Дейвид Брин
Потапяне в слънцето (14)

14.
НАЙ-ДЪЛБОКИЯТ ОКЕАН

Казваше се проект „Икар“, четвъртата космическа програма с това име и първата, на която подхождаше. Много преди родителите на Джейкъб да се родят — преди Поврата и Договора, преди Лигата на енергийния сателит, дори преди пълния разцвет на Бюрокрацията — старата баба НАСА реши, че ще е интересно да изстреля сонди в слънцето, за да види какво ще се случи.

Откриха, че сондите реагират по странен начин. Изгаряха.

По време на американското „Циганско лято“ нищо не се смяташе за невъзможно. Американците строяха в космоса градове — създаването на по-здрава сонда не можеше да е сериозно предизвикателство!

Бяха построени корпуси от материали, които можеха да издържат нечувано налягане и чиито повърхност отразяваха почти всичко. Магнитни полета отклоняваха рядката, но невероятно гореща плазма в короната и хромосферата. Мощни комуникационни лазери пронизваха слънчевата атмосфера с двупосочни потоци заповеди и данни.

И все пак роботизираните кораби изгаряха. Колкото и добри да бяха огледалата и изолациите, колкото и равномерно да разпределяха топлината суперпроводниците, законите на термодинамиката оставаха непоклатими. Топлината рано или късно се разпространяваше от участък с по-висока към такъв с по-ниска температура.

Астрофизиците спокойно можеха да се примирят и да продължат да изгарят сондите си в замяна на мимолетни проблясъци на информация, ако Тина Мърчант не им бе предложила друг начин.

— Защо не ги охлаждате? — попита тя. — Имате колкото искате енергия. Можете да пренасочвате топлината от една част на сондата към друга.

Колегите й отговориха, че при суперпроводниците изравняването на топлината не е проблем.

— Кой ви приказва за изравняване? — попита хубавицата от Кеймбридж. — Просто изсмучете цялата излишна топлина от тази част на кораба, в която са уредите, и я пренасочете в друга част.

— Тогава тази част ще изгори! — възрази една от колежките й.

— Да, но можем да се освобождаваме от топлината „верижно“ — отвърна друг, малко по-интелигентен инженер.

— Не, не, вие не разбирате. — Тройната Нобелова лауреатка отиде при черната дъска и начерта кръг, после вписа в него втори. — Ето! — Тя посочи вътрешната окръжност. — Изхвърляте топлината тук, докато за кратко стане по-горещо от плазмата извън кораба. После, преди да е причинила някакви щети, просто я изпомпвате в хромосферата.

— И как очаквате да направим това? — попита един прочут физик.

Тина Мърчант се усмихна, сякаш виждаше как й поднасят наградата за астронавтика.

— Имате бордови комуникационен лазер с температура милиони градуси! Използвайте го!

Така започна епохата на слънчевата батисфера. Балансирайки върху охлаждащите си лазери, леките сонди дни и седмици наред следяха едва забележимите промени в слънцето, които определяха времето на Земята.

Тази епоха свърши с Контакта. Но скоро се роди нов тип слънчев кораб.

Джейкъб се замисли за Тина Мърчант. Чудеше се дали великата жена е щяла да се гордее или само да се смути, ако можеше да стои на палубата на слънчев кораб и спокойно да пътува по време на най-страшните бури на тази гневна звезда. Навярно щеше да каже „Разбира се!“ Но откъде можеше да знае, че за тази цел към нейната наука е трябвало да се прибави и извънземната?

За Джейкъб подобна комбинация не вдъхваше увереност.

Той знаеше, естествено, че с този кораб са направени над двайсет успешни потапяния. Нямаше основание да смята, че това пътуване ще е опасно.

Освен че само преди три дни другият кораб, абсолютно същият като този, тайнствено беше изчезнал.

Сега корабът на Джеф сигурно представляваше облак от металокерамични частици и йонизирани газове, пръснати на площ от милиони кубични километри в слънчевия въртоп. Джейкъб се опита да си представи бурите в хромосферата така, както ги бе видял в последния миг от живота си шимският учен, незащитен от пространствено-времеви полета.

Той затвори очи и внимателно ги разтърка. Беше гледал слънцето почти без да мига.

Отпуснат на едно от наблюдателните кресла, Джейкъб виждаше почти цялото слънчево полукълбо. Половината небе беше изпълнено с бавно променящо се кълбо от червени, черни и бели багри. На водородната светлина всичко сияеше в тъмночервени нюанси — деликатната дъга на някаква изпъкналост, очертаваща се на фона на космоса, тъмните, извиващи се ивици на нишките и хлътналите възчерни слънчеви петна.

Топографията на слънцето имаше почти безгранично разнообразие. От проблясъци, прекалено бързи, за да може да ги следи човешко око, до бавно величествено въртене — накъдето и да погледнеше, Джейкъб виждаше само движение.

Макар че основните особености не се променяха бързо, той вече различаваше безброй по-малки движения. Най-бързо беше пулсирането на горите от високи тънки „спикули“ около краищата на петнистите клетки. Пулсирането продължаваше няколко секунди. Всяка спикула знаеше Джейкъб, обхващаше хиляди квадратни километри.

Известно време той бе наблюдавал с корабния телескоп блестящите струи свръхнагорещена плазма, които бликаха от фотосферата като фонтани и се откъсваха от притеглянето на слънцето, за да се превърнат в могъщи вълни от звук и материя, представляващи короната и слънчевия вятър.

Заградени от спикулите, огромните гранулационни клетки пулсираха със сложен ритъм, докато топлината отдолу завършваше безкрайното си конвекционно пътуване, за да се отдели като светлина.

И над всичко това, като дълбоко море, се стелеше хромосферата.

Аналогията можеше да е преувеличена, но бурните райони над спикулите наистина приличаха на коралови рифове, а редиците от спокойни нишки проследяваха навсякъде пътищата на магнитните полета като легла на келп, леко поклащани от вълните. Нямаше значение, че всяка от розовите дъги беше много пъти по-голяма от Земята!

Джейкъб отново откъсна очи от кипящата сфера. „Ако продължавам да гледам така, ще си изгубя зрението — помисли си той. — Чудя се как устояват на изкушението другите.“

От мястото му се виждаше цялата наблюдателна палуба, освен малък участък от отсрещната страна на дванайсетметровия купол в центъра.

В стената на централния купол се появи отвор и палубата се обля в светлина. Отвътре излезе мъж, следван от висока жена. Джейкъб не трябваше да чака очите му да се приспособят, за да познае силуета на комендант Десилва.

 

Хелън се усмихна и седна по турски до креслото му.

— Добро утро, господин Демуа. Надявам се, че сте успели да поспите през нощта. Очаква ни тежък ден.

Джейкъб се засмя.

— Като че ли тук има такова нещо като нощ! Няма нужда да поддържате измамата, като имитирате изгрев. — Той кимна към слънцето, което изпълваше половината небе.

— Въртенето на кораба в осемчасов цикъл дава на онези, които не са свикнали с космоса, възможност да поспят — отвърна тя.

— Не се безпокой — каза Джейкъб. — Аз мога да спя навсякъде. Това е най-ценната ми дарба.

Хелън се усмихна още по-широко.

— По традиция хелионавтите винаги завъртат кораба веднъж преди последното спускане и наричат този период нощ.

— Вече имате традиции? Само за две години?

— О, тази традиция е много по-стара! Тя датира от времето, когато никой не е можел да си представи друг начин да отиде на слънцето, освен… — Десилва замълча за миг.

Джейкъб изпъшка.

— … Освен да отиде нощем, когато не е толкова горещо!

— Ти си го открил!

— Елементарно, драги Уотсън. Беше неин ред да изпъшка.

— Всъщност ние съзнателно изграждаме някои традиции при онези, които са се потапяли в Хелиос. Създадохме Клуба на огнеядците. Когато се върнем на Меркурий, ще те посветят. За съжаление, не мога да ти кажа какво представлява посвещаването… само се надявам, че можеш да плуваш!

— Не виждам къде мога да се скрия, госпожо комендант. За мен ще е чест да стана огнеядец.

— Чудесно! И не забравяй, още не си ми разказал как си спасил Ваниловата игла. Не съм ти го казвала, но след завръщането на „Калипсо“ страшно се зарадвах да видя онова старо чудовище и искам да чуя историята от човека, който го е спасил.

Джейкъб погледна над рамото на Десилва. За миг му се стори, че чува вой на вятър и човешки вик… глас, който крещеше нечленоразделни думи, докато някой падаше… Той се отърси от спомена.

— О, друг път ще ти разкажа. Прекалено е лично. В спасяването на иглите участваше още някой, за когото може би ще искаш да чуеш.

На лицето на Хелън Десилва за миг се изписа състрадание, което показваше, че вече знае какво му се е случило в Еквадор.

— С нетърпение го очаквам. И аз имам нещо за теб. История за „пойните птици“ на Омниварий. Очевидно планетата е толкова тиха, че заселниците от Земята трябва много да внимават, иначе птиците започват да имитират всеки шум, който чуят. Това оказва интересно въздействие върху любовния живот на заселниците и влияе особено на жените в зависимост от това дали искат да рекламират „способностите“ на партньорите си, както се е правило някога, или да запазят дискретност! Но сега трябва да се връщам към задълженията си. Пък и не искам да ти разказвам цялата история. Ще ти съобщя, когато стигнем до първата турбулентност.

Джейкъб се изправи и я проследи с поглед, Слънчевата хромосфера навярно беше странно място да се наслаждава на походката на една жена, ала докато Десилва не изчезна, той просто не можа да откъсне очи от нея. Възхищаваше се на гъвкавостта на астронавтите.

По дяволите, тя сигурно го правеше нарочно. Стига да не пречеше на работата й, хобито на Хелън Десилва явно бе да задоволява либидото си.

В отношението й към него обаче имаше нещо странно. Тя изглежда му се доверяваше повече, отколкото би трябвало след няколкото им приятелски разговора. Може би целеше нещо. В такъв случай Джейкъб все още нямаше представа какво.

От друга страна, може би след като напускаха Земята с кораби като „Калипсо“, хората естествено ставаха по-сърдечни. Човек, отгледан на колонията О’Нийл през интроспективен период, предизвикан от политическо оглупяване, може би инстинктивно бе по-доверчив от децата на изключително индивидуалистичната Конфедерация.

Чудеше се какво й е казал за него Фейгин.

 

Джейкъб отиде при централния купол, във външната стена на който имаше малка тоалетна.

Когато излезе, вече се бе разсънил. От другата страна на купола откри д-р Мартин да стои с двамата двукраки извънземни близо до автоматите за храна и напитки. Тя му се усмихна и очите на Кула приятелски проблеснаха. Даже Бубакуб изсумтя няколко приветствени думи през механичния си преводач.

Джейкъб натисна бутоните за портокалов сок и омлет.

— Знаеш ли, Джейкъб, снощи се оттегли прекалено рано. След като си легна, пилът Бубакуб ни разказа няколко невероятни истории. Наистина бяха удивителни!

Джейкъб леко се поклони на Бубакуб.

— Моите извинения, пил Бубакуб. Бях много уморен, иначе с удоволствие щях да чуя повече за великите галактяни, особено за славните пили. Убеден съм, че историите нямат край.

По лицето на Мартин се изписа напрегнато изражение, ала Бубакуб се изпъчи от удоволствие. Джейкъб знаеше, че е опасно да обижда дребния извънземен, но предполагаше, че посланикът няма да възприеме обвинението в самохвалство като обида. И не можеше да устои на изкушението да го жегне.

Мартин настоя да закуси заедно с тях. Креслата вече бяха вдигнати. Двама от четиричленния екипаж на Десилва се хранеха наблизо.

— Някой виждал ли е Фейгин? — попита Джейкъб. Психоложката поклати глава.

— Не, боя се, че вече повече от дванайсет часа е на обратната страна. Не знам защо не идва при нас.

Необщителността не беше в стила на Фейгин. Когато Джейкъб бе отишъл на другото полукълбо, за да използва телескопа и беше заварил там канта, Фейгин почти не бе разговарял с него. А сега комендант Десилва беше затворила обратната страна за всички други, освен за извънземния.

„Ако Фейгин не се появи до обяд, ще поискам обяснение“, реши Джейкъб.

Мартин и Бубакуб разговаряха наблизо. От време на време се обаждаше и Кула, винаги с извънредна почтителност. Между гигантските устни на принга като че ли постоянно имаше сламка. Докато Джейкъб закусваше, кула бавно изпи няколко течнотръби.

Бубакуб започна да разказва история за някакъв негов патрон, сорос, който преди около милион години участвал в един от малкото мирни контакти между цивилизацията на дишащите кислород и загадъчната успоредна култура на расите, дишащи водород, обитаващи същата галактика.

В продължение на хилядолетия между двете цивилизации царяла враждебност. Винаги, когато помежду им избухвал конфликт, загивала някоя планета. Понякога повече. Добре, че нямали почти нищо общо, така че сблъсъците били редки.

Историята беше дълга и заплетена, ала Джейкъб трябваше да признае, че Бубакуб е отличен разказвач. Той можеше да е забавен и остроумен, стига да станеше център на вниманието.

 

Джейкъб даде воля на въображението си, докато пилът живо описваше неща, преживявани от малцина човеци: безкрайната странност и красота на звездите, разнообразието на съществата, които обитават планетите. Започваше да завижда на Хелън Десилва.

Бубакуб горещо защитаваше каузата на Библиотеката. Тя бе хранилище на познанието и традицията, обединяващи всички дишащи кислород. Тя осигуряваше приемственост и нещо повече, защото без Библиотеката, видовете щяха да са разделени от бездънни пропасти. Войните щяха да се водят до окончателната гибел на един от противниците. Екологичните престъпления щяха да предизвикват смъртта на цели планети.

Библиотеката и другите Институти предотвратяваха геноцида сред своите членове.

Разказът на Бубакуб достигна своята кулминация и той остави публиката си в благоговейно мълчание. Накрая добродушно попита Джейкъб дали ще им направи честта също да им разкаже нещо.

Джейкъб се смути. От човешка гледна точка той беше водил интересен живот, но определено не забележителен! Какво можеше да разкаже? Явно трябваше да е лично преживяване, или приключение на прародител или патрон.

Облян в пот, Джейкъб си помисли дали да не избере някаква историческа фигура: може би Марко Поло или Марк Твен. Но на Мартин сигурно нямаше да й е интересно.

Спомни си за участието на дядо си Алварес в Поврата. Ала тази история беше прекалено политически натоварена и Бубакуб щеше да я помисли за откровено революционна. Най-интересният момент от собствения му живот бе приключението с Ваниловата игла, но то беше прекалено лично, за да го сподели. Освен това го бе обещал на Хелън Десилва.

Жалко, че го нямаше Ларок. Енергичният дребосък сигурно щеше да приказва, докато огньовете долу угаснеха.

Изведнъж му хрумна дяволита мисъл. Имаше един исторически герой, негов пряк предшественик, чиято роля беше достатъчно важна. Забавното бе, че тази история можеше да се тълкува двояко. Чудеше се колко завоалирано трябва да говори, така че някои от слушателите му да не го разберат.

— Е, всъщност искам да разкажа за една личност от историята на Земята — бавно започна Джейкъб. — Тя представлява интерес, защото е участвала в контакт между една „примитивна“ култура и друга, която била по-напред от нея почти във всяко отношение. Естествено, случаят ви е познат. От Контакта насам почти всички историци говорят за него. Съдбата на индианците е моралният урок на тази епоха. Днес старите филми от двайсети век, които възхваляват „Благородния червенокож“, се показват само като комедии. Както ни напомни Мили и както знае всеки на Земята, Червенокожия не направил нищо, за да се приспособи към пристигането на европейците. Неговата прехвалена гордост не му позволила да се поучи от белия човек, тъкмо обратното на успешното „асимилиране“ на Япония в края на деветнайсети век… пример, който напоследък фракцията „Адаптиране & Оцеляване“ постоянно изтъква.

Беше успял да привлече вниманието им. Хората безмълвно го наблюдаваха. Очите на Кула грееха. Дори иначе разсеяният Бубакуб не откъсваше мънистените си очички от Джейкъб. Когато спомена за фракцията „А & О“ обаче, Мартин потръпна. Факт.

„Ако беше тук, на Ларок нямаше да му хареса това, което говоря“, помисли си Джейкъб. Ала гневът на французина нямаше да е нищо в сравнение с този на рода Алварес, ако можеха да го чуят!

— Разбира се, индианците не са изцяло виновни за това, че не са успели да се приспособят — продължи той. — Много учени смятат, че културите в западното полукълбо периодично са изпадали в кризи и поредната за нещастие съвпаднала с пристигането на европейците. Бедните май например току-що били водили гражданска война, в резултат на която напуснали градовете си и оставили своите жреци и благородници на произвола на съдбата. Когато Колумб открил Америка, повечето храмове били пусти. Разбира се, след „Златния век на майте“ населението се удвоило, а богатствата и търговията се учетворили, но това не са валидни измерения за една култура.

Внимателно, малкия. Не прекалявай с иронията.

Джейкъб забеляза, че един от екипажа, мъж на име Дубровски, се бе поотдръпнал от другите. Само Джейкъб виждаше сардоничната усмивка на лицето му. Всички останали изглежда слушаха, без да подозират нищо, макар че трудно можеше да прочете израженията на Кула и Бубакуб.

— Та този мой прадядо бил индианец. Казвал се Се-кво-и и бил от племето на чероките.

По онова време чероките живеели главно в щата Джорджия, на източното крайбрежие на Америка, и затова имали дори по-малко време от другите индианци да се подготвят за срещата с белия човек. И все пак опитали — по свой начин. Опитът им не бил успешен и завършен като този на японците, но те опитали.

Чероките бързо усвоили техниката на своите нови съседи. Къщи от дънери на дървета изместили примитивните колиби, железните инструменти и ковачеството се превърнали в неотменна част от живота им. Те научили за барута и за европейските селскостопански методи. Макар че идеята не се харесвала на мнозина, по някое време племето се заело дори с търговия на роби.

Това се случило след като ги победили в две войни.

Чероките допуснали грешката да подкрепят французите през хиляда седемстотин шейсет и пета и после застанали на страната на Короната по време на първата американска революция. Въпреки това през първата половина на деветнайсети век те притежавали доста голяма република, отчасти защото неколцина млади индианци били усвоили достатъчно от познанията на белия човек, за да станат адвокати. Наред със своите северни братовчеди ирокезите, те блестящо изиграли играта със сключването на мирния договор.

За известно време.

И тогава на сцената се появил моят прадядо. Се-кво-и не искал нито да продължат да живеят като благородни диваци и да бъдат унищожени, нито напълно да възприемат начина на живот на заселниците и да изчезнат като народ. Той съзнавал силата на писаното слово, но смятал, че индианците винаги ще са в по-слаба позиция, ако трябва да учат английски, за да се образоват.

Джейкъб се зачуди дали някой ще направи връзката, като сравни положението на Се-кво-и и чероките с настоящото затруднение на човечеството.

Ако се съдеше по изражението на Мартин, поне един човек се изненадваше да чуе такъв дълъг исторически разказ от иначе тихия Джейкъб Демуа. Психоложката нямаше откъде да знае за безкрайните уроци по история и ораторско майсторство, с които измъчваха него и другите деца от рода Алварес. Въпреки че се бе отказал да се занимава с политика — черната овца на семейството, — Джейкъб все още притежаваше някои от старите си умения.

— И така, Се-кво-и решил проблема, като измислил черокска писменост. Това било тежка задача, изпълнена с цената на периодични мъчения и изгнание, защото мнозина от племето му се съпротивлявали на неговите усилия. Ала когато свършил, пред тях се разкрил целия свят на литературата и техниката, не само за най-умните, които години наред трябвало да учат английски, но и за средно интелигентните чероки.

Скоро даже привържениците на пълната асимилация приели плодовете на гения на Се-кво-и. Неговата победа дала пример за всички следващи поколения на чероките. Този народ, единственото индианско племе, чийто главен герой бил интелектуалец, а не воин, решил да подходи избирателно.

И това била голямата им грешка. Ако бяха оставили местните мисионери да ги променят по подобие на заселниците, може би щяха да се влеят в класата на фермерите и европейците щяха да гледат на тях като на малко по-нисши бели хора.

Вместо това те решили, че могат да станат модерни индианци и да запазят основните елементи на старата си култура.

И все пак има учени, които смятат, че чероките са имали шанс за успех. Всичко вървяло добре, докато една група от бели хора не открили злато на тяхна земя. Това развълнувало заселниците. Те успели да прокарат закон в парламента на Джорджия, който обявявал земята за ничия.

Тогава чероките направили нещо странно, нещо, което никой не успял да повтори в продължение на стотина години след това. Този индиански народ накарал щатския парламент да отмени решението си! Чероките получили подкрепа от съчувстващи им бели хора и успели да отнесат случая пред Върховния съд на Съединените щати.

Съдът постановил, че тези територии са техни. И чероките запазили земята си.

Но именно тук ги провалила недостатъчната им приспособеност. Тъй като не направили сериозен опит да се впишат в структурата на заселническото общество, чероките не притежавали политическа власт, за да подкрепят справедливостта на своята кауза. Те вярвали във високо моралните закони на новата държава и хитро ги използвали, но не разбирали, че общественото мнение също има силата на закон.

За повечето от техните бели съседи чероките били просто някакво индианско племе. Когато Анди Джаксън^[2] казал на съда да върви по дяволите и пратил армията да прогони чероките, те нямало към кого да се обърнат за помощ.

 

И така, народът на Се-кво-и трябвало да събере малкото си вещи и да извърви трагичния Път на сълзите до нова „индианска територия“ в западните земи, които никой от тях не бил виждал.

Историята на Пътя на сълзите е изпълнена с много примери за смелост. Мъките на чероките били безкрайни. За това време са написани някои вълнуващи литературни творби. Оттогава е останала и тяхната традиционна издръжливост на лишения, която се отразява на духа на този народ чак до наши дни.

Това прогонване не било последната травма, причинена на чероките.

Когато в Съединените щати избухнала гражданска война, чероките също се включили. Брат убивал брата, когато Конфедеративните индиански доброволци се сблъсквали с Обединената индианска бригада. Те се биели също толкова яростно, колкото и войските на белите, и обикновено по-дисциплинирано. А междувременно новите, им домове били опустошени.

По-късно имало проблеми с банди, болести и заграбване на земя. Със своя стоицизъм чероките станали известни като „индианските евреи“. Въпреки че някои други племена изчезнали от отчаяние и апатия пред лицето на извършените срещу тях престъпления, чероките запазили традиционната си самоувереност.

Се-кво-и не бил забравен. Може би като символ на гордостта на чероките, името му било дадено на един вид дърво, което расте в мъгливите калифорнийски гори. Най-високото дърво на света.

Но всичко това ни отдалечава от грешката на чероките. Тяхната гордост им помогнала да преживеят грабежите на деветнайсети и пренебрежението на двайсети век и им попречила да вземат участие в обезщетяването на индианците през двайсет и първи. Те отказали „културните компенсации“, предложени им от американското правителство точно преди началото на Бюрокрацията — богатства, изсипани върху останките от индианските народи, целящи да успокоят деликатната съвест на просветената, образована общественост през епохата на американското Циганско лято.

Чероките не пожелали да създадат културни центрове, в които да изпълняват древни танци и ритуали. Докато други индианци възкресявали доколумбовите занаяти, за да „възстановят връзката си със своето наследство“, чероките питали защо да копаят землянки, когато могат да създадат свой вариант на американската култура от двайсет и първи век.

Наред с племето мохоук и отделни групи от други племена, те дали своето „обезщетение“ и половината от племенното си богатство, за да се включат в Лигата на енергийния сателит. Каймакът на тяхната младеж отишъл да строи градове в космоса, както техните предци помагали за построяването на големите градове на Америка. Чероките се отказали от възможността да станат богати, за да получат дял от небето.

И отново платили ужасна цена за своята гордост. Когато бил установен потисническия режим на Бюрокрацията, Лигата се разбунтувала. Загинали хиляди индиански младежи, съкровището на своя народ, наред със своите космически братя, потомци на Анди Джаксън и неговите роби. Градовете на Лигата били разрушени. Позволили на оцелелите да останат в космоса, само защото някой трябвало да показва на грижливо избраните от Бюрокрацията заместници как да живеят.

Чероките на Земята също страдали. Мнозина участвали в Бунта на конституционалистите. Единствени от всички индиански народи, те били наказани от победителите като племе, заедно с ВиетАмите и бунтовниците от Минесота. Вторият Път на сълзите бил също толкова тъжен, колкото и първият. Този път обаче те не били сами.

Разбира се, първото безмилостно поколение на бюрократични водачи си отишло и настъпила епохата на истинските бюрократи. Хегемонията повече се интересувала от възпроизводството, отколкото от отмъщението. Лигата била възстановена под държавен контрол и в колониите О’Нийл се развила богата нова култура, повлияна от оцелелите първи строители.

На Земята все още се срещат чероки, дълги години след като много други племена са се изгубили в космополитната култура. Те все още не са научили своя урок. Последната им безумна идея е съвместен проект с ВиетАмите и Израел-Палестина за тераформиране на Венера. Смешно, разбира се.

Но ако напълно бяха възприели начина на живот на белия човек, моят прадядо Се-кво-и и неговите потомци можеха да спечелят малко място в неговата култура и да бъдат асимилирани мирно, без страдания. Ако бяха упорствали заедно с много свои индиански съседи, пак щяха да страдат, но накрая щяха да получат собствено място, благодарение на „добротата“ на по-късните поколения на белия човек.

Вместо това те се опитаха да постигнат синтез между добрите страни на западната цивилизация и собственото си наследство. Чероките експериментираха и бяха придирчиви. Те подбираха и се маеха в продължение на шестстотин години и поради тази причина страдаха повече от което и да е друго племе.

Поуката от тази история е очевидна. Ние, хората, сме изправени пред решение, подобно на онова, пред което са стояли индианците. Трябва да изберем дали да сме придирчиви, или да приемем цялата древна култура, която ни се предлага чрез Библиотеката. Нека всеки, който настоява да внимаваме, си спомни историята на чероките. Техният път е дълъг и все още не е завършил.

След като Джейкъб свърши, се възцари дълго мълчание. Бубакуб продължаваше да го наблюдава с черните си очички. Кула хипнотизирано го гледаше. Замислено свъсила вежди, д-р Мартин се взираше в пода.

Дубровски стоеше на известно разстояние от другите. Едната му ръка бе скръстена на гърдите. С другата си длан той запушваше устата си. Около очите му се бяха врязали бръчки. Дали издаваха беззвучен смях?

„Трябва да е от Лигата. Космосът гъмжи от тях. Надявам се да си държи устата затворена. И без това поех достатъчен риск.“

Гърлото му бе пресъхнало. Той отпи голяма глътка портокалов сок от течнотръбата, останала от закуската му.

Бубакуб най-после постави ръце на тила си и се поизправи.

— Хубава исто-рия — каза той. — Ще те помоля да ми я за-пишеш, когато се върнем. Земянитите са получили добър у-рок. Ще ти задам обаче няколко въп-роса. Сега или по-късно. Не раз-би-рам някои неща.

— Както желаеш, пил Бубакуб — като се мъчеше да скрие усмивката си, се поклони Джейкъб. А сега бързо трябваше да промени темата, преди извънземният да е започнал да го разпитва за досадни подробности! Но как?

— И аз се насладих на разказа на моя приятел Джейкъб — разнесе се напевен глас иззад тях. — Приближих се колкото можех по-тихо, за да не смутя разказа с присъствието си.

Джейкъб с облекчение скочи на крака.

— Фейгин! — Докато кантът се плъзгаше към тях, всички се изправиха. Той изглеждаше мастиленочерен на рубиненочервената светлина. Движенията му бяха бавни.

— Поднасям ви своите извинения! Отсъствието ми беше неизбежно. Комендантът благосклонно се съгласи да пропусне повече радиация през екраните, за да получа необходимите подхранващи лъчи. Но естествено, трябваше да го направя на обратната страна на кораба.

— Така е — засмя се Мартин. — Нямаме нужда от слънчеви изгаряния!

— Разбира се. И все пак там се чувствах самотен и се радвам, че отново имам компания.

Двукраките седнаха и Фейгин се настани на палубата. Джейкъб се възползва от възможността да промени темата.

— Докато чакаме да започне сърфирането, Фейгин, ние си разказва разни истории. Би ли ни разказал нещо за Института на прогреса?

Листата на канта прошумоляха. Последва кратко мълчание.

— Уви, Приятелю-Джейкъб. За разлика от Библиотеката, Институтът на прогреса не е важна организация. Самото му име е зле преведено на английски. Във вашия език няма думи, които точно да изразяват идеята.

Нашият малък орден е създаден, за да изпълнява една от последните заповеди, които Прародителите оставили на най-старите раси преди да напуснат галактиката. Накратко, това е задължението ни да почитаме „новото“.

За вид като вашия — сирашки, така да се каже, който доскоро не е познавал родствените връзки и дълга, обвързващ патрони и клиенти — може би е трудно да разбере присъщия консерватизъм на нашата галактическа култура. Този консерватизъм не е нещо лошо. Защото при толкова голямо разнообразие, вярата в традицията и общото наследство оказва благотворно влияние. Младите раси се вслушват в думите на по-старите, които по-дълго са се учили на мъдрост и търпение.

И ако ми позволите да използвам английския израз, може да се каже, че ние дълбоко почитаме корените си.

 

Единствено Джейкъб забеляза, че в този момент Фейгин леко премести тежестта на тялото си. Кантът сви и отпусна късите възлести пипала, които му служеха за крака. Джейкъб се опита да не се задави, когато глътката портокалов сок влезе в кривото му гърло.

— Но трябва да мислим и за бъдещето — продължи Фейгин. — И в своята мъдрост, Прародителите предупредили Най-древните да не презират онова, което е ново под слънцето.

Силуетът на канта се очертаваше на фона на гигантското червено кълбо, тяхната цел. Джейкъб безпомощно поклати глава.

— И когато се разчуе, че някой е открил диваци, бозаещи от цицките на вълчица, вие се втурвате да проверите, нали така?

Отново шумолене на клони.

— Много образно, Приятелю-Джейкъб. Но твоето предположение като цяло е вярно. Библиотеката има важната задача да научи земните раси на онова, което трябва да знаят, за да оцелеят. Моят Институт има по-скромната мисия да оцени до каква степен сте нови.

— Кант Фейгин — попита д-р Мартин, — известно ли ви е дали и преди се е случвало такова нещо? Искам да кажа, има ли и друг вид, който не помни ъплифтиралите го патрони и сам е излетял в галактиката като нас?

Да, уважаема доктор Мартин. Случвало се е няколко пъти. Космосът е невъобразимо голям. Периодичните миграции на кислородната и водородната цивилизации обхващат огромни разстояния и дори гъсто заселените райони рядко са изцяло проучени. При тези придвижвания патроните често изоставят отделни раси, едва надхвърлили животинския стадий. Цивилизованите народи обикновено наказват тези престъпления… — Кантът се поколеба. Джейкъб смаяно осъзна причината. — Но тъй като тези редки случаи обикновено се наблюдават в периоди на миграции — побърза да продължи Фейгин, — има още един проблем. Вълконската раса може да създаде примитивен космически двигател от останките от техниката на своя патрон, но когато излезе в междузвездния космос, тази част от галактиката може да е под Забрана. Вълконите неволно стават жертва на дишащите водород, които могат да са на ред да обитават този звезден куп или спирален ръкав.

Въпреки това, понякога се откриват такива видове. Обикновено сираците пазят жив спомен за своите патрони. В някои случаи митовете и легендите са изместили фактите. Ала Библиотеката почти винаги успява да открие истината, защото там се пазят истините.

Фейгин наведе няколко клона по посока на Бубакуб. Пилът потвърди с дружелюбно кимване.

— Ето защо — завърши кантът, — с огромно нетърпение очакваме откриването на причината, поради която никъде в този гигантски архив не се споменава за вашата Земя. Няма данни за предишно обитаване, въпреки пълните пет миграции през този район след заминаването на Прародителите.

Бубакуб замръзна в поклона си. Черните му очички свирепо се впиха в канта, но Фейгин изглежда не забеляза нищо.

— Доколкото ми е известно, човечеството е първия случай, в който съществува любопитната вероятност за еволюирал разум. Сигурен съм, знаете, че тази идея нарушава няколко добре обосновани принципа на нашата биологична наука. И все пак някои от аргументите на вашите антрополози са поразително логични.

— Това е странна идея — изсумтя Бубакуб. — Също като веч-ното движение, тези хвал-би на ония, които наричате „кожи“. Теориите за „естественото“ развитие на истински ра-зум са източник на добро-намерени шеги, човеко-Джейкъб-Демуа. Но Биб-лиоте-ката скоро ще даде на измъчената ви раса каквото й трябва — успо-коението да знаете откъде идвате!

Тихото бръмчене на корабните двигатели се усили и за миг Джейкъб изгуби ориентация.

— Внимание — разнесе се из кораба усиленият глас на комендант Десилва. — Току-що пресякохме първия риф. Отсега нататък ще има краткотрайни сблъсъци като този. Ще ви съобщя, когато наближим целта си. Край.

Хоризонтът бе станал почти плосък. От всички страни се простираха редки червено-черни плетеници. Най-високите нишки постепенно се изравняваха с кораба и се превръщаха в изпъкналости на фона на онова, което оставаше от черния космос, и после изчезваха в червеникавата мъгла.

Групата по взаимно съгласие се приближи до ръба на палубата, откъдето можеха да гледат право към по-долните пластове на хромосферата. Известно време всички мълчаливо наблюдаваха.

 

— Доктор Мартин — обади се Джейкъб, — готови ли сте за експериментите, които щяхте да провеждате с пила Бубакуб?

Тя посочи към два големи космонавтски куфара, оставени до креслата.

— Там е всичко, което ни трябва. Нося някои псиуреди, които съм използвала в предишни потапяния, но през повечето време ще помагам на пила Бубакуб с каквото мога. Моите усилватели на мозъчни вълни и Q-устройства са като ашици и чаени листа в сравнение с онова, с което разполага той. Но ще се опитам да съм му полезна с нещо.

— С ра-дост ще при-ема твоята помощ — каза Бубакуб. Но когато Джейкъб поиска да види галактянското псиустройство, пилът вдигна четирипръстата си ръка. — По-късно, когато се приготвим.

Джейкъб отново го засърбяха ръцете. Какво носеше в куфарите Бубакуб? В Библиотечния клон нямаше почти нищо по психология. Малко феноменология, но нищо по методология.

„Какво може да знае една толкова древна галактическа култура — помисли си той, — за дълбоките фундаментални равнища, които изглежда са общи за всички разумни видове? Явно не знаят всичко, защото галактяните все още действат на тази равнина на действителност. И съм сигурен, че поне някои от тях не притежават по-големи телепатични способности от мен.“

Носеха се слухове, че по-древните видове периодично изчезват от галактиката — понякога от естествено изчерпване на расата, война или апатия, но от време на време просто „отстъпваха“… заемайки се с неща, които техните клиенти или съседи смятаха за безсмислени.

„Защо в Библиотечния клон няма нищо за тези събития или дори за практичните страни на психологията?“

Джейкъб се намръщи и сключи ръце. „Не — реши той. — Ще оставя куфара на Бубакуб на мира!“

По интеркома се разнесе гласът на Хелън Десилва.

— След трийсет минути приближаваме целта. Който желае, може да дойде в пилотския отсек, за да разгледа по-добре целта ни.

 

Когато очите им свикнаха с този по-светъл район, останалата част от Слънцето като че ли леко потъмня. Най-близкото петно приличаше на открита мина, долина в зърнистата „повърхност“ на фотосферата. Тъмната Сянка бе абсолютно неподвижна, но районите на полусянка около слънчевото петно постоянно се огъваха навън като вълни, предизвикани от хвърлено в езеро камъче. Границите бяха размити и вибрираха като дръпната струна на пиано.

Отгоре и наоколо се извисяваше огромната плетеница на слънчева нишка. Джейкъб никога не беше виждал нещо толкова голямо. Тя следваше линиите на магнитните посоки — гигантски облаци, които се вихреха и сливаха.

Наоколо имаше въртоп от по-малки форми — почти невидими, но скриващи успокоителната чернота на космоса зад розовата си мъгла.

Зачуди се какво би разбрал от тази гледка образованият човек. Въпреки всичките си недостатъци, Ларок имаше репутация, изградена върху умението му да борави с думи. Джейкъб бе чел негови статии и лекият стил на французина му беше харесал, макар да се бе смял на заключенията му. Гледката, която се разкриваше пред очите му, изискваше поет, независимо от политическите му убеждения. „Жалко, че Ларок не е тук… не само заради гледката.“

— Уредите ни регистрираха източник на аномална поляризирана светлина. Оттам ще започнем търсенето си.

Кула се приближи до ръба на платформата и напрегнато се вгледа в мястото, посочено му от един от екипажа.

Джейкъб попита коменданта какво прави извънземният.

— Кула може да различава цветовете много по-точно от нас — поясни Десилва. — Той вижда разликите в дължините на вълните до около един ангстрьом^[3]. Освен това някак си е способен да задържа фазата на светлината, която вижда. Някакво интерферентно явление, предполагам. Но това му дава възможност да забелязва кохерентната светлина, която излъчват тези лазерни зверове. Той почти винаги ги вижда пръв.

Кула изтрака със зъби и посочи с тънката си ръка.

— Там е — заяви прингът. — Има шветли точици. Голямо щадо. Щрува ми ше, че има и пащир.

Десилва се усмихна и корабът ускори ход.