Джейн Фийдър
Целувката на черната вдовица (23)

22.

Всички бяха положили много усилия да подготвят сватбеното празненство. Залата беше украсена със зелени клонки и хвойна, чиито червени плодчета бяха в ярък контраст с блестящите зелени листенца. Огромни букети хризантеми и маргарити в големи медни съдове грееха в бяло и оранжево. На дългата, покрита с дамаска маса горяха безброй свещи.

Застанал на вратата, Хю оглеждаше сцената. Явно това беше работа на мастър Кроудър. Неговият иконом нямаше достатъчно фантазия, за да създаде такова великолепие. Той се обърна питащо към Гуинивър. Тя ли беше дала нареждания на управителя си? Но тя беше изненадана колкото него и доколкото можа да разбере — даже сърдита. Някой беше действал на своя глава. Гуинивър бе настоявала да не се вдига много шум около сватбата.

Обяснението дойде от децата, които се хвърлиха към тях веднага след отварянето на вратата. И тримата бяха в празнични дрехи. Явно бяха подготвили поздравленията си, но Пипа ги прекъсна, като започна да обяснява как тя и Пен, Тили и мастър Кроудър обсъдили всички подробности около празника.

— Трябваха ни восъчни свещи, мамо — обясни Пен.

— Да, обаче мастър Милтон имаше само обикновени — прекъсна я разгорещено Пипа. — Робин каза, че би било чудесно да покрием масата с дамаска и да купим восъчни свещи.

— Естествено, че го казах — намеси се Робин и в гласа му имаше нещо, което накара баща му да го погледне по-внимателно. — Мастър Милтон реши да заколим бичето, определено за Коледа, и аз се съгласих с него.

— А пък Грийни прекоси реката и уби малко дивеч, патици и фазани — допълни Пен. — Тили показа на готвачите как да направят дивечов пастет и сега имаме цяла купа. Да не говорим за печеното!

— Дано никой не се е почувствал засегнат — отбеляза Гуинивър.

— О, разбира се, че не — успокои я сериозно Пен. — Всички работиха усърдно.

— Виждате ли колко красиво стана! — Пипа направи широк жест и Гуинивър се засмя.

— Справили сте се великолепно, мили мои! Виждам, че сте се трудили усърдно.

— Все пак празнуваме сватба — отговори някак задавено Робин.

— Прав си — кимна Хю и отново огледа изпитателно сина си. Робин беше яркочервен, превъзбуден, движенията му бяха трескави. Господарят на дома се обърна към масата. Стомните с ейл и бутилките с вино бяха недокоснати, но смеховете, които долитаха откъм кухненското крило, издаваха, че войниците и членовете на домакинството празнуват от доста време. Той бе дал на Робин указания да отвори за персонала две бъчвички силно октомврийско пиво и сега си помисли, че синът му сигурно бе взел участие в наздравиците на мъжете.

— Къде е Джак Стедмън? — Той огледа залата. Джак имаше за задача да държи момчето под око. Освен това лейтенантът трябваше да изпълни важно поръчение, което щеше да го отдалечи от празника.

— Беше на лов с Грийни — обясни Пипа, изпреварвайки Робин. Всичко, което ставаше в къщата, й беше известно. — Откакто се върнаха, двамата пият в ловната къщичка. Отидох да си поговоря с тях, но те просто ме отпратиха!

— Иди да повикаш Джак — нареди Хю на сина си. — Искам да свърши една работа.

Робин се запъти към задната врата с несигурни крачки. Момчето беше свикнало да пие ейл и разредена бира. Докато пътуваха към Дербишайър, често правеше компания на баща си и войниците в крайпътните кръчми, но пиеше умерено. Октомврийското пиво обаче беше много силно. Робин знае това, каза си Хю, пък и не е от тези, дето правят глупости. Внезапната женитба на баща му и двете нови сестри сигурно бяха объркали чувствата му. При обикновени обстоятелства щеше да му трябва доста време, за да свикне с промяната — особено с допълнителното усложнение, което представляваха отношенията му с Пен.

— Хайде да поздравим персонала и гостите си — предложи Гуинивър, забелязала, че при влизането им всички в залата бяха наставали. Тя свали ръкавиците си и ги подаде на Пипа. Свали наметката и я връчи на Пен. — Отнесете ги в покоите ми.

— Искаш да кажеш в покоите на лорд Хю — поправи я важно Пипа. — И тях сме украсили с цветя.

— Много сте мили! — засмя се Гуинивър и им посочи стълбата. Двамата с Хю приеха благопожеланията на приятелите му и членовете на домакинството. Тили и магистърът прегърнаха господарката си с насълзени очи. Кроудър с мъка скриваше вълнението си, но Гуинивър разбра, че подготовката за празника беше създала напрежение между него и мастър Милтон — който изказа благопожеланията си с уважение, но сдържано. Но този проблем щеше да почака до следващия ден.

Двамата поздравиха всички гости и останаха пред камината до началото на същинското празненство.

В залата забързано влезе Джак Стедмън.

— Простете, милорд. Трябваше да бъда на място — проговори той и лицето му пламна. — Желая ви щастие, милейди.

— Благодаря, Джак.

— Нищо, нищо — засмя се Хю и извади ножа, който бе отнел от убиеца. — Недалече оттук бяхме нападнати в една тъмна уличка. Иди да видиш дали нападателят е още там. Раних го тежко. Ако го намериш, опитай се да разбереш какво е било намерението му.

— Нали каза, че е обикновен уличен крадец? — попита учудено Гуинивър.

Хю вдигна рамене.

— Така мисля, но въпреки това искам да се уверя. Вземи ножа, Джак, и поразпитай дали някой ще го познае.

— Веднага, милорд — отговори Джак и прибра ножа в ръкава си.

— Извинявай, че няма да присъстваш на празника — добави съжалително Хю.

Джак поклати глава и излезе.

— Ако не е било нападение на крадец… има ли някой, който би искал да те убие? — попита глухо Гуинивър. Тя си припомни мислите си в онзи ужасен момент и потрепери. Ами ако наистина над нея тегнеше проклятие?

— Нямам представа — отговори Хю, взрян в чашата си с вино, като че отговорът беше вътре. След малко разтърси глава и се огледа. Особеният израз на лицето му беше изчезнал.

Робин влезе, клатушкайки се, следван от Пен и Пипа.

— Изпратих ви Джак, сър — съобщи той, като натъртваше на всяка дума.

— Вече се видяхме — отговори Хю. — Да започваме ли празненството?

— Аз ще кажа на херолда да надуе фанфара за откриването. — Пипа хукна към другия край на залата и кадифените й поли се развяха.

— Трябваше аз да го направя — промърмори недоволно Робин. — Това беше моя задача.

— Още не си се научил да се справяш с малката Пипа — отбеляза засмяно Хю. — Пен сигурно отдавна знае колко е трудно да я изпревариш.

— Да, сър, разбрах го веднага след раждането й — отговори сериозно Пен и погледна към Робин. — Освен това знам, че почти никога не си струва да се караш с нея.

Робин се изчерви и я погледна обидено.

— Понякога все пак си струва.

— Е, може би си прав — отстъпи примирително Пен. — Но ако в мислите си свикнеш да я имаш като сестра, скоро ще се научиш да не й обръщаш прекалено много внимание.

— Пен е умно момиче — похвали я Хю.

От галерията проехтя сигналът на херолда и всички се запътиха към масите.

Пен знаеше, че Робин бе пил доста с войниците на баща си. Той беше почти възрастен и му беше разрешено — но тя се страхуваше за него. В дома на втория си баща често беше присъствала на шумни пиянски сцени и ненавиждаше мъжете, които не умееха да се въздържат. Щом седнаха, тя подръпна майка си за ръкава и Гуинивър се наведе към лицето й.

— Робин е пил прекалено много. Какво трябва да направя?

— Мисля, че лорд Хю също го забеляза — отговори успокоително майката. — Той ще се погрижи за Робин.

Момичето се поуспокои, но остана твърдо решено при нужда да пусне в ход влиянието си. Гуинивър отхвърли категорично предложеното й вино с надеждата, че Робин ще последва примера й, но той изобщо не й обърна внимание. Вместо това разговаряше на висок глас с мъжете от другите маси и често избухваше в необуздан смях.

Гуинивър чакаше Хю да се намеси, защото Робин продължаваше да се налива с вино, но той мълчеше. Когато погледна скритом към него, тя видя в погледа му дълбока тревога. Когато Робин стана още по-шумен, макар че вече не беше в състояние да произнесе две свързани думи, тя се наведе към мъжа си и пошепна:

— Не е ли време да се намесиш, Хю?

Угриженият баща поклати глава.

— Той е на път да стане мъж и неизбежно ще прави грешки. Днес поне греши в присъствието на баща си. А утре ще си понесе последствията, защото няма да му позволя да излекува махмурлука си. — Тонът му беше остър и Гуинивър разбра, че му беше много трудно да седи бездеен и да гледа колко лошо се държи синът му.

Когато за пореден път посегна към стомната с трескаво и некоординирано движение, Робин закачи с ръкава си купа за сос и я събори на земята, като половината от съдържанието й се изля върху роклята на Пен.

Сега вече момичето не издържа.

— Виж какво направи, Робин! Защо си толкова несръчен! — В гласа й звънтеше обида.

Бедният Робин я погледна объркано. Никога не я беше чувал да му говори с такъв гняв.

— Нищо страшно не се е случило — прошепна той и се наведе да избърше полата й със салфетката си.

— Напротив, случи се — извика тя и блъсна ръката му. — Ти си пиян! — Очите й се напълниха със сълзи. — Мразя мъже, които се напиват! Защо го направи?

Робин я зяпна смаяно.

— Не съм пиян! — изкрещя сърдито той. — А пък ти се държиш като… като свадлива стара бабичка! Всеки мъж има право да си пийне ейл, госпожице Добродетел!

— Само не се карайте — намеси се отчаяно Пипа. — Не и днес! Нали празнуваме сватба!

— Ти го каза, малко момиче! — изрева един от мъжете в най-добро настроение. — Робин не пие, както се следва. Момчето трябва да си изтърпи наказанието.

По масите се надигна одобрителен хор, мъжете наставаха и го наобиколиха. В началото той не разбра какво му се готви, но когато го вдигнаха от пейката и го повлякоха към куката до вратата, се усети и започна да се отбранява с всички сили. Привидната му смелост отстъпи място на див ужас.

— Недейте! — извика безпомощно Пен и хвърли страхлив поглед към майка си. Чувстваше се виновна, че бе привлякла общото внимание към Робин и беше предизвикала това наказание.

Хю беше не по-малко ужасен от нея, но изрече с мрачна решителност:

— Щом иска да пие като мъж, трябва да си плати цената.

— Това са глупости! — възрази Гуинивър. — Не можеш да допуснеш да го накажат пред Пен. Не сега, не тук. Нима не разбираш? Той никога няма да се възстанови от това унижение!

Хю я погледна, после се обърна към сина си, който все още се бореше с похитителите си.

— Значи смяташ, че унижението баща му да го спаси от оковите и да го отнесе в леглото е по-лесно поносимо, отколкото да понесе наказанието?

— Естествено — отговори тя. — Пред Пен… днес. Остави го още малко дете… само днес!

Хю почеса брадичката си. Тя беше права. Жените виждаха живота другояче. Досега не му се беше налагало да се съобразява с женски мнения във възпитанието на Робин.

Той скочи от мястото си.

— Пуснете момчето — извика и се запъти към групата мъже. Те се поколебаха. Не им се искаше да изпуснат жертвата си. Алкохолът и празничното оживление бяха зачервили лицата им, а в добродушието им се примеси злоба.

— Казах да го пуснете! — Тонът на Хю изведнъж стана опасно тих, очите корави и студени. Бе видял лицето на Робин и отчаянието на момчето го бе проболо право в сърцето.

Мъжете отстъпиха настрана, Хю се наведе и с едно-единствено движение метна момчето на рамото си. Изправи се и изръмжа гневно:

— И не смей да повръщаш на гърба ми, синко!

Пен въздъхна облекчено. Пипа, която по изключение беше мълчала през цялото време, докато се разиграваше драмата, даде израз на чувствата си:

— Благодаря на бога, че лорд Хю не допусна да го приковат към вратата. Щеше да бъде много подло!

— И за вас двете е време да се качвате — нареди енергично Гуинивър. Шумното веселие започваше да се изражда в оргия, а тя знаеше от опит колко бързо се променяше ситуацията. В собствената си къща беше напускала трапезата, но сега не можеше да го направи. Или поне не, докато не се върнеше Хю.

— Още е много рано — възпротиви се Пипа. — Нали сме на сватба! Още не са поднесли сладкиша.

— Утре ще получиш две парчета — обеща майката. — Сигурна съм, че ще остане.

— Хайде да си вървим. — Пен дръпна сестра си за ръкава. — И без това сме уморени.

Макар и с колебание, Пипа стана.

— Ако Робин не се беше напил, щяхме да останем по-дълго — изрази мнението си тя с обичайната си прямота. — И щяхме да ядем сладкиш!

— Хайде да се прибираме в стаята — подкани я енергично Пен. — Ако не дойдеш, ще си ида сама.

— Добре де, идвам — примири се Пипа. — Само казах… — Тя забърза след сестра си.

— Да отида ли и аз с тях, милейди? — попита Тили, която очевидно беше пийнала повечко с група домашни прислужнички и лицето й пламтеше.

Гуинивър поклати глава.

— Не, не е нужно. Аз ще се кача скоро и ще отида да ги видя.

— Но ти сигурно ще искаш да ти помогна при събличането — възрази Тили.

Гуинивър отново поклати глава.

— Не, Тили, ще се справя сама. Повесели се.

Тили понечи да се възпротиви, но като чу смеховете на жените от групата, където беше седяла, се предаде.

— Е, щом сте сигурна, милейди… — промърмори тя и се върна към приятната си компания.

Хю се върна в залата скоро и зае мястото си до Гуинивър.

— Как е Робин?

— Да кажем, че успях навреме да сложа главата му в легена — отговори кратко той и посегна към чашата си. — Ти си отпратила момичетата?

— Реших, че така е най-добре. Настроенията на мъжете се менят бързо, а децата ми често са присъствали на подобни сцени.

След кратко мълчание Хю призна:

— Знам, че ергенското домакинство е по-грубичко. В къщите, където юздите са в женски ръце, е друго. Моите мъже обичат да се веселят, когато им се отдаде случай, но бъди сигурна, че не искат да обидят никого.

Гуинивър се усмихна с разбиране.

— Аз не съм обидена. Празникът е чудесен. Единственият страдащ ще бъде бедният Робин.

Хю се намръщи угрижено.

— Не мога да разбера какво го е тласнало към тази глупост…

— Наистина ли?

— Е, може би разбирам — проговори разкаяно той. — Но се надявам днешната сцена да е излекувала Пен от младежката влюбеност.

— Пен е твърде разумна, за да се сърди на Робин за напиването му — поправи го Гуинивър. — Освен това имам чувството, че двамата ще станат истински приятели. Предстои ни да живеем всички заедно, а това създава доверие — докато любовта вирее преди всичко там, където роля играе неизвестното и обектът на любовта крие в себе си тайнственост. Не мислиш ли, че съм права? — И тя го погледна дяволито.

— Не обичам тайните — отговори кратко той. — Харесва ми, когато всичко е ясно и мога да го разбера. Може би думите ми звучат прозаично, даже скучно — но аз съм си такъв.

— Да, да, знам — засмя се тя и продължи дяволито: — Омъжила съм се за трезв, делови мъж, който не разбира нищичко от фантазии. Този мъж е прям и винаги иска да чува голата истина.

— Толкова ли съм лош? — Той не отговори на предизвикателството. Изражението му остана сериозно, погледът му беше устремен в лицето й.

— Не — отвърна също така сериозно Гуинивър. — В никакъв случай. Но искам да знаеш, че жените са по-умели в тези неща от мъжете. Те се приближават към целта си по-скоро по околни пътища.

Какво ли цели тя? — запита се неволно Хю. Накъде го водеше? Какво искаше да му внуши? Явно това не беше незначителен разговор. Каква беше целта й?

— Трябва ли да разбирам, че искаш да ме подготвиш за нещо? — попита той.

— Когато мъжете повярват, че са уредили нещата според своите разбирания, жените преобръщат създадения от тях ред с главата надолу — отговори спокойно тя. — Обикновено това сварва мъжете напълно неподготвени. Самодоволството може да бъде опасно, когато става въпрос за отношенията им с жените.

— Гуинивър, не бива да се опасяваме, че можеш да ме изненадаш с нещо — увери я тихо той. — Освен това можеш да бъдеш сигурна, че самодоволството не е между пороците ми.

Тя го погледна пронизващо, но в следващия момент се разсмя и напрежението се разсея.

— Мисля, че сме равностойни, милорд. Предвиждам интересни времена.

Хю присви очи.

— И аз съм на същото мнение, мадам. Равностойни — в леглото и извън него.

— Щом стигнахме до тази тема, искам да ви кажа, че невестата не желае да бъде изпратена до спалнята си от глутница пияни мъже.

— За съжаление е малко късно за такива желания — отговори й с намигване Хю. — Невестата вече бе отнесена в леглото. В най-истинския смисъл на думата!

— В най-истинския смисъл на думата — повтори тя и стана. — Ще се измъкна, докато гостите се занимават с чашите си. Ако ме забележат, ще им хрумне още някоя безумна идея.

— Ща дойда при теб веднага щом гостите си отидат. — Той посегна към ръката й. — Бъди готова за мен.

— Както заповядате, милорд! — Тя го дари с неустоима усмивка и избяга от залата.

Хю се усмихна на себе си. Колко ли щеше да издържи, преди да я последва? Сладостно мъчение представляваше това забавяне.

— Милорд… — В залата бе влязъл Джак Стедмън.

— Седни, Джак, и се нахрани хубаво. — Той посочи празното място на Гуинивър и препълнената маса. Покривката беше цялата на петна, восъчните свещи бяха догорели, но големите чинии все още бяха пълни с ядене.

— Благодаря, сър. — Джак седна и придърпа чиния с дивеч. Нахрани се с апетит, като набождаше месото на ножа си и топеше соса с парче хляб. Накрая изпи канче ейл и си отряза голямо парче пастет.

Хю изчака търпеливо, докато помощникът му утоли глада си. От време на време отпиваше от виното си и наблюдаваше ставащото в залата с притворени очи. Но спокойствието му бе измамно.

— Е? — попита той, щом Джак се насити.

— Много странна история, сър. — Джак изтри устата си с ръкав. — Онзи мъж беше още там, лежеше в калта. Никой не се доближаваше до него. Останах обаче с впечатлението, че хората го зяпат… че даже са му взели някои неща…

Хю кимна.

— Още ли беше жив?

— Наполовина. Хората стояха наоколо и чакаха да му изтече кръвта. — Джак поклати глава. — Никога не бях виждал подобно нещо. Никой не се приближаваше към него… като че беше чумав.

— Каза ли нещо?

— Умираше от страх, милорд, но като че ли не се страхуваше само от смъртта. Не поиска да каже нищо, ама нищичко — даже когато обещах да го заведа на лекар. Постоянно мърмореше нещо за заповеди.

— Заповеди… — повтори замислено Хю и поглади брадичката си. — Кой му е дал заповеди?

Джак поклати глава.

— Нещастникът не пожела да каже.

— Какво направи с него?

Стедмън го погледна учудено.

— Ами оставих го да си лежи там. Какво друго можех да направя? Не сте ми казали да го доведа тук. Трябваше ли?

Хю не отговори. Нямаше интерес да спаси живота на нападателя, с това нямаше да окаже услуга никому. Веднъж убиец, винаги убиец. Затова поклати глава и попита:

— Какво научи за ножа?

Лейтенантът го остави на масата.

— Попитах дали някой го е виждал или знае на кого принадлежи, но даже и да знаеха, всички си замълчаха. Само една старица измърмори нещо за дявола, но я накараха да замълчи.

— Дявол ли?

— О, тя не беше наред с главата, сър. — Джак отново поднесе канчето с ейл към устата си.

Хю посегна към ножа и го огледа внимателно. Не откри нищо необикновено. Нищо не насочваше към самоличността на убиеца, но едно беше ясно: мъжът е бил наемник. Някой искаше смъртта му.

Преди да се прибере в спалнята си, Гуинивър се отби в кухнята и огледа неодобрително царящата бъркотия. Планини от мръсни съдове, навсякъде пияни и задрямали кухненски прислужници. В кухнята на Малори Хол винаги цареше ред, защото всички се подчиняваха безпрекословно на мастър Кроудър. За съжаление тук той нямаше авторитет. Тя напълни каничка с гореща вода от котела над огнището, прерови билките, които съхнеха на лавиците в склада, избра няколко, счука ги в хаванче и ги изсипа в горещата вода.

С каничката в едната ръка и газена лампа в другата тя влезе тихо в стаята на Робин, която беше до тази на момичетата. Остави каната на масичката до ниското легло и огледа внимателно спящото момче на светлината на лампата. Робин лежеше по гръб, лицето му беше восъчнобледо. Той усети близостта й и ресниците му затрепкаха. От гърлото му се изтръгна жален стон.

— Много ли ти е зле, Робин?

Той простена отново. Гуинивър остави лампата на масичката и вдигна капачето На каната.

— Изпий това, момчето ми. Вкусът му е ужасен, но стомахът ти ще се успокои. — Тя коленичи до леглото, повдигна леко главата и бавно изля съдържанието на каната в гърлото му.

Робин пиеше, кашляше и се давеше. Все пак изпи всичко и се отпусна на възглавницата с вик на болка.

— Скоро ще заспиш спокойно — пошепна тя и приглади влажната коса от челото му.

Когато той не отговори, тя стана, взе лампата и излезе от стаичката, спартанска като тази на баща му.

Ала покоите на Хю бяха преобразени до неузнаваемост. Както бе казала Пипа, навсякъде имаше цветя, а на перваза на камината горяха восъчни свещи. Нещата, определени за Кулдън — спално бельо, възглавници, завивки, порцелан и стъкло от Малори Хол — бяха намерили мястото си в Лондон. Леглото на Хю беше застлано с нейния лен. Сребърното дръвче, на което окачваше пръстените си, стоеше до ковчежето за скъпоценности и свещниците на тоалетната масичка. Стомната и легенът на масата за миене бяха от най-фин делфтски порцелан, дълбоката ниша на прозореца беше украсена с копринени възглавници.

Смръщила чело, Гуинивър огледа стаята. Как ли щеше да реагира Хю, като видеше какво бяха направили с покоите му. Той бе възложил на Тили да промени обстановката и тя бе изпълнила заръката — но сигурно не беше очаквал чак такава промяна.

Тя седна пред тоалетната масичка и разпусна косите си. Вратата се отвори и Хю влезе. Огледа се смаяно и остана на прага — цяла вечност, както й се стори. Тя се обърна и го погледна, забравила да остави дългите фуркети от булото си.

— Всемогъщи боже! — проговори най-сетне той. — Покоите ми са се превърнали в будоар.

Свали кадифената си барета и се почеса по главата.

— Разбира се, не мога да очаквам, че ще се откажеш от обичайния си лукс. Но нямах представа колко много неща си донесла.

— Всичко това беше в каруцата, предназначена за Кулдън — отговори тихо тя.

— Разбирам — отбеляза сухо той. — Явно не можеш да се откажеш от тези красиви нещица дори в отчаян опит за бягство.

— Нима искаш да кажеш, че е трябвало да се откажа от всичко? — попита остро тя. — Освен това личните ми вещи не са включени в брачния договор. Или съм пропуснала тази точка? — Тя посочи накитите си, дръвчето за пръстените, сребърните свещници. — И тези неща ли са вече твои? Може би и дрехите, които нося на гърба си? — Тя остави дългите игли на масата и свали булото си. После извади фуркетите от малкото бяло боне.

— Днес няма да се карам с теб — изръмжа той и хвърли баретата си на леглото. — Твоите лични вещи са си твои и ти го знаеш. Просто се изненадах. Все пак това са моите покои.

— Тогава ще ми дадеш ли друга стая, която да е само моя? — Тя се обърна към него с бонето в ръка. — С удоволствие бих събрала личните си вещи в стая, която да наричам своя. — Бонето падна на пода.

— О, не — възпротиви се той и сложи ръце на раменете й. — В този брак няма да има отделни легла, скъпа съпруго! Щом трябва да спя в копринен будоар, за да бъда с жена си, ще се примиря. Моите покои са и твои. Можеш да правиш с тях, каквото си искаш.

— Много сте мил, милорд! Благодаря ви. — Въпреки ироничния тон надигналата се в нея враждебност бързо се стопи. Много време щеше да мине, преди да забрави обидата от брачния договор, гневът й отново и отново щеше да изригва както сега — но Хю беше длъжен да прояви разбиране.

Тя свали пръстените си и ги окачи както обикновено на сребърното дръвче.

Хю я наблюдаваше с тихо недоволство. При венчавката не бяха разменили пръстени. Гуинивър не му предложи, той също си замълча. Вероятно тя беше на мнение, че този символичен жест няма място в сделката, която бяха сключили, докато той се въздържа само защото не разполагаше с нужните средства, за да й купи пръстен, който можеше да се мери с тези по дръвчето или в ковчежето й. Гордостта не му позволяваше да се задоволи с нещо евтино.

Естествено сега можеше да й купи най-скъпите накити. Но пак гордостта му не допускаше да използва нейни пари, за да й прави подаръци.

Е, все пак имаше нещо, с което можеше да я ощастливи. Той застана зад нея и започна да разпуска косата й.