Джейн Фийдър
Целувката на черната вдовица (26)

25.

Малко преди разсъмване нощта беше най-студена. Уили Малфой трепереше с цялото си тяло и непрекъснато се увиваше в наметката си като охлюв, който търси убежище в черупката си. Проклинаше Джак Стедмън, който му беше наложил това наказание. Той сигурно отдавна беше в топлото си легло и се самовъзхваляваше, че бе намерил най-добрия начин да накаже провинилия се Уили — а той нямаше никаква вина, тъй като си беше намерил заместник. Само дето бе пропуснал да уведоми Стедман за замяната.

Потропвайки с крака, той напъха ръцете си в кожени ръкавици още по-дълбоко в джобовете. Дъхът му излизаше на бели облачета в сивия мрак. Вече беше склонен да мисли, че е заслужил наказанието си. Хю дьо Босер, господарят на Джак, не беше от хората, които можеха лесно да бъдат измамени. Той беше военен и предявяваше към подчинените си високи изисквания за послушание и чувство за дълг. А пък лейтенантът му Джак се стремеше да подражава на господаря си и изпълняваше задълженията си с усърдие, което според Уили беше прекалено.

Скърцането на портата го изтръгна от тези мисли. За да остане невидим, той се скри в една ниша в стената. Портата се отвори и на улицата излезе едър, набит мъж. Той се обърна и каза нещо на пазача, при което скръсти ръце пред гърдите си.

Уил го наблюдаваше напрегнато. Когато великанът се обърна, съгледвачът забеляза подрязана брадичка и месесто лице. Палтото му беше яркожълто. Уил беше получил нареждане да следи пъстро облечен мъж. Дебелак с шкембе и брада!

Мъжът се запъти с големи крачки към реката и Уил Малфой го последва на сигурно разстояние. На брега дебелият се качи в очакващата го лодка и се настани на кърмата край пълния с въглени мангал. Лицето му издаваше, че е дълбоко угрижен.

Също като мен, каза си развеселено Уил, сложи два пръста в устата си и даде уговорения сигнал на своята лодка, която чакаше между останалите на кея. Той скочи пъргаво вътре и нареди на двамата гребци да следват първата лодка. Щом се раздвижи, увереността му се възвърна. Нощната му стража се увенчаваше с резултати, а лорд Хю беше много щедър в заплащането на добрите услуги — но и винаги наказваше строго грешките.

 

На следващата сутрин Робин беше още по-зле. Хю стоеше до лекаря край постелята на сина си и с мъка скриваше ужаса си при вида на момчето, което беше в безсъзнание. Дишането му беше слабо, на къси тласъци, кашляше почти непрекъснато, очите му бяха полузатворени, кожата гореща и суха.

Денят беше мрачен, затова в стаята горяха няколко свещи и лампи, докато лекарят вършеше работата си. Робин изобщо не се възпротиви, когато поставиха пиявици по раменете и слабините му.

— Много упорита треска, милорд — промърмори лекарят и извади пресни пиявици от бутилката си, с които замени вече напоилите се с кръв. Дребен, пълен мъж с дълга брада и лош дъх. Дрехите му бяха стари и занемарени, ботушите напукани на няколко места. Медицината не беше доходна професия, освен ако лекарят не беше сполетян от късмета да служи в дома на голям господар.

— Виждам — изфуча Хю, изпитвайки мъчително гадене при вида на тлъстите пиявици по тялото на Робин. — Какво друго можете да сторите за него?

— Ами… мога да му дам една отвара, която вероятно ще помогне — заекна лекарят и посегна към торбата си. — Но ако е лошата треска, сър, или, бог да пази, чумата…

— По дяволите, та той изобщо не се поти! — прекъсна го гневно Хю. — А много по-добре щеше да бъде, ако се беше изпотил! А за чума не сме чували отдавна. Това е невъзможно. През последната седмица момчето почти не е излизало от къщата!

— Значи всички членове на домакинството ви се чувстват добре? — Лекарят се почеса по главата и се намръщи още повече.

— Доколкото знам, да.

— Какво му давате? — прозвуча тихият глас на Гуинивър откъм вратата. Загрижена почти колкото Хю, тя пристъпи до леглото и зададе още един въпрос: — Не мислите ли, че исоп и ехинацея ще помогнат да свалим температурата?

Лекарят отново почеса голата си глава.

— Съмнявам се, мадам. При толкова висока температура можем само да слагаме пиявици и да се молим. — Той замени издутите животинки с нови.

— Мястото ти не е тук — обърна се Хю към Гуинивър. — Нали не искаш ти и момичетата да се заразите?

— Това важи и за теб — отговори спокойно тя. — Искам да се грижа за него, Тили също. Тя има богат опит с различни болести и познава най-добрите билки.

Хю поклати глава.

— Не, не искам никой освен мен да се доближава до него.

— Но защо? — попита разтревожено тя. — Защо не ми позволяваш да приложа познанията си?

Хю отново поклати глава, но не каза нищо. Наведе се към Робин и повдигна клепачите му. Бялото на очите беше оцветено в жълто.

Гуинивър го погледна пронизващо, обърна се и излезе навън. Момичетата я чакаха в коридора.

— Какво става с Робин, мамо? — попита с треперещ глас Пен и посегна към ръката й.

— Още ли страда от пиянството си? — допълни Пипа от другата страна.

— Не, деца, Робин има треска. Лекарят му е сложил пиявици.

— Можем ли да го видим? — настоя Пипа.

— Не. Не знам какво му е, но можете да се заразите.

— Ще си вземем шишенцата с амоняк — не се предаде малката. — Нали те предпазват от треска?

— Не винаги. Хайде, вървете да си учите уроците. Надявам се, че по-късно ще ви разрешат да го посетите, разбира се, ако се чувства по-добре.

Момичетата се запътиха към стаята си, а Гуинивър слезе в залата. Разбираше, че Хю е много изплашен за детето си — но в никакъв случай не можеше да разбере защо той бе отклонил предложението й да се грижи за момчето.

Хю изпрати лекаря до портата, върна се в залата и застана до огъня. Гуинивър остави гергефа си настрана и облегна глава на високото облегало на стола, за да го наблюдава по-добре. Вдигнал единия си крак на перваза, мъжът й се взираше с празен поглед в пламъците.

— Според мен пиявиците бяха излишни — заговори тихо тя. — Обикновено пациентът отслабва още повече от загубата на кръв.

— Ти не си лекар — отговори рязко той. — Може да си много добра в правото и да умееш да водиш домакинството — но не можеш да твърдиш, че си и лекарка. Или се лъжа?

Гуинивър се опита да пренебрегна злобата в думите му и поклати глава.

— Не, не твърдя, че съм лекарка. Но като жена и майка имам опит в грижата за болни.

— Опит да, но с какъв успех? — Погледът му я прониза. — Колко от мъжете си успя да опазиш живи, Гуинивър?

Тя затвори за миг очи.

— Разбирам, че си загрижен за Робин, но това не ти дава право да ме нападаш по този начин.

Той вдигна рамене.

— Само зададох въпрос. И ми се струва напълно логичен. Сигурно си се грижила за съпрузите си, преди накрая да станат жертва на всякакви злополуки.

Нима това подозрение помежду им щеше да трае вечно? Тя кимна примирено и се изправи.

— Отивам да обсъдя някои домакински въпроси с мастър Кроудър.

Хю я проследи с мрачен поглед. Високо вдигната глава, изправен гръб, грациозни движения. Не искаше да й говори по този начин, но думите сами излязоха от устата му. Страхът и недоверието се бяха настанили като червеи в главата му и гризяха упорито доводите на разума. Той изруга полугласно и се запъти към стълбата.

Когато зави по коридора към стаята на Робин, пред него се изпречи със загрижено лице новият слуга на име Тайлър.

— Какво търсиш тук? — попита раздразнено господарят на дома. Кухненските прислужници нямаха работа в частните покои на семейството.

— Мастър Кроудър ми нареди да напълня лампите — отговори мъжът. Погледът му беше сведен, цялото му поведение беше на покорен слуга. Той вдигна кожения мях с масло, който държеше в десницата си. — Затова влизам наред в спатиите, сър.

Хю се намръщи недоумяващо.

— Доколкото си спомням, не мастър Кроудър, а мастър Милтън отговаря за помещенията извън кухнята.

— Да, но мастър Кроудър управлява складовете, сър — отговори тихо мъжът, без да вдига глава. — Той трябва да знае по колко масло се гори на ден.

— Аха! — Хю беше принуден да признае, че обяснението звучеше разумно. Въпреки това не му харесваше на горния етаж да се мотаят непознати слуги. Реши лично да обсъди този въпрос с Кроудър, отпрати Тайлър с кратко кимване и побърза да влезе при Робин.

Вероятно прясно напълнената с масло лампа гореше с намален пламък. Обляно от меката й светлина, момчето лежеше неподвижно. Гуинивър се бе оказала права. Предписаното от лекаря лечение не бе донесло резултати, само го беше отслабило още повече.

Хю удари с юмрук дланта на другата си ръка и се опита да се пребори със страха си. Имаше сигурното усещане, че пламъчето на живота на сина му догаряше пред очите му. Робин се закашля тихо, клепачите му трепнаха, той отвори очи и се вгледа с невиждащ поглед в баща си. Устните му бяха сухи и напукани, кожата сгърчена.

Решението го връхлетя изведнъж. Трябваше да изнесе момчето от тази къща! Тук витаеше зло, въздухът беше отровен. Хю не беше човек, който живееше с фантазии. Не вярваше в проклятия, в зли погледи и магьосническо изкуство. Ала сега се раздвижи като по заповед на неизвестна сила, неподатлива на разума. Някой… нещо искаше да му вземе сина. Затова трябваше незабавно да го отнесе далече оттук.

Той се наведе над Робин, уви го в няколко одеяла и го вдигна на ръце. Момчето беше плашещо леко, почти безтелесно. Хю го притисна до гърдите си и се втурна надолу по стълбата.

Гуинивър отново бе заела мястото си в креслото. Като видя съпруга си да тича към външната врата, скочи уплашено.

— Какво правиш, Хю? Къде носиш Робин? — Тя се втурна към него с протегнати ръце.

— Ще го махна оттук — изпъшка той и се обърна с момчето на ръце. — Тази къща е вредна за него.

Като срещна погледа му, Гуинивър пребледня. В очите му имаше нещо диво, каквото не бе виждала никога досега. И още нещо… нещо невероятно. Обвинение! Тя отпусна ръце.

— Какво искаш да кажеш?

Той не можа да отвори уста, не можа да намери думи, в които да облече обвинението си. Нямаше никакво доказателство, само дълбокото убеждение, че около сина му витаеше зло. А Гуинивър имаше мотив да стори зло на момчето…

— Не съм сигурен какво искам да кажа — процеди през зъби той, обърна й гръб и излезе.

Гуинивър дълго стоя неподвижна с ръка на гърлото си. Не беше възможно той да я обвинява за болестта на сина си. Не беше възможно! Колкото и да се съмняваше в невинността й за смъртта на Стивън, не можеше… дори и в най-страшните си кошмари не можеше да заподозре, че тя би могла да стори нещо на Робин. Тя беше майка. Той нямаше право да мисли по този начин за нея!

Но той го мислеше. Нали бе видяла дивия му поглед.

Стана й лошо, зави й се свят. Избърса челото си и видя капчици пот. Как да живее с човек, който дори само за миг бе повярвал, че тя е способна на толкова ужасно деяние? Как да споделя леглото му, да износи детето му?

Бавно плъзна ръка по роклята си. После безсилно се отпусна в креслото и опря глава на облегалката. Отдавна знаеше, че е заченала, макар че все още нямаше други признаци. Увереността, че в тялото й расте детето на Хю, от няколко дни дебнеше в края на съзнанието й. Не бе проверила това знание, искаше да го остави недокоснато, докато дойдеше абсолютната сигурност. Радостната тайна трябваше да остане само нейна поне още една седмица.

Може би Хю изобщо не мислеше такива страшни неща за нея. Полудял от страх за живота на Робин, той бе произнесъл тези думи от дъното на отчаянието си, без да знае какво казва, в какво я обвинява. Да, сигурно беше така. Веднага щом Робин се оправеше, щяха да изяснят отношенията си.

Гуинивър се помоли от все сърце Робин да оздравее. Да, той трябваше да оздравее. Всичко друго беше немислимо. Но къде бе отнесъл Хю болното момче? Беше лудост да го изнесе навън в това състояние, но тя не можа да му попречи. Отново усети очите му върху себе си. Обвиняващи! Проклинащи!

 

Хю остави купчинка сребърни монети на масата в ниската, слабо осветена стаичка на къщурката от Лудгейт Хил.

— Марта, ето ти пари за лекаря и за аптекаря, за всичко, от което има нужда Робин. — Той огледа отчаяно стаичката и спря очи върху сламеника, където лежеше синът му. — Ще умре ли? — попита с пресекващ глас той.

Старицата, наведена над сламеника, се изправи и изохка, разтривайки гърба си.

— Още не знам, милорд. Не изглежда добре. Но ако в къщата е имало нещо лошо, както твърдите вие, значи сте го донесли навреме — ако иска бог…

Тя се прекръсти.

— Бедното ми детенце! Какво силно хлапе беше, когато го извадих на бял свят. А майка му — светица! Бог да е милостив към душата й. Не извика нито веднъж. Два дни болки и нито звук. Какъв ангел. — Тя се прекръсти отново.

Хю преглътна мъчително. Буцата в гърлото му беше болезнена. Беше близо до сълзите, много по-близо, отколкото след смъртта на Сара, затова се вкопчи в последния остатък от твърдостта си. Марта беше единствената му надежда. Само Робин я познаваше и знаеше, че баща му й плащаше малка пенсия — колкото можеше да отдели, като признание за времето, когато беше работила като камериерка на Сара и акушерка. Никой друг не познаваше тази скромна къщичка, никой нямаше да намери момчето му тук.

Робин отново се закашля, съвсем слабо, но продължително — цяла вечност, както се стори на баща му. По челото на Хю избиха капки пот. Марта забърка нещо в една чаша и отново се наведе над болното момче. Вдигна го и поднесе чашата към устните му.

— Върнете се вкъщи, милорд. Тук не можете да помогнете. Елате довечера, тогава ще видим.

— Не мога да го оставя сам.

— Но аз работя най-добре сама.

Хю се поколеба, после пристъпи към сламеника. Наведе се над Робин, целуна пламтящото му чело и приглади назад сухата коса. Изпитваше безпомощност, непознавано досега отчаяние. В дълбините на съзнанието му витаеше прозрението, че Гуинивър се бе чувствала по същия начин, когато, хваната в мрежата, изплетена от него, не можеше да стори нищо за децата си през последните ужасни месеци.

Но какво значение имаше това, че той изпитваше същото, което беше изпитала тя?

— Идете си вкъщи — повтори тихо Марта. — И се върнете отново, щом падне мрак. Тогава ще знаем повече.

Хю се поколеба още малко, после с безпомощен жест отвори вратата и излезе от къщичката. Възседна коня си, вързан до градинската портичка, и бавно заслиза по полегатия склон.

Конят се движеше несигурно по неравната уличка и когато затегна юздите, Хю усети как седлото му се размести. Спря веднага и скочи на земята. Коланът се беше разхлабил и конят се плашеше. Той го затегна и бавно прокара пръст между ремъка и тялото на коня, за да се убеди, че не го стяга. Усети някаква резка в кожата и се намръщи сърдито. Някой от обора беше забравил да провери ремъците.

Естествено това беше задача на Робин. Синът беше длъжен да се грижи за снаряжението на баща си. В душата му отново нахлу вълна от страх и отчаяние и Хю едва не извика. Възседна отново коня си, стиснал здраво устни, и препусна към Холборн.

Всъщност не искаше да се върне вкъщи, не искаше да види Гуинивър, да седи до нея на масата, да яде хляба и да пие виното й. Не вярваше, че ще успее да премълчи подозрението си. Но трябваше да го направи, трябваше да я наблюдава. Щом искаше смъртта на Робин, значи искаше и неговата.

Хю влезе в задния двор и Тайлър се втурна да поеме юздите.

— Как е момчето, милорд? — попита загрижено той, щом господарят му скочи на земята. — И аз имам син на неговата възраст.

Тайлър беше оседлал коня на Хю и бе държал Робин, докато бащата се настани на седлото. Съчувствието му изглеждаше искрено, особено когато бе подал болното дете в ръцете на бащата.

— Благодаря, вече е в добри ръце — отговори кратко Хю и погледна замислено новия слуга. Тайлър изглеждаше подходящ за домашен прислужник. Работеше еднакво добре в кухнята, оборите и складовете. Беше навсякъде и бързо бе станал незаменим.

— Прегледай ремъка — нареди кратко той. — Преди малко се разхлаби. В кожата има цепнатина.

— Веднага, милорд. Ще се погрижа за жребеца ви и веднага ще се заема с ремъците.

Хю кимна и се запъти към къщата.

Тайлър го проследи с присвити очи. Момчето щеше да се отърве — разбира се, ако лорд Хю не бе закъснял с изнасянето му от къщата. Това бе възможно, дори вероятно. Но той трябваше да бъде сигурен. Засега щеше да съсредоточи усилията си върху бащата.

Когато Хю влезе в къщата през задната врата, към него се приближи Джак Стедмън.

— Само една дума, милорд!

— Какво има, Джак? — Хю свали ръкавиците си.

— Знаете ли, сър, Уил Малфой е изчезнал. Оставих го пред портата на лорд-пазителя на печата, за да следи кой влиза и излиза. Бях му заповядал да стои през цялата нощ, но когато сутринта изпратих хора да го вземат, те не го намерили.

— Оставил си го там цяла нощ, макар да бях решил, че по-нататъшното наблюдение е безсмислено?

— Това беше въпрос на дисциплина, милорд.

— Аха. — Хю никога не поставяше под въпрос авторитета на Джак пред войниците. — Дали си е тръгнал по своя воля?

Джак поклати глава.

— Невъзможно. Той е добър човек, само от време на време проявява ината си. Но гарантирам, че никога не би напуснал поста си.

— Може би е попаднал в сбиване?

— Това е възможно, но не знам… — Джак отново поклати глава. — Той е толкова добър с меча и юмруците, че са необходими поне трима здрави мъже, за да го победят. Претърсихме всички улички наоколо.

— Къде тогава може да е? — Хю разбра, че Джак имаше собствено мнение по въпроса.

— Това е загадка, сър — но ако случайно е забелязал търсения от вас човек, сигурно го е последвал.

Хю го погледна замислено.

— В такъв случай ще се появи отново.

— Да, сър.

— Тогава да изчакаме.

— Да, сър.

Хю го отпрати с кимване и влезе в залата. Обяснението на Джак му се струваше невероятно. Не му се вярваше гостите на лорд Кромуел да излизат на улицата на разсъмване.

— Къде е Робин, сър? Ще оздравее ли? — Пипа се хвърли към него още с влизането му. — Къде го отнесохте?

Хю, който иначе се чувстваше съвсем естествено в компанията на момиченцето, сега се усмихна едва-едва.

— Да, Робин ще оздравее — отговори твърдо той.

— Но къде е той, лорд Хю? — Тихият глас на Пен беше много по-мелодичен от пронизителното гласче на малката.

Хю погледна над главите на момичетата към Гуинивър, която стоеше до вратата и го наблюдаваше изплашено. Отново трябваше да се принуди да се усмихне.

— При една стара приятелка с голям опит в гледането на болни. Хайде да обядваме. Вече е късно, а следобед трябва да свърша много неща.

Всички насядаха по масите. Атмосферата беше потисната, тъй като всеки усещаше отсъствието на Робин. Хю наблюдаваше скритом Гуинивър. Подозрението, че тя ще се опита да го отрови на собствената му трапеза, беше абсурдно. Трябваше да обуздае фантазията си… на маса с толкова много хора беше невъзможно само той да яде от отровено ястие или да пие отровна напитка. Въпреки това остана нащрек през цялото време и ядеше само от ястията, които тя вече беше опитала.

Гуинивър нямаше апетит. Мъжът й отново беше студен, неумолим и подозрителен както по времето на първата им среща. Нито следа от чувството му за хумор, от топлината и страстта, които иначе пулсираха съвсем близо под повърхността. Даже в гнева му се усещаше страстно желание. Сега обаче то беше задушено и на негово място беше дошло нещо, което тя можеше да обозначи само като недоверие. А това беше непоносимо, невероятно, възмутително обстоятелство. Разочарованието й лека-полека чезнеше и отстъпваше място на нов гняв.

— Трябва да поговорим — изрече рязко тя. — След обяда. След тази покана тя не му каза нищо повече, ограничавайки разговорите си с децата и магистъра, който правеше всичко възможно да запълва дългите паузи с дълбокомислени научни разсъждения. Всички приписаха мълчанието на Хю на загрижеността му за Робин.

Веднага след като се нахрани, Гуинивър стана от масата.

— Магистър Хауърд, бихте ли направили една разходка с момичетата? Денят е хубав и те ще могат да научат много неща за града и историята му.

— Трябват им придружители — намеси се строго Хю. — Един старец и две малки момичета не могат да излязат сами из града… това е абсурдно. Джак! — Той махна на своя лейтенант, който тъкмо се готвеше да излезе.

— Да, сър? — Джак веднага дотича при тях.

— Погрижи се трима войници да придружат магистър Хауърд и дъщерите на лейди Гуинивър, които искат да се разходят из града.

Джак кимна и се отдалечи. Пипа погледна смаяно втория си баща.

— Вие ни се сърдите — установи тя. — Защо, лорд Хю?

— Не, не ни се сърди — възрази поучително Пен. — Лорд Хю се тревожи за Робин.

— Пен е права — подкрепи я Хю и тонът му омекна. — Не се сърдя на никого, Пипа. — Той се усмихна на детето и го потупа по рамото. — Хайде, вървете да се разходите!

Пипа се поколеба. На устата и напираха десетки въпроси. Явно беше усетила колко усилия му струваше да общува естествено с тях.

— Вървете да си вземете наметките! — намеси се енергично Гуинивър. — Не карайте магистъра да ви чака.

Пипа хвана сестра си за ръката и я поведе към стълбата. Хю се обърна към Гуинивър:

— Пожелахте да говорите с мен, мадам. — Тонът му беше безизразен, погледът затворен.

— Да се качим горе — предложи тя. — На четири очи се говори по-добре. — Тя изкачи стълбата след дъщерите си, както винаги с изправен гръб, грациозна, но цялото й поведение издаваше гняв.

Влезе в общата им спалня и остави вратата отворена. Хю влезе, затвори и се облегна на рамката.

— Е?

— Какво значи „е“? — попита остро тя и бързо се обърна към него. Стоеше пред прозореца, обърнала гръб на светлината, ръцете й бяха както винаги преплетени пред гърдите. Отразената от бялото копринено боне светлина обграждаше главата й като златна аура. — Какво става тук, Хю?

Той разтърка челото си, силно и бързо, докато размисляше какво би могъл да й отговори. Нямаше думи, с които да опише подозрението си. Нямаше доказателства. Въпреки убеждението си не посмя да каже нищо.

— Страхувам се за Робин. Това е всичко.

— Това е разбираемо — отвърна спонтанно тя и тонът й изведнъж омекна, макар че все още трепереше от гняв. — Но защо се гневиш на мен? Защо ме гледаш по този начин?

— По какъв начин? — Той отчаяно се стараеше тонът му да остане нормален.

— Много добре знаеш. В какво ме подозираш? — Когато той не отговори, тя повтори въпроса си: — В какво ме подозирате, милорд? Моля ви, кажете го! Знам, че не ви липсва смелост. — Тя издаде кратък, горчив смях. — Хайде, Хю, кажи го!

— Какви думи искате да чуете? — Той се обърна и ядно изрита с ботуша си дебелата цепеница в камината. — Синът ми е на прага на смъртта. Какво има да се говори?

— Ти подозираш, че по някакъв начин съм причинила болестта му — изфуча вбесено тя. — Според теб съм убила съпрузите си, или поне един от тях. Убеден си в това, нали? Защо тогава да не продължа със същите средства? За да си възвърна богатствата, трябва да се отърва от Робин и от теб. Или първо от теб, а после от Робин. Какво значение има подреждането? — Гласът й преливаше от презрение. — Не мога да живея с мъж, който мисли такива неща за мен.

— Аз не мисля по този начин — възрази слабо той. — Говориш глупости. Но болестта на Робин ме извади от равновесие. Естествено е да се държа по-различно отпреди. А сега, ако сме приключили този разговор, ще ида отново при него. — Той се запъти към вратата.

— Защо тогава не ми позволи да го лекувам? Защо го махна от къщата си?

Хю спря на прага.

— Не знам, наистина не знам. Не съм на себе си. В момента не съм способен на нито една разумна мисъл. Очаквах от теб повече разбиране. — Той се обърна рязко и изчезна.

Гуинивър се отпусна тежко на пейката под прозореца. Той бе отрекъл, че я подозира, но какво друго можеше да се очаква? Никога не би признал нещо толкова страшно, не и без доказателство. Дали пък не се опитваше да я заблуди, докато търсеше доказателства?

Хю влезе в обора и поиска коня си. Тайлър, който се беше занимавал с врания жребец, веднага дотича.

— Искате ли да ви придружа, милорд? За да държа коня! Ще го раздвижвам, докато вие се занимавате с вашите си работи.

Хю се поколеба и с отсъстващ вид провери ремъците на седлото. Бяха добре стегнати, кожата изглеждаше здрава. Наистина беше по-добре да не оставя коня си дълго време без надзор. Тъй като посещението му при Робин щеше да трае няколко часа, имаше смисъл да вземе със себе си човек от къщата, за да пази коня. Не искаше никой да узнае къде е отвел Робин, дори никой от слугите, затова щеше да остави Тайлър и коня си пред „Бул“, кръчмата, която се намираше на няколко пресечки от къщата на Марта.

— Нямаш ли си друга работа? — попита той и се метна на седлото.

— Не, сър, свърших всичко за днес и с удоволствие ще ви помогна. — Тайлър се усмихна и вдигна ръка към шапката си.

— Е, добре. — Хю успокоително потупа по шията нервно потропващия жребец. — Иди си вземи кон.

След минута Тайлър се появи на гърба на мишосиво пони. Позата му издаваше, че няма опит в ездата. Хю препусна напред и слугата го последва на почтено разстояние.

Хю яздеше бързо, страхът го тласкаше напред. Какво го очакваше? Дали състоянието на Робин се бе подобрило поне малко? Ами ако се беше влошило? Сега не искаше да мисли за разговора си с Гуинивър, ако това изобщо беше разговор. Дали отричането му бе прозвучало убедително?

Вероятно не, но докато не разполагаше с истинско доказателство, не можеше да предприеме нищо. Щом Робин се оправеше, главата му щеше да се проясни и тогава щеше да обмисли какво да предприеме. Но дотогава трябваше да мисли само за сина си.

Скочи от гърба на коня пред „Бул“ и изчака Тайлър да го настигне.

— Не знам колко време ще се забавя. Ако желаеш, поръчай си бира, но искам да раздвижваш коня на всеки час. Ще ме чакаш тук. В никакъв случай не се отдалечавай.

— Тъй вярно, милорд. — Тайлър пое юздите на жребеца, завърза го до понито си на стълба и сам се настани на пейката за посетители. Хю се отдалечи с дълги крачки, но веднага щом изчезна зад ъгъла, Тайлър скочи от мястото си и го последва. Промъквайки се предпазливо зад жертвата си, той се криеше във входовете, дебнеше зад ъглите и така успя да го последи чак до тясната пътека, водеща към ниска сива къщурка.

Запомнил мястото, Тайлър се върна при конете и доволно си поръча бира.

За да влезе в единствената стаичка на къщата, Хю трябваше да се наведе. Той се огледа, примигвайки, докато очите му свикнаха с полумрака.

— Как е той? — Гласът му трепереше.

— Няма промяна, милорд — отговори Марта от ниското столче край постелята на болния. — Щом състоянието му не се е влошило, можем да се надяваме на спасение.

Хю изпита безумно облекчение. Коленичи пред сламеника и се наведе над Робин. Момчето все още беше горещо, очите му бяха затворени, пулсът беше бърз, но видът му даваше известни основания за надежда. Болките явно бяха отслабнали, вече не се бореше за глътка въздух.

— Кашля ли още?

— Вече е по-спокоен. Каквото и да е поемал с въздуха, който е дишал, то вече го няма. Не и в моята къща.

— Какво искаш да кажеш? — Хю стана и погледна втренчено старата жена.

Тя вдигна рамене.

— Според мен момчето е вдишвало нещо, което го е довело до това състояние. Много добре сте направили, като сте го махнали от къщата.

— Отрова ли имаш предвид?

Отново вдигане на раменете.

— Не съм в състояние да определя, сър.

— Права си — отговори тихо той и отново се вгледа в спящото момче. — Откъде можеш да знаеш?