Джейн Фийдър
Целувката на черната вдовица (2)

1.

Лондон, април 1537

 

— Колко съпрузи казахте? — Кралят извъртя масивния си череп и погледна смаяно Томас Кромуел, новия лорд-пазител на печата. Ленивото равнодушие, с което погледът му срещна сериозното лице на министъра, не можеше да заблуди никого в залата за аудиенции на Хамптън Корт.

— Четирима, ваше величество.

— А на колко години е дамата?

— На двадесет и осем, ваше величество.

— Очевидно се е справяла бързо — проговори замислено Хенри.

— Както изглежда, съпрузите не са намерили щастието си в леглото на тази дама — отбеляза сух глас от тъмния ъгъл на стаята, облицована с дървена ламперия.

Погледът на краля се плъзна към високия, слаб и жилест мъж в черно и златно. С осанка на опитен воин, чиято стегната стойка никак не пасваше на придворната му одежда, нито на разкошните покои със скъпоценни стенни килими, още повече на шепота, шпионирането и придворните клюки.

В него се усещаше едва скрито нетърпение — той явно беше мъж на делото, не на думите, ала в очите му святкаше хумор, около устата му се очертаваше жива извивка, а гласът му звучеше сухо като есенна шума.

— Вие очевидно сте схванали същественото, Хю — отвърна кралят. — И как са намерили смъртта си четиримата нещастници?

— Лорд Хю е осведомен по-добре от мен. — Пазителят на печата посочи с отрупаната си с пръстени ръка мъжа в ъгъла.

— Аз, ваше величество, имам основателен интерес към съдбата на дамата. — Хю дьо Босер излезе на светло и се вгледа в пъстрите прозорци зад главата на краля. — Лейди Малори, както се нарича сега… овдовялата лейди Малори… е била омъжена на шестнадесет години за Роджър Нийдхем, чиято първа жена беше далечна братовчедка на баща ми. Има едно парче земя, за което аз претендирам от името на сина си. Лейди Малори оспорва правото му да го наследи. Тя задържа от всеки свой съпруг всяко пени, всеки хектар земя.

— Наистина блестящо постижение — отбеляза пазителят на печата. — Но сигурно има баща… или брат, или чичо, който я съветва и урежда делата й.

— Не, милорд! Дамата управлява имуществото си съвсем сама.

— Как е възможно? — Очите на краля засвяткаха между дебелите гънки плът, в които изглеждаха като две блестящи черни стафиди.

— Тя познава в подробности наследственото право, ваше величество — обясни лорд Хю. — Опечалената вдовица умело прилага познанията си в своя полза, преди да сключи нов брак.

— Нима тя лично изготвя брачните си договори? — Кралят не можеше да повярва. Той подръпна брадата си и грамадният рубин на показалеца му пламна в огън.

— Точно така, ваше величество.

— За бога!

— При всеки от браковете си дамата се е погрижила след смъртта на съпруга си да наследи цялото му имущество.

— И нещастните съпрузи са напуснали скоропостижно земния свят? — прошепна замислено кралят.

— Всички до един.

— Има ли наследници?

— Две малки момичета от брака с втория й мъж, лорд Хадлоу.

Кралят важно поклати глава.

— Велики боже — промърмори той. — Тези договори… не може ли да се обявят за невалидни?

Лорд-пазителят на печата, бивш адвокат, вдигна от масата сноп документи.

— Накарах най-добрите ни учени да проверят в детайли всеки договор, ваше величество. Толкова добре са съставени, като че ги е писал самият председател на Върховния съд.

— Ние подкрепяме ли интереса на Хю Босер към притежанията на дамата? — попита Хенри.

— След като едно толкова голямо и богато графство като Дербишайър се намира практически в ръцете на една-единствена личност, кралят и съкровищницата му имат право да получават съответните данъци — отговори надуто пазителят на печата. — Мисля, че трябва да поискаме най-малко десятък.

Кралят замълча. А когато отново заговори, премери много добре думите си.

— Ако само един от тези… хм… преждевременни смъртни случаи е бил в разрез със закона, злодейката не бива да остане законна притежателка на наследените имоти. В такъв случай те са незаконно придобити.

— А може да загуби и главата си — допълни тихо Томас Кромуел.

— Хм…

— Доколкото ми е известно, лорд Малори беше близък до римската църква — продължи по-високо пазителят на печата и прокара пръст по издадената си горна устна. — Може би ще успеем да извадим наяве връзките му с въстанието в Йоркшир миналата година. Какво ще кажете, лорд Хю?

— Искате да изкарате, че Малори е имал връзка с Робърт Аски и поклонническото му пътуване, така ли, лорд Кромуел? — Хю го изгледа пренебрежително отстрани.

— Има много начини да одереш кожата на една котка — отбеляза лордът. — Бихме могли да конфискуваме имуществото на дамата, като я изкараме съучастница на съпруга й във въстанието на Аски. Негово величество реши да разтури всички манастири и който поставя под въпрос това решение, може да бъде обвинен в държавна измяна. Доста хора пострадаха за много по-дребни провинения. Немалко богатства влязоха по този начин в кралската съкровищница.

— Точно така — промърмори кралят. — И Аски ще бъде обесен. — Той се обърна отново към лорд Хю. — Но да се върнем на вдовицата, която раздразни любопитството ни. Подозирате ли я в престъпление, милорд?

— Ще кажа само, че случайностите ми изглеждат невероятни. Единият съпруг паднал от коня при лов на елени — за съжаление подобни събития се случват често. Вторият бил улучен от стрела на ловец — и никой от участващите ловци не признал тази стрела за своя. Третият съпруг бил отнесен от внезапна, загадъчна болест… едър, силен мъж в разцвета на годините си, който дотогава изобщо не бил боледувал. А четвъртият паднал от прозорец… от прозореца на спалнята на жена си, и си счупил врата.

Спокойният разказ на лорд Хю, който броеше на пръстите си отделните смъртни случаи, беше оцветен с леко съмнение.

— Наистина странно — съгласи се кралят. — Мисля, лорд Кромуел, че е редно да разследваме случая.

Пазителят на печата кимна.

— Ако ваше величество няма нищо против — лорд Хю Босер е склонен да поеме тази задача.

— Нямам възражения. В крайна сметка самият той има интерес към случая, но… — Кралят спря и смръщи чело. — Според мен има нещо много странно. Как дамата е успяла да накара четирима благородници, мъже с опит и богатство, да приемат условията й?

— Тя е вещица, ваше величество! — Загърнатият в червена роба епископ на Уинчестър се обади за първи път тази сутрин. — Не мога да намеря друго обяснение. По времето, когато са срещнали лейди Гуинивър, жертвите й са били в пълно владение на духовните си сили. Само омагьосан може да подпише договор, продиктуван от дявола в образа на жена. Изисквам тази жена да бъде доведена тук за разпит, все едно какъв резултат ще дадат разследванията на лорд Хю.

— Знае ли се как изглежда дамата?

— Този портрет е правен две години след сватбата й с Роджър Нийдхем. Естествено оттогава се е променила. — Хю подаде на господаря си рисувана миниатюра в обсипана с диаманти рамка.

Кралят разгледа внимателно майсторското произведение.

— Красавица — пошепна той. — Дори да се е променила много, пак е запазила някои от прелестите си. — Той стисна миниатюрата в лапата си и вдигна глава. — Много съм заинтересуван да се запозная с магьосница, която на всичкото отгоре е и отлична правистка. Все едно убийца или не — ние искаме да я видим!

— Това означава почти двумесечно пътуване. Тръгвам веднага. — Хю Босер се поклони и изчака няколко секунди, за да види дали кралят ще благоволи да му върне миниатюрата; но когато стана ясно, че я е загубил завинаги, той се поклони отново и излезе от стаята за аудиенции.

 

В гората беше горещо и тихо. Обедна леност се разстилаше над широката зелена карета за разходки под короните на огромни дъбови и букови дървета. И птиците мълчаха, неспособни да запеят в горещината. Ловната компания се бе събрала под група дървета и чакаше сигнала на ловеца, който имаше задачата да вдигне желаната плячка.

— Дали ще намерят глиган, мамо? — попита шепнешком малкото момиче, възседнало петнисто пони, сплашено от изпълнената с очакване тишина. То държеше малък лък и вече бе приготвило стрелата си.

Гуинивър погледна усмихнато голямата си дъщеря.

— Сигурна съм, че ще намерят, Пен. Много пари ми струваше да напълня гората с глигани — за да си ловуваме на воля.

— Денят е много горещ, милейди. При такъв пек глиганите почти не се показват — извини се главният ловец и по лицето му пролича, че му е много мъчно да разочарова детето.

— Но днес е рожденият ми ден, Грийни. Обещахте ми, че на рождения си ден ще убия глиган! — извика сърдито малката.

— Даже Грийни не може да прави чудеса — успокои я майката и в тона й прозвуча лек укор. Детето веднага кимна на ловеца и му се усмихна дружелюбно.

— Аз те разбирам, Грийни, но… — Тя въздъхна и извинението загуби силата си. — Виж, аз казах на сестра си, че на рождения си ден ще убия глиган, и ако не го направя, тя непременно ще убие глиган на своя.

Тъй като познаваше лейди Филипа, главният ловец изобщо не се усъмни, че тя ще има повече успех от сестра си с първия си глиган и със сигурност ще се завърне със скъпоценна плячка на десетия си рожден ден. За щастие не му се наложи да отговори, тъй като в този миг прозвуча сигналът, пронизителен и тревожен, следван от шумове в гъсталака. Кучетата се разлаяха бясно и задърпаха каишките си. Конете затанцуваха неспокойно и издуха ноздри. Напрежение изпълни въздуха.

— Това не е наш рог — прошепна смаяно главният ловец.

— Обаче глиганът е наш — отвърна успокоително лейди Гуинивър. — Ела, Пен. — Тя пришпори млечнобялата си кобила и прекоси полянката на път към дърветата, между които се чуваше шумно чупене на съчки. Детето я последва на понито си, а Грийни наду рога си. Пуснаха кучетата и животните се втурнаха към плячката, следвани от ловците.

Между дърветата се виеше тясна пътека. Там беше спрял глиганът, червените му очички святкаха заплашително. Той издаде гневно ръмжене и сведе глава със страшните остри зъби.

Пен вдигна лъка си. Пръстите й трепереха от възбуда. Глиганът се втурна право срещу понито на детето.

Гуинивър вдигна своя лък и изпрати една стрела към нападателя. В същия миг от другата страна профуча втора стрела и улучи глигана в тила. Стрелата на Пен, изпратена с известно закъснение поради страха и вълнението на детето, падна на земята. Въпреки двете стрели в тялото си глиганът продължи нападението, тласкан от дива ярост. Пен изпищя, когато животното се приготви за скок и бивните му заплашиха да се забият в гърдите на понито й.

В този миг в тила на глигана се заби още една стрела и той рухна в краката на понито. Ужасеното животно се изправи на задните си крака и детето се вкопчи в гривата му.

Непознат ездач изскочи от гъсталака встрани и сграбчи юздите на понито тъкмо преди то да се втурне в панически бяг. Кончето изцвили сърдито, изпръхтя и отново се надигна на задните си крака. Мъжът успя да хване детето точно когато то полетя към земята. Понито нервно затропа с копита. Още няколко мъже изскочиха от храсталака и застанаха срещу ловците на Гуинивър.

Пен вдигна поглед към мъжа, който я бе настанил пред себе си на седлото. Никога не беше виждала толкова сини очи.

— Всичко наред ли е? — попита тихо той.

Тя кимна, все още твърде развълнувана, за да говори. Гуинивър насочи коня си към тях.

— Приемете благодарността ми, сър! — Тя огледа любезно, но изпитателно мъжа и придружителите му. — Кой язди в земите на Малори?

Мъжът се приведе и постави Пен на гърба на вече успокоилото се пони. Вместо да отговори, той на свой ред зададе въпрос:

— Предполагам, че вие сте лейди Гуинивър?

В погледа му имаше предизвикателство. И Гуинивър като дъщеря си помисли, че никога не е виждала толкова сини очи, ала тя прочете враждебност в неподкупния поглед. Любезната усмивка изчезна и тя инстинктивно вирна брадичка.

— Да, макар че не знам откъде ви е известно. Вие се намирате на моя земя, сър, и простреляхте мой глиган!

— Стори ми се, че имате нужда от помощ — отбеляза той.

— Стрелях точно — възрази тя и очите й блеснаха недоволно. — Не се нуждаех от помощ. Ако наистина беше така, ловците ми щяха да се намесят.

Мъжът огледа групата мъже, видя кучетата, които отново бяха вързани, и вдигна рамене, като че те не заслужаваха вниманието му.

Гуинивър усети растящ гняв.

— Кой сте вие, навлязъл без разрешение в земите на Малори?

Мъжът я огледа замислено. Погледът му обхвана гордо изправената фигура на седлото. Не пропусна да отбележи елегантния костюм за езда, украсен с избродирани лози, колосаната бяла яка, вдигната на тила, за да създаде прекрасна рамка за малката глава, тъмнозеленото було, прихванато с тънка диадема, пшениченорусите къдрици, нападали по челото. Очите й бяха тъмно виолетови, като зрели сливи. Миниатюрата ме е лъгала, каза си той. А може би очарованието и красотата на младото момиче от портрета бяха отстъпили място на завладяващата прелест на зрелостта.

Погледът му се плъзна към млечнобялата кобила, чиито тесни хълбоци и грациозно извита шия издаваха благороден произход. Дамата не само беше богата, но имаше и добър вкус.

— Хю Босер — представи се спокойно той.

Значи беше дошъл лично. Вече не се задоволяваше да предявява претенциите си към земята й писмено, ами беше дошъл самият той. Гуинивър се задоволи да вдигне иронично едната си вежда и отговори на погледа му. Видя мъж в разцвета на силите си, със силно тяло и енергична брадичка. Гъстата посивяла коса под кадифената барета беше късо подстригана, обрулената от слънцето и вятъра кожа беше на рицар, който явно не прекарваше времето си в плетене на интриги по коридорите на палата.

— Това е синът ми Робин. — След знака му от групата се отдели едно момче и застана редом с баща си. Беше наследило сините му очи.

— От негово име предявявам претенции към земите между Грийт Лонгстоун и Уордлоу — обясни с твърд глас Хю Босер.

— А аз отхвърлям тези претенции — отговори също така твърдо Гуинивър. — Моето право върху земята е неоспоримо.

— Простете, но аз го оспорвам — отговори спокойно мъжът.

— Вие влязохте неканен в чужда земя, Хю Босер. Тъй като направихте услуга на дъщеря ми, не ми се иска да насъскам кучетата срещу вас — но ще го направя, ако не се отдалечите доброволно. — Тя се обърна и махна на ловците да изведат напред готовите за нападение кучета, които теглеха каишките си.

— Значи ми хвърляте ръкавица — обобщи бавно той.

— Не е нужно. Вие прекрачихте границата на моя имот, нали?

Пен се местеше неспокойно на седлото. По едно време срещна погледа на младия Робин и разбра, че гневната размяна на думи между възрастните караше и него да се чувства неловко.

— Грийни, пусни кучетата — заповяда хладно Гуинивър. Хю вдигна отбранително ръка.

— Ще обсъдим този въпрос в по-подходящо време и без свидетели. — Той стигна юздите и обърна коня си.

— Нямам какво да обсъждам с вас. — Младата жена изпъна рамене. — Питам се само дали мъж, изминал напразно толкова голямо разстояние, е наред с ума си. — Тя посочи пътеката с камшика. — Препускайте все на запад и ще напуснете земята на Малори след по-малко от час. Преди няколко месеца щяха да ви приемат радушно в манастира на Арбър, но през февруари той бе разрушен. Сега самите монаси си търсят подслон. — Думите й преливаха от сарказъм.

— Нима поставяте под въпрос мъдрото решение на Негово величество да разтури манастирите? В такъв случай аз имам причина да се съмнявам в здравия ви разум. Общуването с Робърт Аски е опасно.

— Исках само да ви покажа на какви рискове са изложени закъснелите пътници — отговори надменно тя. — Сбогом, Хю Босер! Погрижете се до два часа да сте напуснали земите на Малори.

Тя обърна коня си и повика дъщеря си.

— Ела, Пен. Грийни, пригответе глигана да печене. Трябва да бъде готов за празненството по случай рождения ден на лейди Пен.

— О, не, мамо, аз не го убих сама. — Тонът на Пен издаваше, че не желае да се кичи с чужди заслуги, но погледът й се стрелна към Робин. Момчето кимна приятелски.

— Ти също се прицели и стреля в него — рече окуражително то. — Нали видях стрелата ти. Глиганът препусна право към понито. Ти се държа много смело.

— Желая ви всичко най-хубаво по случай рождения ден, лейди Пенелопа! — Хю се усмихна на детето и Гуинивър се стъписа. Усмивката превърна мъжа в съвсем друг човек. Враждебността бе заменена от топлина и хумор, които никой не би предположил зад коравата войнишка стойка. Очите, които доскоро святкаха предизвикателно и враждебно, сега блестяха развеселено и необичайно меко. Този човек беше повече от объркващ.

— Казах ви сбогом — повтори студено тя. — Да вървим, Пен. — Тя посегна към юздите на понито и го поведе по пътеката.

Пен махна смутено на момчето, което яздеше красив червен жребец, и то отговори на поздрава с леко вдигане на ръката.

Хю проследи с поглед отдалечаването на Гуинивър и дъщеря й. Ловците вързаха глигана между два кола и препуснаха след господарката си.

Миниатюрата не може да се мери с действителността, повтори си мъжът. Огромните тъмни очи бяха смайващи, пленителни. А косата — най-светлото сребърнорусо! Как ли щеше да изглежда, ако свалеше булото и я разпуснеше по гърба?

— Татко?

Хю се обърна и видя колебанието в очите на сина си.

— Малкото момиче май ти хареса, Робин? — попита с усмивка той.

Момчето се изчерви до корените на лешниковокестенявата си коса.

— Не, не сър… не наистина. Искам само да знам дали ще напуснем земите на Малори.

Хю поклати глава. В очите му светна усмивка, ъглите на устата му потрепнаха. Доста неприятна усмивка.

— В никакъв случай, синко. Чака ни много работа. Лейди Малори току-що се запозна с мен. Предвиждам, че много скоро ще й се иска никога да не ме е виждала. Нито пък да е чувала името Хю Босер.

И той пришпори коня си.

 

— Уби ли го? Успя ли да простреляш глигана, Пен? — По моста над заобикалящия замъка ров тичаше малко момиче с развяващи се плитки и измачкана рокличка. Ловната група влезе в Малори Хол през голямата, обкована с гвоздеи дъбова порта.

Пен погледна майка си и тя побърза да отговори:

— Носим великолепен глиган за празничната трапеза, Пипа. Мъжете ще го внесат вътре.

— Ама ти ли го уби, Пен? — повтори упорито детето, застанало насред пътя и устремило поглед към сестра си.

— Стрелата ми не достигна целта — призна съкрушено Пен. Малката й сестра винаги успяваше да й изтръгне истината — не от злоба, а защото беше изпълнена с неутолимо, изискващо и най-малката подробност любопитство.

— О, не се ядосвай — утеши я Пипа. — Но аз знам, че на моя рожден ден непременно ще уцеля глиган.

 

 

 

— Не бъди толкова сигурна — предупреди я майката и се наведе да й подаде ръка. — Качи се при мен.

Пипа улови протегнатата ръка и доволно се настани пред майка си.

— Трябваше и аз да дойда!

— Още си малка за лов на диви свине — отговори сериозно Гуинивър. — Освен това си ужасно немарлива. Не трябваше ли да учиш с магистъра?

— А, ние учихме, но той се умори и ми каза да вървя да играя — отговори детето със слънчева усмивка.

— О, и защо се умори? — попита с добре изиграно учудване майката. Ученият магистър Хауърд, който беше обучавал самата Гуинивър след осмата й година, беше вече на възраст и бързо се изнервяше и изморяваше от безкрайния поток въпроси на жизнената и схватлива Пипа.

Конете влязоха в долния двор на замъка, Гуинивър скочи от седлото и свали дъщеря си.

— Ще ида да гледам как одират глигана — обяви детето. — Ще дойдеш ли и ти, Пен?

— О, не, това е отвратително — отказа рожденичката. Майката се засмя и влезе в къщата. Управителят я поздрави с поклон.

— Подготовката за празника напредва, милейди. Готвачите желаят да им се каже дали могат да използват марципан за тортата на лейди Пен, защото последния път…

Гуинивър трябваше да реши. Пипа толкова обичаше сладкия и лепкав марципан, че миналия път се стигна до злощастни последствия.

— О, не виждам причина да лишаваме другите от удоволствието. Все пак тази торта е за лейди Пен. Да се надяваме, че Пипа се е научила поне малко да се въздържа, мастър Кроудър.

Тя изкачи стълбата към северното крило и влезе в покоите си, където Тили окачваше дрехи в гардероба.

— Е, успешен ли беше ловът, сърчице мое? — попита с обичайната си непринуденост възрастната жена, която се грижеше за лейди Гуинивър от най-ранното й детство.

— Зависи от коя страна ще го погледнем — отговори младата жена и се освободи от ботушите си с помощта на един слуга. После се настани на една дървена ракла и вдигна полите си, за да свали вълнените чорапи, които беше обула за лова. — Имаме глиган, но стрелата на Пен не улучи целта.

— Да се надяваме, че Пипа няма да й го натяква твърде дълго — отбеляза философски Тили.

Гуинивър не отговори. Отиде боса до прозореца и се загледа към заоблените хълмове на Дербишайър. Великолепна гледка: над хълмовете се носеха облаци пара, в долините се виеха белите ивици на реките Вийе и Доув. През зимата проливните дъждове и ледените ветрове правеха страната сурова и негостоприемна, но летните следобеди бяха прекрасни.

Срещата с Хю Босер не беше приключила. Мъж като него не предприемаше такова дълго пътуване само за да се върне при първата заплаха, че ще насъскат срещу него кучета.

Тя още не бе довършила мисълта си, когато от другата страна на портата прозвуча силен, настойчив сигнал с рог. Гуинивър остана неподвижна, опряла ръце на ниския перваз на прозореца. Веднага бе познала рога.

— Дай ми копринени чорапи, Тили. С цвят на слонова кост. И зелените обувки от козя кожа.

— Посетители? Чакаме ли гости?

— Не, но както чуваш, някой е решил да ни посети. — Младата жена обу чорапите, стегна ги над коленете и напъха тесните си стъпала в обувките.

Много скоро мастър Кроудър почука на вратата.

— Мадам, лорд Хю Босер моли да бъде допуснат в замъка.

— Посрещнете го с добре дошъл, мастър Кроудър.

Лейди Гуинивър отиде до прозореца, който гледаше към долния двор, прозореца, от който бе паднал Стивън, и проследи влизането на малката група ездачи.

Хю Босер скочи от коня си, опря ръце на хълбоците си и внимателно се огледа.

Едър, но не пълен, и корав като камък, помисли си Гуинивър. Няма и капка излишна тлъстина и изглежда непобедим. Освен това се налага със самото си присъствие. Противник, когото не можеш да пренебрегнеш. Е, вероятно най-доброто оръжие беше женското й очарование. Вече няколко пъти го беше прилагала успешно. Хю Босер със сигурност не беше безчувствен към женските прелести.

Тя слезе долу и спря на вратата, която водеше към двора. Гласът й прозвуча изключително любезно.

— Лорд Хю, вероятно идвате, за да помолите за гостоприемството, което задължително отдаваме на уморените пътници?

Мъжът се запъти към нея по каменните плочи. Бръкна във вътрешния джоб на жакета си и извади навит пергамент.

— Дойдох в земите ви по кралска поръка — обяви той и й връчи пергамента. — Лорд-пазителят на печата ме упълномощи да проуча как са намерили смъртта си четиримата ви съпрузи, лейди Гуинивър — това и още други случки, привлекли вниманието на краля.