Дейвид Брин
Потапяне в слънцето (10)

10.
ТОПЛИНА

На мъгливия розов фон се очертаваха охрави форми, напомнящи на дамски боа от пера, сякаш увиснали на невидими конци. Редицата от тъмни газообразни дъги изчезваше в далечината, всяка следваща по-малка от предишната, докато последната се сливаше с вихрещите се червени миазми.

Джейкъб не можеше да се фокусира върху които и да е детайл от холозаписа. Тъмните нишки и ивици, които образуваха видимата топография на хромосферата, бяха измамни и като форма, и като строеж.

Най-близката нишка почти изпълваше левия преден ъгъл на резервоара. Валма по-тъмен газ се носеха из невидимо магнитно поле, което се издигаше над слънчевото петно на близо хиляда километра под него.

Високо над мястото, където по-голямата част от отделяната слънчева енергия се изливаше в космоса във формата на светлина, наблюдателят бе в състояние да различава подробностите от десетки хиляди километри. Въпреки това човек трудно можеше да свикне с мисълта, че магнитната дъга, която в момента гледаше Джейкъб, е приблизително с големината на Норвегия. Тя беше брънка от веригата, извиваща се на двеста хиляди километра над няколко слънчеви петна.

И това бе само една група слабо взаимодействащи си елементарни частици. Досега бяха видели много такива.

Дължината на всяка от тях беше двеста и петдесет хиляди километра. Записа бе направен преди няколко месеца в активен регион, който отдавна беше изчезнал, и корабът го бе снимал от безопасно разстояние. Причината стана ясна, когато върхът на гигантската огнена дъга избухна в най-ужасяващото слънчево явление — изригване.

Изригването едновременно беше красиво и страшно — кипящ въртоп от ослепителна светлина, представляващ късо съединение от невъобразим мащаб. Дори слънчевите кораби не биха могли да оцелеят във внезапния потоп от високоенергийни неутрони, изхвърлени от ядрените реакции на изригването, частици, неуязвими за корабните електромагнитни щитове, прекалено много, за да бъдат отразени с, времекомпресия. Директорът на проекта „Потапяне, в слънцето“ подчерта, че изригванията обикновено можели да се предвидят и избягнат.

Джейкъб щеше да приеме това уверение по-спокойно без допълнението „обикновено“.

 

Иначе срещата мина съвсем нормално. Кеплър изнесе кратка лекция по слънчева физика. Джейкъб вече знаеше повечето неща от заниманията си на борда на „Бредбъри“, но трябваше да признае, че холозаписите на действителни потапяния в хромосферата фантастично илюстрират прочетеното. И можеше да обвинява единствено себе си, че се затруднява да схване мащабите на тези процеси.

Кеплър обобщи принципната динамика на слънчевата вътрешност, истинската звезда, на която хромосферата представляваше само тънка обвивка.

Невъобразимата тежест на слънчевата маса предизвиква ядрени реакции в дълбокото ядро, в резултат на които се отделя топлина и които не позволяват на гигантското кълбо от плазма да се свие под въздействието на собственото си притегляне. Налягането поддържа тялото „надуто“.

Енергията, отделяна от огъня в ядрото, бавно се разпространява навън, понякога като светлина, друг път като конвенционен обмен на нажежена и охладена материя. Чрез радиация, после чрез конвекция и накрая пак чрез радиация, енергията достига дебелия много километри пласт, известен като „фотосфера“ — „сферата от светлина“, в която тя най-после се освобождава и се отправя към космоса.

Материята в една звезда е толкова плътна, че някакъв внезапен катаклизъм в ядрото може да се прояви едва след милион години като промяна в количеството светлина, което напуска слънчевата повърхност.

Но слънцето не се изчерпва с фотосферата — плътността на материята постепенно намалява с височината. Ако се смятат йоните и електроните, които постоянно се изливат в космоса със слънчевия вятър, предизвикват сиянията на Земята и образуват плазмените опашки на кометите, може да се каже, че слънцето няма истински граници. То се пресяга да докосне другите звезди.

Ореолът на короната сияе около Луната по време на слънчево затъмнение. Пипалцата, които на снимка изглеждат толкова нежни, са образувани от електрони, нагорещени до милиони градуси, но са почти толкова редки (и безопасни за слънчевите кораби), колкото слънчевия вятър.

Между фотосферата и короната се намира хромосферата, „цветната сфера“… мястото, където старото слънце внася последни промени в светлинното си представление, където поставя спектралния си подпис върху светлината, огряваща земянитите.

Тук температурата рязко спада до слънчевия си минимум — „само“ няколко хиляди градуса. Пулсирането на фотосферичните клетки праща гравитационни вълни нагоре през хромосферата, мелодични акорди от времепространство, ехтящи в продължение на милиони километри, и превръща частиците, които се движат с вълните на Алфвен^[1], в могъщ вятър.

Това беше царството на „Потапяне в слънцето“. В хромосферата слънчевите магнитни полета играят сложни игри на привличане и простите химически елементи се комбинират в краткотрайни съединения. Ако избере съответните честоти, човек може да вижда на огромни разстояния. А има какво да види.

 

Сега Кеплър бе в стихията си. Косата и мустаците му хвърляха червеникави отблясъци на светлината на резервоара в затъмнената зала. Гласът му звучеше уверено и той спокойно обясняваше особеностите на хромосферата, като сочеше с тънка показалка.

Директорът разказа историята на цикъла на слънчевите петна, редуващ се ритъм на силна и слаба магнитна активност, която променя полярността на всеки единайсет години. Магнитните полета „изскачат“ от слънцето и образуват примки, които понякога могат да се проследят по тъмните нишки във водородния спектър.

Нишките се извиваха около границите на полето и сияеха със сложни индуктивни електрически вериги. Отблизо не изглеждаха толкова „въздушни“, колкото му се бе сторило отначало на Джейкъб. Светло- и тъмночервени ивици осейваха цялата дължина на дъгата и понякога образуваха странни мрежи, докато някой стягащ се възел се свиеше и пръснеше наоколо ярки капчици като гореща мазнина от тиган.

Гледката бе поразително красива, макар че от червената монохромна светлина Джейкъб го заболяха очите. Той се извърна от резервоара и си почина, като гледаше към стената на залата.

Двата дни след отлитането на Джефри за слънцето бяха донесли на Джейкъб и удоволствие, и раздразнение. И определено бяха много натоварени.

Предишния ден му бяха показали мините. Дебелите пластове чист метал, изпълващи гигантските пещери на север от базата, го бяха смаяли с величествеността си и той с благоговение беше гледал миниатюрните в сравнение с тях машини и хора, които черпеха от техните съкровища. Завинаги щеше да носи в себе си удивлението, което бе изпитал… и от прелестта на безкрайното поле от замръзнал метал, и от дързостта на човеците, посмели да нарушат спокойствието му.

После прекара един приятен следобед в компанията на Хелън Десилва. В гостната на апартамента си тя разпечата бутилка извънземно бренди, за чиято цена Джейкъб не смееше и да си помисли, и двамата заедно я изпиха.

След няколко часа той вече харесваше коменданта на базата заради остроумието й и широтата на нейните интереси, както и заради приятно архаичния й кокетен чар. Разказваха си любопитни истории, като по негласно споразумение оставиха най-хубавите за накрая. Джейкъб й описа работата си с Макакай и й обясни как е успял да убеди младия делфин — с хипноза, подкупи (позволявайки му да се забавлява с „играчки“ като механичния кит) и обич — да се съсредоточи върху онова абстрактно мислене, което използваха хората, вместо (или освен) китовото мечтание.

Разказа й как китовата мечта постепенно започвала да става понятна… с помощта на философиите на индианците хопи и австралийските аборигени, превеждащи този напълно непознат светоглед в нещо, смътно достъпно за човешкия ум.

Хелън Десилва го слушаше така, че думите сами се изливаха от устата му. Когато Джейкъб свърши, лицето й доволно грееше и тя го възнагради с разказ за една тъмна звезда, от който едва не му настръхнаха косите.

Говореше за „Калипсо“ така, като че ли едновременно е бил нейна майка, дете и любим. Корабът и неговият екипаж бяха представлявали неин свят само за три субективни години, но след завръщането й се бяха превърнали във връзка с миналото. Само най-младите от онези, които бе оставила на Земята при първото си пътуване в космоса, бяха доживели да посрещнат „Калипсо“. И вече бяха старци.

Когато й бяха предложили временно назначение в проекта „Потапяне в слънцето“, Десилва без колебание бе приела. Макар че научните приключения и възможността да придобие управленчески опит може би бяха достатъчни основания, на Джейкъб му се струваше, че има още една причина за избора й.

Въпреки че се опитваше да не го показва, Хелън очевидно не одобряваше и двете крайности на поведение, с които бяха известни завърналите се космически пътешественици: монашеско усамотяване или буен хедонизъм. Под външността на красноречивия и компетентен комендант и на игривата жена се криеше… „плахост“ бе единствената дума, с която можеше да се опише. Джейкъб с нетърпение очакваше да научи повече за нея по време на престоя си на Меркурий.

Ала се наложи да отложат вечерята. Д-р Кеплър даде официален банкет и както става обикновено в такива случаи, Джейкъб нямаше много време за размисъл, докато всички се надпреварваха по любезности и ласкателства.

И все пак най-голямото разочарование се оказа самото „Потапяне в слънцето“.

Джейкъб се опита да научи нещо от Десилва, Кула и десетина инженери в базата. И от всички получи един и същ отговор: „Разбира се, господин Демуа, но няма ли да е по-добре да поговорим след обяснението на доктор Кеплър? Тогава ще е много по-ясно…“

Започваше да става извънредно подозрително.

 

Купчината документи от Библиотеката все още беше в каютата му. От време на време той ги преглеждаше и в паметта му изникваха отделни откъси.

 

„… нито е ясно защо прингите са двуоки същества, след като нито една друга форма на живот на тяхната планета няма повече от едно око. Смята се, че тези и други различия са резултат от генетични манипулации, извършени от пилските колонисти. Макар че отговарят на въпроси, зададени им само от представители на Институтите, пилите признават че, са развили прингите от животни, обитаващи дърветата, в разумни същества, които се движат на два крака и служат в техните ферми и градове.

Уникалните прингски зъби водят произхода си от някогашното им състояние на гризачи. Те са еволюирали като средство за гризане на хранителния най-горен пласт от кората на дърветата на родната им планета — тази кора на свой ред служела за разпространяване на спорите на много растения на Принг…“

 

Значи това бе причината за странните зъби на Кула! След като знаеше предназначението им, те вече не го изпълваха с такова отвращение. Вегетарианската им функция беше извънредно успокоителна.

 

Докато препрочиташе статията, Джейкъб с интерес отбеляза чудесната работа на Библиотечния клон. Оригиналът трябва да бе написан много преди Контакта, на десетки, ако не и стотици, светлинни години от Земята. Семантичните машини в Ла Пас очевидно започваха да свикват с превода на извънземни думи и изрази на смислен английски.

Известно удовлетворение носеше фактът, че Библиотечният институт е бил принуден да иска помощ от хората при програмирането на тези машини след първите катастрофални опити непосредствено след Контакта. Свикнали да превеждат за видове, чиято реч произхождаше от една обща Традиция, отначало извънземните се бяха смаяли от „непостоянната и неточна“ структура на всички човешки езици.

Те отчаяно бяха пъшкали (цвъртели, звънтели или пляскали) от това до каква степен особено английският се е превърнал в контекстуално разхвърляно безредие. За предпочитане бяха латинският или още по-добре къснонеолитният индоевропейски, с тяхната строго организирана структура от склонения и падежи. Хората упорито отказваха да променят своя най-масово разпространен език заради Библиотеката (макар че и кожите, и ризите започнаха да изучават индоевропейски за удоволствие — всяка група поради различни причини) и вместо това пратиха най-добрите си специалисти да помогнат на услужливите извънземни с настройката на машините.

 

„Прингите служат в градовете и фермите на почти всички пилски планети, освен на самата Пила. Слънцето на този свят, джудже F3, очевидно е прекалено ярко за това поколение ъплифтирани принги. (Прингското слънце е F7.) Поради тази причина генетичните проучвания на прингската зрителна система са продължили дълго след като при нормални обстоятелства би трябвало да е изтекъл ъплифтният лиценз на пилите…

… позволяват на прингите да колонизират само светове клас А, лишени от живот и изискващи тераформиране, но без ограничения за използване, наложени от Института за традиция и Института по миграция. Поели ръководството в няколко джихада, пилите явно не желаят да допуснат техните клиенти да ги посрамят, като допуснат нарушения на по-стар жив свят…“

 

Данните за расата на Кула говореха много за галактическата цивилизация. Всичко това беше извънредно интересно, но манипулацията, за която се споменаваше, караше Джейкъб да се чувства неловко. Кой знае защо му се струваше, че е лично отговорен.

И тогава получи отдавна очакваната покана за разговор с д-р Кеплър.

Сега седеше в залата и се чудеше кога ученият най-после ще стигне до основния въпрос. Какво представляваха магнитоядните? И какъв бе този „втори тип“ слънчеви същества… които играеха на гоненица със слънчевите кораби и възприели антропоморфна форма, правеха заплашителни жестове на техните екипажи?

Джейкъб отново погледна холоизображението.

Избраната от Кеплър нишка се бе уголемила, изпълваше резервоара и продължаваше да се разширява, докато самите зрители се почувстваха потопени в огнената й маса. Детайлите станаха по-ясни — виещи се валма, които представляваха стягане на линиите на магнитното поле, рояци ярки точици, които танцуваха по границите на зрителния обхват.

Ученият продължаваше монолога си и понякога навлизаше в прекалено специфични за Джейкъб подробности, но винаги се завръщаше към простите метафори. Гласът му звучеше твърдо и уверено и очевидно му доставяше удоволствие да е в центъра на вниманието.

Той посочи към една от недалечните тъмночервени ивици плазма, която се извиваше около няколко ослепително ярки точици.

— Отначало смятахме, че това са обикновени горещи точки свита материя — каза Кеплър. — Докато не ги проучихме. Тогава открихме, че спектърът им изобщо не е такъв.

С помощта на бутоните върху дръжката на показалката, физикът увеличи центъра на субнишката.

Ярките точици се уголемиха. Появиха се и по-малки точици.

— Както си спомняте — продължи Кеплър, — горещите точки, които наблюдавахме по-рано, пак изглеждаха червени, макар и много яркочервени. Това се дължи на факта, че когато бяха направени тези снимки, корабните филтри бяха настроени да пропускат съвсем тесен спектрален диапазон около алфа-линията на водорода. И сега можете да видите какво привлече интереса ни.

„Наистина“, помисли си Джейкъб. Светлите точки бяха яркозелени! Те мигаха като алармени сигнали и имаха цвят на смарагд.

— Филтърът ефикасно изолира няколко дължини на вълните в зелено и синьо, но с разстоянието алфа-линията обикновено изцяло ги затъмнява. Пък и това зелено не е с такава дължина! — Физикът изгледа аудиторията си. Можете да си представите нашето стъписване, разбира се. Никакъв термосветлинен източник не можеше да излъчи такъв цвят. За да премине през филтрите, светлината от тези обекти трябваше не само да е невероятно силна, но и абсолютно монохромна, и температурата на обекта трябваше да е милиони градуси!

Най-после заинтригуван, Джейкъб се поизправи на стола си.

— С други думи — заяви Кеплър, — това можеха да са единствено лазери.

— Понякога звездите естествено излъчват лазерна светлина — продължи ученият. — Но никой не беше наблюдавал такова нещо в нашето слънце, затова отидохме да проучим обектите. И открихме най-невероятната форма на живот, която може да си представи човек!

Той завъртя един от бутоните на показалката си и зрителното поле започна да се променя.

От първия ред на публиката се разнесе звън и Хелън Десилва извади мобилния си телефон.

В настъпилата тишина Джейкъб чу шепота й, докато комендантът на базата изстрелваше въпрос след въпрос.

Тя затвори и лицето й замръзна в маска на ледено самообладание. После се изправи и отиде при Кеплър, който нервно си играеше с показалката си. Десилва леко се наведе и зашепна в ухото му. Директорът затвори очи. Когато ги отвори, изражението му не издаваше абсолютно нищо.

Изведнъж всички в залата едновременно заговориха. Кула напусна мястото си на първия ред и отиде при Десилва. Джейкъб усети въздушната вълна, докато д-р Мартин подтичваше по пътеката към Кеплър.

Джейкъб стана и се обърна към Фейгин, който стоеше наблизо.

— Фейгин, отивам да видя какво става. Ще ме почакаш ли тук?

— Не е необходимо — напевно отвърна кантският философ.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух какво съобщиха по телефона на комендант човек Хелън Десилва, Приятелю-Джейкъб. Лоша новина.

„Естествено, че новината е лоша, проклет патладжан такъв!“ — извика наум Джейкъб.

— Най-искрено скърбя, Приятелю-Джейкъб. Изглежда, че кораба на учения-шимпанзе Джефри е бил унищожен в хромосферата на вашето слънце!