Дейвид Брин
Потапяне в слънцето (1)

1.
ОТ КИТОВОТО МЕЧТАНИЕ

— Макакай, готова ли си?

Джейкъб не обръщаше внимание на тихо бръмчащите мотори и клапи в металната си капсула. Лежеше неподвижно. Докато чакаше отговор, водата леко плискаше изпъкналия нос на механичния му кит.

Той отново провери малките индикатори на дисплея на каската си. Да, радиостанцията работеше. Обитателката на другия кит, който лежеше полупотопен на няколко метра от него, ясно го беше чула.

Днес водата бе изключително бистра. Под него лениво плуваше леопардова акулка, малко не на място тук, в по-дълбоките води далеч от брега.

— Макакай… готова ли си?

Опита се да не прояви нетърпението си и да не издаде напрежението, което сковаваше тила му. Джейкъб затвори очи и един по един отпусна мускулите си. И пак зачака отговора на своята ученичка.

— Да… хайде да го направим! — най-после се разнесе тънкият писукащ глас. Беше задъхан, като че ли думите бяха изречени сърдито.

Чудесна дълга реч за Макакай. Джейкъб виждаше учебния апарат на младия делфин, отразен в огледалата на визьора си. Вълните леко повдигаха и спускаха сивата му метална опашка. Изкуствените перки лениво помръдваха под прозрачната водна повърхност.

„Тя вече е напълно готова“, помисли си Джейкъб. Сега щяха да разберат дали техниката изобщо е в състояние да отучи един делфин от китовото мечтание.

Той пак включи микрофона.

— Добре, Макакай. Знаеш как работи апаратът. Той ще усилва всяко твое движение, но ако искаш да задействаш ракетите, трябва да дадеш команда на английски. За да сме честни, аз трябва да задействам своите на тринарен.

— Да! — отвърна делфинът. Сивата опашка на апарата й удари във водата и вдигна гейзер от пръски.

Джейкъб измърмори молитва към Мечтателя, натисна бутона, който включваше усилвателите на двата апарата, после предпазливо раздвижи ръце и задейства перките. Накрая сви крака, голямата опашка рязко се размаха и апаратът му незабавно се завъртя и потъна.

Опита се да коригира движението, но само влоши нещата и механичният кит още по-силно се запремята. Пляскащите му перки превърнаха водата наоколо във въртоп от клокочещи мехурчета. Като се учеше от грешките си, Джейкъб търпеливо завъртя апарата в правилна позиция.

След това предпазливо размаха опашка, изви гръб и се оттласна. Апаратът реагира с мощен скок във въздуха.

Делфинът беше почти на километър от него. Когато достигна връхната точка на скока си, Джейкъб видя Макакай грациозно да пада от височина десет метра.

Той насочи човката на каската си към водата и морето се понесе към него като зелена стена. Каската му изкънтя, когато се вряза в носещия се на повърхността келп^[2]. Една златиста рибка панически отскочи от пътя му.

Потъваше прекалено вертикално. Джейкъб изруга и два пъти се оттласна с крака, за да поправи посоката. Масивната метална опашка послушно повтори движението. От всяко нейно размахване по кожата му полазваха тръпки и гърбът му се притискаше към дебелата тапицерия на апарата. Когато прецени, че моментът е подходящ, той се изви и отново подритна. Механичният кит скочи над водата.

Слънцето проблесна като ракета в левия му илюминатор и затъмни слабата светлина на мъничкия контролен пулт. Компютърът на каската тихичко се засмя, когато Джейкъб се изви с човка надолу, за да се вреже в бистрата морска вода.

Пред него се пръсна ято сребърни хамсийки и той нададе весел вик.

После плъзна ръце към ракетния пулт и когато достигна зенита на следващия си скок, изсвири кода на тринарен език. Забръмчаха мотори и екзоскелетът разпери малки криле от двете си страни. Включиха се дюзите и рязкото ускорение внезапно притисна каската му нагоре.

Апаратът потъна във водата до Макакай и тя изсвири остър тринарен поздрав. Джейкъб остави ракетите автоматично да се изключат и продължи механично да скача до нея.

Известно време двамата се движиха в синхрон. С всеки следващ скок Макакай ставаше по-дръзка и изпълняваше сложни завъртания и пируети през дългите секунди, докато бяха във въздуха. Веднъж дори избъбри мръсен стих на делфински, нищо особено, ала Джейкъб се надяваше, че от кораба са успели да го запишат.

Останалите от учебната група ги следваха на кораба. Виждаше го, когато изскачаше над водата, мъничък силует в далечината зад тях, докато сблъсъкът с повърхността не го откъснеше от всичко друго, освен от звуците на кипящите мехурчета, сонарното писукане на Макакай и фосфоресциращите синьо-зелени вълни.

Хронометърът му показваше, че са изтекли десет минути. Нямаше да може да издържи повече от половин час, въпреки усилващите функции на механичния кит. Човешките мускули и нервна система не бяха пригодени за такива скокове.

— Макакай, време е да опитаме ракетите. Съобщи ми, ако си готова, и при следващия скок ще ги включим.

Двамата едновременно потънаха и размахаха опашки в разпенената вода, за да се приготвят за следващия скок. После се оттласнаха над повърхността.

— Говоря сериозно, Макакай. Готова ли си? Издигнаха се високо. Виждаше мъничкото й око зад пластмасовия прозорец, докато апаратът й се извиваше преди да се вреже във вълните. Той я последва след миг.

— Добре, Макакай. Ако не ми отговориш, просто веднага ще престанем.

Синята вода се носеше край него, докато плуваше до ученичката си.

Вместо да се издигне за скок, Макакай се насочи надолу. Тя изсвири нещо прекалено бързо на тринарен… нещо, че само й развалял удоволствието.

Джейкъб остави апарата си бавно да изплува на повърхността.

— Хайде, миличка, използвай книжовен английски. Ще ти трябва, ако искаш децата ти да полетят в космоса. А и той е толкова изразителен! Хайде. Кажи на Джейкъб какво мислиш за него.

Няколко секунди мълчание. После видя нещо светкавично да профучава край него. То се понесе нагоре и точно преди да избухне на повърхността, Джейкъб чу острия глас на Макакай:

— Нас-с-стигни ме, тъпчо! Аз-з-з летя-а-а!

След последната дума механичната й опашка рязко се размаха и тя изхвърча от водата върху огнен стълб.

Джейкъб избухна в смях, оттласна се и се издигна във въздуха след ученичката си.

 

Глория му подаде диаграмата веднага, щом той изпи втората си чаша кафе. Джейкъб се опита да се съсредоточи върху кривите линии, но те се надигаха и спускаха пред очите му като океански вълни. Той й върна листа.

— После ще прегледам данните. Сега само ще изслушам обобщението ти. И ако позволиш, ще изям един сандвич.

Тя му протегна сандвич с риба тон и ориз, седна на плота и се хвана за ръба с две ръце, за да компенсира люлеенето на кораба. Както обикновено, дрехите й бяха съвсем оскъдни, облекло, което много отиваше на красивата, щедро надарена млада биоложка с дълга черна коса.

— Мисля, че вече имаме информацията за мозъчните вълни, която ти трябваше, Джейкъб. Не знам как си успял, но обхватът на внимание на Макакай беше поне два пъти по-голям от нормалното. Манфред смята, че е открил достатъчно свързани синаптични групи, за да постигне сериозен напредък в следващите си експериментални мутации. Иска да разшири два възела в левия церебрален лоб на потомството на Макакай. А и моят екип е доволен от сегашното положение. Лекотата, с която Макакай използва механичния кит, доказва, че това поколение може да борави с машини.

Джейкъб въздъхна.

— Не се надявай, че тези резултати ще убедят Конфедерацията да се откаже от ново поколение мутации. Просто ги е страх. Не искат вечно да разчитат само поезията и музиката да показват, че делфините са разумни. На тях им трябва раса от аналитични създания, които използват устройства, и изричането на кодови думи, за да се задейства ракетата на механичния кит просто няма да им е достатъчно. Залагам двайсет към едно, че Манфред ще се хване за скалпела.

Лицето на Глория се зачерви.

— Скалпел! Те са разумни същества, разумни същества с прекрасна мечта. Ние ги превръщаме в инженери и губим една раса от поети!

Джейкъб остави коричката от сандвича си на плота и изтупа трохите от гърдите си. Вече съжаляваше, че започна този разговор.

— Знам, знам. И на мен не ми се ще да бързат толкова. Но погледни нещата от тази страна. Навярно някой ден фините ще могат да изразят китовата мечта с думи. Ние не говорим за времето на тринарен, нито обсъждаме философски проблеми на аборигенски език. Те ще се присъединят към шимите и ще се смеят на галактяните, докато ние се преструваме на достойни възрастни хора.

— Но…

Джейкъб вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Хайде да поговорим по-късно, а? Иска ми се за малко да опъна крака и после да сляза при нашето момиче.

Глория се намръщи за миг, после открито се усмихна.

— Извинявай, Джейкъб. Сигурно си страшно уморен. Но днес поне най-после се получи.

Той си позволи да отвърне на усмивката й. Около устата и очите на широкото му лице се очертаха бръчки.

— Да — каза Джейкъб и се изправи. — Днес всичко се получи.

— А, между другото, докато беше долу, те търсиха по радиостанцията. Извънземен! Джони толкова се развълнува, че едва не забрави да запише съобщението. Трябва да е някъде тук.

Тя отмести настрани съдовете от обяда, взе лист хартия и му го подаде.

Джейкъб свъси гъстите си вежди. Кожата му бе опъната и тъмна от комбинацията наследственост, слънце и солена вода. Когато се съсредоточаваше, кафявите му очи се присвиваха. Той повдигна загрубялата си ръка към гърбавия си индиански нос и се помъчи да разчете почерка на радиста.

— Предполагам, всички знаем, че си работил с извънземни — обади се Глория. — Но определено не очаквах да те потърсят тук! Особено същество, което прилича на гигантски стрък броколи и говори като министър на протокола!

Джейкъб рязко вдигна глава.

— Търсил ме е кант? Тук? Каза ли си името?

— Трябва да е записано в съобщението. Значи е бил кант? Боя се, че не познавам чак толкова добре извънземните. Мога да различа синтиянин или тимбрим, но такъв виждам за пръв път.

— Хм… Трябва да се обадя на някого. По-късно ще разчистя съдовете, така че не ги пипай! Кажи на Манфред и Джони, че известно време ще съм при Макакай. И още веднъж ти благодаря. — Той се усмихна и леко я докосна по рамото, но когато се обърна, на лицето му незабавно се изписа загриженост.

Джейкъб излезе през предния люк, като стискаше в ръка съобщението. Глория го проследи с поглед. Тя събра диаграмите си. Искаше й се да знае какво е нужно, за да задържи интереса му за повече от час или за цяла нощ.

Каютата на Джейкъб бе не по-голяма от килер и леглото му представляваше тясна сгъваема койка, но му предоставяше пълна възможност за уединение. Той извади портативния си телефон от шкафа до вратата и го остави на койката.

Нямаше причини да смята, че Фейгин го е търсил с друга цел, освен от любопитство. В края на краищата, той проявяваше сериозен интерес към работата с делфините.

Спомняше си няколко пъти обаче, когато съобщенията на извънземния бяха водили само до проблеми. Може би не трябваше да му се обажда.

След кратко колебание Джейкъб набра номера и се отпусна назад, за да се успокои. Не можеше да устои на изкушението да разговаря с извънземен, където и да е и по което и да е време.

На екрана се появи ред на бинарен език, който показваше местонахождението на търсения портативен телефон. Извънземният резерват „Байя“. Логично, помисли си Джейкъб. Там бе Библиотеката. На дисплея се изписа стандартното предупреждение за забрана на контакти между извънземни и условници. Той с отвращение извърна очи. Пространството над завивките се изпълни със светли точици. После пред него изникна образът на Фейгин.

Извънземният наистина приличаше на гигантски стрък броколи. Закръглени сини и зелени издънки образуваха симетрични сферични топки около възлест набразден ствол. Тук-там по краищата на клоните имаше кристални снежинки, струпани около невидимите дихателни отвори.

Живият храст се олюля и кристалите на върха иззвъняха от преминаването на въздуха, издишай от съществото.

— Здравей, Джейкъб — металически изкънтя гласът на Фейгин. — Приветствам те с радост и признателност, както и с абсолютната липса на официалност, за която ти така често и упорито настояваш.

Джейкъб сподави смеха си. Фейгин му напомняше за древен мандарин, колкото заради напевния му акцент, толкова и заради сложния протокол, който използваше даже с най-близките си приятели човеци.

— Поздравявам те, Приятелю Фейгин, и почтително ти желая благополучие. А сега като свършихме с встъпленията, и преди да си казал нещо, отговорът ми е „не“.

Кристалчетата тихо подръннаха.

— Джейкъб! Толкова си млад, а си невероятно проницателен! Възхищавам се на твоята прозорливост и способност да отгатнеш целта на обаждането ми!

Джейкъб поклати глава.

— Нито ласкателства, нито скрит сарказъм, Фейгин — настоявам да разговаряме на обикновен английски, защото само така е възможно да не ме прекараш. И много добре знам за какво говоря!

Извънземният имитира свиване на рамене.

— О, Джейкъб, длъжен съм да се преклоня пред волята ти и да използвам високо уважаваната откровеност, с която твоят вид трябва да се гордее. Вярно е, че имах безразсъдството да те помоля за една малка услуга. Но след като вече ми даде отговор… несъмнено основан на някои неприятни минали случаи, повечето от които все пак се оказаха за добро… просто ще променя тази тема. Може ли да попитам как напредва работата ти с гордия фински клиентен вид?

— Хм, да, работата върви отлично. Днес постигнахме успех.

— Чудесно, убеден съм, че не може да се е случило без твоята намеса. Научих, че си бил незаменим!

Джейкъб разтърси глава, за да проясни мислите си. Фейгин някак си пак беше взел инициативата.

— Ами, наистина успях да помогна в началото с проблема за Водния сфинкс, но оттогава участието ми не е нищо особено. По дяволите, всеки може да прави това, с което се занимавам напоследък.

— О, трудно ми е да го повярвам!

Джейкъб се намръщи. За съжаление извънземният имаше право. И отсега нататък работата в Центъра за ъплифтиране щеше да е още по-рутинна.

Сто специалисти, някои по-квалифицирани от него в делфинската психология, очакваха да се включат в проекта. Центърът навярно щеше да продължи да използва неговите услуги, отчасти от благодарност, но дали той всъщност искаше да остане? Колкото и да обичаше делфините и морето, в последно време ставаше все по-неспокоен.

— Фейгин, извинявай, че отначало бях груб. Кажи ми за какво се обаждаш… като имаш предвид, че отговорът сигурно пак ще е „не“.

Клоните на извънземния прошумоляха.

— Имах намерение да те поканя на скромна приятелска среща с някои достойни същества от различни видове, за да обсъдим един важен проблем от чисто интелектуален характер. Срещата ще се проведе този четвъртък от единайсет часа в Центъра за гости в Енсенада. Ако присъстваш, няма да имаш никакви ангажименти.

Джейкъб за миг обмисли предложението.

— Извънземни, казваш? Кои по-точно? Каква е целта на срещата?

— Уви, Джейкъб, нямам право да ти кажа, поне не по телефона. Ще трябва да изчакаш за подробностите до четвъртък, ако дойдеш.

Веднага го изпълниха подозрения.

— Хм, този „проблем“ не е политически, нали? Говориш страшно мъгляво.

Извънземният замълча за миг. Зелената му маса леко се развълнува, сякаш в размисъл.

— Никога не съм разбирал, Джейкъб — разнесе се накрая напевният глас, — защо човек с твоето минало почти не проявява интерес към взаимовръзките между емоции и потребности, които ти наричаш „политика“. Ако метафората беше подходяща, щях да кажа, че политиката е „в кръвта ми“. И определено е в твоята.

— Остави семейството ми на мира! Искам да знам само защо трябва да чакам до четвъртък, за да науча за какво става дума!

Кантът отново се поколеба.

— Някои… страни на този въпрос не бива да се обсъждат в ефир. Отделни конкурентни фракции в твоето общество могат да използват за свои цели информацията, ако… ни подслушат. Уверявам те обаче, че участието ти ще е чисто техническо. Интересуват ни твоите познания и уменията, които прилагаш в Центъра.

„Глупости — помисли си Джейкъб. — Не искаш само това!“

Познаваше Фейгин. Ако присъстваше на тази среща, кантът несъмнено щеше да се опита да го въвлече в някаква комично заплетена и опасна авантюра. Извънземният вече на три пъти го бе правил.

В първите два случая Джейкъб не беше имал нищо против. Ала тогава бе друг човек и си падаше по такива неща…

После дойде Иглата. Травмата в Еквадор коренно бе променила живота му. Нямаше желание пак да преживее същото.

И все пак изобщо не му се искаше да разочарова стария кант. Той никога не го бе лъгал и Джейкъб не познаваше друг извънземен, който открито да се възхищава от човешката култура и история. Физически най-странното същество, което бе виждал, Фейгин беше единственият извънземен, полагащ усилия да разбере земянитите.

„Едва ли рискувам нещо, ако просто му кажа истината — помисли си Джейкъб. — В случай че започне да настоява, ще му обясня психическото си състояние — експериментите със самохипноза и странните резултати, които получавам. Той няма много да упорства, ако се обърна към чувството му за справедливост.“

— Добре — въздъхна Джейкъб. — Печелиш, Фейгин. Ще дойда. Само не очаквай от мен да съм звездата на представлението.

Смехът на извънземния прошумоля като вятър в горски клони.

— Не се притеснявай, Приятелю Джейкъб! В това представление никой няма да те вземе за звездата!

 

Когато се запъти по горната палуба към басейна на Макакай, слънцето все още беше над хоризонта. Мътно-оранжевият му диск висеше сред разкъсаните облаци на запад — благожелателно, безлично кълбо. Джейкъб спря до перилата за миг, за да се наслади на багрите на залеза и морския аромат.

Той затвори очи и остави лъчите да погреят лицето му. Накрая провеси крака през парапета и скочи на долната палуба. Предишното му изтощение се бе заменило с бодра енергичност. Дори си затананика рефрена на стара песничка — фалшиво, разбира се.

Когато пристигна, край стената на басейна плуваше един уморен делфин. Макакай го поздрави с тринарен стих, прекалено бърз, за да е разбираем, но поне звучеше приятелски гаден. Нещо за половия му живот. Делфините бяха разказвали на човеците мръсни шеги хилядолетия преди хората най-после да започнат да развиват мозъка и речта им и да ги разбират. Макакай можеше да е много по-умна от своите предци, но чувството й за хумор си оставаше чисто делфинско.

— Аха — каза той, — познай кой е имал тежък ден.

Тя плясна с опашка към него, по-слабо от обикновено, и изтърси нещо, което прозвуча като ругатня.

Но се приближи, когато Джейкъб приклекна и потопи ръка във водата да я поздрави.