Джейн Фийдър
Целувката на черната вдовица (19)

18.

Стар Чеймбър в палата на Уестминстър носи заслужено това име, каза си Гуинивър. В момента не беше в състояние да откъсне погледа си от тавана на залата, обсипан с безброй златни звезди, които искряха над главите на събралите се.

— Моля, заемете мястото си, лейди Малори! — Едва острите думи на пазителя на печата я накараха да се обърне към масата с форма на подкова в единия край на помещението. Лицето й беше напълно спокойно.

В средата седеше кралят, огромното му, богато резбовано кресло беше издигнато над останалите. Хенри бе облечен изцяло в черно, само от разрязаните ръкави блестяха пурпурно и златно. На гърдите му беше избродирана златна роза. Месестите му ръце, по които пръстените се състезаваха по блясък със звездите на тавана, почиваха върху облегалките.

Гуинивър направи дълбок реверанс и черните й поли се разпростряха грациозно около нея. Главата, закрита с тъмносиво боне, остана смирено сведена.

Лорд-пазителят на печата, който седеше отдясно на краля, носеше черна наметка, обточена със снежнобяла хермелинова кожа. Несъзнателно плъзна ръка, скрита в украсена с бисери ръкавица, по здраво вързаната торбичка на колана си. Тя съдържаше тайния печат, знака на достойнството му.

Епископ Гардинър, целият в червено, седеше отляво на краля. Ъгловатото му лице беше изкривено, очите остри, пронизващи, пълни с подозрение. Другите лордове бяха непознати на Гуинивър, но когато се надигна, не се побоя да ги огледа. Те я зяпаха с любопитство, в което нямаше и капчица доброжелателство.

Гуинивър зае мястото, което й бе посочил пазителят на печата. Нисък стол без облегалки за ръцете извън подковата. От двете страни на помещението имаше пейки за свидетели и зрители. Тя долови мърморене, безпокойство, шумолене на коприна и кадифе. Хю дьо Босер беше между мъжете на първата редица, готов да стане и да даде показанията си, щом го повикат. Тъй като седеше точно зад нея, тя не можеше да го види. Виждаше само величествената фигура на краля и членовете на държавния съвет.

Скръстила ръце в скута си, тя чакаше спокойно.

— Вие сте тук, за да се защитавате срещу обвинението, че сте виновна за смъртта на поне един от съпрузите си. Какъв е отговорът ви, мадам?

— Аз съм невинна в смисъла на законите, милорд.

— А какво ще кажете по обвинението, че сте омагьосали четирима мъже, привлекли сте ги в леглото си с магьосничество и с помощта на дяволско изкуство сте ги накарали да ви предоставят имотите си. Какво ще кажете по това обвинение, мадам? — Епископ Гардинър издаде напред избръснатата си до синьо брадичка, наведе се над масата и забарабани с пръсти по полираната махагонова повърхност.

Тя си представи четиримата си съпрузи, единият от които бяха глупак, другият — чудовище, а Стивън Малори обединяваше в себе си и двете. Дори само мисълта, че ги е омагьосала, беше смешна. Може би беше омагьосала Тимъти, но и тя беше омагьосана от него. Страстта, която ги беше събрала, нямаше нищо общо с магьосническото изкуство.

— Е, мадам, какъв е отговорът ви? — попита гневно епископът.

Много й се искаше да покаже презрението си към този фанатичен църковен княз със святкащи от набожно усърдие очи, но трябваше да се въздържа. Той жадуваше за жертва и не му трябваше много, за да я прати на кладата. Въпреки абсурдността си уличаването в магьосничество беше най-опасната точка от обвинението, тъй като нямаше с какво да бъде оборена.

Отговорът й прозвуча спокойно:

— Аз не познавам магьосническото изкуство, милорд епископ, и никога не съм била обвинявана в магьосничество. Съпрузите ми влязоха в леглото ми по своя воля. — Тя посрещна овладяно безумния му поглед, но стисна здраво ръце, за да не издаде треперенето им.

— Мадам, аз храня подозрението, че сте планирали браковете си много грижливо. — Гласът на пазителя на печата я стегна като змия. — Аз съм на мнение, че сте си избирали мъже, които след смъртта си ще ви направят още по-богата; мъже, които по необясним начин са подписали съставените от вас договори.

— Точно така — намеси се епископът. — Никой разумен мъж не би направил глупостта да позволи на една жена да добие власт над него, ако не е бил омагьосан.

— Моите съпрузи знаеха, че съм получила солидно юридическо образование и че имам талант да управлявам имотите, милорди.

— Този талант включва ли и умението така да манипулирате документите, че да подкрепят твърденията ви? — попита ехидно лорд-пазителят на печата. — Признайте, мадам, че договорът между Роджър Нийдхем и първата му съпруга, сключен преди сватбата им, се появи… ами, точно навреме. Как така го показахте точно в момента, когато искането на лорд Хю стана очевидно и неоспоримо? Натрапва се въпросът защо отдавна не сте ни го показали. Доколкото знам, сте водили неколкомесечна кореспонденция с лорд Хю, без да споменете за съществуването на този толкова важен документ. — Коравият, настойчив мъжки поглед се опита да разгадае изражението й.

За момент Гуинивър загуби самообладание. Защо пазителят на печата не беше изрекъл това обвинение при първия разпит? Естествено внезапното обвинение имаше за цел да я обърка, да разклати защитната й тактика пред лордовете. Но тя беше подготвена и за тази възможност.

Гуинивър погледна лорд-пазителя на печата с лека усмивка.

— Простете, милорд. Нали не искате да кажете, че съм фалшифицирала документа? Та той носи печата на нотариус.

Тук думата отново взе епископ Гардинър и тонът му издаваше безумен фанатизъм.

— Вижте, мадам, ние всички тук изпитваме голямо уважение към разума и рафинираността ви и знаем, че умеете да намирате средства и начини да се доберете до печата на нотариус, когато ще ви е от полза.

— Възразявам категорично, милорд епископ. Аз познавам законите, но не ги използвам за измама. Нямате основание за това обвинение.

Възцари се задъхана тишина, изпълнена със странно напрежение. Гуинивър продължи с укрепнал глас:

— Може би талантите, които притежавам, са рядкост, но фактът, че съм жена, още не означава, че нямам разум. — Този път не спомена лейди Мери. — Само лорд Хадлоу, вторият ми съпруг, предпочете да не изпуска от ръцете си управлението на собствените си имоти.

— Неговите собствени имоти? — повтори подигравателно пазителят на печата. — Значи само на неговите имоти. При съставянето на брачните договори не сте отстъпвали на съпрузите си нищо от имуществото на предшествениците, така ли, мадам?

— Това е обичайна практика, когато вдовец се жени отново. Новата му жена получава издръжка, която е горе-долу колкото зестрата й.

— Но вие, мадам, сте вдовица, а не вдовец!

— Това е очевидно, милорд!

Кралят се раздвижи неспокойно на стола си, от пейките на зрителите се чу шепот.

Хю отчаяно затвори очи. Какво си въобразяваше тя? Процесът се водеше на живот и смърт. Нали я беше посъветвал да си държи езика зад зъбите! Защо ли се беше мъчил да я вразуми?

— Ще позволите ли да ви напомня, мадам, че се намирате в присъствието на Негово величество краля и на най-видните лордове в кралството — отбеляза лорд-пазителят на печата, присви очи и навлажни с език тънките си устни.

Гуинивър подбра думите си с особено внимание.

— Далеч съм от мисълта да проявя неуважение, лорд Кромуел — но не виждам защо фактът, че съм жена, се използва в моя вреда. Просто постъпих така, както мъжете постъпват в подобни ситуации.

— Мъжете не убиват жените си, за да си присвоят богатството им — процеди епископът.

— Няма доказателства, че съм извършила убийство — отговори спокойно Гуинивър. — Няма свидетели, няма улики, които биха оправдали подобно обвинение. — Много й се искаше да погледне през рамо и да намери Хю между всички, които я зяпаха любопитно — но успя да устои на изкушението.

— Обстоятелствата допускат подобно заключение — отбеляза студено Кромуел.

— Аз се осмелявам да твърдя, милорд Кромуел, че вие сте запознат с капаните на така наречените уличаващи обстоятелства не по-зле от мен — отговори Гуинивър. Тя можеше да проведе правен спор с най-добрия адвокат на страната… докато Хю не съобщеше доказателствата си, базирани върху лъжите, които му бяха наговорили. Неговите улики щяха да натежат и да унищожат всичките й правни аргументи.

Лорд-пазителят на печата се наведе над масата и я посочи с пръст.

— Вие сте надживели четирима съпрузи. Всички са починали от внезапна смърт. Всеки от тях ви е оставил като значително по-богата вдовица от предишния. Аз изхождам от предпоставката, че сте планирали всяка женитба и всяка смърт, за да се сдобиете с още богатство и да завладеете почти цялото графство Дербишайър. — Той се облегна назад, като че нямаше какво повече да се каже.

Гуинивър обходи с поглед мъжете насреща си. Кралят я наблюдаваше равнодушно, мъжете около него също не изглеждаха особено заинтригувани. Очевидно процесът беше в ръцете на епископа и пазителя на печата.

Като че за да потвърди опасенията й, думата взе епископът.

— А аз твърдя, мадам, че сте използвали магьосничество, за да си намерите богати съпрузи. Не мога да знам дали сте използвали магия, за да ги убиете, но само магия би ги накарала да се съгласят с вашите изисквания.

— А аз отхвърлям обвиненията ви, милорд! — Гуинивър се изправи с голямо достойнство. Вече нямаше какво да губи. Ей сега щяха да извикат Хю да свидетелства и тогава всичко беше загубено. Но докато все още имаше думата и мъжете я гледаха колкото уплашено, толкова и с възхищение, трябваше да се защитава.

— Капиталът на жената, милорд, е само лицето й, фигурата, очарованието й. Жената трябва да бъде привлекателна за мъжете, ако иска да има най-необходимото като храна, покрив над главата и огън в огнището. Тя трябва да използва даденото й от природата, за да оцелее. Защо наричате това магьосничество?

Тя се изсмя кратко и безрадостно.

— Когато една жена притежава повече от средното ниво разум и знания, тя влага и тях в усилията си да оцелее. Защо единствената дума, която намирате за тази борба за оцеляване, е магьосничество? Няма магьосничество, милорди! Аз използвам само дадените ми от господа женски прелести и разума си, за да осигуря своето и на дъщерите си бъдеще. Жена, която не умее да спечели сърцето на един мъж и да го направи свой съпруг, заслужава само съжаление, защото й липсва привлекателност и воля за оцеляване. Не можете да отречете това, милорди! — Тя отново ги обходи с поглед, в който този път се четеше неприкрито презрение.

— За съжаление представата за жената, оценяваща я само по външността, пренебрегва факта, че и тя е човек. Аз признавам вината си, че поставих под въпрос този начин на мислене, освен това се признавам за виновна, че се постарах да опазя себе си и дъщерите си от такова неуважение. Това е единственото, в което мога да бъда обвинена: аз се смятам за равностойна на всеки мъж! — Тя седна отново и скръсти ръце в скута си.

Кралят поглади червеникавата си брада. Епископът я посочи с пръст и заяви триумфално:

— Еретичка! В Светото писание е казано, че жената трябва да се покорява на своя съпруг и господар, както той е подчинен на бога. Вие се противопоставяте на повелите на църквата.

— Не, милорд, аз не съм еретичка, а просто изказвам мнението си: то е, че се смятам за равностойна на всеки мъж. Приемам, че има много хора, които не споделят това мое убеждение. — Тя спря за миг, но не можа да се сдържи и заключи: — А в известни области, милорд, смятам, че превъзхождам много мъже.

Най-после и кралят взе думата.

— За бога, мадам, много се изсилихте!

Гуинивър стана и направи реверанс.

— Аз не принуждавам никого да сподели мнението ми, ваше величество. То е валидно единствено за мен. Освен това вярвам, че словото на църквата е отворено за много тълкувания. — Тя издържа безстрашно смаяния поглед на Хенри. Това беше предизвикателство лично към него — към мъжа, който тълкуваше по свое усмотрение повелите на църквата.

— Всемогъщи боже! — изгърмя той, скръстил ръце пред могъщите си гърди, и я огледа развеселено.

Хю задиша по-спокойно. Незнайно по каква причина днес кралят беше в прекрасно настроение и очевидно оценяваше по достойнство смелостта и искреността на Гуинивър. Естествено това великодушие можеше да се окаже краткотрайно. Болка в стомаха (кралят страдаше от язва), неприятен сърбеж — и негово величество щеше да се превърне в жестокия и дребнав тиран, а това беше втората му природа.

— Мисля, че трябва да престанете с тези пламенни речи, мадам. — Лорд-пазителят на печата се покашля сухо. — Значи оспорвате изнесените срещу вас обвинения?

— Точно така, милорд. — Гуинивър отново зае мястото си.

— Много добре. Тогава да се обърнем към доказателствата. Лорд Хю дьо Босер, разкажете ни какво открихте.

Гуинивър чу как Хю тежко се надигна зад нея. Отново устоя на изкушението да обърне глава. Усети тръпки в тила и косите й настръхнаха, докато чакаше разкритията, които щяха да я осъдят.

Хю застана пред обвинителите. Страстните й думи отекваха в главата му. Гуинивър имаше пълното право да се смята за равностойна на всеки мъж и той не можеше да я съди за това. Тя имаше пълното право да се възползва от дадените й от господа дарове, за да осигури бъдещето си. А сега това бъдеще беше в ръцете на няколко мъже, които изобщо не я познаваха. Самият той никога не бе поставял под съмнение този ред, но Гуинивър бе посяла съмнението в душата му. Виждайки неумолимото изражение на Кромуел и фанатичните очи на епископа, той разбра, че нямаше спасение.

Тя ли бе убила Стивън Малори?

Всъщност какво значение имаше това сега?

Босер се покашля и с отмерен тон разказа за пътуването си, как бе пристигнал в Малори Хол, как беше провел разследванията си.

— Както знаете, милорди, аз оспорвах правото на лейди Малори да притежава част от земите си. Сега обаче съм убеден, че братовчед ми Роджър Нийдхем действително е имал право да завещае тези земи на вдовицата си. Аз няма да оспорвам истинността на предбрачния договор.

— О! — Кромуел го изгледа пронизващо. — Е, това си е ваша работа, милорд.

— И аз така мисля — отговори спокойно Хю.

— Съчувствам ви — промърмори Кромуел. Хю се ограничи с крива усмивка.

— Когато Роджър Нийдхем е паднал от коня си при лов на елени, лейди Гуинивър е била на легло с родилна треска. Не можем да я обвиним за смъртта му.

— Магьосничество — процеди ядно епископът.

— Не намерих нито един човек в цялата област, който да каже и една думичка за магия — възрази решително Хю. — Моите хора проведоха разследване в селата и между арендаторите. Не чухме дори слух за подобно нещо — точно обратното, въпросите ни бяха посрещнати с възмущение.

— Това не е доказателство за невинност.

— Може би, но не доказва и виновност — отговори спокойно Хю. — Третият съпруг на лейди Малори е починал от треската, която през онази година върлуваше в цялата страна. И при него не намерих нищо, което да ми се стори подозрително. В областта нямаше нито едно семейство, което да не е загубило поне един свой член при тази епидемия. — Той вдигна рамене. — Не виждам причини да предполагам нещо незаконно.

— Защо не помислите, че смъртта е била планирана точно по време на епидемията? — попита епископът и погледна Гуинивър с пламтяща омраза.

Хю отново реагира сдържано.

— Милорд епископ, вие можете да вярвате в каквото си искате — но си позволявам да се усъмня, че това е от полза за справедливостта или за църквата.

Епископът поглади избръснатата си брадичка и намести шапката си.

— Защо не казахте нищо за втория съпруг на лейди Гуинивър? Не разследвахте ли и неговата смърт?

— Той е бил улучен от стрела без отличителен знак. Станало е по време на лов, съпругата му е била с него. Гората е била пълна с хора, тъй като господарят е дал разрешение за свободен лов. Повече от вероятно е да е бил улучен от някой неумел стрелец — обясни спокойно Хю. — Естествено, че виновният не е посмял да си признае, защото е знаел, че ще бъде обесен. Но в никакъв случай не е била лейди Гуинивър.

Кромуел се намръщи заплашително.

— Тя може да е била подстрекателката.

— Прав сте. Но няма доказателства.

— Само че мотивът е налице. Обстоятелствата допускат такова заключение.

— Според всичко, което чух, лорд Хадлоу и съпругата му са били нежно привързани един към друг. Имат две деца. Лейди Малори е наследила от първия си съпруг значително богатство, а лорд Хадлоу е… как да кажа, най-бедният между съпрузите й — запъна се леко Хю, тъй като си припомни богатите находища на въглища и желязна руда, които Хадлоу беше оставил на жена си.

Той помълча малко и продължи:

— Хадлоу е бил известен с щедростта си и е направил много за арендаторите си. Жена му го е подкрепяла във всички подобни начинания и не се е възпротивила, когато той е завещал на слугите си големи суми и значителни имоти. Завещанието му е намалило значително собственото й наследство, милорди. Накратко казано, смъртта му й е донесла само нещастие, без да увеличи богатството й. След смъртта му тя е продължила с проявите на щедрост към бедните хорица в областта. Всичко това означава, че лейди Малори не е имала финансов мотив да убие втория си съпруг.

Гуинивър слушаше слисано. Ето какво беше научил онзи следобед в Матлок! Защо не й беше казал, че я счита за невинна за смъртта на Хадлоу? Вместо това беше допуснал тя да се измъчва от съмнения и почти да обезумее от тревоги, питайки се какви ще бъдат свидетелските му показания на процеса.

От друга страна обаче, тя беше премълчала пред него, че ненадейно е намерила предбрачния договор на Нийдхем. Бяха си играли на котка и мишка и никой не позволяваше на другия да погледне в картите му.

След всичко, казано от Хю, съдът беше длъжен да я оправдае за първите три смъртни случаи, но при Стивън…? Там беше капанът.

Тя затвори очи и извика в спомена си онази фатална вечер. Чу тежките, влачещи се стъпки на Стивън, дрезгавия глас на пияния мъж, който я обсипваше с ругатни. Видя как той се втурна към нея с вдигнат юмрук. По устните, в зъбите или в лицето — все едно му беше къде щеше да улучи. Тя протегна крак и…

— Лейди Малори?

Гуинивър стреснато отвори очи и осъзна, че се беше олюляла. Лорд-пазителят на печата я измерваше с остър поглед.

— Простете — прошепна тя.

— Вино за дамата — заповяда кралят. — Лицето й е необичайно бледо. Не искаме да припадне по време на разпита. Томас!

Кромуел чу укора в гласа на краля и стисна устни. Явно Хенри се беше поддал на едно от внезапните си настроения и изпитваше симпатия към лейди Малори. Първо я хвърли в Тауър, а днес слушаше безсрамията й с видимо одобрение — сега пък си играеше на кавалер! Като че ли този процес не беше и в негова материална изгода, не само на пазителя на печата! Само епископът не мислеше за материалните облаги, той търсеше единствено удовлетворение на фанатичните си наклонности.

Един прислужник излезе навън и скоро се върна с чаша вино. Подаде я на Гуинивър, която беше готова да откаже, но си помисли, че вече достатъчно е събудила недоволството на краля. Ако отблъснеше великодушния му жест, щеше да го обиди. Затова отпи малка глътка.

— Браво, виждам, че цветът се възвръща по бузите ви — оповести доволно кралят. — Продължавайте, Томас.

Кромуел се поклони и отново се обърна към Хю, който междувременно беше седнал. Той не виждаше лицето на Гуинивър, но бе усетил слабостта, която заплашваше да я надвие. Засега не можеше да направи нищо за нея. А така копнееше да я прегърне, да й даде своята сила.

Тя ли бе убила Стивън Малори?

Сега това нямаше значение.

— Какво ще ни разкажете за смъртта на лорд Малори, лорд Хю? Гуинивър дишаше бавно и равномерно, потискайки паниката си.

— Мисля, че знам малко повече, отколкото за смъртта на другите трима, лорд Кромуел.

— О, това е добре! — Пазителят на печата се отпусна назад. — Продължете.

— Лорд Малори често се е напивал. — Хю подбираше думите си много внимателно. Тъй като повечето присъстващи познаваха това състояние, сигурно нямаше да намерят в него нищо осъдително. — Той е бил грамаден мъж. Нерядко се е случвало да падне някъде и много трудно са го вдигали отново на крака.

— Бил ли е пиян вечерта, когато е паднал?

— Да. Имал е гости. Моят лейтенант говори с тях и всички се заклеха, че е бил пиян като никога досега. Жена му се е оттеглила рано. Както чух, тя се отвращавала от пиянството му и не се е страхувала да му го каже открито.

Чу се неодобрително мърморене. Гуинивър впери очи в позлатения таван.

— Гостите на лорд Стивън са останали с впечатлението, че тя не се е отнасяла към него с необходимото уважение… Всички твърдят, че е бил мъртвопиян, както и че се е ядосал на жена си.

— Нито един мъж не може да остане равнодушен, когато съпругата го излага пред гостите му — отбеляза един от лордовете.

— Точно така — кимна Хю. — Това може да бъде взето предвид, ако се търси мотив за умишлено нараняване. Според мен не лейди Гуинивър, а лорд Малори е имал такъв мотив. Огромен мъж, милорди! Много по-едър и тежък от милейди. Мъж, склонен към насилие.

Той направи пауза, за да остави думите си да подействат.

— Е, какво точно се е случило онази вечер? — попита раздразнено епископът. — Лорд Малори е имал пълното право да накаже съпругата си за неподчинението й. Направил ли го е?

— Лейди Малори не е била в спалнята си, когато той е отишъл там, след като е изпратил гостите си — отговори Хю. — Тя се е намирала в гардеробната си със своя управител и със старата си камериерка, където са преглеждали сметките. По всичко изглежда, че пияният лорд Малори е влетял в стаята в пристъп на ярост, загубил е равновесие и е паднал от прозореца. Прозорецът е нисък. Не намирам друго обяснение.

Гуинивър напразно се опита да проумее казаното. Той описа всичко, както се беше случило… с едно малко изключение. С една малка поправка, която я оневиняваше. Нито думичка за измама, за лъжите на персонала. Нищичко!

— Лорд Хю, вярвате ли, че лейди Малори е невинна по всички обвинения? — попита в напрегнатата тишина лордът пазител на печата.

— Лейди Малори не е убила нито един от съпрузите си — отговори спокойно Хю.

Тогава Томас Кромуел се приведе рязко напред и посочи Гуинивър с пръст.

— Вашият съпруг Стивън Малори е бил приятел и благодетел на предателя Робърт Аски!

Кралят се обърна стреснато и доброжелателното му изражение изчезна.

— Какво чувам?

— Съпругът на дамата е подпомагал поклонническото пътуване, ваше величество — отговори гладко Кромуел. — Можем да смятаме, че жена му е участвала в предателството. Гниещото тяло на Аски виси във вериги в Йорк, както подобава на един предател. Стивън Малори е мъртъв. Но съпругата му, дамата, за която трябва да предполагаме, че е споделяла възгледите на мъжа си и е вървяла по неговия път, седи тук пред нас.

— Простете, милорд, но не разбирам как можете да обвинявате лейди Гуинивър в съучастие в предателство — отговори спокойно Хю и дори се усмихна. — Вече всички разбрахме, че дамата носи умна глава на раменете си. Именно независимият й дух я доведе днес пред този съд. Готов съм да се обзаложа, че тя е последната, която би се присъединили към мнението на съпруг, когото е ненавиждала!

Кралят се намръщи, обърна тежката си глава и изгледа пронизващо Гуинивър.

— Бил ли е съпругът ви съучастник в предателството на Аски, мадам?

Гуинивър, която изведнъж се видя изправена пред нова страшна заплаха, решително поклати глава.

— Знам, че се е познавал с Аски, ваше величество, но още в началото на поклонническото пътуване прекъсна всички връзки с него. — Тя се намръщи леко и добави: — Стивън Малори не притежаваше качества като лоялност или твърдост на възгледите, милорди.

— А вие, мадам? Какво е мнението ви за Аски и поклонническото му пътуване? — Погледът на Хенри сякаш се мъчеше да проникне в главата й.

Сега трябваше да бъде много внимателна. Всичко зависеше от дипломатичността й, от грижливия подбор на думите.

— Аски постъпи необмислено, ваше величество — отговори тихо тя. — Аз съм на мнение, че трябва да уважаваме пламенната вяра — но мистър Аски искаше единствено да предизвика бунтове и да се сдобие с власт, не да последва сърцето си.

Дълбоко в себе си тя помоли за извинение нещастника, който беше загинал от жестока смърт заради вярата си, но ако искаше да избегне подобна съдба, беше длъжна да го стори.

Кралят кимна замислено.

— Вече не ме е грижа за Аски и бунтовете му. Той си плати за предателството. — Погледна първо Кромуел, който изглеждаше безкрайно разочарован, след това се обърна към Хю. — Значи вие, лорд Хю, вярвате, че дамата не е убила нито един от съпрузите си?

— Да, ваше величество. И съм готов да се оженя за нея, за да се убедите, че съм прав!

Всички присъстващи шумно поеха въздух. Епископът скочи и намести шапката си. Пазителят на печата ахна изненадано, после по лицето му се изписа ожесточение. Минаха секунди, докато възстанови обичайното си равнодушие. Кралят се приведе напред и очите му засвяткаха с предишната веселост.

— Е, Хю дьо Босер, това е невероятна проява на доверие. Значи не се боите нито от отрова, нито от магьосничество, даже от остър нож в мрака? — Той се изсмя гърлено.

Хю погледна неподвижната Гуинивър, изправения й гръб, високо вдигнатата глава и отново си представи как беше изглеждала миналата нощ: отчаяна и въпреки това невероятно смела.

— Няма от какво да ме е страх, ваше величество — отговори спокойно той.

— Ами тогава… — Кралят се обърна към Гуинивър: — Сега е ваш ред, милейди. Какво ще кажете за предложението на лорд Хю?