Джейн Фийдър
Целувката на черната вдовица (11)

10.

— Пипа, наистина ли ще наречеш котенцето си Живак? Пипа, която хранеше питомеца си с парченца месо от закуската, вдигна за миг глава.

— Още не знам.

Робин беше коленичил на земята между двете момичета.

— Името ми харесва.

— Да, но бе избрано от баща ти, а той не харесва котето ми — възрази Пипа и потопи пръсти в гърненцето с мляко, за да ги пъхне в устата на жадното животинче. — Това носи нещастие.

— Това са глупости! — Пен остави своето Мускатово орехче на земята.

— Защо? И ти вярваш в това!

— Да, но Робин смята, че лорд Хю изобщо не обича котките. Не само твоята — обясни сестра й. — А името й подхожда.

Пипа продължи да храни котенцето си и около устата й се изписа корава линия. Пен не беше искрена. Досега двете заедно се бяха стремили да избягват нещастията. Внимаваха да не стъпват по ръбовете на паважа и да не минават под стълби, а когато трябваше да донесат от къщата нещо забравено, винаги се завъртаха по седем пъти и сядаха. Макар че се смееха на суеверието си, то беше важно за тях. Винаги го правеха заедно. А сега всичко, което казваше Робин, беше много по-важно за Пен от сестра й.

— О, хайде, Пипа! — продължи с усмивка Пен. — Името е чудесно.

— Ще я нарека Лунна светлина — оповести Пипа, вдигна котенцето и се отдалечи, докато го чеше зад ушите.

— Ама че работа — промърмори разочаровано Пен.

— Защо тя не харесва баща ми? — попита Робин и зае заплашителна поза.

— О, не, според мен го харесва. Пипа харесва всички. — Пен въздъхна. — Само че…

— Само че какво? — Робин сложи ръка върху нейната и Пен се изчерви. Момчето бързо дръпна ръката си и също се изчерви, като че докосването беше нещастна случайност.

— Виж, Пипа смята, че те харесвам повече отколкото нея — призна съвсем тихо Пен и още повече почервеня.

— Аха — въздъхна Робин.

— Но не е така — продължи Пен, втренчила поглед в котенцето, което мъркаше в скута й. — Аз те харесвам, но по друг начин. Жалко, че Пипа е твърде малка, за да го разбере.

— Аха — повтори Робин, отново постави ръката си върху нейната и този път не я отдръпна. — Аз те харесвам много — заяви той и между двамата се възцари напрегната тишина. Ръцете им останаха една върху друга, макар че им беше неловко, защото бяха много горещи и запотени, но никой не посмя да прекрати докосването. Затова изпитаха облекчение, когато проехтя сигналът за тръгване. И двамата скочиха и хукнаха към конете си.

Гуинивър посрещна Хю с нищо незначещ утринен поздрав и зае мястото си до него. Той отговори с хладна усмивка, която не издаваше мислите му.

Какво беше замислила, по дяволите?

Хю познаваше Гуинивър Малори едва от няколко дни, но беше наясно, че зад безстрастната маска се криеше изобретателен ум. Твърде вероятно беше да е измислила план за бягство. Но как си го представяше? Как щеше да избяга от лагера на въоръжените мъже с двете си момичета и с Тили? Очевидно през нощта. И непременно си беше осигурила помощници… който и да беше човекът, отговорил на сигнала й от гората. Дали планът й имаше нещо общо с упоритостта, с която настояваше да минат през Дерби, а не през Честърфийлд? Нима имаше толкова сигурно убежище, където той нямаше да я намери? Какъвто и да беше планът й, той със сигурност беше разумен и добре обмислен. Гуинивър никога не би се впуснала в невъзможно начинание.

Той й хвърли бърз поглед отстрана. Видя класически профил, изправената стойка, с която седеше на прекрасната си бяла кобила. Изглеждаше напълно спокойна.

Устните му се присвиха. Колкото и да беше умна, лейди Гуинивър щеше да отиде с него в Лондон и никъде другаде.

Нека предприеме опита си за бягство — но той щеше да се намеси в решаващия момент. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да признае, че двамата играеха жестока игра на котка и мишка. Много искаше да проследи как щеше да се развие планът й. Трябваше също да признае, че изпитваше известно удовлетворение да стане свидетел на опита за бягство. Двамата водеха тази битка с умовете си и той щеше да я спечели.

— Доколкото си спомням, вие споменахте, че довечера би било удачно да спрем за нощувка край Кедълстън — започна той. — Има ли нещо особено там? — Усмивката му беше гладка и мека като купа сметана.

— Всъщност не, но бихте могли да попълните запасите си.

— Още е много рано за това. Ако обаче настоявате, ще нощуваме именно там.

— Както желаете вие, лорд Хю — отвърна тя с привидно равнодушие. Разстоянието между Кедълстън и Кулдън беше възможно най-краткото. Ако продължаха само още няколко мили в посока към Дерби, трябваше да изминат целия този път обратно. Това означаваше, че бягството им щеше да се удължи с един или два часа. При нормални обстоятелства това би било само незначително забавяне, но в сегашната й ситуация всяко дребно препятствие означаваше допълнителни нерви.

Хю продължаваше да се усмихва снизходително.

Стига сме говорили за Кедълстън, реши Гуинивър. Тъй като той бе стигнал опасно близо до истината, най-добре беше да отклони вниманието му, като смени темата.

— Признавам, че все още съм любопитна какво открихте в Матлок, лорд Хю. — Тя извърна глава и го погледна изпитателно.

— Какво бих могъл да открия?

— Нищо — махна сърдито тя. Мъжът сви рамене.

 

— Задачата ми е да докладвам на лорд-пазителя на печата. Не съм упълномощен да правя заключения.

— Това е най-неискреното обяснение, което някога съм чувала — заяви Гуинивър. — Как да се защитавам, след като не познавам така наречените доказателства, които сте събрали?

— Ще бъдете уведомена навреме.

„А вие милорд, много скоро ще откриете, че нямате право да искате земята ми.“

Тя все още не беше решила дали да му каже истината тази вечер, или да остави документа в палатката си с обяснение на юридическото му значение. Вероятно той щеше да получи спорните земи въпреки този документ, ако кралят и пазителят на печата не побеснееха от яд, че тя е успяла да му избяга. Междувременно го познаваше достатъчно добре, за да знае, че не би приел незаконно имущество. Отмъщението й не беше кой знае какво, но не можеше да се надява на по-добро.

Много й се искаше да му го каже в лицето — дори само за да наблюдава разочарованието му. Но по-разумно беше да се откаже от този разговор. Трябваше да мисли за твърде много неща и не биваше да си хаби мислите в копнежи за отмъщение, колкото и сладки да бяха.

Малко преди Кедълстън Хю определи за нощувка голяма поляна, в края на която се виждаше езерце, заобиколено от гора. Днешното място е много по-добро от вчерашното, каза си Гуинивър, която не бе слязла от коня си, за да може да огледа по-добре околността. Миналата вечер разстоянието между палатките и дърветата беше съвсем малко. Тук беше различно. Но какво би могла да промени?

Тя се приготви да слезе от седлото и видя, че пазачът й вече е на място, за да й помогне.

— Позволете, милейди — проговори той с усмивка, в която се усещаше злобно веселие. Понечи да обхване талията й, но тя възмутено отблъсна ръцете му.

— Мога да се справя и без вашата помощ.

— О, дайте ми възможност да се проявя като рицар — помоли той и без усилие я свали на земята. — Нали трябва да бъда пример за Робин.

— О, да, преувеличеното внимание към една пленница е най-добрият пример за момчето — отбеляза тя и гордо му обърна гръб.

Хю се ухили и продължи спокойно:

— Вероятно отново ще пожелаете да опънете палатката си далече от нас. — Все пак той успя навреме да прикрие циничната светкавица в очите си.

— Отдавам голямо значение на личния си живот — отговори тя както предишната вечер.

— Вярвам ви — промърмори той и със същата цинична усмивка проследи как тя заповяда да вържат коня й и двете понита недалече от палатката. Всичко намекваше за нощно бягство. Но как щеше да обезвреди поста? Нощта обещаваше да е интересна.

— Надявам се, че и тази вечер ще ми правите компания на вечеря — покани я той.

Гуинивър се поколеба. Намерението й беше да се извини с главоболие, но сега й хрумна мисълта, че може би беше добре да налее малко сънотворно и в неговото вино. Забележката му, че по време на поход спи само по няколко часа, беше сериозен повод за загриженост. Общата вечеря й даваше шанс да го обезвреди.

— Приемам, но момичетата ще се хранят с Тили в моята палатка. След два дни на седлата са много уморени — отговори хладно и със съвършено самообладание тя. — За мен ще бъде чест да вечерям с вас и Робин.

— Честта е изцяло моя, мадам — поклони се той и се наведе над ръката й. — Робин ще вечеря с хората ми. Чакам ви в шест.

— Радвам се. — Тя се усмихна със същото съвършено спокойствие. — А сега ме извинете, сър, искам малко да се поразтъпча, докато опъват палатката ми. — Тя тръгна към дърветата, заобикалящи поляната. Момичетата се присъединиха към нея, но тя се наведе и им каза нещо. Те кимнаха послушно, обърнаха се и се запътиха към езерото, а тя продължи сама към гората.

Хю кимна мрачно и изчака малко, преди да направи следващата си стъпка.

Гуинивър вървеше бавно към дърветата. Тъй като гората беше рядка и не предлагаше добро прикритие, тя навлезе доста навътре, преди да изсвири като кос. Вслуша се напрегнато и почти веднага чу очаквания отговор. Шумът я отведе към гъст храсталак.

Грийни се изправи така безшумно, че сухите пръчки почти не изпращяха.

— Готова ли сте, мадам?

— Радвам се да ви видя — отговори тя. Изпитваше безкрайно облекчение, макар че му се доверяваше напълно. — Не намирате ли, че поляната е много открита?

Мъжът кимна.

— Напълно права сте, милейди.

— Ще опитаме малко след полунощ. Вчера постът обикаляше лагера за около пет минути. Днес мястото не е по-просторно, но е много по-открито. За да прибягаме от палатката до прикритието на дърветата, ще имаме нужда от повече време — зашепна бързо тя. — Тили ще сложи в питието на поста нещо за сън, така че след полунощ ще е обезвреден.

— По-добре аз да се заема с него, мадам, така е по-сигурно — предложи Грийни. — Мирише ми на дъжд, нощта ще бъде облачна и ще ми е лесно да се промъкна зад гърба му.

— Нали няма да му сторите зло?

— О, един лек удар, това е всичко — ухили се мъжът. — Той ще го приспи по-сигурно от отварите на Тили. Не се бойте, милейди!

Някъде зад Гуинивър изскърца клон и Грийни изчезна така внезапно, че тя се взря смаяно в празния гъсталак пред себе си. Обърна се бавно и попита:

— Има ли някой?

Гората остана тиха. Ръцете й бяха влажни, когато тръгна обратно по пътеката, по която бе дошла. Изведнъж клоните на ниските храсти зашумоляха. Малка сърничка профуча покрай нея като бялокафява светкавица. Сърцето й спря да бие, после заудря с удвоена сила. Едва успя да се успокои.

Когато излезе на поляната, тя видя, че палатките вече бяха разпънати, а над палатката на Хю се вееше флагът му. Горяха огньове, мъжете се смееха и разговаряха, навсякъде се усещаше онази атмосфера на подредена суетня, която Гуинивър междувременно се беше научила да очаква от трупата на Хю дьо Босер. Хю обаче липсваше. Вероятно беше в палатката си.

Пен и Пипа играеха с Робин край езерцето. Той им показваше как да хвърлят камъчета така, че да се плъзгат по повърхността на водата. Беше време да говори с момичетата, макар че още не знаеше как да им обясни предстоящото бягство, без да ги уплаши до смърт.

Гуинивър се наведе и влезе в палатката си, където Тили тъкмо приготвяше леглата.

— Иди да повикаш децата, Тили. Трябва да им кажем.

— Време беше — кимна старицата, без да се вълнува. — Ей сегинка ще ги доведа.

Тя излезе, а Гуинивър седна на един от сандъците, за да се овладее. Не биваше да издава страха, отчаянието си и факта, че това беше последният шанс за спасението им.

Пипа се развика още преди да влезе в палатката.

— Защо трябва да се храним тук, мамо? Искаме да останем още малко навън, за да си играем с момчето Робин. Вече се научих да хвърлям камъчетата през цялото езеро! — И тя размаха ръка.

— Това изобщо не е езеро — поправи я Пен, на чието лице също беше изписана неохота. — Какво има, мамо?

— Нищо няма — отговори с усмивка Гуинивър. — Свали платнището, Пен, и седни. — Тя посочи походните легла.

— Нещо вълнуващо ли се е случило? — поиска да узнае Пипа и се залюля върху сламеника. Пен, която бе разбрала, че ги очаква нещо сериозно, изпълни подканата на майка си и приседна на своето легло.

— Слушайте ме внимателно! — Гуинивър обясни бавно и спокойно, че вместо да продължат към Лондон, тази нощ ще се разделят с отряда на лорд Хю и ще отидат да живеят в нова къща.

— Ще си вземем ли котенцата? — попита Пипа още преди майка й да е свършила.

Гуинивър стана от сандъка и привлече към себе си двете деца.

— Да, ще ги вземете. — Те се притиснаха към гърдите й.

— Нали каза, че трябва да отидеш в Лондон — възрази Пен.

— Промених намерението си, мила.

— Но защо трябва да тръгнем през нощта, мамо? — продължи да пита Пен и в очите й блесна страх.

Гуинивър съзнаваше, че не е в състояние да успокои децата си. Пен беше умно момиче и нямаше да повярва в историята за весело нощно приключение.

— Лорд Хю има заповед да ни отведе в Лондон. Но аз не искам да отида там. Тъй като лорд Хю счита за свой дълг да ни отведе в столицата със или без моето съгласие, трябва да се махнем оттук без негово знание.

— Искам да си ида вкъщи — изплака Пипа, която също беше разбрала, че става нещо лошо. — Защо не можем просто да се върнем вкъщи?

— Може би по-късно — прошепна утешително Гуинивър и я притисна още по-силно към гърдите си. — Засега обаче ще се настаним в другата ни къща. Грийни ни очаква и ще бъде с нас.

— Грийни ли? — изписка зарадвано Пипа. — Къде е? — Тя се огледа, явно очаквайки ловецът да се появи в палатката.

— Не прекъсвай мама — скара й се строго Пен.

— Грийни ни чака в гората. А сега ме чуйте добре. Ще вечеряте с Тили и веднага ще си легнете. Щом стане време за тръгване, ще ви събудим. Грийни, Кроудър и магистърът ще живеят с нас в новата къща. Ще видите, че ще бъде както досега.

Перспективата да видят добре познатите лица успокои малко момичетата.

Тили влезе в палатката с огромна табла.

— Ето ви вечерята — оповести безгрижно тя. Огледа критично момичетата и неодобрително цъкна с език. — Велики боже, какво сте овесили носове? Какво ще каже Грийни, като ви види толкова уплашени? Да знаеш, Пипа, той сигурно ще помисли, че си станала страхливка. А колко пъти си му казвала, че не те е страх от нищо.

— Но аз не се страхувам — отговори с леко треперещ глас момиченцето. — И ти не се страхуваш, нали, Пен?

— Нали няма от какво да ни е страх, мамо? — Пен дори успя да се усмихне.

Гуинивър енергично поклати глава.

— Нима бих допуснала да ви се случи нещо лошо? А сега бъдете послушни, нахранете се и си легнете облечени, за да сте готови, като ви събудим.

— Няма да мога да заспя — отговори възбудено Пипа и грабна парче месо от таблата. — Много ми се събра. А ти ще спиш ли, Пен?

— Още не знам — отговори Пен и прегледа какво имаше на таблата. Не обичаше разпукани пастетчета с излязла плънка, но не видя нито едно цяло. Затова си избра пилешко бутче. Кожичката беше хрупкава, месото крехко — утешителна хапка.

— Пийнете по малко мляко с мед — подкани ги Тили и напълни чашите им. След това хвърли многозначителен поглед към Гуинивър. Сладката напитка щеше да ги успокои.

Гуинивър кимна. Страхът на децата щеше да се уталожи. Тили щеше да свърши останалото. Тя щеше да ги настани в леглата и да бди над тях, докато майка им се върнеше от вечерята с Хю. Макар момичетата да твърдяха противното, майката беше убедена, че ще заспят.

Вечеря с лорд Хю. Трябваше да бъде очарователна и забавна като никога досега. Трябваше да се наслади на последната им вечеря. Това щеше да стане само ако двамата се постараеха да скрият враждебността си.

И непременно да държат под контрол искрите на страстта, които се възпламеняваха така бързо и неканени.

Тя прогони досадния спомен. Днес щеше да се покаже откъм най-добрата си страна. Намести фенера и огледа внимателно лицето си в малкото пътническо огледало. Булото й се беше изкривило, бонето беше замърсено. А когато потърка шията си, на пръстите й останаха тъмни петънца и тя отвратено изкриви лице.

— Моля те, Тили, донеси ми вода. Трябва да се измия, цялата съм в прах.

— Разбира се, момичето ми. Над огъня виси огромен котел. — Тили грабна стомната и излезе навън.

Гуинивър свали фуркетите от косата си и помоли Пен да развърже корсажа й.

— Пръстите ми са лепкави — извини се момичето.

— Но моите не са! — извика Пипа и скочи.

— Мама помоли мен, не теб — погледна я сърдито Пен, облиза бързо пръстите си и се зае да развързва шнуровете.

Гуинивър свали смарагдовозелената копринена рокля и я пусна небрежно в краката си. Когато яздеше, тя не носеше обръчите, които поддържаха полите й гладки.

— Пипа, мила, потърси ми синьото боне. Онова със сребърния ръб.

— Знам къде е! — извика зарадвано момичето, разрови се в сандъка и след малко размаха триумфално търсената вещ. — Но ти го носиш винаги със сивата рокля.

— Тя е в другия сандък.

Гуинивър бе взела две рокли и съвсем малко накити. Другите дрехи и личните й вещи сигурно вече бяха наредени в гардеробите на Кулдън. Тази вечер щеше да се яви пред лорд Хю в одежда от сребърносива коприна с избродирани черни лебеди. Щеше да носи сапфири… и да го омае със сладки сънища.