Джейн Фийдър
Целувката на черната вдовица (25)

24.

Придружени от Джак Стедмън и още трима войници, Гуинивър и Хю пристигнаха пред къщата на лорд-пазителя на печата в Остин Фриарс. Копиеносци с ливреята на дома Кромуел бяха преградили улицата и спираха тълпата, събрала се да поздрави кралската двойка. Жените и децата от простолюдието следяха със зяпнали уста гостите, които пристигаха в обковани с желязо карети или на коне и с мъка си пробиваха път през уличната мръсотия.

За да издигне двореца си, Кромуел беше съборил манастира Остин Фриарс. Всички сгради в околността на манастира бяха безмилостно унищожени, за да не развалят гледката. Великолепният парк, на големина колкото двадесет нормални градини, беше ограден с висок каменен зид.

Гуинивър вдигна глава към флаговете, които се вееха по островърхите кули, позлатени от ранния залез. Копията на стражите бяха с позлатени върхове и създаваха измамно впечатление, че разпръскват светлина.

— Наистина великолепна къща — прошепна тя и потрепери, обзета от странно чувство за надвиснала заплаха. Вече минаваха през малката порта към вътрешния двор, където цареше пъстро оживление. Ратаи тичаха да поемат конете или да отворят вратичките на каретите; лакеи придружаваха гостите до голямата зала с великолепен златен таван, която се простираше по цялата дължина на къщата.

Отведоха ги до местата им на една от дългите трапези, където жените и мъжете седяха едни срещу други. Гуинивър се оглеждаше възхитено, но усещането за опасност не я напускаше.

Фанфари оповестиха пристигането на кралската двойка. Гостите наставаха и прислужниците отметнаха великолепната завеса в задната част на подиума, откъдето влязоха техни величества с придворните си. Кралят и кралицата заеха местата си на високата маса, дамите и господата от свитата им образуваха полукръг зад тях. Който е на служба при кралското семейство, гладува по цяла вечер, помисли си развеселено Гуинивър.

За нейно облекчение лорд-пазителят на печата не седеше на тяхната маса, но тя го виждаше ясно начело на трапезата под подиума, където седяха най-почетните гости. Погледът му непрекъснато обхождаше голямата зала и явно виждаше всичко. Веднъж улови погледа й и го задържа. Огледа я безцеремонно и изпитателно, докато тя не извърна глава.

Гуинивър се обърна към Хю и веднага се успокои от солидното му, стабилно присъствие. Когато той й намигна тайно, тя не можа да удържи усмивката си.

Тъй като никой не се интересуваше от разговор с нея, тя можеше да наблюдава необезпокоявано ставащото и много скоро разбра, че това беше една от онези вечери, на които присъстващите се стремяха да увеличат властта и богатството си и най-важното беше кой с кого и за какво говореше. Сключваха се съюзи — добри и лоши, или се разваляха. Тя беше чужд човек, никой. Ала никак не съжаляваше, че седеше сама и незабелязана сред глъчката, звънтенето на чаши и тракането на прибори. Чиниите бяха от злато, чашите от венециански кристал. Всяко поднасяне на месо се оповестяваше със сигнал на фанфари. А меса имаше много. Жерави, фазани, лебеди, диви свине — все необичайни видове. Слугите разнасяха гарафи със скъпо рейнско вино и непрекъснато доливаха чашите.

Гуинивър пиеше малко и не хапна почти нищо. Все още не разбираше защо Кромуел ги беше поканил на тази толкова нагла демонстрация на богатството и властта си. Учтивата усмивка на кралицата, която оставаше на лицето й въпреки очевидното неразположение, не беше в състояние да скрие досадата й. Кралят, който непрекъснато дъвчеше, често се привеждаше напред и кимаше на всички страни с тежката си глава. Той следеше внимателно изпълненията на артистите, а слугите не преставаха да слагат на масата пред него все нови и нови чинии с вкусни хапки.

На свободната площадка в средата от пода изведнъж избликна фонтан. Лебеди заплуваха грациозно по образувалото се езерце, а около тях затанцуваха нимфи, гонени от сатир. Кралят ръкопляскаше въодушевено. Главата на Гуинивър забуча от шума. Изобщо не можа да си обясни откъде се беше взел фонтанът, а ухажването на нимфите от сатирите беше безкрайно глупаво.

Един поглед към Хю беше достатъчен. Той вдигна въпросително едната си вежда и посочи с глава стенния килим от дясната си страна. Тя разтълкува правилно жеста като покана за кратък отдих и се надигна. Хю също стана и заобиколи масата, за да й предложи ръката си.

— Точно над залата минава галерия, където можем да се по-разтъпчем. Там е по-хладно и най-вече по-спокойно.

— Главата ми бучи по-силно, отколкото на бедния Робин — оплака се тя. — Какво отвратително зрелище.

— Шшт! — Той стисна предупредително ръката й. — Навсякъде има чужди уши.

Тя прехапа устни.

— Прощавай. В Дербишайър нямаме такива неща.

— Тук те са част от живота — промърмори мрачно той и отметна стенния килим. Гуинивър мина напред и се озова пред вита стълба. Никой от двамата не забеляза мъжа в другия край на залата, който проследи излизането им и бързо се мушна под отсрещния стенен килим.

С една ръка на парапета, а с другата прихванала полите си, Гуинивър изкачи стълбата към широката галерия, от която се виждаше цялата зала. Тя се огледа и въздъхна облекчено. Дори само усещането за простор й вдъхваше спокойствие.

— Хайде да се поразходим — предложи тя.

Със същата увереност на собственик, с която я бе целунал на масата за закуска, Хю мушна ръка под лакътя й и тя трябваше да признае, че това й харесва. Двамата тръгнаха към другия край на галерията и Гуинивър хвърли поглед към залата, където сатирите вече бяха уловиш нимфите. Кралицата и дамите й бяха изчезнали, но кралят беше на мястото си и видимо се забавляваше.

— О, милорд, както виждам, търсите усамотение?

Младата жена вдигна стреснато глава и се озова срещу непознат мъж. Олюляването му и дебело подплатеният жакет върху огромното шкембе го правеха гротесков. Раираният му панталон беше агресивно издут. Очите му бяха малки и корави и макар че се правеше на много пиян, тя беше готова да се обзаложи, че е трезвен като нея.

— Какво хубаво парче сте си намерили, приятелю. И аз бих напуснал кралския празник, за да се усамотя с малката красавица. — Той застана пред тях и удостои Гуинивър с похотлива усмивка.

Тя усети как Хю до нея се скова, усети и движението, с което посегна към меча си.

— Върви да си допиеш, драги — проговори спокойно той. — Долу ще си намериш по-добра компания.

Мъжът застана плътно пред тях и приближи лицето си към това на Гуинивър.

— Една целувка, хубавице! Твоят… твоят закрилник… със сигурност няма нищо против. Готов ли сте да я споделите с мен, приятелю? Само за малко…

Тя чу как Хю бързо си пое дъх, как стисна по-здраво лакътя й. Въпреки това гласът му прозвуча напълно спокойно.

— Хайде, драги, върви да си търсиш забавления другаде. Натрапникът извади дългия си меч наполовина от ножницата и устреми остър, нагъл поглед към лицето на лорд Дьо Босер.

— О, я, стига, приятелю, да не искате да ме лишите от една напълно заслужена хапчица от това апетитно парче! Както чувам, доста мъже са имали възможността да му се наслаждават.

Гуинивър престана да диша. Но Хю се овладя и сега. В първия миг тя се обиди — как можеше да стои бездеен и да не отговори на мръсните намеци на непознатия! В действителност той просто стоеше и не се помръдваше. Бе свалил ръка от дръжката на меча, само очите му бяха приковани в лицето на мъжа насреща му. Тя усещаше гнева в тялото му, тъй като стоеше плътно до нея, но лицето му не издаваше нищо.

— Извинете ни — проговори тихо той. — Смятаме да продължим разходката си. — Той сложи ръка на рамото на мъжа и го обърна без усилие — но така, че го удари в парапета. Стиснал силно лакътя на Гуинивър, той я преведе покрай него.

Двамата чуха шум от меч, изваден от ножницата. Хю не се обърна, дишането му не се ускори. Той просто продължи пътя си, докато стигнаха витата стълба в другия край на галерията, по която беше дошъл „приятелят“.

Там Гуинивър спря за миг и се обърна. Галерията зад тях беше пуста. Тя вдигна поглед към Хю и видя колко бледо и напрегнато беше лицето му. Устните бяха здраво стиснати, в очите пламтеше гняв.

— Кой беше този? — попита тихо тя. — Защо искаше да се скара с теб?

— Откъде да знам? — Хю я погледна като подгонено животно. — Знаеш ли какво заплашва мъжа, извадил меча си в дом, където пребивава кралят?

Гуинивър поклати глава. Той я погледна втренчено и обясни:

— Загубата на едно око е най-лекото наказание. Обичайното е обезглавяване.

Гуинивър потрепери от ужас.

— Но защо? Защо искаше да те предизвика?

— Нямам представа.

Тя пое дълбоко въздух.

— Хю, това празненство започва да ме плаши. Не можем ли да си тръгнем?

— Не и докато не си е тръгнал кралят. — Той й посочи стълбата и тя тръгна напред, усещайки втренчения му поглед в гърба си.

Щом стигнаха долу, Гуинивър попита.

— Познаваш ли онзи мъж?

— Не. И не си спомням да съм го виждал някога.

В погледа му имаше нещо, което я уплаши. Без да каже дума повече, той вдигна стенния килим и я поведе обратно към масата, където нямаха възможност да продължат този разговор.

Скоро след това кралят последва съпругата си и двамата можеха да си тръгнат. Лорд-пазителят на печата лично дойде да им каже довиждане.

— Хю… милейди Дьо Босер. — Той се усмихна студено с тънките си устни. — Вярвам, че моето малко увеселение ви хареса?

— За мен то беше невероятно преживяване, лорд Кромуел — отговори Гуинивър. — Ние в Дербишайър нямаме такива чудеса.

— Така си и мислех. — Той се почеса по носа, без да откъсва поглед от нея. — Но ние възнамеряваме да ви запознаем с още много такива чудеса. Интересното тепърва предстои.

Гуинивър направи кратък реверанс.

— Аз се дивя още от сега, милорд. — Тя се поколеба леко и добави: — И съм ви много благодарна за великодушието.

Той вдигна единия си пръст.

— Благодарността е мъдра добродетел, мадам! — После се обърна към Хю: — И вие ли се забавлявахте добре, милорд?

— Разбира се — отговори с усмивка Хю. — Поканата ви беше голяма чест за нас, милорд. Всички се молим кралицата скоро да ни дари с наследник.

— Ах да… ако се роди момче, в кралството ще се възцарят мир и хармония — кимна Кромуел. — А кралят ще бъде много щастлив. — Коравият му поглед обходи лицето на Хю. — Вие вече имате син и познавате тази радост.

— Прав сте, милорд. — Хю улови ръката на Гуинивър. — Ако позволите — конете вече ни чакат.

— Щастливо завръщане! — Лорд-пазителят на печата им обърна гръб, сякаш бе изгубил интерес към тях, и се запъти към други тръгващи си гости.

Джак Стедмън и войниците ги чакаха с конете във вътрешния двор. Гуинивър се настани на седлото и разстла внимателно полите си. Хладният въздух бързо проясни главата й.

Хю се метна на гърба на врания си жребец и малкият отряд потегли бавно. Около тях имаше много хора, но водачът сякаш не ги забелязваше. Между гъстите му вежди се беше вкопала дълбока бръчка, устата и брадичката издаваха напрежение. По някое време се обърна и погледна жена си, която се поклащаше грациозно на гърба на млечнобялата кобила, и в погледа му имаше неизречен въпрос.

— Да се махаме оттук — настоя тя. — Не понасям това място. Той кимна и се обърна към своя лейтенант.

— Джак, някъде в тази тълпа ще откриеш мъж с жакет на жълти и зелени райета. Носи къса черна наметка, обточена с белки. Панталонът му е зелен, шапката жълта. Около четиридесетгодишен, с подрязана брадичка и огромно шкембе. Опитай се да го намериш и го поразпитай за приятелите му.

Джак го погледна със съмнение.

— Ще направя, каквото мога, милорд, но то е все едно да търсиш игла в купа сено…

— Това ми е ясно, но се надявам да имаш късмет. Защото имам сметки за уреждане с дебелака.

Джак кимна примирено, скочи от коня си и изчезна в навалицата, която все още излизаше от палата на лорд-пазителя на печата.

— Никога няма да го открие — изрече тихо Гуинивър, докато излизаха на улицата.

Хю вдигна рамене.

— Вероятно. — Остатъкът от пътя премина в мълчание. Въпреки късния час в залата все още горяха факли, огънят не беше угаснал. Гуинивър остави наметката си на една пейка и се прозя уморено.

— Господи, какъв ден!

— Иди да си легнеш. Аз ще чакам Джак. — Хю си наля вино от гарафата, която го очакваше на масата.

Гуинивър се поколеба.

— Смяташ ли, че е искал да те убие?

— Във всеки случай търсеше скандал — отговори кратко той. — Незнайно по каква причина някой има интерес да сложи край на досегашния ми спокоен живот.

Гуинивър помълча малко и попита съвсем тихо:

— Защо?

— Ако знаех, щях да зная и къде да търся този някой — отвърна уморено той. — Легни си, Гуинивър. Днес не съм в настроение и не искам да се скараме.

Тя не му позволи да забележи, че се обиди от начина, по който я беше отпратил. Отиде да види момичетата, които спяха спокойно, докато Тили хъркаше шумно. Наведе се над децата си, вдъхна сладката им миризма и се усмихна доволно, като видя розовите им бузки. Котенцата, които също се бяха сгушили на топло в леглото, я посрещнаха с възмутено ръмжене.

Тя зави добре момичетата си, целуна меките им челца и напусна спалнята на пръсти. Направи няколко крачки и спря пред спалнята на Робин. Под вратата се виждаше тясна ивица светлина. След малко се чу шумна кашлица.

Без да се бави, Гуинивър влезе вътре и остави вратата открехната. Момчето беше заспало, без да угаси светлината, но беше неспокойно и мърмореше нещо насън. Гуинивър попипа бузата му, която беше суха и гореща. Робин се закашля отново и тя се уплаши още повече. Това не бяха последствия от прекаляване с алкохола.

— Какво правиш тук?

Гуинивър се обърна стреснато, вдигнала ръка към гърлото си. Не бе чула стъпките на Хю и внезапният въпрос, който отекна в спящата къща, я уплаши до смърт. Той стоеше на прага с грозно смръщено чело.

— Преди да си легна, винаги отивам да видя как са децата — пошепна тя. Робин отново се закашля, измърмори нещо неразбрано и вдигна ръце над главата си.

Хю се приближи към леглото и попипа зачервената буза на момчето.

— Горещ е.

— Да, има температура — отговори шепнешком тя. — Мога да му приготвя чай от исоп и ехинацея, за да сваля температурата.

— Не! — изсъска Хю, но веднага понижи тон. — Сънят е най-доброто лекарство. Да го оставим на мира. — Той хвана ръката й и я бутна към вратата.

— Угаси светлината — помоли го Гуинивър. — Не знам кой я е забравил, но сигурно му пречи.

Хю духна свещта и помещението потъна в мрак. Двамата излязоха в коридора и вратата тихо са затвори зад тях.

— Върна ли се Джак?

Той поклати глава и се запъти към стълбата.

— Не ме чакай.

— Добре. — Тя тръгна по коридора към общата им спалня. Хю спря и я изчака да влезе, след което се върна в стаята на Робин. Загледан в трескаво мятащото се тяло на сина си, той хапеше нервно устни. Робин беше здраво и силно момче и много отдавна не бе боледувал. Какво се беше случило? През последните дни не бяха ходили никъде, където имаше треска. В действителност момчето прекарваше много повече време вкъщи отпреди.

Повече време вкъщи… повече време… О, глупости, не биваше да мисли такива неща! Ала не можеше да се отърве от подозренията си.

 

— Значи не ти позволи да го предизвикаш? — Лорд-пазителят на печата, който се бе настанил удобно в резбования си стол пред огъня, нервно потропваше с пръсти по облегалката и почукваше с върха на обувката си по каменния под.

— Не, милорд! Стигнах дотам, че извадих меча си пръв, но той не ме последва. — Застанал почтително до вратата, дебелият мъж в жакет на жълти и зелени райета смутено пристъпваше от крак на крак.

— Босер е студен като лед — промърмори Кромуел. — Но все пак вярвах, че не понася да го дразнят. — Той се обърна към наемника си и мъжът усети как стомахът му се преобърна от студената заплаха в погледа на малките сиви очи.

— Явно съм заобиколен от некадърници — изрева изведнъж Кромуел. — Отишъл си при лорд Хю в тази смешна одежда, с която приличаш на огромен търтей! Не помисли ли, че ще тръгне да те търси? Не се ли сети, че веднага ще те познае? — Той отпи глътка вино и огледа мъжа с безкрайно презрение. — По-добре е да не те намери — промърмори той след известно време. Предупреждението в гласа му окончателно извади човека от равновесие. — Ако те видя набучен на меча му, няма да пролея и сълза за теб — но за съжаление не вярвам, че ще съумееш да мълчиш.

— Нищо няма да му кажа, милорд. Даже да ме подложат на мъчения — изплака великанът.

— Искам утре на разсъмване да напуснеш страната. Един от корабите ми потегля с отлива от Гринич към Франция. Искам да си на борда. И свали тези смешни дрехи, преди да излезеш от къщата!

Мъжът се поклони толкова ниско, че челото му докосна пода, и избяга от застрашителната близост, макар че Кромуел вече му бе обърнал гръб и се взираше в огъня.

По всичко изглеждаше, че единствената му надежда оставаше най-верният му човек — Тайлър. Кромуел обичаше да организира атаките си от много страни. Ако един опит се провалеше, другите можеха да успеят. Засега имаше два провалени опита. Трябваше да изчака, за да види дали Тайлър ще се справи, а после да кове нови планове.

Трябваше да помисли и за момичетата. Той протегна дългите си крака към камината и поглади пълната си брадичка. След смъртта на лорд Хю и сина му и след екзекутирането на майката завещанието щеше да бъде обявено за нищожно и цялото имущество на лейди Малори щеше да бъде конфискувано. Той щеше да прояви великодушие към милите сирачета и да ги снабди с добра зестра, за да ги омъжи за хора, които можеха да му бъдат полезни. Вероятно някои от притежанията на майката можеха да се трансформират в зестра. Аристократичният произход на момичетата беше достатъчна гаранция, че щяха да се явят ухажори от най-благородна кръв — мъже, които искаха да направят кариера и да си осигурят благоволението на пазителя на печата.

Много добър план, наистина много добър! Докато Томас Кромуел се ползваше с благосклонността на краля.

Лорд-пазителят на печата се надигна с пъшкане от стола си. Ако детето, което щеше да роди Джейн, се окажеше момиче, кой знае как щеше да реагира Хенри.

Ала това беше проблем за следващата сутрин. Той се протегна и повика слугите си да го приготвят за лягане.

 

Хю остана в залата, поддържайки огъня, докато Джак се върна едва на разсъмване… и то все с неуспехи. Нито един от разпитаните слуги не познавал човек, който да отговаря на описанието. Затова Джак останал пред къщата на Кромуел, докато портиерът не затворил портата след последните гости, но не открил мъж, който да прилича поне малко на нахалния пияница.

— Все пак оставих на улицата Уили Малфой, сър, и му заповядах да не мърда от мястото си, докато не дойде някой да го смени. Защото онзи може да реши да се измъкне на зазоряване. Ако и Уили не открие нищо, утре тръгвам да го търся из града.

— Вероятно се е измъкнал незабелязано в навалицата — отговори уморено Хю. — Не виждам причина да е останал през нощта в Остин Фриарс. — Хю раздвижи отеклите си крака. — Много ти благодаря, Джак. Мисля, че трябва да прекратим разследването. И извинявай, че стана толкова късно.

— Задачата ми е да ви служа, сър. — Джак вдигна ръка към челото си и излезе от залата. Не знаеше как да постъпи. Ако лорд Хю смяташе разследването за приключено, значи нямаше смисъл Уили Малфой да стои още няколко часа на стража пред вратата на Кромуел. От друга страна обаче, това няма да му навреди, каза си Джак с лека злоба. И без това заслужаваше наказание, задето миналата седмица беше прекарал цяла нощ в долнопробен бордей и не се беше явил на служба. Уил, който вярваше, че днешната стража е наказанието му, нямаше защо да знае, че изпълнява едно излишно задължение. Джак кимна доволно и се прибра да поспи.

След излизането на Джак Хю стоя още дълго пред огъня, тъй като нямаше никакво желание да се прибере при Гуинивър в спалнята. Нямаше сили да облече в думи подозренията, които го мъчеха, макар да се опитваше да ги прогони. Вместо това се беше скрил като охлюв в черупката си и се самоизмъчваше. Не, това беше смешно. Гуинивър не познаваше никого в Лондон. Как би могла толкова бързо да наеме убийци?

Но тя имаше Грийни, дори Кроудър, които щяха да свършат тази работа за нея. Хю знаеше много добре как умело се справяха двамата. И колко предани бяха на господарката си. Нали бяха премълчали всички подозрителни обстоятелства около смъртта на Стивън Малори. А после й бяха помогнали да планира бягството в Кулдън. Не можеше да очаква, че изведнъж са се привързали към новия съпруг на любимата си господарка. Брачният договор сигурно ги беше възмутил. Даже магистър Хауърд открито беше изразил враждебността си.

Въпреки това беше абсурдно.

Но нали тя самата го предупреди да не бъде прекалено самоуверен и да повярва, че е спечелил битката с брачния договор. Въпреки това беше абсурдно.

Но нали тя беше станала богата, като се беше омъжила четири пъти. По тази точка не беше имала скрупули. Велики боже! Той полудяваше!

Хю изкачи стъпалата и влезе тихо в стаята на Робин. Запали една от свещите на масата и застана до леглото на сина си. Момчето кашляше мъчително, лицето му беше по-горещо отпреди. Хю коленичи, за да го попипа, и Робин отвори очи.

— Жаден съм — промълви той. — Умирам от жажда.

Хю напълни чаша с вода от стомната и я поднесе към сухите му устни. Момчето пи жадно, но отново се закашля и тялото му се разтресе.

— Олеле, главата ми! — простена то. — Много по-лошо е от сутринта. Толкова дълго ли трае махмурлукът?

— Това не е махмурлук, момчето ми — отговори тихо бащата и изтри лицето му с мокра кърпа. — Имаш треска. Утре ще повикам лекар.

— Но лейди Гуинивър има лекарство. — Робин се отпусна на възглавницата и затвори очи. — Мразя да ми пускат кръв. Предпочитам лекарството на лейди Гуинивър.

— Лейди Гуинивър не е лекар! — Хю го зави грижливо, без да обръща внимание на слабите му протести. — Трябва да се изпотиш, Робин. Моля те, не се отвивай.

Робин се обърна настрана и утихна. Хю стана, духна свещта и излезе.

Гуинивър не спеше, но инстинктът й подсказа да се престори на заспала. Хю й бе дал да разбере, че не иска да разговаря с нея за случилото се в двореца на Кромуел — нито пък за треската на Робин. Затова остана да лежи, дишайки равномерно, докато се вслушваше във вече познатите стъпки на мъжа си, който се движеше под светлината на намалената лампа. Много скоро лампата угасна и напълненият с пух дюшек леко се раздвижи, когато той легна до нея.

Тя не смееше да се помръдне, питайки се дали той щеше да я докосне или поне да се доближи до нея, но той си остана в другия край на леглото. Въпреки разстоянието тя усещаше напрежението в тялото му и чуваше накъсаното му дишане. Искаше й се да заговори, за да изясни всичко, но много скоро установи, че не беше в състояние да произнесе нито дума. Между тях се бе издигнала преграда, също толкова висока и широка като онази, която тя бе издигнала на път от Дербишайър към столицата, когато след нощта в палатката му се съпротивляваше отчаяно на любовта си към него — защото си въобразяваше, че само така може да събере сили за съдебния процес, когато щяха да се изправят един срещу друг.

Тази нова преграда обаче беше дошла от нищото. Преди празненството на Кромуел помежду им цареше непомрачавана от нищо хармония. Защо сега той се държеше настрана и налагаше тази дистанция помежду им? Защо се затваряше пред нея?

Незнайно по каква причина тя изпитваше толкова голям страх, че не смееше да го попита.