Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Целувката (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Widow’s Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 70гласа)

Информация

Корекция
Xesiona(2008)
Разпознаване и начална корекция
maskara(2008)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Ирис“, 2001

История

  1. —Добавяне

8.

— Отиваме в Лондон… отиваме в Лондон… — припяваше си Пипа и подскачаше с танцови стъпки по дългата галерия. — Ужасно вълнуващо, нали, Пен? — Тя се обърна и заподскача към бавно следващата я сестра.

Пен не беше толкова сигурна. И тя беше развълнувана от перспективата да иде в столицата, освен това усещаше приятни тръпки, когато си представяше, че ще прекара дълго време в компанията на Робин — но когато майка им съобщи за предстоящото пътуване, в гласа й имаше нещо странно обезпокояващо.

Гуинивър бе повикала децата си в своя кабинет, церемония, запазена за изключително важни случаи. При колебливото им влизане тя се усмихна и представи предстоящото пътуване като вълнуващо разнообразие, което освен всичко друго щеше да обогати знанията им. Тя трябвало да отиде в Лондон, за да представи в съда защитата си относно спорното парче земя. Лорд Хю и хората му щели да ги придружат, а това означавало, че ще имат сигурна свита по дългия път. Лондон със сигурност щял да им хареса, увери ги тя. Самата тя никога не била посещавала столицата, но познавала описания на Темза, на живота и суетнята по широките улици с много магазини, на разкошните домове на аристократите и великолепните кралски дворци в Гринич, Хамптън Корт и Уайтхол. Сега момичетата й щели да видят всичко това със собствените си очи.

От внимателните очи на Пен обаче не убягна сянката зад усмивката на майка им. Същата сянка беше виждала и преди, когато Стивън Малори бушуваше в къщата. След смъртта му тя беше изчезнала, но се появи отново с пристигането на лорд Хю и хората му. Пен все още не можеше да проумее защо майка й поемаше такъв риск заради едно парче земя, която не им беше необходима, защото и без това си имаха достатъчно.

— Хайде, Пен, кажи нещо — повтори настойчиво Пипа и изтръгна сестра си от нерадостните мисли. — Не се ли вълнуваш?

— Какво дете си! — въздъхна уморено голямата сестра.

— И ти си дете! — отговори обидено Пипа.

— Може би, но не бърборя непрекъснато.

— Не ти ли се иска да бъдеш заедно с момчето? Пътуването ще трае много седмици. Това сигурно ти харесва. — Пипа ласкателно сложи ръка на рамото на сестра си. — Аз няма да ви се пречкам, наистина няма.

Пен направи опит да се усмихне.

— Ще се пречкаш, и още как. Ти не можеш другояче. Хайде, трябва да помогнем на Нел да събере дрехите ни.

— Освен това по време на пътуването няма да имаме уроци — заключи ликуващо Пипа. — Това със сигурност те радва, Пен.

Пен все още беше дете и тази перспектива й се стори извънредно приятна; макар да знаеше, че дългите часове, който майка й прекарваше с магистъра и книгите, щяха да й липсват. Докато яздеше, човек не можеше да чете, а магистърът, който така и не се беше научил да се държи на гърба на коня и някой трябваше да внимава за него по целия път, със сигурност щеше да им създава допълнителни трудности. Оставаше само лорд Хю, ако майка й имаше желание да разговаря с някой възрастен.

Усмивката отстъпи място на леко намръщване, което набразди гладкото чело на момичето. Понякога оставаше с впечатлението, че майка й и лорд Хю са приятели. Двамата се смееха заедно и, изглежда, се разбираха добре. Друг път обаче бяха като куче и котка. Очевидно и Робин като нея не можеше да разбере как стоят нещата, но двамата не говореха за това. Достатъчно лошо беше, че се бяха скарали заради спорното парче земя. Естествено беше тя да вземе страната на майка си, а той на баща си. Оттогава бяха постигнали мълчаливо съгласие да не засягат повече темата. Но как щяха да издържат, след като им предстоеше неколкоседмично пътуване?

Ще бъдем заедно… седмици наред… По гърба й пробягаха тръпки и те съвсем не бяха неприятни.

Пипа отдавна беше избързала напред, без да се тревожи от това, че Пен не бе отговорила на въпроса й. Отговорът можеше да бъде само един.

— Чакай ме! — извика Пен подир сестра си и забърза да я настигне.

Останала сама в своя кабинет, Гуинивър се разхождаше неспокойно между прозорците и вратата, като несъзнателно слагаше ръце върху бузите си и отново ги отпускаше. Дали беше успяла да убеди децата си, че нямат причини за безпокойство? Пипа да, но Пен?

За съжаление не можеше да направи нищо, за да им предложи повече сигурност.

Тя се върна в покоите си и спря пред огледалото. Около очите й се виждаха бръчици, лицето й беше по-бледо от обикновено. Трябваше да се освежи. Отвори съдчето с изсушени и намачкани листенца от герания, потопи един пръст в каната с вода, после в червения прах, разтърка го леко върху бузите си и го размаза със сух пръст. Кожата й веднага порозовя. Когато се усмихваше, зъбите й заблестяваха безупречно бели, което се дължеше на съвестното им изтъркване два пъти дневно със сушени листа от салвия.

Тя прокара пръст по устните си, които веднага се събудиха за живот при спомена за онази целувка. Отново усети вкуса на устата му върху езика си. Вътрешните й мускули се напрегнаха, в слабините й лумна огън. Желание.

Тимъти.

Тя произнесе името му съвсем тихо, но то прозвуча като потиснат вик за помощ. Как да намери пътя си в тази смъртоносна бъркотия, след като желанието бе надигнало глава? Веднъж бе станала жертва на скъпоценното изкушение на чистата страст и беше преживяла чудото на любовното удовлетворение.

То й липсваше ужасно. Желанието да върне онова, което беше, й причиняваше ужасна болка. Не минаваше и ден, без да мисли за Тимъти… да го разпознае в някой жест, в някой израз на децата си, да чуе гласа му, смеха му. А нощем го усещаше в сънищата си.

Желание, което водеше към дълбокото, прекрасно удовлетворение на любовта.

Желанието да се съедини с Хю дьо Босер обаче щеше да я отведе на ешафода.

Гуинивър приглади полата си от тъмночервена коприна. После намести плътно прилепналото боне под тъмносивото було и подръпна перлената си огърлица. Вече можеше да се яви пред лицето на Хю дьо Босер.

Тя намери управителя си в работното му помещение да съставя списък на необходимите провизии за пътуването.

— Мастър Кроудър, трябва да говоря с лорд Хю. Бихте ли изпратили някой слуга да го повика?

Кроудър, който познаваше добре господарката си, разбра, че тя беше решена да изпълни плана си. Издаваха го гордо изправената глава, войнственият блясък в очите, хладният, умерен тон. Никога не я беше виждал да се примирява с поражението.

— Мастър Робин обикаля около северозападния вход, мадам. Да го изпратя ли да повика баща си?

— И Пен ли е с него?

— Не, мадам. Но смятам, че той я очаква.

— Трябва да запазим добрите отношения между децата, Кроудър.

— Да, милейди — кимна управителят. — Ала лейди Пен е много чувствителна.

— Прав сте, но първата любов… — Гуинивър меланхолично поклати глава. — Кажете на Робин да повика баща си. Ще го приема в залата. Не, почакайте! — Тя вдигна ръка, защото й бе хрумнало нещо друго, и Кроудър спря в очакване. — По-добре аз да отида при него — рече тя и присви очи. — Това ще бъде добра възможност да се поогледам и да си създам представа как устройва лагерите си. Може би ще ми хрумне някоя добра идея за бягството.

— Според мен, мадам, трябва да намерим прислуга за къщата в Кулдън сред местните хора — обясни Кроудър, докато тя вървеше към вратата. — Ако вземем хора оттук, могат да ни издадат.

— И аз съм на това мнение. Щом лорд Хю тръгне да ни търси, ще започне оттук. Никой не бива да знае къде сме се скрили. — Тя дари управителя с усмивка, която трябваше да му вдъхне увереност, и излезе в слънчевия вътрешен двор. Напусна дома си през северозападната врата и видя Робин да седи на каменния парапет на мостчето за товарните животни с унила физиономия, загледан в прозорците на къщата.

— Желая ти добър ден, Робин — поздрави дружелюбно Гуинивър. — Момичетата приготвят багажа си за утрешното пътуване. Имат си много работа, но съм сигурна, че Пен с удоволствие ще поговори с теб, ако влезеш в къщата.

Лицето на Робин помрачня още повече.

— Татко каза, че днес не бива да ви се пречкам. Реших да почакам тук. Може би Пен ще се съгласи да се поразходим… или нещо подобно.

— Мини през розовата градина и продължи по пътеката, която минава покрай къщата. Така ще застанеш точно под прозореца й и тя няма да те пропусне — предложи с усмивка Гуинивър. — В хубав ден като днешния винаги отваряме капаците, а Пен обича да гледа навън. Ако не тя, Пипа със сигурност ще те види.

Робин се засмя развеселено.

— Така няма да преча на никого, нали?

Гуинивър поклати глава.

— Според мен баща ти няма да сметне малката разходка в градината за неподчинение. Лорд Хю вероятно е в лагера?

— Да, мадам. Подготвя потеглянето ни с Джак Стедмън.

— Дано не е толкова зает, че да не може да говори с мен — отвърна небрежно Гуинивър и се запъти към портата.

Сърцето й заби по-бързо, когато наближи кръга от палатки, издигнати на около сто ярда от стената. Как ли щеше да се държи лорд Хю след случилото се снощи? Тя беше решена да се прави, че нищо не си спомня. Щеше да бъде хладна и недостъпна, както подобава на пленница в общуването с надзирателя, и да изрече изискванията си спокойно и решително.

Имаше чувството, че Хю ще се покаже по-достъпен, ако тя остане разумна. Той беше твърде уверен в себе си и свикнал да заповядва, за да я накара да почувства властта, с която разполагаше, като ненужно затрудни пътуването й към столицата; освен това тя не го считаше способен на жестокост. Който се отнася към децата с толкова топлина и чувство за хумор, не може да бъде подъл — за съжаление това заключение не бе в състояние да забави биенето на сърцето й. Ако можеше да припише потиснатостта си само на настоящата си притеснена ситуация, всичко щеше да бъде много по-просто, но тя беше длъжна да гледа истината в очите.

В лагера цареше атмосфера на добре подредена работа. Погледът й бързо обходи сцената. Конете бяха хлабаво завързани във временна ограда. Тук не ги охраняваха, но по пътя сигурно щеше да бъде друго. Трябваше да вземе беладона, защото можеше да се наложи да приспи някой пост. Тили щеше да й бъде от голяма полза с непринудената си разговорливост. Майчинското й отношение към всички щеше да заблуди стражите и да отслаби бдителността им.

— Лейди Гуинивър? — Дълбокият глас на лорд Хю, който прозвуча зад нея, я стресна и тя едва не извика. Обърна се. Не го бе очаквала от тази посока. — Каква чест за моя лагер!

— Има някои неща, които трябва да обсъдя с вас, лорд Хю.

— Защо не ме повикахте?

— Обикновено пленниците не викат пазачите си при себе си — отговори хладно тя.

Нова топлина проблесна в погледа му, широката му усмивка стана по-видима.

— Май сте решили да ме предизвиквате? — попита меко той. — Но аз няма да го допусна. Твърде добре настроен съм днес.

— И защо? — попита импулсивно тя и веднага съжали. Очите му се присвиха. Вдигна бавно ръка и сложи пръсти върху устните й като слепец, който иска да усети чувството.

— Спомен, от който не мога да се отърва — обясни тихо той. — Как се стигна дотам, Гуинивър?

Тя не искаше, не можеше да тръгне по този път.

— Не знам — отговори сърдито тя — чувство, което беше истинско само отчасти и беше насочено колкото срещу него, толкова и срещу нея самата. Обърна се настрана и се изплъзна от ръката му. — Не желая да говоря за това. Нека го наречем мимолетна лудост.

Мъжът разтърси глава. Сиянието в очите му угасна и те приеха хладен, метален блясък.

— Както желаете! Какво искате да обсъдите с мен?

— Някои подробности около пътуването. Мастър Кроудър, магистър Хауърд и Грийни не могат да се приготвят до утре.

— Затова ще ги оставите тук. — Той го каза, като че въпросът беше решен.

— Не, в никакъв случай — гласеше сдържаният й отговор. — Вие заповядахте това прибързано пътуване, милорд. Аз трябва да уредя още много неща, които се отнасят до имението ми, да снабдя домакинството си с достатъчно пари и указания какво да правят. — В погледа й блесна подигравка. — Естествено ми е ясно, че Малори Хол ще мине в чужди ръце и собственикът му надали ще си направи труда да го посети. Затова не искам отсъствието ми да остави хората в объркване.

Хю подръпна крайчеца на ухото си.

— Какво по-точно предлагате, мадам?

— Щом настоявате… — Тя направи кратка, ефектна пауза. — Тили, дъщерите ми и аз ще бъдем готови утре рано да тръгнем с вас към Лондон.

— Да, настоявам. — Той й направи знак да продължи.

— Останалите ще ни последват, щом се приготвят и съберат необходимите провизии. Ще ни настигнат без усилие, тъй като сме с деца и няма да напредваме твърде бързо.

— Много добре. — Мъжът кимна в знак на съгласие.

— Ще ми кажете ли по кой път възнамерявате да тръгнете, милорд?

— Ще хванем пътя към Честърфийлд.

— Много по-разумно е да пътуваме през Дерби — възрази тя. — Май не познавате добре пътищата в тази област? — попита тя с многозначително вдигнати вежди.

— Дойдохме през Честърфийлд, следователно познавам пътя.

— Пътят през Дерби се използва повече и е в по-добро състояние — обясни спокойно тя. — Хората ми, които ще тръгнат с товарни коли, ще ни настигнат по-лесно, ако минем през Дерби.

Тя се извърна настрана и продължи тихо, със задавен от сълзи глас.

— Разберете, лорд Хю, магистърът трябва да бъде до мен в Лондон. Той има нужда поне от два дни, за да опакова необходимите книги. Нали няма да ми откажете шанса да се защитя?

— Никога не съм казвал такова нещо. — Хю имаше чувството, че зад този разговор се криеше много повече, отколкото издаваха думите, но не можеше да го назове. Всичко, което казваше Гуинивър, звучеше смислено, а той не беше човекът, който би й отказал правото да се зашити. Щом се нуждаеше от книгите и от своя учител, той беше длъжен да се съгласи. — Вие познавате тези земи по-добре от мен, мадам… Впрочем, Матлок не е ли по пътя през Дерби?

— Точно така.

— Хм… — Ако минеха през Матлок, той щеше да събере сведения за смъртта на Тимъти Хадлоу. Макар че имаше достатъчно основания да я обвини за смъртта на Стивън Малори и макар че му беше необходимо само едно обвинение, обстоятелствата около злополуката с Хадлоу дразнеха любопитството му. Не по-малко важни бяха и обстоятелствата около женитбата на Гуинивър с Хадлоу. Много му се искаше да знае дали бракът им е бил смятан за щастлив. В Матлок и околността сигурно имаше арендатори, които познаваха двойката и щяха да му разкажат повече за живота й там.

— Съгласен съм — заключи той с кратко кимване. — Ще тръгнем по пътя през Дерби.

— Тогава ще наредя на хората си да побързат, за да ни настигнат най-късно при Кедълстън, където вероятно ще спрем за нощувка — отговори спокойно Гуинивър. — Предполагам, че от време на време ще ни давате почивка? Не можете да очаквате, че децата ще прекарват ден и нощ на седлото. Те имат нужда от редовен сън.

— Разбира се — кимна отново Хю. — Но аз ще определям къде и кога ще почиваме. Зависи от времето и от други обстоятелства.

— Моите дъщери не тръгват на военен поход — отвърна остро тя. — Не можете да очаквате от тях същото като от Робин.

— Това ми е ясно — отбеляза тихо мъжът. — Не се страхувайте, няма да ги преуморявам. Те са деца и аз ще се съобразя със състоянието им.

Знам, че ще го направиш, каза си сърдито тя. Всъщност аз не се боя от това, а от нещо съвсем друго. На лицето й изгря любезна усмивка.

— Благодаря ви за разбирането, лорд Хю!

Мъжът кимна и попита със съвсем друг тон:

— Какво казахте на Пен и Пипа?

— Същото, което вие вероятно сте казали на Робин — отговори тя със същата острота.

— Не искам да ги притесняваме излишно — промърмори с леко смущение той.

— Ах, така ли? — В погледа й блесна предизвикателство. — Помислихте ли поне за миг какво ще стане с децата ми, ако изгубя процеса?

Тя се обърна рижо, прихвана тъмночервените си поли и се отдалечи с царствено достойнство.

Хю се запъти към палатката си. Той щеше да поеме грижата за дъщерите й, щеше да си извоюва пред съда правото да им стане настойник и да отгледа момичетата, но как би могъл да й каже такова нещо? Да й заяви, че е решил съдбата на децата й — това означаваше да признае, че майката е осъдена на смърт.

 

На следващата сутрин малко преди разсъмване Хю се появи на коня си в долния двор. Изправен на седлото, сложил ръка върху дръжката на меча си, той се огледа, за да разбере напредват ли приготовленията за тръгването. Двама мъже тъкмо връзваха дървени сандъци на гърба на един товарен кон. Оборски ратаи държаха млечнобялата кобила на Гуинивър, две понита и едро муле, което вероятно беше определено за камериерката. То изглеждаше много силно, но не можеше да препуска с необходимата бързина. Понитата бяха от добра порода, но и те не можеха да се мерят с неговите коне, нито с великолепната кобила на майката. А щом към кервана се присъединяха и другите с натоварените каруци и книгите, сигурно щяха да напредват още по-бавно.

Оставаха му по-малко от два месеца до настъпването на есента и намаляването на дните. Вероятно точно толкова време ще ни е необходимо, помисли си мрачно Хю. Комбинация от деца и библиотека на колела — това беше съвсем различно, отколкото да заповядва на добре тренираните си войници.

Той вдигна поглед към изсветляващото небе. Конят му, усетил нетърпението на ездача, затропа неспокойно с копита. Хю искаше всичко да свърши бързо. Все пак той щеше да изтръгне една жена и децата й от обичайната им обстановка, да ги лиши от дом, затова му се искаше да не удължава излишно тази позорна мярка.

Гуинивър излезе от къщата с магистъра и управителя си и отначало не забеляза присъствието на Хю.

След това го откри в далечния край на двора. Всъщност беше невъзможно да не го забележи в утринния здрач. Той е… внушителна фигура, помисли си тя, търсейки думата, която да го опише точно. Реален, силен… много лесно можеше да си представи, че има насреща си човек, който вдъхваше страх и ужас. Представи си го как връхлита като хала с изваден меч върху противниците си и тази картина я накара да настръхне.

Късо подстриганата посивяла коса под плоската черна барета, ясносините очи, изпънатите рамене, подчертани от кожения жакет под късата широка наметка от сива вълна, му придаваха вид на пълководец, който не познава пощада — макар че сега си имаше работа само с жени и деца. Даже ако успееше да му избяга, прогонена от дома си, тя щеше да бъде осъдена на относителна бедност, да загуби всичко, за което бе работила толкова упорито. Животът й щеше да мине в изгнаничество. Болезнено прозрение…

— Ние ще ви чакаме в Кулдън, милейди — пошепна в ухото й Кроудър.

— Ако рече бог — отвърна тихо тя. — Къде са момичетата?

— Отидоха да се сбогуват с кучетата — отговори магистърът. Гуинивър хвърли поглед към приближаващия се ездач, чието нетърпение буквално, се усещаше във въздуха.

— Някой да доведе децата, Кроудър. — Тя се запъти бавно към могъщия черен жребец. — Лорд Хю, виждам, че горите от нетърпение да извършите конфискацията. Денят все още не е настъпил.

Мъжът я огледа внимателно и потръпна при вида на бледото, овладяно лице и дълбоките сенки под очите. Смарагдовозелената рокля му беше позната — тя беше облечена с нея при първата им среща в гората. Познаваше и тъмнозеленото було с тънка диадема, обсипана със скъпоценни камъни, под които блещукаха светлите й коси.

— Не виждам смисъл да удължаваме неизбежното, мадам.

— Прав сте.

— Мамо… мамо… време ли е вече? — Гласчето на Пипа долетя откъм горния двор. — Казахме сбогом на кучетата и котките. Голямата сива котка, която наричаме вълчицата… котенцата й са достатъчно големи и вече не се нуждаят от майка си. С Пен решихме да си вземем по едничко, О, добро утро, лорд Хю! Вижте какво хубаво котенце си избрах! — Тя го поздрави с грейнало лице и вдигна към него мъничко сиво котенце. — Котето на Пен е жълтокафяво и е мъжко, а моето е женско. В Лондон ще се съберат, за да си имат малки. Само дето още не сме им измислили имената.

Велики боже! Деца, библиотека, а сега и менажерия!

Погледът към Гуинивър му показа, че тя го наблюдаваше пронизващо и предизвикателно и очакваше с напрежение реакцията му.

— Майка ви ще ви обясни защо не бива да взимате животинчетата на този дълъг път — отвърна той с решително кимване в посока към Гуинивър.

— О, мамо, те ще ни напомнят за дома — обади се разплаканата Пен и пристъпи по-близо, притиснала до гърдите си жълтокафявото котенце. Тя бе осъзнала изведнъж окончателността на сбогуването и изпитваше панически страх. — След като трябва да оставим всичко, което ни е скъпо, не можем ли да вземем поне двете котенца? Те са толкова малки, че почти не се забелязват.

— Да, мамо, моля те! — присъедини се Пипа. — Няма да ви създаваме затруднения, обещаваме! Ние ще се грижим за тях, а те ще ни напомнят за дома.

Гуинивър отправи към Хю поглед, изпълнен с очевидно тържество.

— Само един малък спомен — прошепна умолително тя. — За децата е много трудно да се отделят от дома си.

Хю я погледна мрачно. Усети как два чифта изпълнени с молба кафяви очи се устремиха с надежда към него. Как би могъл да им откаже нещо при тези обстоятелства? А майка им знае много добре, че ще се размекна, каза си сърдито той. И злорадства.

За да избегне подигравката в погледа й, той рязко й обърна гръб.

— От мен да мине — кимна кратко и строго продължи: — Вие носите отговорност за котетата. Освен това трябва да ми обещаете, че никога няма да се мяркат пред очите ми. Разбрахме ли се?

— О, да! — отговори Пен и лицето й засия от радост. Тя пъхна котенцето под наметката си и се поклони тържествено. — Благодаря ви, лорд Хю! — И го дари с усмивка, която дотолкова приличаше на майчината й, че той се задъха. Нищо чудно, че Робин беше завладян от това момиче!

Слънцето се показа над хоризонта, мека розова светлина обля долния двор и матовите камъни на стените запламтяха.

— На конете! — заповяда кратко Хю. — Исках да тръгна на разсъмване. Чака ни дълъг път.

Той обърна коня си и пое през сводестата порта по посипания с чакъл път. Спря за малко на моста, за да изчака другите. Малката процесия от жени и деца го последва почти веднага и Хю отново изпита неловкост… и страх от бъдещето.

Ами ако изостави мисията си… ако обърне коня и препусне незнайно накъде?

Но защо, защо? Гуинивър Малори не беше невинна. Тя бе имала четирима съпрузи и четиримата бяха намерили смъртта си. Той бе намерил доказателства за заговор, измама и мотиви за убийство. Тя щеше да получи възможност да се защити срещу обвиненията — но не той бе човекът, който имаше пълномощия да я обяви за невинна.

Гуинивър излезе на моста, спря, обърна коня си и погледна за последен път дома си. Розите в градината оттатък моста й изпратиха прощалния си аромат. Тя погледна към реката и видя стрелването на една сребърна риба, вълничките, които се образуваха при падането й във водата. Яркосиньо водно конче прелетя над реката.

Обърна се към Хю дьо Босер и проговори студено:

— Е, милорд, ако това е част от възнаграждението ви за доставянето ми пред съда, надявам се да го оцените по достойнство. — С тези думи тя пришпори коня си и препусна към наблюдателната кула.

Робин и войниците вече ги чакаха на седлата. Все още гневен от хапливата й забележка, Хю даде кратка заповед децата и Тили да яздят между две редици от хората му. Робин с удоволствие зае мястото до Пен.

— Вие ще яздите с мен, милейди — нареди хладно той. Гуинивър сви рамене.

— Подчинявам се на заповедите ви, милорд.

— За всички ни ще е по-просто, ако продължите да се подчинявате — заключи той и застана начело на кавалкадата.

Гуинивър го последва, преценявайки отговора си; ала бързият поглед към лицето му я убеди, че поне за момента е по-добре да си мълчи. Тя устоя и на изкушението да хвърли още един поглед назад. Гневът и горчивината заплашваха да я надвият и потиснаха дори страха и тревогата за бъдещето.

— Не очаквайте от мен нито съчувствие, нито помощ, ако някое от проклетите котета избяга и децата се разреват — изръмжа Хю, неспособен да скрие раздразнението си.

— Защо да очаквам помощ от вас? — Гуинивър изрече тези думи с искрено учудване. — Аз се справям сама с дъщерите си, лорд Хю. Открай време.

— А баща им? Той не участваше ли във възпитанието им? — Въпреки недоволството си зачака отговора й с интерес.

— Когато Тимъти загина, Пипа беше в пелени, а Пен още не бе навършила три годинки — отговори с тъга тя.

Хю устреми поглед към пътя и попита с привидна небрежност:

— Обичахте ли го? — Защо й задаваше този въпрос? Какво щеше да промени той? Но трябваше да знае.

— Мислех, че ме подозирате в убийството му — отвърна саркастично тя. — Или не аз лично съм пуснала смъртоносната стрела? Вече забравих как беше.

— Обичахте ли го? — повтори Хю и този път се обърна да я погледне.

Вместо да отговори, тя му зададе въпрос.

— А вие обичахте ли майката на Робин?

— Да — отговори просто той. — Обичах Сара.

— А аз обичах Тимъти Хадлоу.

Двата отговора потънаха в мълчанието помежду им, леко мълчание, свободно от враждебност и раздразнение… като че караницата е прочистила въздуха, каза си с учудване Гуинивър.

След няколко минути тя смени темата.

— Къде смятате да нощуваме?

— Там, където ще стигнем в късния следобед — отговори той. — Вероятно някъде между Матлок и Амбъргейт.

— Манастирът в Уирксуърт беше известен с гостоприемството си — отбеляза тихо Гуинивър. — Идеално място за нощувка, ако палачите на пазителя на печата не бяха изнасилили монахините и не бяха опожарили сградите до основи.

— Внимавайте какво говорите! Известно е, че Стивън Малори е бил привърженик на римската църква — предупреди я строго той. — Знае се също, че е общувал с Робърт Аски. Слуховете са упорити и ще ви навредят.

— Стивън познаваше Аски, но не и аз — отговори спокойно тя. — А когато поклонничеството на Аски бе заплашено от провал, Стивън побърза да го забрави. Казват, че сега бил затворен в Йорк.

За да протестира срещу затварянето на манастирите в Северна Англия, Робърт Аски беше свикал привържениците си на така нареченото поклонническо пътуване. Бунтовете траяха цяла година, докато католическият дук Норфолк не ги потуши с нечувана жестокост, за да докаже на краля своята лоялност и по този начин да си спаси главата — даже когато това означаваше да преследва хората, които защитаваха собствената му вяра.

— Сигурно ще го екзекутират — отвърна мрачно Хю. — И смъртта му няма да бъде лека. Последвайте съвета ми и избягвайте тази тема в Лондон. Тя има вкус на предателство.

— Убийство, магьосничество, а сега и предателство! — проговори Гуинивър с добре изиграно учудване и се засмя безрадостно. — Какво още ще ми натрапят? Тъй като ще загубя само една глава, милорд, бих могла да си избера престъплението.

Хю не намери какво да отговори.