Джейн Фийдър
Целувката на черната вдовица (22)

21.

Кралицата, двадесет и осем годишна дама с открито лице и меки черти, седеше в кабинета си точно до кралския параклис в Хамптън Корт и бродираше кесия за съпруга си.

Когато й представиха Гуинивър, тя я прие с топла усмивка.

— Какво щастливо събитие, лейди Малори! Милорд кралят знае много добре, че се радвам на сватбите.

— Ваше величество е много добра, че пожела да почете венчавката ни с присъствието си. — Гуинивър направи почтителен реверанс. — Особено в това състояние… — Погледът й се плъзна към издутия корем под разхлабения корсаж на роклята.

Високопоставената дама забеляза погледа й и поглади корема си с доволна усмивка.

— Вие имате деца, доколкото знам.

— Две дъщери, ваше величество.

Кралицата кимна.

— След една седмица ще подаря син на негово величество краля.

— Вашият народ ще бъде с вас в този труден момент, ваше величество.

Джейн се усмихна с отнесената усмивка на жена, устремила всичките си мисли към новия живот, който растеше в нея.

— Синът ми ще ощастливи сърцето на баща си.

— Абсолютно сте права, милейди! — Гуинивър беше износила три деца. Синът й се роди мъртъв, но дъщерите оцеляха. Беше претърпяла и два спонтанни аборта, и двата пъти за щастие в началото на бременността. Дълго и мъчително беше тъгувала за мъртвия си син, макар че никога не го беше държала жив в прегръдката си. Докато гледаше кралицата в напреднала бременност, тя се помоли горещо да се роди здраво и силно момченце, което да й осигури трайната любов и закрилата на краля.

— Желая на ваше величество здраве и щастие — проговори тихо тя.

Усмивката на кралицата стана още по-топла.

— И аз ви желая същото, лейди Гуинивър. — Тя остави настрана бродерията си и се надигна с помощта на камериерките, които стояха от двете страни на креслото. Те подредиха полите й и я наметнаха с топъл шал.

— Капеланът ми ще извърши венчавката в параклиса. Аз ще ви гледам отгоре.

Гуинивър отново направи реверанс и изчака кралицата и дамите й да се настанят в запазеното за тях помещение в галерията, откъдето се виждаше целият параклис.

Хю, който не беше поканен в кабинета на кралицата, очакваше Гуинивър в параклиса. Единственият присъстващ беше капеланът на кралицата. Когато откъм вратата се чу шум, Хю се обърна бързо и видя лорд-пазителя на печата.

— За нищо на света не бих пропуснал венчавката ви, лорд Хю — заяви Томас Кромуел с равнодушно изражение и корав, арогантен поглед, докато крачеше по тясната средна пътека между пейките. — Вдовицата и голямото й състояние паднаха като зрял плод в кошницата ви. — Студена усмивка заигра на устните му. — Брачният договор е достоен за… много алчен джентълмен. Поздравявам ви. Самият аз не бих се справил по-добре. — Той докосна ръката му.

Хю едва потисна напора да се отдръпне отвратено от мъжа, чиято алчност беше станала пословична. Вместо това се усмихна, прие комплимента с поклон и попита:

— Не виждам милорд епископа. Няма ли и той да присъства?

— Гардинър искаше вещица — отвърна сухо Кромуел. — И след като не си я получи, загуби интерес към случая.

— А вие, милорд Кромуел? Продължавате ли да се интересувате от вдовицата? — Като че не го беше грижа за отговора, Хю погледна възхитено към куполовидния таван, който кралят беше заповядал да подновят, красивите арки, резбованите и позлатени полилеи, синия свод, обсипан със златни звезди.

Лорд-пазителят на печата се усмихна студено.

— Докато дамата не остане отново вдовица, лорд Хю, аз не се интересувам от нея.

Хю само повдигна едната си вежда, без да откъсва поглед от тавана. В същия миг улови някакво движение зад един от еркерните прозорци над църковния кораб. Това беше частното помещение на краля в галерията, откъдето присъстваше на службите.

Лорд-пазителят на печата проследи движението на главата му и промърмори:

— Я виж ти, кралят все пак е решил да присъства. Ще отида при него. — Той се обърна и в този миг Гуинивър излезе от кабинета на кралицата.

— Милейди Гуинивър! — Кромуел се поклони дълбоко. — Позволете да ви изкажа благопожеланията си!

— Благодаря, милорд. — Тя направи бърз реверанс и спокойно вдигна глава към широкото, тлъсто лице. Погледът й беше леден и предизвикателен.

На устните му се появи неприятна усмивка. Обикновено будеше у хората страх, не упорство. Удостои я с леко кимване, сякаш приемаше предизвикателството, и продължи пътя си.

Гуинивър отиде при Хю и застана неподвижна, както винаги скрила ръце в черните поли. Кралският капелан произнесе брачните клетви, двамата отговориха по обичайния начин, коленичиха да изслушат службата, изправиха се.

Гуинивър вече не беше вдовица.

Тя стоеше до съпруга си, неспособна да се помръдне или да каже нещо, замаяна от бързината, с която се беше променил животът й. Изведнъж забеляза великолепната светлина, която влизаше през пъстрите стъкла на прозорците в източния край на параклиса. Лъчите затанцуваха върху профила на Хю, оцветиха крайчето на ухото му в розово, подсилиха цвета на леката вдлъбнатина в основата. Тя си представи колко мека беше тази част и езикът и устните й се раздвижиха. Дощя й се да я вкуси, да усети нежността и чувствителността й. Много скоро щеше да го направи наистина. Винаги когато целуваше и изследваше с език и зъби ушите му, Хю буквално изпадаше в екстаз и издаваше комични звуци, които я възбуждаха.

Той се обърна към нея и видя, че кожата й е леко зачервена, а устните полуотворени. Падащата през източния прозорец слънчева светлина бе обагрила бузите й и подчертаваше тъмните сенки на ресниците й, съвършената извивка на веждите. Светлата коса под тъмното боне изглеждаше розова като опал.

Тя вдигна глава към него и когато срещна погледа му, очите й бяха почти черни.

— Скъпа съпруго — прошепна той и се наведе над ръката й. Когато се изправи, в сините му очи светна дяволитост.

— Господарю мой и повелителю — отговори в същия тон тя и склони глава.

— Това е лицемерие, но ще видим — пошепна той и когато тя се засмя, в параклиса сякаш звъннаха камбанки.

Капеланът ги погледна укорително, сякаш смехът отричаше сериозността и значението на току-що произнесените клетви. Появи се млада жена.

— Лорд Хю… лейди Гуинивър… Приемете благопожеланията ми! — Тя посочи вратата в задната част на параклиса, която водеше към кабинета на кралицата. — Бихте ли ме последвали?

Двамата тръгнаха след нея и напрежението, което усещаха помежду си, нарасна. Ръката на Хю докосна тази на Гуинивър и стомахът й се сви. По тялото й пропълзяха сладостни тръпки и фините косъмчета на тила и ръцете й настръхнаха.

Край на битката, каза си тя. Сега е време за победата на любовта. След това си наложи спокойно изражение, заповяда на непокорното си тяло да се сдържа и направи реверанс, докато Хю смъкна баретата от главата си и се сведе в дълбок поклон.

Кралицата не беше сама. До стола й стоеше кралят, сложил ръка на облегалката, докато другата си играеше със златната кама, която висеше на шията му. Изглеждаше в най-добро настроение. Лорд-пазителят на печата не се виждаше никъде.

— О, ето ги и новобрачните — извика той. — Много хубава церемония… наистина хубава! Но аз имах желание да видя отново двете ви момиченца, мадам. Защо не ги доведохте?

Гуинивър отново направи реверанс и премълча, че дъщерите й не бяха поканени.

— Побоях се, че вълнението ще им се отрази зле, ваше величество.

— Великолепни малки госпожички — продължи той. — Трябваше да ги доведете, мадам! — Усмивката му угасна, челото се намръщи.

Хю, който знаеше колко бързо кралят променяше настроенията си, се стресна не на шега. Когато си втълпеше нещо, Хенри не допускаше никой и нищо да отклони вниманието му и много лесно си внушаваше, че някой не иска да му угоди.

Сега обаче на помощ им дойде кралицата. Тя вдигна спокойно глава от бродерията си.

— Скъпи мой, вие проявихте голямо внимание към мен, като организирахте тази церемония. Знаете колко обичам сватбите и пожелахте да ме зарадвате.

Кралят сведе глава към жена си и лицето му се разведри.

— Да… да… колко вярно. Хареса ли ви, мадам?

Облекчена, че кралят вече не я удостояваше със застрашителното си внимание, Гуинивър се надигна грациозно.

— Да, разбира се. — Джейн се усмихна на съпруга си и даде знак на една дама. — Лейди Маргарет, бихте ли донесли подаръка на краля? — Тя отправи усмивка към новобрачните. — Негово величество пожела да запомните щастливото събитие! — Тя взе двете пакетчета от дамата и тържествено ги връчи на младата двойка под отново одобрителния поглед на краля.

Хю получи чифт ръкавици, обшити със скъпоценни камъни, а за Гуинивър беше предвидено було в цвят старо злато, избродирано с герба на Хенри, двойна дива роза в аметистова бродерия. Двамата благодариха на монарха и съпругата му за вниманието, обещаха да се молят за благополучното освобождаване на кралицата от бременност и бяха освободени. Само след няколко минути се озоваха в тишината и анонимността на външния двор.

— Доколкото разбирам, ние с вас сме женени, лорд Хю — проговори Гуинивър.

— Да. Така изглежда.

— Децата подготвят сватбено празненство — продължи замислено тя с поглед към реката.

— Да. Ще мине много време, преди да останем сами.

— Много дълго. — Гуинивър проследи с поглед минаващата лодка.

— Не бихме ли могли да забавим връщането си с около час? — Погледът на Хю проследи нейния.

— Но трябва да се върнем точно навреме за празненството, за да не им създаваме грижи.

Хю вдигна поглед към слънцето. Имаха предостатъчно време.

— Не виждам причини да бързаме. Случайно съм извършил някои приготовления за в случай че решим да позабавим връщането си.

— Каква предвидливост — похвали го тя и го погледна в очите. — Хайде тогава да консумираме този брак, Хю дьо Босер, преди някой от нас да е размислил.

 

Лорд-пазителят на печата обхождаше с големи крачки покоите си в палата. От време на време спираше, поръсваше парче хляб със сол и отпиваше глътка вино. Един от тайните му агенти, скрит под черната си наметка, стоеше мълчаливо до стената и чакаше кога ще го поканят да заговори.

Най-сетне Кромуел проговори.

— Хю дьо Босер…

— Да, милорд!

— Погрижи се за една хубава злополука… никой да не разбере, че е нарочно. Нещастна случайност… или бавно действаща отрова. Намери човек, който да свърши мръсната работа.

— Да, милорд! — Мъжът отиде до вратата, сметнал, че разговорът е приключил. И друг път беше получавал подобни указания.

Кромуел вдигна ръка.

— И синът!

Мъжът спря.

— Искам да се погрижиш и за сина. Бързо или бавно, все едно.

— Да, милорд! — Мъжът се поклони и излезе.

— Има много начини да одереш кожата на една котка — промърмори под носа си Томас Кромуел и отпи голяма глътка вино.

 

Гуинивър лежеше на мекия матрак в дълбоката сянка на завесите. Намираха се в таванската стая на една от новите къщи в село Хамптън. Чаршафите миришеха на свеж въздух и слънце, по камината блестяха месинг и мед, въглищата пламтяха. Простите мебели бяха намазани с пчелен восък.

Тя се протегна сладостно и се наслади на лекото пулсиране между краката си, на чувството, че тялото й е получило отдавна жадуваното удовлетворение. Хладният полъх милваше горещата й плът. Беше преживяла замайваща любовна битка. Чувственият спомен я накара да плъзне ръка по тялото си. Безумното отдаване можеше да се мери само с онзи първи път в палатката — необуздана страст, летеж към пропастта, хапане, драскане, безсрамно поглъщане. Тя усещаше вкуса му на езика си, миризмата му сякаш бе полепнала по нея. Бедрата й бяха влажни и лепкави от смесените им сокове.

Чувстваше се по-жива от всякога.

Чу как вратата се отвори и тихо се затвори. Хю вдигна завесите на леглото. Беше само по панталон и набързо закопчана риза. Когато застана бос пред нея, приличаше точно на мъж, напуснал набързо леглото на любимата си.

— Нося ти нещо да се подкрепиш — рече засмяно той, остави на леглото до нея бутилка вино и приседна на ръба. Помилва корема й и впи очи в нейните — дълъг, интимен поглед, който искаше да проникне в най-дълбоката й същност.

Настойчивият му поглед я накара да се раздвижи. Ръката му се плъзна между бедрата й и обхвана влажната издатина. Той погледна към онова, което държеше, като че го виждаше за първи път. Пръстите му внимателно разтвориха гънките, отместиха влажните кичурчета. Той сведе глава, целуна я и вдиша дълбоко запазения аромат на страстта им.

Гуинивър потрепери, зарови пръсти в косата му и вдигна главата му към своята. Той я целуна по устата и тя вкуси себе си, собствената си миризма. Той се засмя тихо до устните й, потопи език в ъгълчето на устата й, после вдигна глава.

— Вино?

— О, да… — Тя кимна с усмивка и изчака, докато той извади тапата. Преди да е разгадала намерението му, той изля малко вино във вдлъбнатинката на пъпа й. Тя потръпна от студените капки, а той се засмя и се наведе да оближе виното. След това напръска корема й и жадно облиза капките от кожата й.

— Въпросът ти не означаваше това — възпротиви се тя, докато тялото й се разтърсваше от сладостни тръпки.

Хю се изправи. Очите му святкаха като сапфири. Отпи голяма глътка и остави бутилката на пода. Наведе се към нея, обхвана лицето й, разтвори устните й със своите и напълни устата й с вино.

Гуинивър затвори очи и се отдаде цялата на сладкото, възбуждащо усещане. Студеното вино се смеси с топлината на търсещия му език — всички вкусове се размесиха и я замаяха.

Когато Хю най-сетне освободи устата й и отпусна ръце, тя отново вдигна лице към него. Устните й бяха полуотворени, очите все още затворени.

— Искаш още, нали? — отгатна правилно той.

Гуинивър кимна, без да отваря очи. Хю избухна в тих смях. Отново отпи глътка вино и впи устни в нейните.

— Много хубав начин да се пие вино — пошепна тя, когато той най-сетне се оттегли. — Боя се, че може да ми стане навик.

— И аз се боя. — Той приглади назад влажните й къдрици. — Изглеждаш прекрасно без многото си задръжки.

— Точно така се чувствам — усмихна се замечтано тя. — Какво ли са си помислили долу, когато слезе полугол да искаш вино?

— Плаща им се, за да си държат езика зад зъбите и да не се интересуват какво става в тази стая — отговори спокойно той и отново поднесе бутилката към устните си.

— Колко жени си водил тук? — попита с привидна небрежност тя.

Очите му светнаха.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че ти си първата?

— Щом казваш, ще ти повярвам — кимна величествено тя. — Но все пак ми кажи откъде познаваш това любовно гнезденце.

— Имам приятели, които разполагат с полезна информация от всякакъв род.

— Аха! — Тя кимна и протегна ръка към бутилката. Той й я подаде и стана, за да закопчее ризата си.

— Трябва да тръгваме — промърмори тя, разгадала правилно движенията му.

— Да, за да си бъдем вкъщи, преди да са изпратили войници да ни търсят.

Тя пийна малко вино и стана неохотно от мекото легло.

— Едва се движа.

Той се усмихна самодоволно.

— А пък аз имам повече драскотини и белези от зъби, отколкото съм получавал на бойното поле.

Гуинивър се протегна и се огледа. На бедрото й имаше голямо червено петно, на лявото рамо се виждаше още едно по-малко.

— Никога не бях помисляла, че любовта може да бъде толкова дива. — Тя наля вода от каната в легена на тоалетната масичка и натопи в нея крайчето на чиста кърпа.

Хю я наблюдаваше скритом как изстиска кърпата и изтри цялото си тяло, като започна от шията, мина през натежалите си гърди, като ги вдигна лениво една след друга, а накрая се изми между бедрата, вдигайки единия крак, после другия.

Даже да беше забелязала, че той я гледа, Гуинивър не реагира. Хареса му, че тя се чувстваше добре в кожата си, независимо от няколкото дребни несъвършенства, които явно не я тревожеха. Очевидно суетността й беше чужда. Тя беше, каквато беше. Когато се наведе, дългата коса се разпиля по раменете и гърдите й. Тялото й беше толкова гъвкаво и силно, че сърцето му отново заби ускорено. Искаше му се да я гледа вечно. Сега беше негова. И без съмнение не беше достигала тези върхове на страстта никога, дори с Тимъти Хадлоу… както и той със Сара. Любенето с жена му беше приятно, учтиво, меко. Сара беше като хладно горско поточе, липсваше й огън. Нищо общо с Гуинивър, която беше като вулкан или бушуващ водопад, или пък внезапна лятна буря със светкавици и гръмотевици. Когато бяха заедно, той откриваше тези качества и у себе си.

Излязоха от къщата, без да срещнат жива душа. Гуинивър разбра, че вътре имаше хора, чу гласове от кухнята в задната част, но както на влизане не беше излязъл никой да ги посрещне, така не срещнаха никого и на излизане. Това тайно любовно гнездо беше много по-подходящо за незаконна любов, отколкото за консумирането на един брак, сключен в присъствието на краля в Хамптън Корт. При тази мисъл Гуинивър едва не избухна в смях.

По обратния път към Блек Фриарс двамата почти не разговаряха. Вече не бяха в лодката на музикантите, а в специално предоставената им от кралицата лодка, с която превозваха придворни от по-нисък ранг. Лодката беше малка, но разполагаше с кабина, която предлагаше защита от излезлия в късния следобед вятър, който шибаше безмилостно сивите води и носеше със себе си лек дъжд.

Гуинивър се топлеше на мангала и се наслаждаваше на радостното облекчение, което беше заменило отчаянието и безнадеждността. През последните месеци беше живяла в отчаяние и сега й беше трудно да си представи живота си без него. Вече нищо не заплашваше дъщерите й и нейния живот. Бе загубила независимостта си, но притежаваше любовта на Хю. Вече не се съмняваше, че той я обича. А когато успееше да прогони остатъците от враждебността си, чувството, че той бе причината за всичките й нещастия, тя усещаше, че отговаря на любовта му. Нали времето лекуваше всички рани. А и за какво й беше независимост, ако можеше да живее с Хю в любов, разбирателство и взаимно уважение.

Тя щеше да се погрижи бракът им да бъде наистина добър.

— Какви дълбоки и сериозни мисли — проговори Хю, който седеше до нея, и я помилва по бузата.

Тя кимна мълчаливо и той не настоя за обяснение.

Когато лодката най-сетне стигна до водната стълба на Блек Фриарс, беше почти тъмно. Тъй като вече валеше силен дъжд, Гуинивър вдигна качулката на наметката си и нетърпеливо зачака Хю да даде на лодкарите полагащия им се бакшиш. Той беше щедър, както подобава на младоженец.

— Да вървим, бързо! — Той я прегърна и двамата забързаха по мокрите улички към портите на дома му. Хората се бяха скрили на сухо под стрехите и гледаха сърдито дъжда. Никой не забеляза как един мъж се измъкна от сянката на ниска къща и хукна след тях със скрит в ръкава нож.

Тъкмо бяха стигнали края на тясната уличка, когато Хю се обърна рязко. Инстинктът му за опасност беше толкова силен, че още със завъртането си извади сабята си и изблъска Гуинивър настрана така рязко, че тя се удари в стената на близката къща.

Забулената фигура се нахвърли върху Хю. Ножът на непознатия блесна за миг в мокрия мрак. Сабята на Хю улучи нападателя в ръката и тя увисна безпомощно. Той изпищя и изпусна ножа в калта. От раната рукна кръв.

Вцепенена от случващото се, Гуинивър не посмя да извика, макар че устата й беше широко отворена.

Хю се изправи заплашително над мъжа, който бе паднал в собствената си кръв. Градът беше пълен с крадци, които се надяваха на лесна плячка. Нападенията в тесни улички като тази бяха всекидневие. Той се наведе, вдигна ножа и го изтри в палтото на мъжа, после го прибра в джоба си.

— Копеле! — изсъска той и се изправи. — Да пукне дано!

Гуинивър се отдели от стената. Ръцете й трепереха неудържимо.

— Откъде се взе така изведнъж?

— Навсякъде има негодници, които издебват минувачите в тъмните улички. Като нищо могат да ти прережат гърлото за няколко дребни монети. Все едно дали си в Лондон, или в бедняшките квартали на Париж.

— Да ни ограби ли искаше?

— Не виждам друга причина за нападението — отговори кратко той и я погледна изпитателно: — Или ти виждаш?

— Не. — В главата й се въртеше една-единствена мисъл: за малко щеше да загуби петия си съпруг. Само няколко часа след венчавката им той бе погледнал смъртта в лицето в нейно присъствие. Дали над нея не тегнеше проклятие? Тя си припомни думите на Хю при първата им среща: близо до вас мъжете намират смъртта си.

Гуинивър погледна свития в калта мъж, който хленчеше жално. Вече не можеше да си представи, че той беше сериозна заплаха.

— Не трябва ли…?

— Виж, Гуинивър, това е Лондон, а не някое спокойно гнезденце в пустошта на Севера! — Той не бе довършил мисълта си, когато се сети, че смъртта дебнеше и в тихите селца на Дербишайър.

— Да вървим! — Той улови ръката й. Съпротивата беше безсмислена. Гуинивър безмълвно тръгна след него към края на тъмната уличка.

Едва излезли на по-светло, той я попита загрижено:

— Много ли се уплаши?

Мислите й я бяха развълнували повече от нападението, но сега не можеше да говори с Хю за страшната перспектива да загуби още един съпруг. Вместо това се опита да го успокои:

— Наистина се уплаших, но всичко стана толкова бързо… Ти прояви невероятно самообладание… как бързо реагира…

Когато най-сетне стигнаха до къщата на Хю и тежката порта се затвори зад тях, тя спря за миг и пое дълбоко въздух.

— Искам да съм спокойна, когато влезем в залата. Децата не бива да знаят какво ни се е случило.

От къщата се чуваха смехове, музика и песни.

— Явно са започнали празненството без нас — отбеляза Хю, който я бе прегърнал под едно капещо дърво и успокоително я милваше по гърба. — Позволих на Робин да започнат на смрачаване. Той явно е изпълнил нареждането ми буквално.

— Кои са гостите?

— Няма нито една важна личност! Само прислугата, няколко приятели, стари бойни другари. Ти не състави свой списък. — Той я дари с нежна усмивка и тя разбра, че случилото се изобщо не го беше засегнало. Как можеше да изглежда толкова хладен, толкова спокоен, след като преди малко беше отсякъл ръката на непознат човек?

Това й даде сили да скрие собствения си ужас.

— Кого бих могла да включа в списъка? Пък и не виждах причина да празнувам.

— А сега? — Питащата усмивка остана.

— Сега ли… може би.

 

— Може би? — Той поклати укорително глава. — Е, засега ще се задоволя с този половинчат отговор. — Той хвърли развеселен поглед към осветената къща. — Ако си готова, да влизаме.

— Готова съм. — Тя изпъна рамене и му се усмихна. В мрака под дървото лицето й все още изглеждаше много бледо.

— Тогава да вървим, скъпа съпруго!