Джейн Фийдър
Целувката на черната вдовица (21)

20.

Мастър Нюбъри беше висок и мършав. Кафявото, подплатено с кожи палто висеше на раменете му като на закачалка. Черната шапчица с наушници беше здраво вързана под брадичката. Едното му око изглеждаше мътно и се движеше във всички посоки, докато другото оставаше неподвижно. Изглеждаше, като че не се беше хранил от месеци.

Когато на следващата сутрин Гуинивър слезе в залата, придружена от магистъра, адвокатът я посрещна с дълбок поклон.

— Ще позволите ли да ви изкажа благопожеланията си, милейди…

— Благодаря ви, мастър… — Тя се поколеба. — Мастър Нюбъри, ако не се лъжа.

— Точно така, милейди.

— Позволете да ви представя магистър Хауърд, моя дългогодишен учител и съветник.

Двамата мъже се поздравиха с кратко кимване и се огледаха подозрително.

Хю влезе от задния вход след обичайната си сутрешна езда и в залата нахлу свеж утринен въздух. Той беше гологлав, посивялата му коса беше разбъркана от вятъра.

След като свали ръкавиците си и ги остави на пейката до вратата към кухнята, той поздрави присъстващите в най-добро настроение.

— Желая на всички ви добро утро. Лейди Гуинивър, магистре, мастър Нюбъри. — Той хвърли изпитателен поглед към Гуинивър. Цяла нощ се беше надявал тя да отиде при него, но спа сам… с мечтите си.

Но вдругиден… Тогава щеше да спи в леглото му като негова съпруга.

Облечена в светлосива, дискретно избродирана роба, Гуинивър изглеждаше хладна и недостъпна. Тъмносиньото було беше прибрано и разкриваше лебедовата шия, украсена с великолепни перли. Висока и стройна, с порцеланов тен, тя изглеждаше непоколебима, неспособна да направи погрешна стъпка, да каже нещо не на място. Ако не знаеше истината, той би повярвал, че във вените й тече вода. Нищо не показваше, че под нежната светла кожа пулсираше топла кръв.

Пръстите го засърбяха да свали булото и да разпусне косата по гърба й, а после да зарови ръце в сребърните къдрици. Желанието беше толкова силно, че тя сигурно го усети. Ала Гуинивър не допусна да се разбере дали беше успял да й предаде мислите си. Само го дари с полуусмивка, далечна и загадъчна.

Той не можеше да знае, че разкъсвана от трескаво желание, тя беше лежала цяла нощ будна и решена да остане в леглото си; в никакъв случай не биваше да се поддаде на страстта, докато Хю й беше враг. Нямаше да се предаде без съпротива, нямаше да му позволи да й отнеме имотите. Двамата щяха да водят жестока борба за брачните договори.

— Да седнем! — Хю посочи дългата маса за хранене и седна начело. Гуинивър и магистърът седнаха от дясната му страна, мастър Нюбъри — от лявата.

— Подготвихте ли списък на имуществото си? — обърна се лордът към Гуинивър. Тя посочи магистъра, който разпростря върху масата гъсто изписан пергамент. Хю го взе и го прегледа набързо. Не откри нищо изненадващо. Лорд-пазителят на печата имаше пълен списък на имотите на вдовицата и беше изчислил на каква сума възлиза имуществото й. Хю познаваше тези документи дълго преди да потегли към Малори Хол. Сега беше важно да разбере дали списъкът е бил манипулиран, за да го лишат от собственост върху част от имотите.

— Това ли са земите, които лорд Хадлоу е завещал на момичетата си? — попита учудено той, устремил поглед в лицето на Гуинивър. — Не си спомням областта Айлкистон да е част от тях.

— Така ли? — попита меко тя и не каза нищо повече.

Тази жена притежаваше железни нерви! Доходните мини край Брасингтън явно бяха нейни само приживе, макар че в документите на пазителя на печата тази клауза липсваше. Без да се порови в регистрите на Дербишайър, той не можеше да провери дали твърденията й отговаряха на фактите. Ако да, тя нямаше право да включи този имот в брачния си договор, тъй като притежанието й беше ограничено. Нали точно с тази обосновка той беше предявил претенции към земята на Роджър Нийдхем. Ако предположението му беше погрешно, ако повярваше и приемеше твърденията й, тя можеше спокойно да се разпорежда с тези земи зад гърба му.

Той я погледна пронизващо и почука с перото си по въпросната част от списъка. Би било трагично за Гуинивър да обърне собствените му аргументи срещу него. Тя не показа признаци на безпокойство или смут, само равнодушие. Погледът му се премести към магистъра, който се взираше в празното пространство и смучеше бузите си.

Страхотна двойка, каза си с неволно възхищение Хю. След дългата им съвместна работа не беше за чудене, че умееха да се сдържат.

— Предлагам следното — заговори енергично той. — Робин получава без ограничения земите между Грийт Лонгстоун и Уордлоу, които са били собственост на нашето семейство.

Гуинивър беше очаквала точно това и само кимна. Мастър Нюбъри започна да записва. Магистър Хауърд отбеляза нищо в списъка си.

— Дъщерите ви запазват собствеността, която баща им е завещал като зестра — включително земите в Айлкистон, които не се споменават в оригиналните документи. — Той вдигна рамене. Добавката не беше толкова важна. — С изключение на Малори Хол и мините в Брасингтън цялата ви поземлена собственост преминава в ръцете на съпруга ви, т.е. в мои ръце, според обичайното брачно право.

Гуинивър пое шумно въздух, но той продължи, без да й даде възможност да отговори:

— След вашата смърт половината от тези имоти отиват в ръцете на дъщерите ви. След моята смърт… — Погледът му се плъзна по изуменото й лице и той продължи натъртено: — Ако умра преди вас, синът ми наследява другата половина. Ако имаме деца, след раждането си всяко от тях ще получава полагащата му се част от наследството.

Гуинивър беше подготвена за най-лошото, но тайно се беше надявала, че чувствата на Хю към нея ще намалят претенциите му, макар да заслужаваше компенсация. Той знаеше, че тя цени независимостта си повече от всичко на света.

В моменти на оптимизъм тя си рисуваше бъдещето в розови краски и си представяше как щяха да живеят в хармония и да управляват имотите си заедно и в съгласие. Какво лошо имаше, ако той споделеше управлението на семейното богатство със съпругата си? Тя щеше високо да оцени плавността му за партньорство.

Вместо това той я разочарова и потвърди най-мрачните й предчувствия, като я лиши от последните остатъци от независимостта й. Това беше непоносимо! Макар да беше решена да преглътне гордостта си, тя нямаше да му позволи такова грабителство.

— Всичко! — извика тя и очите й пламнаха от гняв. — Най-спокойно ми предлагате да се лиша от цялото си имущество?

В очите му светна гняв.

— Между съпрузи не може да става и дума за грабителство, мадам. Договорът ни ще съответства на закона и традицията. Ясно ми е, че при предишните си бракове сте действали другояче — но за разлика от бившите ви мъже аз няма да се откажа от правата си. Бъдете уверена, че няма да ви липсва нищо и че дъщерите ви ще получат полагащото им се възпитание и лукс. Не забравяйте, че ви оставям пълновластна собственица на Малори Хол. При дадените обстоятелства смятам, че постъпвам почтено.

— Не сте направили нищо, за да заслужите подобен подарък — изфуча разярено тя. — Благодарение на моя труд земите и другите имоти носят много по-високи доходи от времето, когато ги получих. Аз се грижа за всичко, влагам много пари в подобрения. А вие идвате и ми ги вземате ей така, без нищо!

— Това е обичайният брачен договор, мадам — осмели се да се намеси мастър Нюбъри.

— Знам какво е обичайно и какво не — отсече тя и отново се обърна към Хю. — Не е прилично да се караме пред хората. Настоявам да уредим спора си на четири очи. — И стана от масата.

— Няма какво да уреждаме — отговори спокойно лордът. — Аз не променям условията си.

— А аз не съм длъжна да встъпя в този брак — отговори със същата решителност тя.

— Това е вярно. — Сега и Хю се надигна. — Явно трябва да изясним някои неща. Всяка жена има право да промени намерението си да се омъжи. Утрото е чудесно. Желаете ли разходка в градината?

— В момента не съм настроена за градински идилии — отговори кратко тя.

— Тогава да идем в стаята ми. — И той се запъти към стълбата.

— Да ви изчакам ли, лорд Хю? — попита мастър Нюбъри.

— Да. В наше отсъствие можете да прочетете всяка точка от договора с магистър Хауърд. Искам той да е убеден в законността му, докато се върнем.

Гуинивър стисна устни и мина като вихър покрай него. Твърдо беше решила да запази спокойствие, да му покаже с достойнство и гордост колко много притежаваше и великодушно да се подчини на исканията му — а той поиска да й отнеме всичко!

Хю се наведе над рамото й да вдигне резето на вратата, сложи ръка на кръста й и я въведе в стаята. Тя се изтръгна от докосването му с такава рязкост, че движението й беше като скок, и застана до прозореца.

— Ето за какво ме спасихте — заговори горчиво тя. — За да се сдобиете с богатство! Колко погрешно съм ви преценила! Не мога да повярвам, че сте толкова алчен и безогледен. Естествено очаквах да поискате обезщетение — но да ми ограбите всичко… не очаквах това от вас!

Хю се намръщи грозно. Нима я ограбваше? Естествено, че не. Животът й щеше да продължи както преди. Тя нямаше да загуби нищо. Защо беше нужно да драматизира излишно?

Гуинивър нямаше да загуби нищо освен свободата си.

Ама че глупост! Независимостта беше празна дума — нали щеше да има съпруг, любовник. Това беше единственото, което щеше да се промени в живота й. Ако забравеше поне за малко гордостта си, щеше да проумее, че ще спечели от тези промени, а няма да загуби.

Трябваше да я успокои.

— Моля ви, Гуинивър, не преувеличавайте! Не мога да разбера защо предишните ви съпрузи са ви позволили да им диктувате условията на предбрачните договори, но аз не съм ви подчинен и не желая да ме командвате. Ще се оженим при обичайните условия. Децата ви ще наследят половината имущество, аз и синът ми другата половина. А Малори Хол ще си остане изцяло ваш.

Гуинивър скръсти ръце пред гърдите и го погледна безмълвно. Ако не ставаше въпрос за живота й, веднага щеше да откаже да се омъжи за него.

Изведнъж се почувства безпомощна и ранима. Преди в живота й да влезе Хю дьо Босер, не познаваше тази слабост, ала откак го видя за пръв път, слабостта стана постоянният й спътник. И сега чувството за безсилие и отчаяние заплашваше да я надвие.

Хю смени тактиката и се опита да призове към съвестта й.

— Помислете малко, Гуинивър! Ако допусна отново вие да поставите условията в предбрачния договор, обвинението на епископ Гардинър в магьосничество ще бъде подкрепено с нови доказателства. Мога да ви уверя, че договорите ще бъдат подложени на критична проверка от пазителя на печата, ако не и от самия крал. Ако открият, че нещо липсва или излиза извън обичайните рамки, кой знае какви заключения ще си извадят.

— Нима твърдите, че това е истинската причина за грабителството ви? — попита подигравателно тя. — Че не сте действали от алчност?

Хю отново обузда гнева си.

— Опитайте се да помислите разумно и сама ще стигнете до този извод. И не ме обвинявайте отново в алчност. И моето търпение има граници.

Гуинивър продължи да го гледа мълчаливо. Той беше прав, трябваше да му се признае… но никога нямаше да му го каже. След малко той започна отново:

— Струва ми се напълно справедливо да извлека някаква материална изгода от този брак. Всъщност не съм имал намерение да се оженя отново… след Сара.

Той направи кратка пауза и продължи глухо:

— Бях се заклел, че ще се пазя от болката на нова загуба… — Не можа да издържи на гневния, обвиняващ поглед и й обърна гръб.

— Ако умра преждевременно, дълбоко се съмнявам, че ще страдате от разбито сърце — изсъска Гуинивър. — След като се жените за мен от жажда за печалба, значи не заемам много място в чувствата ви.

Той се обърна рязко и тя установи удовлетворено, че бе успяла да разруши желязното му самообладание, както той бе постъпил с нея.

— Не ставай глупачка! — изфуча той. — Много добре знаеш, че те обичам. Парите не са в състояние да ме накарат да положа фалшива клетва в Стар Чеймбър.

Двамата стояха един срещу друг и се гледаха — нащрек, преценяващи, развълнувани. Никой не искаше да отстъпи, да направи първата крачка.

— Но искате да се обогатите за моя сметка — проговори най-сетне тя.

Отговорът му прозвуча искрено:

— Не е за ваша сметка! Ще си живеете така добре, както и преди. Най-важното за мен е да осигуря бъдещето на Робин. Освен това не виждам защо трябва да продължа да живея в оскъдица, след като законът, скъпа моя Гуинивър, ми дава право да живея така, както вие, моята жена, сте свикнали.

— А ако се стигне до подялба на земите между нашите деца, какво ще стане тогава? — попита възбудено тя. — Много добре знаете, че някои имоти са много по-ценни от други.

— Ще се спрем поотделно върху всяко парче земя и ще ги поделим справедливо — отговори веднага той. — Предполагам, че вашите сметки са точни?

— Разбира се — отговори тя с неприкрито презрение.

— Предполагам също, че няма да се опитвате да ме заблуждавате с фалшиви оценки? — Той я фиксираше с присвити очи.

— Ако не сте достатъчно умен да разпознавате манипулирани цифри, значи нямате достатъчно ум и да управлявате имущество, голямо като това, което ми отнемате — гласеше отговорът й. — Сам ли ще управлявате имотите ми?

— Ако вие откажете да се занимавате и занапред с управлението им.

— Аха, разбирам. Ето това е умно. Печалбата за вас, трудът за мен. Прекрасно партньорство. Поздравявам ви, лорд Хю!

Изведнъж мъжът избухна в смях. Бързината и остротата на ума й не се плашеха и от крайни ситуации.

— Каква осичка си! — Той я улови за раменете и я привлече към себе си въпреки съпротивата й. — Разбери, Гуинивър, трябва да отстъпиш, за да сме сигурни в бъдещето си. Независимо от изгодата за мен, трябва да признаеш, че в този си вид договорите отговарят на тактиката ни. Ако искаме да разиграем убедително този театър, те трябва да издържат на всяка проверка. Пазителят на печата няма така лесно да признае поражението си.

Гуинивър разбра, че трябваше да се признае за победена. Хю беше поне честен. И я обичаше — сам го каза. Може би беше искрен. Но дали тя го обичаше? Любов ли беше странната връзка помежду им? Вярно, тя го желаеше страстно и въпреки гнева и разочарованието си копнееше за прегръдката му… за аромата на косата и тялото му, за силата и нежността му. За ръцете, които я държаха, за страстта, която ги съединяваше, за всичко, което я разтърсваше до дън душа и я изпълваше със сладостна нега.

Той беше нежен, с чувство за хумор, изпълнен с обич. В същото време беше остър, с категорични оценки, с непоколебимо чувство за чест и дълг.

Беше излъгал, за да спаси живота й.

— Такъв е животът — изрече тихо тя, признавайки поражението си.

Той вдигна лицето й към своето и я целуна. Тази целувка подпечата съгласието й, но беше толкова обещаваща, че тя се изпълни с нова надежда. Поражението можеше да се превърне в обща победа. Вече не беше нужно да се бори с него, да му оказва постоянна съпротива. В любовта щяха да победят и двамата.

Когато се отделиха един от друг, Гуинивър попита тихо:

— Ти излъга заради мен. Защо го направи, след като вярваш, че съм убила Стивън Малори?

Той я измери с мрачен поглед и на свой ред попита:

— А ти уби ли го?

Кой можеше да отговори на този въпрос? По челото и се плъзна сянка. Нарочно ли бе протегнала напред крака си? Сигурно никога нямаше да разбере. Но Хю искаше отговор.

— Не!

Той не й повярва. Бе видял смръщването й, усети краткото колебание. Но зарът беше хвърлен.

— Тази точка остава спорна — промърмори той и изпъна силните си рамене. — Всъщност вече няма значение дали вярвам в невинността ти или не. Важното е всички останали да знаят, че ти вярвам.

Той зачака напрегнато да види дали съмнението му ще разруши самообладанието й. Ако наистина беше невинна, щеше да реагира гневно и да се опита да го убеди. Но изражението й остана каменно. Той се обърна и се запъти към вратата.

— Мисля, че се разбрахме. Да сложим край на тази работа.

— Явно не ми остава нищо друго — отвърна беззвучно тя. — Да приключваме.

Слязоха в залата и Гуинивър подписа всички договори, без да каже дума. Видимо угриженият магистър, който непрестанно клатеше глава, отново напомни на Хю за шаран, останал на сухо. Но след като господарката му мълчеше, и той се въздържа от коментари. Единственият шум, който се чуваше, беше стърженето на перото по пергамента.

— Ще връча договора на лорд-пазителя на печата, лорд Хю. — Мастър Нюбъри посипа пергамента с пясък, изтърси го и грижливо го нави на руло. Размекна восък и го накапа по ръбовете. След това го подаде на Хю да сложи печата си.

— Венчавката ще стане утре сутринта в Хамптън Корт — съобщи Хю. — Тази сутрин получих разпореждането на краля. Кралицата много държи да присъства.

— Каква чест — промърмори адвокатът и едното му око се стрелна към ъгъла на залата, докато другото беше устремено към навития и запечатан пергамент в ръката му.

— Точно така — усмихна му се Хю.

— И ние ще дойдем на сватбата, нали, мамо?

Всички глави се обърнаха към Пипа, която бе задача този въпрос. След мрачната тишина гласчето й беше като освежаващ дъжд след дълга суша.

— Откъде се появи пък ти? — попита недоволно Хю.

— Трябваше да хвана Лунна светлина, която се промъкна под вратата. Ти ни каза да стоим отвън, мамо, но нали трябваше да я хвана. — Пипа притисна до гърдите си сивото котенце и погледна страхливо към възрастните. — Иначе не съм чула нищо. Само онова, което лорд Хю каза за сватбата.

Гуинивър не беше сигурна, че може да й вярва. Малката винаги чуваше повече от онова, което беше полезно за нея; но в момента беше по-просто да й повярва.

— Къде е Пен?

— В обора с Робин. Момчето чисти сбруята. Не искат да говорят с мен. Имат си тайни. — Момиченцето се намръщи сърдито.

— Не вярвам да имат тайни от теб, миличка. — Гуинивър я потупа окуражително по рамото. — Просто трябва да си изяснят някои неща.

Пипа кимна и забрави сестра си и Робин, защото имаше по-интересна тема.

— Нали и ние ще дойдем на сватбата, мамо? — попита отново тя. Гуинивър хвърли поглед към Хю, който поклати глава и отговори:

— В писмото на краля не е казано нищо за децата. Ти и аз сме единствените поканени на специалната церемония.

— Съжалявам, момичето ми. — Гуинивър помилва бузата на момиченцето. — Но ние няма да се бавим много.

— Ще се върнем следобед и ще празнуваме — обеща Хю. — Ще си устроим голямо празненство!

Пипа моментално се развесели.

— О, да! Ние с Пен ще украсим залата както за Коледа или за празника на Тримата крале. И ще поръчаме сладкиш с марципан!

В духа на предбрачния договор Гуинивър искаше сватбата да мине тихо и незабелязано. Струваше й се неподходящо да устроят голям празник, но нямаше сърце да откаже на малката си дъщеря, която изглеждаше толкова въодушевена.

— Ще направим малък празник — поправи я тя.

— В никакъв случай — възрази весело Хю. — Според мен това е идеалният случай да заколим угоено теле!

— Цяло теле? — погледва го учудено Пипа. — Когато мама се омъжи за лорд Малори, имаше фазани и дивеч и шарани и всякакви сладки неща. Но нямаше теле.

— Мисля, че майка ти предпочита тази сватба да бъде различна — засмя се Хю.

— Но ще има музика и танци, нали? — попита сериозно детето. — На всяка сватба трябва да има музика и танци.

— Иди да обсъдиш приготовленията с Тили — посъветва я Гуинивър и леко я побутна към вратата.

Пипа изскочи навън и залата изведнъж опустя. Мастър Нюбъри подреди нещата си и се надигна.

— Отивам при лорд-пазителя на печата, милорд. Хю кимна.

— Ако има отговор, бих искал веднага да го узная.

— Разбира се, сър. — Адвокатът се поклони церемониално пред Гуинивър, кимна на магистъра и бързо излезе.

— Музика и танци — промърмори Хю. — Трябва да намеря добри музиканти.

— Не е нужно — отвърна остро Гуинивър. — Не искам музика, нито фазани и угоено теле! Не виждам причина да правим празненство. Щом децата искат, нека украсят залата, но иначе няма защо да си създаваме излишни главоболия.

— Напротив, напротив! — В очите на Хю блесна дяволитост. — Искам да празнувам. Аз съм се женил един-единствен път, докато ти… Разбирам, че сватбите за теб са… всекидневие, но за мен са рядкост и искам да отбележа утрешния ден, както подобава.

Магистър Хауърд се закашля силно. Направи извинителен жест, оттегли се в дъното на залата и скри лице зад голямата си и не особено чиста носна кърпа.

— Чувството ти за хумор е крайно неприлично — изсъска Гуинивър и Хю се ухили още по-широко. — Постигна победата си, защо сега демонстрираш злоба?

— Всъщност не се чувствам като победител — отговори той и й се усмихна с нежност. — Вместо това изпитвам задоволство, радостно очакване, увереност, че отсега нататък животът ми никога няма да бъде скучен. Но не се чувствам победител, не, наистина…

Тя го погледна и потъна в очите му. Желанието му беше недвусмислено. Вдигна ръка и отстъпи назад, сякаш искаше да го отблъсне.

— Ела при мен — пошепна умолително той и гласът му потрепери. — Ела при мен, Гуинивър!

— Не — отговори шепнешком тя. — Не бива така. Не е редно всичко да става по твоята воля.

Той се намръщи и светлината в очите му угасна.

— Знаеш, че не го искам за себе си.

Да, тя го знаеше. Но любовта нямаше място в заредения с конфликти свят, в който живееха. Когато телата и душите се сливаха в любов, противоречията и споровете изчезваха. Но тя нямаше да отстъпи от своенравието си. То беше нейната сила. Обърна се и понечи да избяга.

— Велики боже! Никога не бяха срещал такава упорита жена! — извика подире й Хю, опитвайки се да я вразуми.

Тя стигна до стълбата и отговори през рамо:

— Оттук нататък ще трябва да живеете с тази упорита жена, милорд.

— Ще те укротя аз, ще вадиш — изръмжа ядно той.

 

За сватбата си Гуинивър се облече изцяло в черно. Момичетата седяха на леглото и си бъбреха, докато тя се приготвяше и се вслушваше в звънките им гласчета. По заповед на краля тя щеше да се венчее в параклиса на Хамптън Корт — и да пожертва независимостта си в името на децата си. Ако продължеше да размишлява за несправедливото отношение към себе си, за безизходицата, в която беше изпаднала, никога нямаше да намери покой. Трябваше да мисли само за онова, което беше спечелила. Бъдещето им беше осигурено.

Хю почука на вратата и влезе. Носеше къса турскосиня наметка, подплатена с черен сатен и обточена с хермелин. Модният жакет беше от черно копринено кадифе, а прилепналият панталон очертаваше примамливо силните мускули на краката му. Баретата беше украсена със сапфирена брошка.

— О, колко сте елегантен! — извика възхитено Пипа.

— Да, наистина — потвърди похвалата Пен.

— Много ви благодаря, дами! — Той се поклони тържествено, обърна се към Гуинивър и я огледа учудено. — Май и аз трябваше да избера погребални одежди.

— Аз съм вдовица — отвърна кратко тя.

— Още малко ти остава — отвърна с усмивка той. — Лодката на краля вече чака.

— Кралят ни е изпратил лодка? — Гуинивър беше толкова учудена, че забрави сдържаността си.

— Е, всъщност това е лодката за музикантите, но са им поръчали по пътя да спрат в Блекфриарс — отговори честно Хю. — Но все пак е знак на внимание.

— Сразена съм!

Хю избухна в смях.

— Не забравяй да кажеш на краля, че си била сразена — разбира се, ако почете венчавката ни с присъствието си.

— Ще се постарая да не забравя.

— Може ли да дойдем поне до брега, за да видим лодката на краля? — попита Пен и скочи от леглото.

— Не виждам защо да не ни придружите. Робин ще дойде с нас и ще ви върне вкъщи. Готова ли си, Гуинивър?

Тя нахлузи тънките си кожени ръкавици, обшити с малки перли. Тили сложи на раменете й наметка от копринено кадифе, мека и топла, черна като нощта.

— Готова съм! — Тя тръгна към вратата, преди Хю да е успял да й — предложи ръката си.

Той вдигна рамене и се обърна към Тили.

— Наредете да пренесат раклите на лейди Гуинивър в моите покои. Вие знаете най-добре как да подредите. Можете да направите всички промени, които считате за нужни. Искам господарката ви да се чувства уютно.

Тили кимна и се усмихна.

— Много добре, милорд.

— Според мен не са необходими промени, Тили — обади се Гуинивър от вратата. Защо й беше толкова трудно да приеме, че отсега нататък щеше да спи при него?

— Аз ще се оправя, момичето ми — успокои я Тили. — Остави всичко на мен.

Старата бавачка не за първи път трябваше да мести багажа на господарката си. Въпреки очевидните притеснения на Гуинивър и неодобрението на магистъра, Тили беше оптимистка. Гуинивър беше имала само един брак по любов, а при сегашната й връзка много неща напомняха за женитбата й с Тимъти Хадлоу.

Дано и новият брак не завършеше преждевременно с някой нещастен случай…