централният купол бе по-голям или Бубакуб работеше по-бавно, можеше да измисли как да се вмъкне в пролуката между силовите полета и да види какво събират. Тази мисъл го накара да потръпне, но щеше да си струва да опита.

Или дори да снима Кула и Бубакуб! Но откъде да вземе фотоапарат за няколкото минути, които му оставаха?

Нямаше как да докаже, че Бубакуб замисля нещо лошо, но реши, че теория IIБ е получила сериозно потвърждение. Той написа: „ПРАХЪТ НА Б… ХАЛЮЦИ-НОГЕН, ПРЪСНАТ НА БОРДА НА КОРАБА?“ Джейкъб хвърли листа върху купчината и побърза да се върне при кабинета на главния механик.

Когато го помоли да дойде с него, мъжът изсумтя и отвърна, че трябвало да чака на телефона. Нямал представа откъде да намери обикновен фотоапарат. Джейкъб реши, че го лъже, ала нямаше време да спори. Трябваше да се обади по телефона.

На стената до рампата на кораба имаше външен автомат. Но докато вдигаше слушалката, той се зачуди на кого да се обади и какво да каже.

„Здравейте, доктор Кеплър. Помните ли ме, аз съм Джейкъб Демуа? Същият, дето се опита да се самоубие на един от вашите слънчеви кораби. Да… е, бих искал да дойдете и да видите пролетното почистване на пила Бубакуб…“

Не, така нямаше да стане. Когато някой се отзовеше на повикването му, Кула и Бубакуб вече нямаше да са тук и този случай също щеше да влезе в списъка на странните му прояви.

Тази мисъл го порази.

„Дали просто не си измислям всичко?“ Вече не се чуваше шум от прахосмукачка. Само тишина. Пък и цялата тази история бе много символична…

Иззад ъгъла се разнесе изпискване, пилска ругатня и тракане на паднала машина. Джейкъб затвори очи за миг. Какъв прекрасен звук! Той рискува и надникна към кораба.

Бубакуб стоеше в подножието на рампата и държеше единия край на прахосмукачката. Ресите около очите му бяха щръкнали и козината около яката му се беше наежила. Пилът гневно гледаше Кула, който се бе навел, за да вдигне падналата торбичка на прахосмукачката. От отвора се изсипа купчинка червен прах.

Бубакуб презрително изсумтя, докато прингът започна да събира праха с ръце и после се обърна да сглоби машината. Джейкъб беше сигурен, че поне една шепа е отишла в джоба на сребристата туника на Кула.

Бубакуб разрита останалия прах наоколо. След като плахо се озърна във всички посоки, той излая отсечена заповед и поведе принга обратно към асансьорите.

 

Когато се върна на работната маса, Джейкъб завари главния механик да чете пръснатите листове с морфологичния му анализ. Мъжът вдигна поглед.

— Какво беше това? — посочи с брадичка към слънчевия кораб той.

— А, нищо — отвърна Джейкъб. Той замислено задъвка вътрешната страна на бузата си. — Просто няколко извънземни ровичкаха в кораба.

— В кораба ли? — рязко се изправи главният механик. — Защо не ми казахте, по дяволите?!

— Чакайте, не бързайте! — хвана го за ръката Джейкъб, когато механикът се обърна и понечи да се запъти към стойката на огледалното кълбо. — Вече е късно, отидоха си. Освен това ще е по-трудно да разберем какво са намислили, отколкото да ги заловим, докато вършат нещо странно. Пък и извънземните най ги бива в странните неща. Инженерът го изгледа така, като че ли го вижда за пръв път.

— Да — съгласи се той. — Имате право. Но сега може би ще е най-добре да ми разкажете какво сте видели.

Джейкъб сви рамене и му разказа всичко — от звука на отварящия се люк до комедията с разсипания прах.

— Не разбирам — почеса се по главата главният механик.

— Е, не се безпокойте. Както казах, ще ни трябват повече доказателства.

Джейкъб седна на столчето и грижливо започна да пише на различни листове.

„К ВЗЕ ШЕПА ПРАХ… ЗАЩО? ОПАСНО ЛИ Е ДА ГО ПОМОЛЯ ДА СПОДЕЛИ С МЕН?“

„ДАЛИ К Е ДОБРОВОЛЕН СЪУЧАСТНИК НА Б? ДОКОГА?“

„ПРОВЕРИ ПРАХА!!!“

— Хей, между другото, какво правите тук? — попита инженерът.

— Търся улики.

След кратко мълчание главният механик посочи листовете от дясната страна на масата.

— Божичко, аз нямаше да съм толкова хладнокръвен, ако си мислех, че се побърквам! Как се чувствахте? Искам да кажа, когато се опитахте да изпиете отровата?

Джейкъб вдигна поглед от листа. Усети мирис на амоняк и силно пулсиране в слепоочията си. Сякаш беше прекарал часове под светлината на инквизиторска лампа.

Спомняше си го съвсем ясно. Последното, което видя преди да припадне, бе лицето на Бубакуб. Черните очички втренчено го гледаха изпод псикаската. Пилът безстрастно го наблюдаваше, когато Джейкъб политна напред и падна в безсъзнание на палубата, само на няколко метра от него.

Полазиха го тръпки. Той понечи да запише спомена, после се отказа. Щеше да е прекалено дълго. Джейкъб надраска кратка бележка на делфински тринарен и я хвърли върху купчина IV.

— Извинете — погледна той после главния механик. — Попитахте ли ме нещо?

Инженерът поклати глава.

— О, и без това не е моя работа. Не биваше да си пъхам носа. Просто бях любопитен какво правите тук.

Мъжът замълча за миг.

— Опитвате се да спасите проекта, нали? — накрая попита той.

— Да.

— Тогава трябва да сте единственият от големите клечки, който прави нещо по този въпрос — горчиво поклати глава механикът. — Извинете, че по-рано се държах грубо. Няма да ви преча, за да можете да работите. — Той бавно закрачи към кабинета си.

Джейкъб се замисли.

— Искате ли да ми помогнете? — попита той. Мъжът се обърна.

— Какво ви трябва? Джейкъб се усмихна.

— Ами, като начало метла и лопатка.

— Веднага! — Главният механик забързано се отдалечи. Джейкъб забарабани с пръсти по масата. После събра пръснатите листове и ги напъха в джоба си.