Джейн Фийдър
Целувката на черната вдовица (29)

28.

— В Мурфийлдс, казвате? — Хю, който се беше облегнал на перваза на камината и се взираше в буйно разгорелите се пламъци, се обърна бавно към мастър Милтън. В дълбоко хлътналите му очи отново светнаха живи искри.

— Да, милорд. — Управителят скри ръце в широките ръкави на палтото си. Денят едва започваше и в залата беше много студено, тъй като бяха запалили огъня само преди минути. Бяха го вдигнали от леглото, тъй като господарят искаше веднага да говори с него. Въпреки всичко лицето му издаваше важност и самодоволство, тъй като имаше да съобщи интересна новина.

— Малко преди да си легна, чух мастър Кроудър да разпитва готвача за пансиона, който сестра му държи в Мурфийлдс. Не си помислих нищо лошо, сър. Мастър Кроудър не спомена, че смятат да потеглят през нощта, в такъв случай изобщо не бих легнал — добави за свое оправдание Милтън, като че беше упълномощен да представлява господаря си в негово отсъствие и да попречи на лейди Гуинивър и свитата й да напуснат къщата.

Той помълча малко и добави:

— Разпитах и в оборите. Тръгнали са малко преди единайсет. Взели са само свои коне. Магистър Хауърд, мистрес Тили, мастър Кроудър, дори ловецът Грийни. Лейди Пипа казала на оборските ратаи, че въздухът в къщата бил вреден за тях и вие и майка им сте решили, че не бива и те да се разболеят като мастър Робин.

Милтън примигна развълнувано.

— Намерих, че отпътуването им е малко прибързано, сър, но като знаех, че тази сутрин трябваше да потеглят за Дербишайър, не си помислих нищо лошо — допълни той и в гласа му имаше недвусмислен въпрос.

Хю не отговори. Въобще не го интересуваше какво се говореше в кухнята за последните събития в къщата. Не му се вярваше, че прислугата ще се задоволи с обяснението, което Гуинивър беше дала на децата си. Всички щяха да заподозрат унизителната истина. Лейди Гуинивър беше напуснала съпруга си. И всички вероятно очакваха той да препусне след нея и да я върне, както би постъпил всеки самоуважаващ се мъж.

Защо обаче Гуинивър не се бе постарала да скрие целта на пътуването си или да се измъкне незабелязано? В сърцето му пламна надежда. Дали тя очакваше той да разбере заблудата си и да се опита да я върне? Не му се вярваше. Не беше в стила й да играе подобни игри. Тя знаеше, че той не би я принудил да се върне при него, затова не беше сметнала за нужно да скрие убежището си.

— Идете да се осведомите как се стига до този пансион — нареди нетърпеливо той. — И заповядайте да оседлаят коня ми.

— Веднага, милорд. Ще повикам готвача. Той тъкмо пали печката в кухнята. — Милтън излезе забързано от стаята и черната му одежда се развя зад гърба му.

Хю се върна отново до огъня. Щом научеше истината за лорд-пазителя на печата, щом видеше разкаянието на съпруга си, щом чуеше извиненията му за обидата, която й беше нанесъл, Гуинивър със сигурност щеше да се върне при него.

Милтън се върна с готвача, който смутено триеше брашнените си ръце в престилката, докато подробно описваше на лорд Хю пътя до пансиона на сестра си.

— Къщата е в най-хубавата част на селото, милорд, въздухът е чист и свеж, наблизо има ниви и гора. Можете да сте сигурен, че там децата няма да заболеят от болестта на мастър Робин.

— Добре, добре, вярвам ти — отбеляза сухо Хю, благодари и бързо излезе от залата. Заваля тих дъждец, беше студено и влажно.

Едно треперещо хлапе държеше коня му в началото на алеята. Животното не изглеждаше особено добре, след като беше прекарало голяма част от нощта навън. Хю го възседна, мина бързо по алеята и го пусна в галоп. Прекоси тесния мост над Холборн Ривър и навлезе в Чийпсайд. Тъй като градските порти вече бяха отворени, той мина през Бишъпсгейт и скоро се озова сред зелените поля.

Мурфийлдс беше селце пред стените на града. В студената сива светлина на утрото нагъсто подредените къщи и кръчми по продължение на единствената улица с дълбоко изровени бразди изглеждаха топли и гостоприемни. От комините се издигаше дим, през затворените капаци на прозорците се процеждаше светлина. Във въздуха се носеше аромат на пържена шунка и пресен хляб.

Хю намери къщата в края на селото и се изненада от добрия й външен вид. Стените бяха прясно боядисани, покривът беше в отлично състояние. Входът откъм улицата беше затворен, капаците на прозорците също.

Той слезе от коня си, върза го на определеното място и почука на вратата. Едва удържаше нетърпението си да затропа с юмруци по дебелото дърво. Никой не отговори на почукването му.

Опита отново и този път отвътре се чуха приглушени гласове, отваряне и затваряне на врата. Хю почука отново.

Някой вдигна резето и вратата се открехна. Мастър Кроудър измери лорд Хю с поглед, в който нямаше учудване — само еднозначна враждебност.

— Какво желаете, милорд?

— Кажете на лейди Гуинивър, че съм тук — отговори сърдито Хю и сложи ръка на бравата.

— Милейди знае, че сте тук, сър — отговори спокойно Кроудър. — За съжаление не може да ви приеме. — Той понечи да затвори вратата, но Хю стисна бравата толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Трябва да говоря с нея, Кроудър. Не ми препречвайте пътя!

— Аз се подчинявам само на господарката си, сър. А тя не иска да ви види. — Тонът на Кроудър беше мек, но погледът му бе леден.

Измъченият Хю пусна бравата.

— Тогава ви моля да й предадете посланието ми — отговори примирително той, макар да беше вбесен от безсрамието на слугата. Трябваше да знае, че хората на Гуинивър са й безусловно предани.

— Разбира се, милорд!

Хю се поколеба. Не можеше да каже пред Кроудър онова, което възнамеряваше да каже на Гуинивър.

— Имате ли пергамент и перо? — попита смутено той.

— Позволявам си да ви насоча към гостилницата на ъгъла, сър — там ще намерите всичко, което ви е необходимо. — Кроудър посочи надясно. — И ще можете да се освежите.

Хю се обърна рязко и излезе навън. Кипеше от гняв, че трябваше да изтърпи унизителното поведение на слугите, но в същото време не можеше да се сърди на Кроудър. Той със сигурност знаеше за обвиненията на съпруга срещу любимата му господарка. Със сигурност знаеше за обидите, които й беше нанесъл. Като всички останали слуги на Гуинивър Кроудър сигурно много искаше да види главата му набучена на пика над градските порти.

Хю намери гостилницата и влезе, при което трябваше да наведе глава, за да не се удари в ниската рамка на вратата. Беше ден за пране и откъм пералнята се носеше миризма на вряща сапунена пяна.

Жена с кръгло лице и запретнати ръкави дойде да посрещне госта. Бонето й беше влажно и смачкано. Подозрителният й поглед напомни на Хю, че беше немит и небръснат и че след двубоя с Тайлър изобщо не си беше дал труд да се преоблече.

Превръзките на дланта и рамото бяха замърсени, вонята на улиците се смесваше с миризмата на пот и кръв от тялото му.

— Донесете ми пергамент, перо и мастило — нареди грубо той. — И канче топла бира.

Заповедническият тон веднага показа на жената, че си имаше работа с гост от висшето общество. Тя се поклони и бързо излезе от кръчмичката. Върна се много скоро с исканите неща и голямо канче бира. Остави нещата за писане на масата и постави канчето на триножника над огъня. После нажежи машата и я пусна в бирата, която засъска и закипя.

— Това ли е всичко, сър? — попита тя, като остави канчето на масата.

— Да, благодаря ви. — Хю й махна да излезе и отчаяно задъвка пачето перо. Какво да напише? С какво да започне? Трябваше да обясни на жена си, че отговорен за всички покушения е лорд Кромуел, трябваше смирено да се извини за слепотата и глупостта си и да я помоли да се върне при него. Трябваше да й каже, че не би понесъл да я загуби, трябваше да изрази колко дълбоко съжалява за ужасните обвинения, които й беше отправил.

Ако можеше да я види и да я прегърне, всичко щеше да бъде много по-лесно. Тогава сигурно щеше да успее да я убеди. Но в черните букви нямаше чувство, в тях не течеше топла кръв. Хю беше прям човек и не притежаваше таланта да изразява чувствата си на хартия. Беше написал истината, но в думите му липсваше страст.

Не можеше да направи нищо повече. Гуинивър щеше да прочете писмото и да го приеме. Тогава щеше да я убеди по единствения начин, който познаваше.

След като прочете още веднъж няколкото изречения, той посипа написаното с пясък, изтърси го и нави пергамента на руло, но не го запечата. Знаеше, че никой от слугите няма да посмее да го прочете.

Изпи бирата си и топлината й го ободри. Остави на масата медна монета и се върна при коня си.

Когато почука повторно, вратата се отвори веднага, сякаш Кроудър го беше очаквал. Той прие писмото с безизразно лице, поклони се и затвори вратата с подчертано движение.

Хю отстъпи назад и погледна към прозорците. Капаците бяха затворени, за да пазят от дъжда и студа, но той забеляза, че точно над вратата единият капак беше леко открехнат и зад него се движеше сянка. Почака още малко, тропна с ботуши, плесна ръце в кожени ръкавици. Очакваше вратата всеки момент да се отвори и Кроудър да го покани вътре.

Нищо такова не се случи. Вратата остана затворена. Сянката зад прозореца се скри. Хю почака почти половин час, после напусна мястото си и потегли обратно към градските порти.

Гуинивър стоеше зад прозореца на горния етаж и наблюдаваше съпруга си. Беше стояла там през цялото време и го беше гледала, докато той крачеше нетърпеливо напред-назад. Сърцето я болеше, защото той изглеждаше измъчен и потиснат. От няколко нощи не беше спал и сигурно беше полумъртъв от умора. Откакто момчето се бе разболяло, не беше затварял очи нито за миг… Господи, наистина ли този кошмар започна само преди две нощи? — запита се изумено тя.

Прочете писмото му за пореден път. Не й беше трудно да усети чувствата, които бушуваха зад оскъдните думи, тъй като познаваше своя Хю. Изпитваше гняв и дива омраза към лорд-пазителя на печата — но в същото време не можеше да забрави, че Хю лековерно беше паднал в капана му. Той бе повярвал, че тя иска да се освободи от него и от Робин. Въпреки пламенните й уверения, че го обича, той бе повярвал в най-лошото за нея.

Как би могла да го забрави? При тези обстоятелства не можеше да продължи да живее с него, сякаш нищо не се беше случило. То щеше да стои винаги между тях.

Трябваше да прогони Хю от съзнанието си и да мисли само за децата си. Ако му позволеше да дойде при нея, щеше да отстъпи. А не искаше да се предаде пред мъж, който беше отишъл толкова далеч. Сега трябваше да бъде силна, да планира живота си. Трябваше да реши къде и как да живеят. Гуинивър се познаваше добре. Съзнаваше, че своенравието й е лошо качество, но и животоспасяващо. А в този момент се нуждаеше отчаяно от вътрешната си опора.

— Мамо… мамо?

— Какво има, Пипа? — Гласът й дойде някъде много отдалеч и сякаш не беше нейният. Тя скри писмото в джоба си и се обърна към детето.

— Това беше лорд Хю!

— Да, знам.

— Защо не влезе? — Пипа помилва котенцето, което се опитваше да се освободи от ръцете й.

Гуинивър знаеше, че трябваше да разкаже на децата си само толкова, колкото те можеха да понесат. Не беше нужно да узнаят за обвиненията на Хю; но не можеше да премълчи пред тях, че вече нямаше да живеят в дома на втория си баща. Трябваше да измисли убедително обяснение, но в момента не й хрумваше нищо. Мозъкът й отказваше да мисли.

— Да не си болна, мамо? — Пен страхливо протегна ръце към нея. — Изглеждаш зле.

— Я да оставите майка си на мира! — намеси се енергично Тили, която нареждаше дрехи в шкафа. — Не виждате ли, че е уморена? Последните дни бяха много лоши за нея. Слезте долу да закусите. Мистрес Уули е приготвила всичко.

Децата погледнаха майка си и тя се усмихна.

— Да, милички, наистина съм уморена. Вчера не можах да спя и смятам сега да си почина.

— Ще имаме ли уроци днес? — попита с надежда Пипа. Гуинивър поклати глава.

— Не, днес не. Правете, каквото искате, само не досаждайте на мистрес Уули.

— Ще помоля Грийни да ме заведе на лов — зарадва се Пипа. — Той ми обеща следващия път да ме вземе. Ще дойдеш ли и ти, Пен?

Пен продължаваше да следи внимателно майка си.

— Болна ли си, мамо?

— Не, мила, само съм уморена. Смятам да прекарам сутринта в стаята си и да поспя. Не се страхувайте, добре съм. — Тя целуна детето и го погали по бузата.

Пен кимна, но не изглеждаше убедена, когато излезе.

— Утринно гадене ли имаш, сърце мое? — попита благо Тили. Гуинивър поклати глава.

— Не, досега не съм имала. Но съм изтощена до крайност.

 

— Не се учудвам, след всичко, което преживя. Легни си, а аз ще ти приготвя топло вино — нареди старата бавачка и отметна завивката. — Хайде, какво чакаш? Няма да направиш нищо добро за себе си и за малкото, ако се преуморяваш.

— Права си. — Гуинивър остави Тили да развърже корсажа й. След като бойкият й дух беше угаснал, не можеше да си позволи да отслаби и тялото си.

 

Хю яздеше към дома си под непреставащия дъжд. Какво можеше да стори, след като тя не желаеше да го изслуша? Да се върне и да чука, докато го пуснат да влезе? Само да можеше да я вземе в прегръдката си и да й каже как се чувства! Тя щеше да го разбере. Тя имаше отворено сърце, само че беше ужасно дебелоглава! Ако склонеше да го изслуша, великодушието й щеше да вземе връх.

Той остави коня в обора и влезе в къщата си както обикновено през задния вход, без да обръща внимание на любопитните погледи, които следяха всяка негова стъпка. В залата беше запален буен огън, горяха лампи, но топлината не го утеши. Потънал в мислите си, той се огледа наоколо, прокара ръка по брадичката си и отново се сети, че отдавна не се беше бръснал.

Изрече ядно проклятие, тръсна глава и енергично изкачи стълбите към спалнята. При влизането празнотата и го улучи като удар. Приливът на енергия отлетя, отново чу думите, които бе хвърлил в лицето й, обвинителни, проклинащи, окончателни. Как да се надява, че ще си я върне, след всичко, което й беше причинил?

Той дръпна звънеца с нов прилив на сили, отвратен от вонята на тялото си и засъхналата кръв по ръкавите, съблече се и заповяда на дотичалия слуга да донесе топла вода. Мислите му бяха тръгнали в нова посока: трябваше да спечели отново любовта на жена си. Нямаше представа как би трябвало да я ухажва, тъй като бракът със Сара беше уреден от родителите му, а връзката с Гуинивър също бе минала без сладкото изкуство на ухажването.

Сега обаче трябваше да го овладее — да се научи да ухажва, да я убеди в любовта си. Само така можеше да си я върне.

Той се избръсна със здравата си лява ръка и изръмжа недоволно, когато се поряза под брадичката. Докато се миеше със сапун и гореща вода, непрекъснато си повтаряше, че при други обстоятелства никога не би положил толкова усилия да подобри външността си. Обикновено не го беше грижа как изглежда, не се интересуваше какво впечатление прави на хората около себе си. Днес обаче беше друго. Днес искаше да изглежда добре. Външността му нямаше да повлияе върху решението й, но щеше да й покаже, че той много се стараеше да й се понрави.

Облече се много грижливо и се огледа изпитателно в огледалото от полирана мед. Отражението му беше разкривено и замъглено, но му показа, че изглеждаше уморен и напрегнат. Може би трябваше да хапне нещо. Не помнеше кога за последен път беше сложил нещо в устата си.

Затова слезе долу в залата, където го очакваше Милтън.

— Бъдете така добър и наредете да ми донесат хляб, месо и ейл — помоли Хю, докато слизаше по стълбата.

— Веднага, милорд. — Управителят се поклони и изтича навън. Лордът застана пред камината и протегна ръце към пламъците. Тя бе казала, че го обича. Даже накрая, когато я засипа с ужасните си обвинения, му каза пак същото.

Той се вкопчи в тази надежда, докато се хранеше. Откъсна си голямо парче топъл хляб, отряза от месото и си наля канче прясна бира. Всяка частица от него се стремеше към нея, но си заповяда първо да се нахрани добре. Когато застанеше пред нея, в главата му трябваше да цари ред, за да намери най-правилните думи, с които да изрази молбата си. Беше й показал насилническата си страна, за чието съществуване сам не подозираше, освен в бурята на сражението. Сега трябваше да направи всичко в човешките възможности, за да изтрие този спомен. Тогава му хрумна нещо.

— Милтън!

— Да, милорд? — Докато господарят се хранеше, управителят чакаше пред вратата за кухнята.

— Лейди Гуинивър взе ли книгите си?

— Мисля, че не, милорд. Сигурно са още в стаята на магистъра.

— Веднага ги опаковайте и ги натоварете на каручка. Внимавайте да са предпазени от дъжда.

Милтън учудено изкриви лице, ала гласът на господаря издаваше, че не е в настроение да отговаря на въпроси, и той побърза да изпълни заповедта.

Хю довърши закуската си и отново се заразхожда неспокойно из залата, докато чакаше да опаковат и натоварят книгите. Това щеше да бъде подаръкът му за Гуинивър. Само така можеше да й демонстрира разбирането си, прозрението, че се бе държал отвратително. Ако приемеше разкаянието му, тя щеше да го изслуша. Трябваше твърдо да вярва в това и да не се поддава на отчаянието.

 

Гуинивър спа дълбоко и без сънища, почти като изпаднала в безсъзнание. Когато отново се почука на вратата, тя не чу нищо.

Не чу и Тили, която се промъкна на пръсти в стаята й. Не усети как старата й бавачка застана до леглото и я огледа с внимание.

Тили поклати глава и излезе от стаята така тихо, както беше влязла. Управителят я чакаше на стълбището.

— Спи дълбоко, мастър Кроудър. Престъпление е да я будим.

Кроудър кимна.

— Ще ида да кажа на лорд Хю.

— Да, но не му казвайте, че спи, а че не може да го приеме — посъветва го Тили. — Тя сама ще реши кога да го приеме. Не искам да вярва, че я е победил.

Кроудър кимна отново и слезе да говори с лорда. Двама млади слуги вече внасяха книгите от каручката и ги подреждаха в малката стаичка на магистър Хауърд. Ученият мъж ги поемаше, оглеждаше критично всяко томче и кореше момчетата за невнимателното им отношение към ценното имущество.

Кроудър излезе навън. Лорд Хю чакаше на улицата, едната ръка върху дръжката на меча, другата стисната в юмрук на хълбока. Позата му издаваше нетърпение и нервност.

— Простете, милорд, но господарката ми не може да ви приеме — изрече Кроудър, но веднага отстъпи крачка назад, когато съпругът й пристъпи напред с буреносно лице.

— Не може ли? И защо?

— Възложено ми е да ви предам, че не може да ви види. — Кроудър остана непоколебим.

Без да каже нито дума повече, Хю се запъти към коня си. Още малко и щеше да избута Кроудър настрана и да нахлуе в къщата: но с това само щеше да си навреди. Тъкмо когато се готвеше да се качи на седлото, чу името си, произнесено от звънко детско гласче.

— Лорд Хю! Лорд Хю! — Пипа зави бежешком зад ъгъла. Бонето й беше разкривено, косата мокра от дъжда. Тя се хвърли в прегръдката му с обичайния си устрем, той я вдигна високо във въздуха и я целуна зарадвано.

Малката помилва бузите му и думите бликнаха като поток от устата й.

— Ще останете ли при нас? Защо вече не живеем в дома ви? Как е Робин? Оправи ли се вече? Върна ли се вкъщи? Кога можем да го видим? Мама спи. Много е уморена. Каза ни, че ще почива цялата сутрин, и Тили не позволява да я безпокоим преди обяда. Ще останете ли за обед? Пен! Пен! — извика през рамо тя. — Лорд Хю е тук!

Пен не бързаше като сестра си.

— Добро утро, лорд Хю — поздрави тя, без да се усмихне.

— Добро утро, Пен. — Той остави Пипа на земята, наведе се и целуна по-голямата си доведена дъщеря по челото. — Както чух, майка ви спи.

— Да, сър, много е уморена. Вчера пристигнахме много късно — разказа сдържано Пен. — Искате ли да я видите?

— Не, нека първо се наспи — отговори с усмивка Хю. — Като се събуди, кажете й, че съм идвал и че ще се върна следобед. Донесох й книгите.

— О, мама много ще се зарадва — отговори Пен и сериозното й лице се разведри, в кафявите очи светна радост. — Вчера не каза нито дума за тях, но аз знам, че й беше трудно да се раздели с книгите си.

— И защо го направи? — Хю беше много любопитен да чуе отговора на момичето.

Пен помисли малко и отговори честно.

— Не знам точно. — Погледът й беше открит, питащ. — Знам само, че много бързахме да тръгнем, но не разбирам защо. Вие знаете ли причината, лорд Хю?

— Само майка ви може да ви я обясни — отговори меко той. — Щом се събуди, предайте й моите поздрави и й кажете, че възнамерявам да я посетя следобед.

Пен кимна с готовност.

— Разбира се, че ще й предам.

— Добро момиче! — Той отново се наведе и я целуна по челото. Целуна и сестра й и се метна на коня си.

— И лорд Хю изглежда уморен като мама — отбеляза Пипа и сърдито изтри мокрите си от дъжда клепачи. Двете стояха под дъжда и гледаха след втория си баща. — Защо и двамата са толкова уморени, Пен?

Пен замислено сведе глава към локвата под краката си.

— Защо, Пен? — Пипа я дръпна за ръкава.

Пен вдигна глава и погледна снизходително сестра си.

— Ти си още малка, Пипа.

— Не съм малка! Просто попитах.

— Изтощени са, защото е станало нещо лошо — обясни Пен с чувство за превъзходство.

— Нещо лошо ли? И какво е то? — попита изплашено Пипа.

— Откъде да знам! Но каквото и да е станало, и двамата са много нещастни, а ние не можем да сторим нищо, за да им помогнем. О, защо Робин не беше тук? — добави меланхолично тя, но веднага разтърси глава и изрече рязко: — Аз влизам вътре. Навън е много мокро. — Обърна гръб на сестра си и хукна към къщата.

Пипа се поколеба, но само няколко секунди, после събра калните си поли и се затича след сестра си.

— Пен, чакай ме, Пен!

 

Хю препусна обратно към Холборн, без да обръща внимание на непрестанния дъжд. Гуинивър спеше. Той трябваше да вярва, че тя спи, а слугите й са го излъгали. Пипа и Пен не бяха в състояние да измислят подобна лъжа. А може би тя им беше казала, че ще спи, за да я оставят на спокойствие… Не, не биваше да се лишава от оптимизма си.

 

Гуинивър се събуди малко преди обяд. Лежеше неподвижно и се взираше като замаяна в бродирания балдахин на леглото. Капаците бяха затворени, в помещението цареше полумрак, само огънят в камината разпръскваше светлина и топлина. Дъждът трополеше по покрива.

Тя се замисли за детето, което носеше. Детето на Хю. Ръката й се плъзна по корема и остана там. Беше се събудила с тази мисъл, като че в съня съзнанието й се бе съсредоточило върху новия живот в утробата й.

Това беше нейно дете, но беше и на Хю. Дете, което имаше право да знае кой е баща му. Баща, който имаше право върху детето си. Баща, който щеше да закриля и обича детето си. Който щеше да го дарява със същата безусловна любов, която изпитваше към Робин. И към несъщите си дъщери.

Вратата се отвори тихо. Момичетата влязоха безшумно и се приближиха на пръсти към леглото. Гуинивър обърна глава и им се усмихна нежно в полумрака.

— Будна ли си, мамо? — попита тихо Пен и се наведе над нея.

— Току-що се събудих. Запали свещите, миличка.

— Аз ще го направя! — Пипа грабна праханта, преди сестра й да се е обърнала. — Аз се справям много добре.

Пен въздъхна и се покатери на леглото до майка си.

— Лорд Хю донесе книгите ти.

— Аз исках да го кажа на мама! — извика възмутено Пипа. — Аз исках да й кажа, че лорд Хю беше тук!

— Няма никакво значение кой ще ми каже — намеси се енергично майката, за да потуши спора.

— Ох, мамо! — Пипа се намести от другата й страна. — Каза ни още, че ще дойде следобед и че ти изпраща поздрави. Ние с Пен много искаме да знаем какво страшно се е случило.

Гуинивър се надигна и се облегна на възглавниците. Хю бе донесъл книгите й и тя веднага разбра символичното значение на този жест. Той беше готов да се откаже от тях, защото не вярваше, че тя ще се върне при него.

— Моля те, мамо, разкажи ни! — Пипа дръпна ръкава на нощницата й. — Какво лошо се е случило пак? Нали няма да те затворят още веднъж?

— Разбира се, че не — отговори успокоително Гуинивър и помилва главичката й. — Няма да ме затворят.

Тя носеше неговото дете. Бащата и детето имаха право да живеят заедно. Той знаеше какво й беше сторил, знаеше колко чудовищни бяха обвиненията му. Но беше ли достатъчно това, за да му прости? Трябваше ли заради него да се откаже от независимостта си? Да приеме любовта му и да стане зависима от нея? Ето къде беше най-страшната дилема.

— Може би причината е болестта на Робин? — попита нерешително Пен.

— Да, болестта на Робин е една от причините. Но не искам да говоря за това, преди с лорд Хю да сме обмислили всичко… преди да сме изяснили нещата.

— Той ще дойде следобед — повтори Пен.

— Много добре — кимна Гуинивър. — Тогава ще разчистим всички недоразумения. А сега ме оставете да стана. Вече сигурно е обед.

— Има задушен заек, убит от Грийни рано тази сутрин, и рибен пудинг, така ни каза мистрес Уули — съобщи тържествено Пипа и скочи от леглото. — А за десерт ябълкова торта. — Въпросът за отношенията между майка й лорд Хю беше забравен.

— Какво ще облечеш, мамо? — попита Пен и отвори шкафа.

— О, все ми е едно, Пен. Най-добре сива коприна.

— Не искам да носиш сиво — възрази Пен. — По-добре облечи това. — Тя извади рокля от турскосиня коприна на цветя с подплата от тежка тафта. Широката дантелена яка падаше до раменете, ръкавите също бяха обточени с дантела.

— Защо избра нея? — попита учудено Гуинивър. Тази роба беше подходяща само за празнични случаи.

Пен премълча, но сестра й веднага даде искания отговор:

— Защото тази сутрин лорд Хю изглеждаше много елегантен. Носеше смарагдовозелен жакет, а клинът и наметката бяха на златни ивици. И ти трябва да бъдеш красиво облечена като него!

— Разбирам — промърмори Гуинивър. — Въпреки това ще облека сивата си рокля. Тя е достатъчно добра за пансиона на Мурфийлдс.

Пен я погледна разочаровано, но не каза нищо.

 

Хю се появи чак вечерта. Прекара целия следобед в книжарниците на Чийпсайд и най-после намери, каквото търсеше. Красиво илюстрирано томче с писмата на Тъли, подвързано с най-фина италианска кожа, с тънка копринена хартия и позлатени букви. Подвързията беше със седефена украса. Книгата беше красива, но и с ценно съдържание, а Гуинивър умееше да цени и двата аспекта.

Книжарят прибра книгата в кожена торбичка и Хю я скри под наметката си, за да не се намокри. Когато потегли към Моорфийлдс, вече се здрачаваше. Дъждът беше престанал, но навън все още беше студено и влажно.

През затворените капаци на пансиона проникваше светлина, от комините се издигаше дим. Хю веднага разбра, че този път къщата му казваше добре дошъл и слугите нямаше да затворят вратата под носа му.

Той върза коня си и почука.

Кроудър отвори веднага.

— Заповядайте, милорд! — Той се поклони и задържа вратата. Хю влезе в осветения коридор. В задната част имаше стълба към втория етаж. Вдясно се открехна врата и той видя за миг любопитното личице на Пипа, което изчезна също така бързо и вратата се захлопна. Въпреки нервността си Хю се усмихна. Кроудър пое мократа му наметка.

— Стаята на милейди се намира зад двойната врата в горния край на стълбата, милорд — съобщи той.

Хю кимна и изкачи стъпалата с лудо биещо сърце. Кръвта пулсираше в слепоочията му, ушите му бучаха. Беше изпитал подобно вълнение само веднъж в живота си — в деня, когато трепереше за живота на Робин и страхът заплашваше да го надвие. Нито преди, нито сега имаше думи за онова, което беше заложено на карта.

Спря за миг пред двойната врата и се ослуша. Отдолу се провиждаше светлина. Успокояваща златна ивица.

Хю не почука. Гуинивър беше предупредена за идването му. Тихо повдигна резето и отвори.

Гуинивър седеше пред огъня, стъпалата й в домашни обувки почиваха върху перваза на камината. Когато Хю влезе и затвори вратата след себе си, тя се надигна. Ръцете й се раздвижиха едва забележимо и прихванаха полите на сивата рокля.

— Гуинивър! — Той огледа помещението, завладяно от присъствието й. Ароматът й, диханието й насищаха въздуха. Той я обичаше, както никога не беше обичал жена. Обичаше я с всеобхватната сила, която никога не би признал преди реалната опасност да я загуби.

А сега, пред лицето на злото, което й беше причинил, трябваше да намери думи, с които да я убеди в тази любов.

Гуинивър не се помръдваше, не проговаряше. Той беше длъжен да започне. Но както винаги, сърцето й се разтуптя от близостта му. Той се беше отнесъл жестоко с нея, но тя продължаваше да го обича.

— Гуинивър — повтори тихо Хю. Видя как сиянието на огъня възпламени бузите й, погледна в дълбините на очите й и видя бурята от чувства, която бушуваше в сърцето й.

Остави кожената торбичка с подаръка си на масичката до вратата. Не искаше тя да помисли, че е дошъл да купи прошката й. По-късно щеше да й даде книгата. По-късно, когато…

Хю прекоси бързо помещението и взе ръцете й, студени като лед.

— Не знам как да измоля прошката ти — започна той и поднесе ръцете й към устните си, за да ги стопли с дъха си. — Как можах да повярвам, че ти си…

Той помълча малко и добави с безкрайна болка:

— Не очаквам да ми простиш. Знам, че не можеш. — Думите излизаха с мъка от устата му.

Гуинивър го погледна и видя в очите му искрено разкаяние и отчаяно желание да чуе благоприятен отговор.

— Аз приех Робин като собствено дете — проговори най-сетне тя. Въпреки спокойния й тон в тези думи се съдържаше обвинение и обида.

— Знам, знам — прошепна съкрушено той и пусна ръцете й. — Винаги съм го знаел. Няма извинение за думите и делата ми.

Той пое дълбоко дъх и зарови пръсти в косата си.

— Не мога да повярвам, че съм бил толкова сляп! Та аз познавам Томас Кромуел и мръсните му интриги! Планът му беше толкова прост, толкова елементарен, че веднага трябваше да се досетя. А аз се хванах като последен глупак…

— Ти се вкопчи в подозренията си… не, в убеждението… което в крайна сметка направи мръсния план на Кромуел възможен — отговори беззвучно тя и отново се отпусна на стола пред камината.

Той не посмя да я погледне. Мина известно време, преди да заговори отново.

— Ти ли уби Стивън Малори?

Гуинивър прибра ръце в скута си и отговори, без да трепне:

— Не мисля. Признавам, че желаех смъртта му. Той беше груб с мен и се опитваше да бие децата ми. Онази вечер се нахвърли върху мен. Прозорецът беше отворен. Аз протегнах крак, той се спъна и падна навън.

Тя го погледна, готова да отиде докрай.

— Съзнателно ли съм причинила смъртта му? Не знам и никога няма да узная! — Стана от мястото си и заключи все така спокойно: — Дали съм убила Стивън Малори? Не мога да ти дам отговор на този въпрос, Хю.

— Защо не ми каза това по-рано? Усмивката й беше тъжна.

— Защото не можех да разчитам, че ще проявиш разбиране към тази двойственост. Ти си прям човек, говориш без заобикалки и се гордееш с това свое качество. Нямаш усет към междинното, към онова, което не е просто и ясно. — Тя сведе глава към ръцете си. — Според теб аз бях виновна. Ако ти бях разказала всичко, щях само да потвърдя подозренията ти.

— Сам ли трябва да нося тази вина? — попита той. — В интимността на любовта между нас цареше доверие. Не можа ли да ми кажеш истината, докато се любехме?

— Може би, но не смеех да рискувам. Живота си… бъдещето на децата си. Всички щяха да пострадат. А после ти спаси мен и децата ми… с фалшива клетва. Виж какво стана накрая! Как бих могла да бъда сигурна в теб?

— Аз те обичам — отговори просто той и отново улови ръцете й. — И те моля да ми простиш ужасната грешка. — Очите му задържаха погледа й, но той не направи опит да я привлече към себе си, докато чакаше отговора й.

— Много е трудно да ти се доверя — отговори тихо Гуинивър. — Времето, в което живеем… това място… този град… — Тя издърпа едната си ръка и направи широк жест, за да изрази отвращението си. — Навсякъде дебнат убийство и предателство.

— Прощаваш ли ми?

— Аз те обичам — отговори само тя.

— Прощаваш ли ми?

Тя склони глава.

— Как бих могла да те отблъсна? И аз не ти се доверих докрай. — Тя се притисна до гърдите му и опря лице в гърлото му, за да се наслади на прегръдката. Любовта имаше дарбата да премахне болката и отчаянието. Само тя имаше значение. Щяха да си простят един на друг — и скоро да забравят.

Той я държеше здраво, вдъхваше дълбоко аромата й и не смееше да повярва, че тя се бе върнала при него. След малко тя взе ръцете му и ги сложи върху корема си.

— Запознайте се с детето си, милорд!

Хю я погледна смаяно и недоверчиво.

— Ти си бременна?

— Това е почти сигурно.

Той помилва корема й с треперещи пръсти.

— И щеше да изчезнеш от живота ми, без да ми кажеш за детето ни?

— Не. Не бих могла да ти причиня това.

— Затова ли остана близо до Лондон? — В погледа му имаше страх и съмнение.

— Ако не те обичах и ако не знаех какво означава да бъда обичана от теб, никога нямаше да се върна при теб, даже заради детето.

Той отново я притегли към себе си и завладя устата й.

— Обичам те толкова силно, че чак ме е страх.

— Тогава да започнем заедно новия си живот — засмя се тя. — А сега ме прегърнете, лорд Хю, като че се срещаме за първи път!