Дейвид Брин
Потапяне в слънцето (13)

13.
ПОД СЛЪНЦЕТО

Комуникационният купол приличаше на балон, залепнал в катран. Повърхността на Меркурий около полусферата от стъкло и стазаполе излъчваше мътно сияние. Течният вид на отразената слънчева светлина усилваше усещането на Джейкъб, че е в кристална топка, затънала в кал, неспособна да избяга в чистотата на космоса.

Самите скали в близката далечина също изглеждаха странни. При тази топлина и под постоянната бомбардировка на частици от слънчевия вятър се образуваха необикновени минерали. Без да знае точно защо, окото се дивеше на праха и особените кристални форми. Имаше и локви. Човек се опитваше да не мисли за тях.

И още нещо на хоризонта привличаше вниманието.

Слънцето. Мощните екрани не пропускаха голяма част от светлината му. Ала белезникаво-жълтото кълбо приличаше на златно глухарче, толкова близо, че сякаш можеш да го докоснеш, нажежена до бяло монета. Тъмните слънчеви петна се стичаха на групи и се разгръщаха от екватора на север, юг и изток. Повърхността притежаваше странна загладеност, която погледът сякаш никога не можеше да фокусира.

Джейкъб се взираше право в слънцето и изпитваше особена дистанцираност. Светлината окъпваше онези, които стояха в купола. Лъчите като че ли галеха челото на Джейкъб.

Сякаш беше някакъв древен гущер, търсещ нещо повече от топлина, той разгалваше всяка част от своята същност пред Господаря на космоса и под тези огньове усещаше непреодолима потребност да отиде там.

Изпитваше тревожна увереност. В онази пещ живееше нещо. Нещо ужасно старо, ужасно далечно.

 

Джейкъб проточи шия и погледна нагоре към огромния пилон в центъра на купола, който стърчеше от стазаполето.

На върха му бяха мазерите и лазерът, които поддържаха връзката между базата „Хермес“ и Земята, а чрез мрежа от синхронни сателити, орбитиращи на петнайсет милиона километра над повърхността, следваха слънчевите кораби във въртопите на Хелиос.

Мазерният лъч вече действаше. Ретинните отпечатъци политаха със скоростта на светлината към компютрите на родната планета. Човек се изкушаваше да си представи, че пътува, яхнал такъв лъч до Земята, към сините небеса и води.

Ретинният четец представляваше малко устройство, монтирано към лазерната оптика на компютърна система, предназначена за връзка с Библиотеката — нещо като голям окуляр, към който човек прилепваше бузата и челото си.

Въпреки че извънземните бяха изключени от проверката за условници (няколко хилядите галактяни в Слънчевата система нямаше как да отговарят на изискванията и ретините им определено не бяха регистрирани), Кула настоя да включат и него. Като приятел на Джефри, той твърдеше, че макар и символично, имал право да участва в разследването на смъртта на шимпанзето.

Прингът с големи затруднения нагласи огромните си очи пред окуляра. Дълго време седя неподвижно и накрая се отдалечи от машината.

Операторът нагласи височината на окуляра за Хелън Десилва.

След нея дойде ред на Джейкъб. Той изчака да нагласят четеца, после притисна носа, бузата и челото си към него и отвори очи.

Вътре светеше синя точка. Нищо друго. Това му напомняше за нещо, но не можеше да си спомни какво. Точката като че ли се въртеше и искреше — като сиянието на нечия душа.

После се разнесе музикален тон, който му показа, че може да стане. Той се отдръпна назад и направи място на Кеплър, който се облягаше на ръката на Мили Мартин. Когато се разминаха, ученият му се усмихна.

„Ето за какво ми напомня! — внезапно се сети Джейкъб. — Точката прилича на проблясък в човешко око.

Е, добре де, логично е, днес и компютрите почти могат да мислят. Някои даже имали чувство за хумор. Защо не и това? Дай на компютрите очи да хвърлят гневни погледи и ръце да ги слагат на кръста. Остави ги да гледат многозначително. Защо машините да не възприемат особеностите на своите създатели?“

 

Ларок с уверен вид се настани пред четеца. Когато свърши, той с ледено мълчание седна пред погледите на Хелън Десилва и неколцина от нейните подчинени.

Комендантът на базата бе наредила да донесат храни и напитки. Мнозина от техниците мърмореха, че прекъсвали работата им. Докато наблюдаваше как всички, свързани със слънчевите кораби, се редуват пред четеца, Джейкъб трябваше да признае, че това изисква ужасно много усилия. Изобщо не му бе минало през ум, че Хелън ще поиска да провери всички.

Докато се качваха с асансьора, Десилва отчасти му обясни решението си. След като бяха разделили Кеплър и Ларок в различни кабини, тя влезе в следващата заедно с Джейкъб.

— Едно нещо ме смущава — каза той.

— Само едно ли? — мрачно се усмихна Хелън.

— Ами, особено едно. Щом доктор Кеплър обвинява Ларок, че е саботирал кораба на Джеф, защо не иска да вземе Бубакуб и Фейгин на слънчево потапяне, какъвто и да е резултатът от разследването? Ако Ларок е виновен, това ще означава, че следващото потапяне ще е напълно безопасно.

Десилва замислено го погледна.

— Предполагам, че ако в тази база има някой, с когото мога да споделя нещо, това си ти, Джейкъб. Затова ще ти кажа какво мисля. Доктор Кеплър изобщо не искате в тази програма да участват извънземни. Ясно ти е, че ти го казвам строго поверително, но се страхувам, че обичайното равновесие между хуманизма и ксенофилията, типично за повечето космонавти, в неговия случай е доста нарушено. В цялото си минало се е противопоставял на деникенистката философия и ми се струва, че изпитва хронично недоверие към извънземните. Освен това Библиотеката остави без работа много от колегите му. За човек, който толкова силно обича науката, това трябва да е било особено тежко. Не твърдя, че е кожа или нещо подобно! Той чудесно се разбира с Фейгин и успешно крие чувствата си към другите извънземни. Но може да заяви, че щом един опасен човек е стигнал до Меркурий, има възможност да го последва и друг и да използва безопасността на нашите гости като повод да не ги допуска на корабите.

— Но Кула участва в почти всяко потапяне.

Десилва сви рамене.

— Кула не се брои. Той е клиент. Знам обаче едно — ако стане така, ще трябва да мина през главата на доктор Кеплър. Самоличността на всички в базата е проверена и Бубакуб и Фейгин ще дойдат на следващото потапяне, дори да се наложи да ги замъкна насила! Няма да се разпространят слухове, че човешките екипажи не са надеждни!

Тя кимна със стиснати зъби. Тогава Джейкъб си помисли, че сериозността й е престорена. Помисли си, че я разбира, че е жалко на това прелестно лице да се изписват мъжки изражения. И в същото време се зачуди дали Хелън е съвсем откровена по отношение на мотивите си.

 

Човекът, който стоеше до мазерното устройство, откъсна лист хартия и го подаде на Десилва. Докато комендантът четеше, в залата се възцари напрегнато мълчание. После тя мрачно даде знак на неколцина едри мъже, които стояха наблизо.

— Поставете господин Ларок под арест. Трябва да го върнем на Земята със следващия кораб.

— С какво обвинение? — извика французинът. — Не можеш да го направиш, неандерталка такава! Ще си платиш за обидата!

Десилва го изгледа така, като че ли беше жалко насекомо.

— Засега сте обвинен в незаконно сваляне на условнически предавател. По-късно може да има още обвинения.

— Лъжи, лъжи! — задавен от ярост, изкрещя Ларок и скочи на крака. Един от персонала го хвана за ръката и го задърпа към асансьорите.

Без да им обръща внимание, Хелън се обърна към Джейкъб.

— Господин Демуа, корабът ще е готов след три часа. Ще съобщя на другите. Можем да поспим по пътя. Пак ви благодаря за това, че овладяхте положението долу.

Тя се извърна преди Джейкъб да успее да й отговори и тихо даде някаква заповед на хората си, като умело скриваше гнева си: условник в космоса!

Джейкъб я наблюдаваше в продължение на няколко минути, докато присъстващите се разотиваха. Смърт, дива гонитба, а сега и углавно престъпление. „Сигурно и аз ще извърша същото, ако някога стана условник… това значи, че има голяма вероятност Ларок да е виновен и за смъртта на Джефри.“

Колкото и да не харесваше французина, никога не го бе смятал за способен на хладнокръвно убийство, въпреки боя с пластмасовата пръчка.

С едната половина на ума си Джейкъб усещаше, че другата доволно потрива ръце… и аморално се радва на загадъчните обрати, които възприемаше случаят „Потапяне в слънцето“.

 

На път към асансьора го настигна д-р Мартин. Изглеждаше шокирана.

— Джейкъб… нали… нали не смяташ, че Пиер е убил онова глупаво създание? Искам да кажа, че той обича шимпанзетата!

— Съжалявам, но уликите сочат обратното. И аз не харесвам Законите за условниците повече от теб. Само че хората, които са определени за такива, наистина лесно стават агресивни и като е свалил предавателя си, господин Ларок е нарушил закона. Все пак няма защо да се безпокоиш, на Земята ще се оправят. Ларок със сигурност ще бъде изслушан.

— Но… той вече е несправедливо обвинен! — възрази Мартин. — Ларок не е нито условник, нито убиец! Мога да го докажа!

— Чудесно! Доказателствата в теб ли са? — Джейкъб внезапно се намръщи. — Но в съобщението от Земята пише, че той е условник!

Мартин прехапа устни и извърна очи.

— Съобщението беше подправено.

Джейкъб изпита към нея съжаление. Доскоро самоуверената психоложка заекваше и се улавяше за невероятни идеи. Това беше унизително и на Джейкъб му се искаше да е някъде другаде.

— Имаш ли доказателство, че мазерграмата е фалшива? Може ли да го видя?

Мартин вдигна поглед към него. Изведнъж видът й стана крайно неуверен, като че ли се питаше дали да каже нещо повече.

— Екипажът… Ти видя ли съобщението? Онази жена… само ни го прочете. Тя и другите тук мразят Пиер…

Гласът й се провлачи, сякаш знаеше, че аргументите й не са убедителни. В края на краищата, помисли си Джейкъб, комендантът не можеше да ги излъже за съдържанието на мазерграмата, защото нямаше откъде да е сигурна, че никой няма да поиска да я види. И едва ли само заради неприязънта си към Ларок щеше да му даде възможност да я съди и да измъкне всичките й спестявания за седемдесет години.

Или пък Мартин искаше да каже нещо друго?

— Защо не слезеш в апартамента си да си починеш малко? — внимателно предложи той. — И не се тревожи за господин Ларок. За да го осъдят за убийство, на Земята ще им трябват повече доказателства, отколкото имат сега.

Мартин го остави да я отведе при асансьора. Джейкъб се обърна и погледна назад. Десилва продължаваше да дава заповеди на хората си. Д-р Кеплър бе слязъл долу. Кула мрачно стоеше до Фейгин. Двамата се извисяваха над всички други наоколо под огромния жълт слънчев диск.

Докато вратата се затваряше, Джейкъб се зачуди дали това е най-добрият начин да започнеш едно пътуване.