Джейн Фийдър
Целувката на черната вдовица (27)

26.

Тайлър съвестно изпълни нареждането да раздвижва жребеца на всеки час. Вече му беше ясно, че момчето е било отнесено в къщурката, където бе влязъл лорд Хю. Ако наистина бе така, той щеше да се справи бързо. Според плана му двете жертви трябваше да умрат още преди разсъмване. При последната си обиколка с конете той се задържа по-дълго в тясната уличка, от двете страни на която се издигаха високите каменни зидове на две големи имения. В мръсното и вонящо пространство почти не влизаше слънце и конят на лорд Хю, който не понасяше вонята, изцвили тревожно и нервно затропа с копита.

— Спокойно, спокойно — промърмори Тайлър и помилва копринената конска грива. Наведе се под животното, пъхна един пръст под ремъка на седлото и го отмести от издутия конски корем, търсейки идеалното място, където можеше да го пререже с бърз, енергичен замах, без да уплаши коня. Трябваше да го направи, без да гледа, тъй като щеше да довърши делото си едва след като лорд Хю възседне жребеца си. Ако го направеше сега, седлото щеше да се размести още при възсядането.

Първоначалното му намерение беше всеки ден да прави по една резка в кожата, докато накрая ремъкът поддадеше и се скъсаше — за предпочитане без свидетели наблизо. Щом лорд Хю паднеше от седлото, наемниците на Тайлър щяха бързо да го довършат, без да падне подозрение върху незаменимия слуга. За съжаление лорд Хю беше забелязал първата тънка резка. Тайлър не обичаше прибързаните акции, защото знаеше от опит, че в бързината често се правят грешки, но в този случай не можеше да си позволи забавяне.

Той се изправи отново и помилва успокоително шията на коня. След това извади от джоба си камъче с допълнително заострени ръбове. Наведе се и вдигна левия крак на коня. Бързо пъхна камъчето под подковата, за да се впие в мекото месо, и побърза да успокои разтревоженото животно.

— Хайде, момко, да вървим — подкани го той и стегна юздите. — Я да видим как ще се чувстваш сега. — Той бързо изведе двете животни от тясната уличка.

След като ги завърза отново пред „Бул“, той се запъти към уличката, където беше изчезнал лордът. Спря на ъгъла в мрака на един вход и огледа внимателно старата къщурка. Без стълбище, без прозорци към улицата. Нисък сламен покрив, мъничка градинка отпред с билки и зеленчуци, ябълково дърво. Тясна входна врата, от двете й страни по един прозорец със затворени капаци. От единствения комин се виеше дим. Къщата отдясно беше залепена за нея, отляво обаче имаше тесен проход. Зад къщата сигурно имаше курник с пилета. Сякаш за да потвърди думите му, прозвуча кукуригане на петел.

Най-добре беше да влезе отпред. Щеше да измисли нещо, за да отклони вниманието на обитателите и да ги накара да отворят вратата, зад която дебнеше убиецът. Тайлър опипа желязото в джоба си. Смъртоносно оръжие, което щеше безшумно да убие човека, дошъл да отвори вратата. Никой нямаше да го забележи. Щеше да набута безжизненото тяло вътре и да довърши момчето, което, макар и в по-добро състояние, все още беше слабо от поетата отрова. Щеше да свърши всичко много бързо и безшумно. След това щеше да излезе отзад. Макар че беше доста прибързано за неговия вкус, начинанието обещаваше да се увенчае с успех.

Тайлър се усмихна самодоволно, откъсна лист бръшлян от оградата на съседния имот, разтърка го между пръстите си и вдъхна дълбоко аромата му.

Къщната врата се отвори и на прага застана лорд Хю. Преди да поеме по пътеката, той се обърна и размени няколко думи с някого във вътрешността на къщата.

Тайлър хукна обратно към кръчмата. Едва успя да се настани на пейката и да протегне крака, когато иззад ъгъла се появи господарят му. Придал си равнодушно изражение, мнимият слуга размишляваше усилено. Само след пет минути езда камъчето в копитото на коня щеше да му причини силни болки. След пет минути щяха да са в подножието на хълма. По това време улиците гъмжаха от хора, пазарите се разтуряха, кръчмите започваха да се пълнят с шумни и жадни посетители, най-вече гребци от реката. Много скоро градските порти щяха да се затворят и да прозвучи сигналът за вечеря. Никой нямаше да обърне внимание на коня, който щеше да се изправи на задните си крака в тъмната уличка и да хвърли ездача от гърба си.

Лорд Хю махна на слугата си и Тайлър скочи. Походката и позата му издават облекчение, каза си предателят, момчето явно е по-добре.

Без да се бави, той отвърза конете.

— Всичко наред ли е, милорд?

Погледът, с който го удостои лордът, беше дистанциран, съсредоточен и потвърди предположението му.

— Всичко наред ли е, милорд? — повтори с леко колебание той. Хю кимна сериозно.

— Да — отговори рязко той. — Да вървим, че става късно. — И се метна на седлото с едно-единствено гъвкаво движение.

— Един момент, сър! — Тайлър се наведе към стремето, скрил ножа в дланта си. — Ремъкът се е извъртял.

Хю извади крака си от стремето и Тайлър го дръпна назад. Вниманието на лорда беше другаде и той изобщо не забеляза какво се вършеше. Сега трябваше да се прибере вкъщи, макар че домът му беше последното място, където би искал да бъде.

Препуснаха надолу по хълма Лудгейт. Хю беше потънал в мислите си. Робин беше по-добре. Инстинктът му подсказваше, че синът му ще оцелее. Изтръгнат от отровната атмосфера на къщата в Холборн, той видимо се подобряваше. Сега пред баща му стоеше друга дилема. С брака му беше свършено. Докато Гуинивър живееше в къщата му, той нямаше да посмее да доведе Робин. Макар все още да нямаше убедително доказателство за участието й в отравянето на сина му, той вече не се нуждаеше от доказателства. Никой освен нея нямаше мотив да убие Робин. Миналото й и обстоятелствата говореха против нея. Значи той трябваше да се отърве от жена си. Но как?

Може би да я издаде на лорд-пазителя на печата? Кромуел щеше да се зарадва и бързо да вземе нещата в своя ръце. Щеше да я екзекутира, но и да обяви брачните договори за невалидни. Още от самото начало намерението му беше да си присвои имуществото на богатата вдовица. Хю щеше да получи възнаграждение, което щеше да бъде от полза за Робин, но нямаше да подобри собственото му положение.

Да поискаш смъртта на едно невинно дете — за него това беше толкова отвратително, че можеше да изпитва само погнуса към жената, за която се беше оженил. Но той не искаше главата й, защото смъртта й нямаше да му донесе нищо, освен това мисълта да направи момиченцата й сираци му беше непоносима. Не, той щеше да свърши необходимото сам и да се погрижи жена му никога вече да не причинява зло на близките си хора. Щеше да я затвори в Дербишайър. Оттам тя не беше в състояние да вреди на него и сина му. Щеше да я затвори в дома й в Малори Хол и да постави охрана от свои хора. Отсега нататък тя щеше да живее практически като пленница.

Какво друго би могъл да стори?

Когато конят му се подхлъзна по покрития с нечистотии калдъръм, той стегна юздите по-грубо, отколкото беше свикнало животното, и то изцвили тревожно. Хю продължаваше да се взира мрачно пред себе си, без да забелязва гъстата навалица наоколо.

— В тази посока ще се отървем от тълпата, милорд. Мазният глас на Тайлър го изтръгна от мислите му.

— Какво? — Той последва посоката, която му бе посочил слугата и видя тясна уличка отляво. — Ах, да! Проклетите тълпи! — Обърна коня си, изведе го от навалицата и го насочи към уличката.

Тайлър го последва с понито си. Конят на Хю отново изцвили тревожно и вдигна задния си крак. В този момент Тайлър го удари с все сила по задницата с камшика си, животното се стресна и се вдигна на задните си крака. Разрязаният ремък се скъса, седлото се измести настрана. Хю падна на земята, единият му крак беше все още в стремето. Конят се втурна напред на три крака и предното му копито мина на сантиметри от главата на господаря му.

Хю се претърколи настрана, освободи стъпалото си от стремето и повлече след себе си седлото. Нараненото и раздразнено животно удари с предните си крака по мръсната земя и стъпи право върху протегнатата ръка на Хю.

Лордът изрева от болка. В същия момент Тайлър скочи от понито си, стиснал в едната си ръка камшика, а в другата — нож. Той изплющя с камшика по голия гръб на коня, който отново се надигна на задните си крака и обезумял от болка и страх, замята крака на всички страни в тясната уличка.

Хю осъзна, че трябваше по най-бързия начин да скочи на крака и да избяга колкото се може по-далече от обсега на подивелия жребец. Дясната му ръка беше безполезна. Той направи кълбо във въздуха, после се сви и изведнъж се стрелна нагоре. Тайлър се хвърли към него с нож, насочен към гърдите му. Ритникът на Хю го улучи в слабините. Убиецът изпищя, но продължи нападението си. Острието блесна и закачи Хю, който в последния момент успя да се отдръпне, само за рамото.

Лордът нямаше възможност да извади меча си от ножницата, която висеше отляво на колана му. Дясната му ръка беше ранена, а мечът беше твърде тежък и труден за употреба с лявата. Когато Тайлър отново го нападна, той изпрати кратка молитва към небето и се скри под корема на коня си. Едното предно копито го улучи леко в рамото, но той все пак успя да се промъкне и сега побеснелият кон беше между него и Тайлър.

Хю се метна на голия гръб на коня, обърна го сръчно и го насочи право срещу Тайлър. Предателят падна под копитата на обезумялото животно, надавайки ужасяващи викове, и то го стъпка безмилостно, с разширени от дива омраза ноздри, оголени зъби и пяна по муцуната. Хю не направи опит да го спре.

Полудял от болката в копитото си, жребецът отново и отново се надигаше на задните си крака, но Хю все пак успя да го изведе до края на уличката, оставяйки изтерзаното тяло на врага си в калта и нечистотиите. Стигнаха до площада, който беше пълен с хора. Около кладенеца стояха десетки мършави деца в окъсани дрешки, с дървени кофи в ръце. Нито едно не се учуди на появата на ранения мъж върху запенен кон.

Хю стегна юздите и се наведе към главата на животното, започна да го милва и да му говори успокоително. Но посмя да слезе едва след като жребецът се успокои напълно. Продължавайки да го успокоява с нежни думи, той прегледа подковите му и намери острото камъче. Опря копитото на вдигнатото си коляно, задържа го внимателно с ранената си ръка и с върха на камата си извади камъчето от зачервената, възпалена плът. След това хвана юздите със здравата си ръка и поведе куцащия кон към дома си.

Тайлър! Ето го доказателството! Гуинивър беше назначила Тайлър на работа в къщата му. Гуинивър и Кроудър… Тайлър се беше качил на горния етаж и беше напръскал стаята на Робин с отрова… Тайлър беше напълнил лампата с масло… Тайлър се бе погрижил за коня му…

В сърцето му нахлу неудържим гняв. Той откъсна раздрания си ръкав, за да погледне раната в рамото си. Тя беше дълга, но повърхностна и кръвта вече засъхваше, но ножът вероятно е бил отровен. Тайлър сигурно беше взел тази предохранителна мярка. Дясната му ръка пулсираше от болка. Той стисна здраво зъби и опипа раненото място със здравата си ръка. Кожата беше зачервена и подута, но май нямаше нищо счупено. Само дето болката беше толкова силна, че му се гадеше и по челото му избиваше пот. Болеше го и рамото, където го бе улучило копитото.

Гневът му непрекъснато нарастваше и накрая прогони изцяло трезвото размишление. Той я обичаше, а тя го омагьоса, разпростря мрежите си върху него и го улови като нещастен паяк. А след това се опита да го унищожи, както бе унищожила и другите си мъже, които също като него се бяха оплели в копринените й мрежи.

Хю измина пътя до дома си в мъгла от гняв и отчаяние. Отведе коня в обора и нареди на уплашените ратаи да лекуват копитото с хладни компреси. След това влезе в къщата.

Гуинивър беше в кухнята и говореше с Кроудър, когато Хю се появи откъм обора. Като го видя, лицето й побеля.

— Какво се е случило, за бога? Нещо с Робин ли?

— Ела с мен — изръмжа той, без да движи устните си. Сграбчи китката й и тя видя раната на рамото му. Погледът й се плъзна към подутата длан на дясната ръка, скрита в отвора на жакета му.

— Всемогъщи боже! Какво се е случило, Хю? — пошепна ужасено тя, обзета от мрачно предчувствие.

— Ела с мен — повтори със същия тон той и буквално я повлече след себе си.

Тя го последва мълчаливо по задната стълба, докато се озоваха в общата си спалня. Там той я пусна, като че ръката й беше отвратителна змия, и отиде в другия край на помещението.

— Нещо с Робин ли? — повтори с пресекващ глас тя. В гърлото й бе заседнала буца.

— Преди да махна Робин оттук, той е бил отровен — изфуча насреща й Хю. — От твоя наемник!

Гуинивър поклати глава като замаяна.

— Не… не, какво говориш? Какъв наемник?

— Тайлър! — процеди през зъби той. — Тайлър! Ти го назначи в дома ми, ти доведе убиеца при сина ми! Ти нае мъжа, който за малко не ме уби!

— Тайлър? — Гуинивър продължи да клати глава като автомат. В широко отворените й очи се четяха страх и объркване. — Не разбирам за какво говориш, Хю.

Той направи крачка назад и тя се сви като ударена под дивия гняв в погледа му.

— Спестете си лъжите, мадам! Познавам ви. Най-после познавам истинското ви лице. Робин ще оцелее, аз също. — Той се обърна, грабна една свещ и я запали от една цепеница в камината. След това взе бутилката от нощната масичка, извади тапата със зъби и изля съдържанието върху раната на рамото си.

— Вземи това и обгори раната! — Той й подаде горящата свещ. — Имам основание да предполагам, че камата на съучастника ти е била отровна. Изгори раната! — И пъхна мократа си ръка пред лицето й.

— Хю, престани! — извика отчаяно тя. — Ти не си на себе си!

— По дяволите, прави, каквото ти казвам! Знам кой съм, знам и ти каква си. Веднага изгори раната!

Гуинивър взе свещта и кимна примирено. Той беше полудял. Трябваше да се подчини.

— Първо трябва да я почистя — осмели се да възрази тя.

— Не, в никакъв случай! Изгори раната! Сега, веднага!

— Добре, ще го направя. Сложи ръка на масата.

Той го направи и тя поднесе пламъка към раната, прокара го по цялата й дължина. Когато алкохолът се запали и косъмчетата по кожата му пламнаха, помещението се изпълни с миризма на обгорена плът. Лицето му позеленя, брадичката му се разкриви, а устата толкова се сгърчи, че почти изчезна. Ръката му обаче остана неподвижна. Гуинивър вършеше работата си, без да го погледне и без да се плаши от делото си. Решена да отиде докрай, тя изчака, докато синьото пламъче на алкохола угасна и останаха само черни ръбове.

— Ето — прошепна най-после тя. — Доволен ли си сега?

Ноздрите му трепереха, вените на слепоочията му пулсираха, кожата около устата му беше побеляла. Той взе чиста ленена кърпа от масата за миене, уви я около изгорената ръка и се опита да я върже със зъби и с помощта на смачканата си ръка.

Гуинивър не направи опит да му помогне. Не смееше да се доближи до него.

— Какво стана с ръката ти? — Тя искаше да не показва страха си, искаше да говори спокойно и овладяно, да го успокои по някакъв начин. Не искаше да се страхува от този луд непознат.

Хю я удостои с поглед, изпълнен с дълбока омраза, и не отговори.

Тя преглътна и пое дълбоко въздух.

— Позволи ми да намажа раната с мехлем и да я превържа.

— Никога вече няма да се доближиш до мен! — изсъска той. — Никога вече!

Тя го погледна с безкрайна тъга. Той беше обезумял. Заговори му бавно и ясно, изброи фактите, за да изключи всяка заблуда.

— Ти вярваш, че съм се опитала да отровя Робин? Ти вярваш, че Тайлър те е нападнал по моя заповед, за да те убие? — Той трябваше да разбере колко абсурдни бяха обвиненията му. Чувайки ясните, кратки формулировки, той трябваше да проумее, че това не може да е истина. Да осъзнае, че отчаянието и страхът за живота на сина му бяха замъглили разума му.

Той я погледна със същата дълбока омраза.

— Откакто имах глупостта да се оженя за теб, станаха три покушения върху живота ми!

Обзе я отчаяние. Как да го убеди? Какви думи да избере?

— Но аз те обичам, Хю! — Гласът й трепереше.

Той вдигна ръце, сякаш искаше да се предпази от нея, да я задържи далече от себе си.

— Ти лъжеш! Но бог ми е свидетел, че аз наистина те обичах! А сега се махни от живота ми! Не искам да те видя никога вече. Утре ще потеглиш за Дербишайър!

Гуинивър се олюля. Изправена пред това брутално обвинение, пред дивата увереност в погледа му, тя разбра, че той никога не беше вярвал в невинността й. Беше допуснал любовта — или плътската страст, каквото и да беше, да подкопаят увереността му, че тя е виновна за смъртта на Стивън.

Гуинивър направи последен опит, макар да знаеше, че е безполезно. Колкото можеше по-спокойно, тя обясни:

— Ти каза, че за такова пътуване е вече много късно. — Ръката й неволно се вдигна към гърлото. Светът й бе рухнал. Мъжът, когото обичаше, се беше превърнал в зъл, ослепял от гняв непознат. Тя знаеше още от самото начало, че той притежаваше корава, непоколебима страна от характера си, но никога не беше очаквала подобно поведение.

— Въпреки това ще тръгнете още утре. Дъщерите ти ще яздят на възглавници зад моите хора, за да не спирате толкова често. При бърза езда ще стигнете до целта още в началото на декември, преди първия сняг. Този път няма да имаш каруци с луксозни вещи. Слугите ти ще спазват темпото, което ще налагат моите хора. Ескортът, който ще ти дам, ще остане в Малори Хол да те пази.

— Значи ще бъда затворница? — попита тя и лицето й пребледня още повече.

— Да, правилно си схванала — отвърна студено той. — Няма да напускаш Малори Хол без мое съгласие.

— А децата ми? — Без да съзнава какво прави, тя сложи ръка на корема си. — И те ли ще са затворници?

— Щом тръгват с теб, значи са длъжни да спазват условията, които са ти наложени. Ако искаш да им спестиш затворничеството или опасностите и мъките на пътуването, можеш да ги оставиш при мен. Бъди уверена, че няма да ги карам да плащат за греховете на майка си.

Гуинивър се обърна към прозореца. Не искаше Хю да види дивия ужас в очите й. Вече не можеше да каже нищо, не можеше да стори нищо. Хю я бе осъдил и проклел. Но даже да успееше да го убеди в невинността си, тя не искаше да живее повече с мъж, който я смяташе способна да извърши такива ужасни дела.

— Моите деца тръгват с мен — отговори тя и добави едва чуто:

— Всички мои деца.

Застанала с гръб към него, тя беше изправена и грациозна както винаги, с гордо вдигната глава, опънати рамене, скръстила ръце пред гърдите си. Тази грация, тази елегантност и красота… само жалка обвивка! — помисли с безсилна ярост той. Прекрасна обвивка, която умело криеше безсрамна алчност и празна душа!

— Да бъдеш готова за тръгване на разсъмване — заповяда рязко той. — Когато се върна, не искам да те заваря в къщата си. — Той излезе от спалнята и затръшна вратата зад гърба си.

Несъзнателно поглаждайки корема си, Гуинивър остана неподвижна насред помещението. Откакто в живота й беше влязъл Хю дьо Босер, тя бе изпитала отчаяние; сега обаче съзнаваше, че не е знаела какво означава истинско отчаяние. В нея зееше черна пропаст. В момента не беше в състояние да чувства или да върши нещо. Беше изоставена, без надежда, без бъдеще.

Гуинивър не знаеше колко време бе стояла така, не забеляза и как сенките се удължиха и потъмняха. Накрая чу звънките, загрижени гласчета на децата пред вратата. Те я викаха, чукаха и тя дойде в съзнание. Потребностите на децата отново й вдъхнаха сила. Трябваше да се погрижи за тях, както винаги беше правила.

Отиде до вратата и отвори.

— Чукаме от цяла вечност, мамо — оплака се веднага Пипа. — Не ни ли чуваш?

— Не, мила, съжалявам, но се бях замислила — отговори тя и леко дръпна плитката на немирната си дъщеря. — Налага се да напуснем тази къща, и то бързо. Би ли отишла да кажеш на Тили и Кроудър, че трябва да дойдат при мен?

— Но защо трябва да се махнем оттук, мамо? — попита недоволно Пипа. — Нали щяхме да останем до Коледа и Празника на тримата крале?

— Заради Робин ли? — попита Пен и в лешниковите й очи блесна тревога.

— Отчасти — отговори уморено майката. — Лорд Хю и аз постигнахме съгласие, че най-доброто за нас е да се махнем от тази къща, за да не се заразите и вие. Напускаме къщата, защото съществува вероятност въздухът да е отровен.

— Това е нещо като чумата, нали? — попита Пипа с разширени от любопитство очи.

— Няма нищо общо с чумата — отговори сериозно Гуинивър.

— Робин е вече по-добре, но преди да знаем от какво е бил болен, не мога да рискувам да ви оставя тук. Затова ще отидем в друго жилище.

— Ще ида да кажа на Кроудър — извика възбудено Пипа. — Той ще се зарадва. Чух как каза на Грийни, че му е дяволски трудно да работи с мастър Милтън. А пък Грийни му отговори, че напълно го разбира. Пен да доведе Тили! — С тези думи тя се втурна към вратата.

— Какво ще правим сега, мамо? — попита голямото момиче и в очите му блесна загриженост. — Наистина ли Робин е по-добре?

— Да, мила, Робин ще оздравее и всичко ще бъде наред.

— А лорд Хю ще дойде ли с нас? — продължи с въпросите Пен.

— Не — отговори майката. — Ще остане с Робин.

— Но ти си му жена. Трябва да бъдеш до него, да го подкрепяш.

— При тези необикновени обстоятелства съм длъжна да се погрижа първо за вас — обясни търпеливо Гуинивър. — Хайде, иди да доведеш Тили. Трябва да решим какъв багаж да вземем. Няма да носим тежки неща, защото ще пътуваме бързо.

Пен се поколеба и погледна майка си, но не посмя да зададе въпроса, който очевидно я измъчваше.

— Иди да доведеш Тили — повтори спокойно Гуинивър. Лицето на момичето не се разведри, но то кимна послушно и излезе. Гуинивър пристъпи към тоалетната масичка, където стояха ковчежето й със скъпоценности и дръвчето за накити. Вече беше способна да разсъждава трезво. В никакъв случай нямаше да се подчини на волята на обезумелия си мъж и да заживее доброволно като изгнаница. Щеше да напусне Хю, но нямаше да изложи себе си и децата си на мъките на пътуването до Дербишайър, както й беше заповядал той. Децата никога нямаше да разберат подбудите й.

Трябваха й пари, за да живее. Вече не можеше да разполага с доходите от имотите си, но имаше скъпоценностите си, а те струваха цяло състояние. Кроудър щеше да продаде или да заложи бисерите й. Освен това имаше парите, които беше взела за пътуването до Лондон. Тя стисна здраво зъби. Съпругата на лорд дьо Босер съвсем не беше без средства, каквото и да си въобразяваше той. Макар че беше унищожил щастието и душата й, той не беше в състояние да прекърши волята й, нито да й отнеме независимостта.

— Какво чувам, миличка? — попита възбудено Тили, която влезе шумно в стаята. — Пен каза, че трябва да заминем.

На прага застана мрачният Кроудър. Пипа мина покрай него и се спусна към майка си.

— Да, след около час. Разбира се, ако успеем да се приготвим. — Гуинивър се обърна и вдигна сапфирената си огърлица. Видя Пипа и продължи по-рязко, отколкото й се искаше: — Пипа, не съм те молила да се върнеш с мастър Кроудър. Върви в стаята си и събери дрехите, които ще вземеш за пътуването.

— Исках само да науча къде отиваме.

— Ще ти кажа, когато му дойде времето! — Този тон не търпеше противоречия и Пипа се оттегли обидено.

Гуинивър се опита да се усмихне, но устните й трепереха силно, а очите и бяха пълни със сълзи.

— Какво става, сърчицето ми? Какво се е случило? — Тили се втурна към нея и я прегърна. — Кажи всичко на своята Тили. — Тя я потупа по гърба, както беше правила още когато Гуинивър беше дете. Кроудър остана на прага, но докато слушаше разказа на Гуинивър, лицето му все повече помрачняваше. Тя изля мъката си пред хората, които бяха най-близките й приятели, които й служеха вярно и сега бяха на нейна страна и я защитаваха.

— Мили боже, как може да твърди такива глупости! — извика възмутено Тили. — Сега ще ида да се разправям с него. Само почакай!

Гуинивър изтри сълзите си и поклати глава.

— Не, Тили, няма нужда. Ние си отиваме — доброволно! — Тя се обърна към гневния Кроудър: — Засега ще останем в Лондон. Имам нужда от време, за да реша как да се справим със ситуацията. Ще намериш ли подходящо убежище? Няколко стаи в пансион или частен дом?

— Не можеш да отседнеш в някой хан! — извика Тили и ужасено вдигна ръце. — Не и с момичетата! Не знаеш ли какво се върши на такива места? А Пипа е способна на всичко.

— Мисля, че мога да уредя нещата, мистрес Тили — прекъсна я спокойно Кроудър. — Сестрата на готвача има пансион в Мурфийлдс, спокойно и приятно място извън града. Той ме увери, че дамата е уважавана и отговорна личност. Наскоро ми се оплака, че е загубила наемателите си и сега не знае как ще изкара зимата.

— Там ще има ли място за всички ни?

— Мисля, че да, милейди. Да отида ли да се погрижа?

— Да, бъдете така добър. Искам да тръгнем най-късно след два часа. Ще вземем само най-необходимото, дрехи и спално бельо. Щом си изясня как ще живея по-нататък, ще си устроим свое домакинство. — Тя се сети за книгите си, но побърза да прогони тази мисъл. Сега нямаше време да ги опакова. Извади от ковчежето си кожена кесия и я подаде на Кроудър. — Ще наемем квартирата за един месец. В момента не мога да правя дългосрочни планове.

— Да, мадам. — Той пъхна кесията в джоба на палтото си. — Ще се върна след час. — Докато бързаше навън, от всяка бръчица на мършавото му лице се излъчваше възмущение.

— Всемогъщи боже! — извика Тили, щом останаха сами. — Какво нещастие! Бедното ми момиче! — Тя отново прегърна питомката си. — Готова съм да му изтръгна черното сърце. Да мисли такива неща за моята Гуинивър!

Младата жена се остави в ръцете на старата си бавачка. В тази ситуация само Тили можеше да я утеши, да й вдъхне смелост. Тази смесица от отчаяние и гняв й беше непоносима. Тя будеше у нея желанието да изличи всеки спомен за Хю — макар че сърцето й копнееше за любовта му, за усмивката и нежността му, за пламтящата му страст.

Как щеше да живее без него?

Но не можеше да живее и с него. Трябваше да се погрижи за себе си и за близките си — както беше правила винаги досега. Нямаше да се крие от него, нямаше да запази в тайна изчезването си, нямаше да покаже, че се страхува от него. Като неин съпруг той имаше право да се противопостави на независимостта й; но щеше да му се наложи да използва насилие, за да й я отнеме — а Гуинивър много добре знаеше, че Хю няма да го направи. Или поне си въобразяваше, че знае. Преди днешния ден щеше да бъде сигурна в това. Но днес го опозна от другата му страна, която срути досегашните й убеждения. Ала сега не беше време за такива размишления. Първо трябваше да се махне оттук.

— Няма нищо, Тили — отговори окуражително тя. — Стига сме плакали. Имаме много работа, а и не искам момичетата да разберат какво се е случило. Искам да им спестя мъката…

— От Пен няма да можеш да го криеш още дълго — предрече Тили и започна да изважда дрехите от шкафа. — Това е позор! Още повече в твоето състояние!

— Значи знаеш — прошепна Гуинивър. Това не я учуди. Тили винаги беше осведомена за тези неща.

— Да, естествено — отговори с усмивка Тили. — Ти за каква ме мислиш?

Гуинивър не отговори на този реторичен въпрос, а се зае да разпределя накитите си.