Джейн Фийдър
Целувката на черната вдовица (18)

17.

Хю излезе от дома си и прекрачи с отсъстващ вид Мускатово орехче, което си играеше на стълбата с паднало жълто листо, докато сестричката му гонеше червейчетата в локвата край входа. Котетата са толкова разглезени, че не им се е наложило да научат разликата между сухи листа, червеи и мишки, помисли си Хю — но без гняв.

Той слезе по стълбата и тръгна към овощната градина, където се разхождаха Гуинивър и магистърът, както винаги задълбочени в остроумна юридическа дискусия. Бяха минали три дни, откакто Гуинивър се беше върнала от Тауър, без двамата да останат сами поне за минути. Винаги някой беше до нея, ако не момичетата или магистърът, то друг член на домакинството й. Веднага след вечеря тя се оттегляше от залата и се скриваше в стаята си. На сутринта се появяваше учтива, но сдържана, учеше с децата си или разработваше защитата си. Беше издигнала около себе си непроницаема стена, за да се пази от неприятеля.

Отчаянието му беше равно по сила на объркването му. След като бе прекарал един следобед в Матлок, вече знаеше достатъчно за брака й с Тимъти Хадлоу и обстоятелствата около смъртта му, за да си състави ясна представа, но все още не беше наясно със смъртта на Стивън Малори. Същевременно обаче знаеше, че процесът пред държавния съвет никога нямаше да извади на бял свят истината. Разследванията му, макар да не бяха доведи до убедителни доказателства, щяха да бъдат достатъчни на алчния пазител на печата да издаде обвинителна присъда.

Не можеше да й се сърди, че се държеше настрана от него, но винаги когато беше близо до нея, усещаше, че тя се нуждаеше от подкрепата и нежността му — и че копнееше за любовта, която ощастливяваше и двамата. Но тя не отстъпваше. Според нея той и собственото й желание да се люби с него бяха непримирими противници.

Когато излезе изпод дърветата, Хю я чу да говори, преди да я види. Магистър Хауърд се беше разпрострял върху някакъв юридически казус с обичайното си пристрастие към детайлите.

За да не събуди впечатление, че ги подслушва, Хю затропа с ботушите си.

— Лейди Гуинивър?

— Ах, вие ли сте! — поздрави го тя с хладна усмивка, когато застана пред двамата, но очите й веднага запламтяха, щом срещнаха неговите.

Хю отново се запита колко ли време още щеше да му устоява и дали той щеше да издържи дотогава, без да я докосне. Ако не беше магистър Хауърд, щеше да я просне на влажната, ароматно ухаеща трева под клоните на старите ябълки и да я люби, докато чуеше от устата й думи на страст и копнеж. В очите й прочете, че и тя мислеше за това. Без да иска, тя се приближи до магистъра, като че инстинктивно търсеше защита.

Гуинивър отмести поглед. Сините му очи имаха такава власт над нея, че не смееше да ги гледа. Имаше чувството, че ако задържеше погледа си върху него, щеше да ослепее.

Магистър Хауърд се покашля дискретно.

— Желая ви добро утро, магистре — поздрави Хю и продължи спокойно, обърнат към Гуинивър: — Милейди, лорд-пазителят на печата изпрати вест, че утре трябва да се явите пред държавния съвет в Стар Чеймбър.

Погледът й отново потърси неговия. Бузите й пламнаха, след това побледняха. Тя протегна ръка, той я хвана бързо и я стисна здраво.

— Утре ли?

— Да.

— Разбирам. — Тя издърпа ръката си. Цветът на лицето й бързо се възстанови, гласът й прозвуча почти нормално. — Е, по-добре е да застана пред дявола, отколкото постоянно да го избягвам. Ще ми позволят ли в Стар Чеймбър при нужда да се допитвам до магистъра?

Хю поклати глава.

— Изрично е написано да се явите сама.

Хауърд сложи ръка на рамото на господарката си. Лицето му издаваше напрежение и страх.

Гуинивър се постара да го успокои:

— Аз съм готова, магистре. И всичко дължа на вас.

— Да, мисля, че обсъдихме всички възможни случаи — отвърна той. — Не ми хрумва абсолютно нищо, мадам, което може да сме пропуснали.

— И на мен — кимна тя. — Днес няма повече да говорим за това. Искам да си почина.

— Да, мадам. Преди такова предизвикателство е най-добре духът да се отмори. — Изражението на магистъра издаваше, че не се чувства добре.

Гуинивър се овладя напълно. Разумът й беше хладно, ясно пространство, където нямаха достъп нито страхът, нито облекчението. Най-после щеше да се изправи срещу демоните в лицето на лорд-пазителя на печата и на крал Хенри. И щеше да победи. Нямаше да признае друг изход.

— И вие ли ще присъствате, лорд Хю? — попита с безразличие тя. — Трябва ли да свидетелствате?

— Така ми заповядаха.

— Естествено. — Тя се обърна бавно и последва магистъра, който се отдалечи между дърветата.

Хю протегна ръка и й препречи пътя, като опря длан на близкото стъбло.

— Почакайте малко, Гуинивър — заговори настойчиво той. — Има нещо, което трябва да изясним. Не е лесно, но трябва.

Тя спря. Ръката му опираше в гърдите й и връхчетата им веднага щръкнаха.

— Наистина ли трябва? Не можем ли да го обсъдим в къщата?

— Не, по-добре е да сме навън. — Той отпусна ръка и тя можеше да си отиде. Не му се искаше да си помисли, че е приложил насилие.

Гуинивър остана. Скръсти ръце и се загледа към овощната градина, чиито прави алеи водеха към къщата. Явно той имаше да й каже нещо много лично. Не искаше да го чуе, но имаше чувството, че няма да й бъде спестено.

Хю търсеше думи. През последните дни ги беше изричал често, беше си построил цяла реч, но в решителния момент грижливо подбраните изрази се разпиляха във всички посоки.

— Гуинивър, мисля, че трябва да оставите писмено свидетелство за бъдещето на децата си.

Тя пое дълбоко дъх.

— Искате да кажете, за в случай че не успея да докажа невинността си? Бъдете уверен, че нямам намерение да загина!

— Трябва да мислим за всичко — настоя със задавен глас той.

Разбира се, той имаше право, но Гуинивър не искаше да допусне нито една проява на слабост. Гласът й обаче прозвънна издайнически:

— Не знам какво ще ми разрешат да им оставя. Вие знаете ли?

Той поклати глава.

— Не, но съм убеден, че ако оставите завещание, ще имам шанс да се преборя за тях.

— А готов ли сте да се борите за децата ми? — Всъщност това не беше въпрос, а съгласие, и той го разбра.

— Искам да им осигуря добро възпитание и необходимата зестра. — Тя вдигна ръце към устата си и вдъхна дълбоко лекия аромат на ръкавиците от сърнешка кожа, за да събере сили и да произнесе онова, което я мъчеше още от пристигането на Хю дьо Босер в Малори Хол. — Смятате ли, че завещанието ми ще има правна сила?

— Не знам, но можете да опитате. — Той се поколеба, дори потрепери зиморничаво, макар че септемврийският ден беше топъл. — Сигурно никой няма да възрази, ако оставите децата си под мое попечителство.

Гуинивър сведе очи към земята. Видя как един стрък трева блесна под слънчев лъч, паднал точно върху капчицата роса на върха му. Видя сребърносивата следа на охлюв върху паднало листо. Усети в гърба си топлината на есенното слънце, което проникваше през копринените дипли на светлото й було.

— Вие ще се борите за тях — повтори тихо тя, без да вдигне поглед. — Но няма да имате необходимите средства, за да ги отгледате. Знам колко е важно да получите земите ми, за да осигурите необходимото на Робин. Как обаче ще се погрижите за дъщерите ми, ако останат без нищо?

Хю отговори делово и равномерно като страничен наблюдател.

— Ако определите една разумна част от имотите си за осигуряване на децата си, кралят вероятно няма да възрази. А лорд-пазителят на печата е длъжен да се съобрази с кралското решение.

Гуинивър вдигна глава, но не го погледна.

— Ще се посъветвам с магистъра и ще съставя убедителен юридически документ, само че ни трябва потвърждение и печат на нотариус.

— Аз ще намеря нотариус и ще подготвя документа преди началото на процеса. Дайте ми го утре рано сутринта.

Тя кимна.

— Благодаря ви! Надявах се, че имам време да се погрижа за това, но вие с право ми напомнихте, че изходът е несигурен. Би било глупаво да не се подсигуря. — Тя му кимна с горчива усмивка и изчезна между дърветата.

Не вярвам в добрия изход, каза си горчиво Хю. Затова трябваше да й го каже. Тя беше длъжна да напише завещанието си още днес, защото утре вероятно щяха да й отнемат тази възможност. Негов дълг на приятел беше да поиска от нея писмено завещание. Защо тогава се чувстваше като предател, че я беше изправил така брутално пред лицето на истината?

 

Вечерта магистър Хауърд и Гуинивър останаха до късно в залата. С гробовно изражение той записваше, каквото му диктуваше тя, без да задава въпроси. Само проверяваше отделните точки относно юридическата им валидност и от време на време предлагаше стилистични промени.

— И накрая — заключи Гуинивър, загледана в пламъците, — оставям на верните си слуги, които са с мен от най-ранното ми детство, малкия имот Кулдън в Дербишайър да разполагат свободно с него.

— Мадам, не е нужно… — Магистърът вдигна перото от пергамента.

Тя се усмихна.

— Напротив, дори е много нужно! Не знам дали ще уважат желанията ми, но лорд Хю обеща, че ще направи всичко, което е по силите му, за да изпълни написаното тук. — Тя се надигна и добави уморено: — Хайде да си лягаме, вече е късно.

Магистърът поръси пергамента с пясък, изтърси го и й го предаде.

— Милейди е много великодушна.

— Не, приятелю! — Тя нави грижливо изсъхналия пергамент и го прибра в джоба си. — Правя, каквото мога, за да ви се отплатя за добротата, с която ме дарявахте през целия ми живот. — Стисна ръката му и бързо изкачи стълбата.

Тили я чакаше пред огъня, заета с кърпене на детски дрешки.

— Дадох на малките успокоително питие — зашепна извинително тя. — Бедната Пен е полудяла от тревога, а Пипа се съсипа да плаче.

Гуинивър беше премълчала пред момичетата, че е обвинена в убийство, но те усещаха, че положението е много сериозно и майка им може отново да бъде хвърлена в затвора. Никой не спомена, че е възможно да я екзекутират. Нямаше смисъл, защото заплахата от нов затвор беше изчерпала възможностите на децата да възприемат ставащото.

Тя остави пергамента на тоалетната масичка, съблече се с помощта на Тили и се пъхна в леглото до прегърнатите деца.

Заслуша се в равномерното им дишане и постепенно се успокои. Тили духна свещта и се отпусна тежко на постелята си. Гуинивър усещаше топлите детски тела и не смееше да се помръдне, макар че те бяха упоени и нямаше да се събудят. Дано само не се събудеха рано сутринта, когато тя трябваше да тръгне за Уестминстър. Ако се стигнеше до най-лошото, щяха да й разрешат да се сбогува с тях — това поне беше сигурно. Тя преглътна смело сълзите си и усети как заседнаха в гърлото й като буца. Не биваше да мисли за поражение. Още не.

Огънят хвърляше трепкащи сенки върху варосаните стени. Хю сигурно вече е заспал, помисли си Гуинивър. Макар да беше изпълнена с решителност, тя беше наясно, че утрешният ден можеше да означава край на всичко. Сигурно никога повече нямаше да обича някого. Каква непоносима мисъл…

Тя стана от леглото като лунатичка, загърна се в халата си и посегна към пергамента. Той беше идеалният претекст за онова, което беше намислила. Можеше да го остави при него и да се върне в леглото си. Да, можеше.

Изведнъж се озова в коридора, пред вратата му — и в следващия момент вече беше вътре. Стаята беше осветена само от догарящия огън.

— Знаех, че ще дойдеш — посрещна я той от далечния край, където беше леглото му.

— Да. — Тя остави пергамента на перваза на камината.

Хю отметна подканващо завивката. Гуинивър захвърли халата си и се плъзна до него. Той я зави и нежно я прегърна.

Държа я безмълвно, докато студът и вцепенението напуснаха тялото й и тя се успокои напълно. В прегръдката му нямаше нищо настойчиво, нищо, което би я накарало да избяга от изкушението. Тя остана в обятията му, опряла глава в рамото му, краката й преплетени с неговите.

Може би беше заспала. Дълбок сън без сънища, без сълзи, изпълнен с мир, в който се носеше като в мъгла, безтегловна, под лекия полъх на вятъра.

Незнайно след колко време Хю я притисна по-силно към себе си и се обърна по гръб. Тя се озова върху него и всяка частица от тялото й се прилепи към неговото. Усмихна му се замечтано и се нагоди към необичайната позиция. Той изкриви уста и зарови пръсти в сребърната коса, разпростря я по раменете, за да обгърне и двамата като блещукаща, ухаеща мантия. Коравите му ръце обхванаха лицето й и го привлякоха към неговото.

Целувката беше нейна. Тя я започна, тя я задълбочи. За момент устните й останаха пасивни върху неговите, за да се наслади на простото чувство на докосващите се уста. След това езикът й нахлу навътре, вкуси вино и сол и се зае да изследва вътрешността на бузите му, гърлото, върна се към устните, спря в ъгълчетата на устата, мина по линията на брадичката и потръпна от наболата брада.

Тя мина към ухото му, закръжи с език в твърдата мида, описа всички извивки и контури, загриза чувствителното крайче. Сърцето му заби ускорено, особено когато втвърдените връхчета на гърдите й се опряха в косматите му гърди. Той притисна бедрата си към нейните и леката издутина на корема й се сгуши, в падината, която тялото му образуваше под нейното.

Ръцете му се плъзнаха по гърба й, спряха на талията, насладиха се на закръглеността на хълбоците. Ленивите, изкусителни ласки прогониха и последните остатъци от транса й. Възбудата й нарасна. Тя се притисна към него и го окуражи да я вземе. Слабините й натежаха, коремът й пулсираше болезнено. Той разтвори бедрата й с коляно и проникна с бавно движение на хълбоците в очакващото го топло тяло.

Блаженство изпълни тялото й, душата й. Поиска да го приеме в най-съкровената част от себе си, да го обхване и да го задържи, да стане част от него, както го бе направила част от себе си. Вече не мислеше за нищо, не се страхуваше, забрави законите, забрави миналото и бъдещето. Остана само той, само нажежената до бяло възбуда на чистото усещане.

Той нададе тих радостен вик и проникна по-дълбоко. Имаше един прекрасен момент, когато на самия ръб на пропадането си тя задържа дълбоко в себе си стихията на сливането и усети пулсирането на плътта му. Само миг, и я заля вълната на неописуема наслада, тя се остави на бурята, обляна в сълзи, чувайки как от гърлото й излизаха далечни, чужди звуци.

След това падна тежко върху него и усети лудото биене на сърцето му. Устните й останаха притиснати в свивката на шията му, за да пият солената пот. Мокрите им тела почиваха едно върху друго и двамата, все още слени в едно, чакаха диво биещите им сърца да се успокоят.

Хю нежно сложи ръце на гърба й, претърколи я до себе си и я покри с тялото си, отлагайки мига на раздялата — като че не можеше да понесе да я загуби. Когато най-сетне се отдели от нея, тя се вкопчи отчаяно в него, но изведнъж отпусна ръце.

— Как е възможно това? — попита едва чуто тя.

— И аз не знам. — Ръцете му почиваха върху тялото й. — Имал съм много хубави мигове със Сара, пълно удовлетворение, но никога не съм преживявал това.

— И аз — отвърна все така тихо тя. — Никога по този начин. Останаха един до друг, докато потта по телата им изсъхна, след това Хю посегна и издърпа завивката отгоре им.

— Трябва да си вървя — възпротиви се слабо Гуинивър.

— Не, трябва да поспиш. Аз ще се събудя много преди разсъмване и ще те вдигна. — Той мушна ръка под нея и я привлече в прегръдката си.

Тя заспа на гърдите му, успокоена от дишането му, от равномерното биене на сърцето му под ухото й, от коравите, силни ръце, които я държаха.

Хю бдя над нея, докато небето зад прозореца посивя. Трябваше да бъдат в Уестминстър в осем. Той измъкна ръката си изпод нея, съвсем бавно, за да не я събуди, и стана от леглото. Погледна я и сърцето му заби отчаяно. Колко крехка изглеждаше, когато спуснатите клепачи с фини сини жилки скриваха страстта и острия ум, искрящи от очите й. Лицето й беше поруменяло от съня, косата беше нападала по бялото рамо и изваяната ръка.

Тя ли беше убила Стивън Малори?

Всъщност какво значение имаше това сега?

Той отиде до камината и се наведе да стъкне огъня. Когато се изправи, погледът му падна върху навития пергамент на перваза. Разтвори го и прочете написаното, което трябваше да занесе при нотариуса. Смяташе, че е длъжен да завери завещанието на Гуинивър преди началото на процеса. Ако го предадеше на съда, преди да произнесе присъдата, можеха да го включат в разпорежданията си.

Хю се облече бързо и излезе. Трябваше му половин час, за да събуди нотариуса, който живееше на две преки от дома му, и да получи печат и подпис на ценния документ. Така щеше да се върне навреме, за да я събуди.

Той спря за малко пред леглото и се вгледа в спящата.

Тя ли беше убила Стивън Малори?

Всъщност какво значение имаше това сега?