Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Целувката (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Widow’s Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 70гласа)

Информация

Корекция
Xesiona(2008)
Разпознаване и начална корекция
maskara(2008)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Ирис“, 2001

История

  1. —Добавяне

16.

— Къде е майка ни, лорд Хю? — Пен го погледна пронизващо с кафявите си очи. — Каза ни, че ще се върне надвечер.

— Точно така ни каза, но ето, че я няма — присъедини се и Пипа. — Къде е мама? Искаме да я видим. — Гласчето й потрепери.

Хю вдигна момиченцето на ръце и го притисна до гърдите си.

— Кралят пожела да разговаря по-дълго с майка ви. Тя ме помоли да ви обясня, затова се върнах. Каза да ви предам, че ви обича и ще се върне колкото се може по-скоро.

— Ако е знаела, че ще й се наложи да остане, щеше да ни каже — настоя Пен. — Никога не би тръгнала, без да ни каже.

— За съжаление всичко стана неочаквано — обясни търпеливо Хю. — Тя не можеше да знае, че нещата ще се развият по този начин. Гуинивър иска вие да останете тук с Тили, магистъра, Кроудър и Грийни, докато тя се върне.

— Но аз искам да я видя! — извика пронизително Пипа и заудря с юмручета по раменете му. — И Пен иска да види мама, нали, Пен?

— Разбира се — отговори беззвучно по-голямата сестра. — Къде е тя, сър?

Хю нямаше представа дали децата бяха чували за Тауър. Може би изобщо не знаеха името на затвора и ако има кажеше истината, нямаше да се уплашат. Той погледна сериозното лице на Робин, застанал зад Пен. Момчето знаеше всичко за страшния затвор. Не можеше да разчита, че той ще си замълчи, ако Пипа и Пен го подложеха на настойчив разпит.

Трябваше да подбере думите си много внимателно.

— Вашата майка се намира в една от къщите на краля. Остана там доброволно. Тъй като проблемът с имотите трябва да бъде решен, утре ще й изпратя необходимите книги.

— Но тя щеше да ни каже, ако смяташе да остане някъде другаде — повтори упорито Пен. — Освен това винаги работи заедно с магистър Хауърд. — И той ли ще отиде при нея? — Тонът й стана необичайно враждебен.

— Ако магистърът може да отиде при нея, значи и ние можем — добави възбудено Пипа. — Тя ще предпочете да види нас, не магистъра!

— Да, защо да не можем да отидем при нея? — подкрепи я Пен. — Щом е останала в онази къща по своя воля, значи можем да я посетим!

Работата се оказа по-трудна, отколкото си представяше. Децата на Гуинивър не бяха от хлапетата, които приемаха всичко на доверие само защото им го казваше възрастен. Явно не ги бяха научили да се подчиняват на авторитетите, без да задават въпроси — и това не беше учудващо при такава майка.

— Засега нямате право да я посещавате — отговори твърдо той. — Майка ви го знае, затова не поиска да ви отведа при нея.

— Но защо не? — повтори Пен.

— Вижте, майка ви ще ви го обясни много по-добре от мен, щом се върне — избегна Хю прекия отговор и остави Пипа на пода. — Засега се задоволете с това, което ви казах. Защо не й напишете писмо, а аз ще го изпратя с книгите и другите й вещи?

— Ще я попитаме защо не можем да я посетим — зарадва се Пен. — Хайде, Пипа, ела да напишем писмото!

Момичетата излязоха от залата и Хю въздъхна облекчено. После хвърли поглед към Робин.

— Лейди Гуинивър е арестувана, нали? — попита сериозно момчето. Без да му се обяснява, то знаеше, че лейди Гуинивър не беше дошла доброволно в Лондон — както знаеше и какви своеволия вършеше лорд-пазителят на печата. Трябваше да направи само една малка крачка, за да разбере защо баща му не беше посмял да каже истината на двете момичета.

— Нещо подобно — отговори предпазливо Хю. — След няколко дни лейди Гуинивър ще застане като обвиняема пред държавния съвет и предпочита дотогава да не живее в моя дом. Самият крал й посочи къде да се настани.

Робин го погледна със съмнение и след малко попита:

— Ще има ли някаква полза, ако заявите пред съда, че вече нямате интерес да получите спорните земи?

Хю поклати глава.

— Работата е много по-сериозна. Хайде, момчето ми, утрото наближава, а ти имаш задължения. — Той вдигна въпросително едната си вежда.

— Да, сър. — Робин напусна залата със здраво стиснати зъби, за да провери сметките на домакинството в работната стая на управителя.

Хю остана насред залата със смръщено чело. Усещаше, че Робин до известна степен го държи отговорен за неприятното положение, в което беше изпаднала Гуинивър. Но не той беше виновен, че в момента тя беше затворена в Тауър. Виновна беше проклетата й упоритост, както и незнанието й, че крал Хенри имаше непредвидим темперамент и действаше произволно. Тъй като не познаваше придворните интриги, не бе могла да се подготви както трябва.

Не беше ли негова задача да я подготви за онова, което я очакваше в Лондон? Защо не й разказа повече подробности за краля и неговия пазител на печата? Защото единственото му желание беше да я види по-скоро в леглото си?

Велики боже, както и да го извърташе, вината беше негова!

— Милорд…? — Тихият глас на магистъра го изтръгна от нерадостните размишления. — Изпратили сте да ме повикат.

— Да, искам да отнесете книгите на лейди Гуинивър. Тили ще дойде с вас… тя тъкмо събира багажа на господарката си. Джак Стедмън ще ви придружи. Не вярвам да ви разрешат да останете дълго; но бъдете така добър и я попитайте има ли и други желания.

— Къде е милейди?

— В Тауър.

Магистърът пребледня, дългата му брадичка се разтресе.

— В Тауър! — прошепна отчаяно той.

— Кралят заповяда така — обясни сухо Хю. — Ако вашата господарка се научи да си държи езика зад зъбите, ще бъде много по-добре.

Магистърът се почеса по врата, всмука бузите си и стисна устни. След малко погледна нагоре към лорд Хю, който го надвишаваше с цяла глава.

— Това е несправедливо — проговори задавено той. — Моята господарка не е убийца. И според мен вие го знаете много добре, лорд Хю!

— Аз не решавам съдбата й — опита се да се оправдае лордът. Магистър Хауърд поклати глава. За момент се поколеба, но после заговори с отчаяна смелост.

— Разбира се, че имахте възможност да решите, лорд Хю, още от първия момент. Ние, които служим на лейди Гуинивър, я познаваме! Тя не е вещица, камо ли пък убийца. Вие искате земята й… искате земя, която не ви принадлежи… хайде, бъдете честен и признайте!

Хю усети как лицето му пламна. Първо Робин, сега и магистърът.

— Прекрачвате границата, магистре — отвърна укорно той. — Не мога да позволя подобно безсрамие, дори от верен слуга на лейди Гуинивър. Този път ще ви простя, защото виждам, че обичате господарката си. Но не повтаряйте грешката си… това се отнася и за другите слуги на лейди Гуинивър! — Той изгледа заплашително магистъра, обърна се рязко и излезе от залата.

Старецът приглади с треперещи ръце вълнената си дреха. Не можеше да си мълчи. След като господарката му беше в затвора, той нямаше какво да губи, казвайки истината. Това се отнасяше и за Грийни, и за Кроудър и Тили. Те не можеха без господарката си. А ако твърденията на Тили бяха верни, между лейди Гуинивър и лорд Хю беше станало нещо много сериозно…

Хю излезе навън в сивото ранно утро, опитвайки се да овладее гнева си. Всъщност трябваше да оцени привързаността на магистъра към господарката му. А и на другите. Нали и той очакваше същото от прислугата си. Все пак беше гневен. Ако не й бяха толкова верни, ако мислеха повече за собствената си изгода, нямаше да му създават толкова трудности от самото начало.

Дъждът беше престанал и слънцето се мъчеше да си пробие път през облаците, но утрото беше хладно. Явно лятото си беше отишло окончателно.

Можеше да направи опит да я освободи — имаше начин да настрои краля благосклонно към затворницата…

Гуинивър щеше да се разгневи и да го обвини в манипулация, но каквото и да беше, тя нямаше да предпочете затворничеството в Тауър пред възможността да се върне при децата си и да живее отново в дома му. Не и след като беше разбрала какво означава затворът. За него беше ужасно, че тя се намира в затворническа килия. Щом не искаше да отвърне на любовта му — добре, той щеше да се примири, но заради сигурността на децата си тя беше длъжна да се върне под неговия покрив.

Беше малко след седем сутринта. Трябваше да тръгнат веднага, за да стигнат в Хамптън Корт рано следобед. Без да се бави, Хю се върна обратно в залата и се изкачи на втория етаж. Почука на вратата и влезе при момичетата, без да чака покана.

— Тили, облечете момичетата в най-красивите им рокли. Бързо… искам след половин час да сте готови.

Пипа скочи от пода, където беше наблюдавала как сестра й пишеше писмото. Котенцата се изтърколиха от скута й.

— При мама ли отиваме?

— Не, ще направим посещение на краля.

— Кралят ще ни заведе ли при мама? — попита упорито Пен и захапа края на перото си. Посещението при всевластния господар на Англия я интересуваше само доколкото беше свързано с майка й.

— Не съм сигурен — призна Хю. — Но сме длъжни да опитаме. Бързо се облечете, нямаме време за губене.

Той излезе навън и нареди на един слуга да поръча хубава лодка от Блекфриърс — по възможност малка и бърза.

Робин реагира на новината, че трябва да остане в Холборн, със стоическо мълчание. Никога не беше виждал краля, но не посмя да каже, че има голямо желание да придружи баща си и момичетата в Хамптън Корт; това не беше и нужно, защото засенчените очи и стиснатите устни го издаваха. Хю не можеше да му предложи утеха. По-късно щеше да намери начин да го обезщети, но първо трябваше да реши най-важния въпрос.

Лордът се преоблече бързо в придворна одежда от зелено кадифе и жакет в цвят на старо злато. Огледа се доволно и с учудване установи, че гневът му е изчезнал. Планът му зависеше от съдбата и от удачно подбрания момент. Ако тези два фактора се окажеха благоприятни… Ако кралят беше там, където се надяваше да го намери… тогава всичко щеше да зависи от моментното настроение на Хенри. Ако вземеше предвид всички възможни рискове, планът му имаше реален шанс да се увенчае с успех.

Той хвана момичетата за ръка и се запъти към водната стълба в Блекфриърс, докато те го обсипваха с въпроси. Какво ще им каже кралят, как изглежда, кога ще им позволи да видят майка си, защо трябва да пътуват с лодка, колко време ще трае пътуването, какъв е палатът на краля, защо гребците припяват, докато работят, как се нарича това място на брега, ами онова…

Хю отговаряше търпеливо. Лодката беше малка и лека, шестимата гребци бяха яки и издръжливи. Буквално летяха по реката, благоприятствани от силното течение и придружавани от непрестанното бъбрене на Пипа. Пен беше потънала в замислено мълчание, което прекъсваше само от време на време с кратък въпрос или изказано на глас размишление, което се въртеше все около майка им. Хю разбра, че много скоро трябваше да й разкрие поне част от истината. Но първо трябваше да освободят Гуинивър. Дано начинанието му се увенчаеше с успех, за да я види още тази вечер в своя дом.

 

Широко разкрачен, кралят стоеше насред двора и оглеждаше доволно конете си. Ловни жребци и кобили, бойни коне, предвидени за турнири и война, все любими животни, с които се гордееше. Конете минаваха покрай него като на парад, той кимаше доволно и се радваше на бодрата им стъпка, издутите ноздри и оголените зъби. Най-благородните между тях бяха с толкова огнен и див темперамент, че можеха да ги яздят само най-опитни ездачи.

Топлото следобедно слънце, което осветяваше деня, сякаш понамали болката в крака на краля и увеличи задоволството му. Опрян на рамото на застаналия до него придворен, той отиде до бялата ограда, която отделяше заграденото място за конете от двора, за да види кобилите и неуморно припкащите жребчета.

Кралят се засмя гърлено и възрастният благородник, на чието рамо се опираше, си позволи нещо като усмивка.

— Виждам, че под вашето вещо ръководство конете ми се развиват отлично — похвали го Хенри.

Лорд Рочестър се поклони със сияещо лице.

— Те са най-голямата ми радост, ваше величество!

— Да, и нашата също — потвърди благосклонно Хенри. После се обърна тромаво като голям боен кораб при отслабващ вятър. — Утре ще ловуваме в Ричмонд. Вие ще яздите с нас, милорд Рочестър!

Началникът на кралските конюшни се поклони дълбоко.

Хенри го освободи с приятелско кимване и се отдалечи с клатушкащи се стъпки. Когато отиваше при конете си, не искаше компания. Поне тук беше свободен от безкрайните интриги и ядове в кралския двор. Изпълнен със злобна радост, той си представи как придворните нетърпеливо се разхождат в преддверията и коридорите на палата, докато той се наслаждава на тези великолепни животни.

Без да бърза, той закуцука по широката, настлана с чакъл алея през градините към реката, като се проклинаше, че е забравил бастуна си в спалнята. Допреди малко беше убеден, че кракът му е много по-добре и не се нуждае от опора, но се оказа, че се е излъгал, и сега трябваше да си плаща.

Недалеч от реката той забеляза трима души, които вървяха право към него. Смръщи чело и примигна любопитно под гъстите червеникави вежди.

— Кои ли са пък тези? — промърмори той, ядосан, че са смутили спокойствието му.

След това позна мъжа и тихо изръмжа името му: Хю дьо Босер. У лорд Хю имаше нещо, което му вдъхваше доверие и подобряваше настроението му. Този мъж беше прям, винаги спокоен и най-важното — не беше интригант и не се грижеше единствено за собствената си изгода.

Хю водеше със себе си две малки момиченца. Дори само това беше достатъчно да събуди интереса на краля, който се смяташе за голям приятел на децата. При това забравяше, че често се отнася несправедливо и дори жестоко към своенравната си голяма дъщеря, затваряше я и я лишаваше дори от огън в камината и достатъчно храна.

В близката ниша на грижливо подрязания жив плет беше поставена каменна пейка и кралят се отпусна на седалката с доволна въздишка. Протегна масивните си крака, скръсти ръце върху дебелия си корем и загледа наближаващото трио с искрено любопитство.

Хю водеше във всяка ръка по едно дете. Беше се надявал, че кралят няма да промени навика си и в хубав следобед като този ще посети оборите на Хамптън Корт без придружители. Също така се беше надявал да избере правилно момента и да завари Хенри в най-добро настроение след посещението при любимите му коне.

Сметката му май излезе вярна.

Пипа беше неестествено тиха, докато вървяха към огромната фигура на краля, облечена в червено и черно, с дръзко нахлупена на едната страна плоска барета. На периферията блестеше огромен смарагд, на шията висеше тежка огърлица. Всичко у него беше огромно, даже подплатените къси панталони от раирана коприна. Погледът й спря върху отвора на панталона и тя отвори уста да попита нещо, но Хю стисна предупредително горещата й ръчица. Който познаваше Пипа, можеше да си представи какво ще изскочи от устата й.

Той беше решил да не внушава на децата как да се държат пред краля, разчиташе на тяхната невинност и естествения им разум. Сега можеше само да се моли стратегията му да успее. Тримата застанаха пред краля и той пусна ръцете на децата, за да свали шапката си. Направи дълбок поклон, момичетата приклекнаха в реверанс, но веднага се надигнаха, за да погледнат своя суверен с разширени от страхопочитание очи.

— Я виж ти, лорд Хю, кого сте ми довели? — изгърмя дружелюбно кралят.

— Аз се казвам Пипа, сър.

— Името й е Филипа — поправи я веднага Пен и отново направи реверанс. — Това е сестра ми Филипа, сър, а аз съм Пенелопа.

— Е, малка Пенелопа, от кое семейство сте?

— Нашият баща е лорд Хадлоу от Дербишайър — отговори с уверен глас Пен.

По лицето на краля пробяга сянка. Стана и се разкрачи, за да не загуби равновесие, опрял ръце на хълбоците.

— Вече съм чувал това име. — Той погледна въпросително Хю.

— Вторият съпруг на лейди Малори — обясни спокойно той.

— Да, и искаме да отидем при мама. — Пипа, която бързо бе преодоляла страхопочитанието към краля, произнесе тези думи със засилваща се настойчивост. — Не знаем къде е тя, но трябва да отидем при нея. Моля ви, сър! — Тя го погледна умолително и неволно докосна ръката му.

Кралят погледна първо нея, после и сестра й. Два чифта кафяви очи бяха устремени към него с пламенна молба.

— Готов съм да се обзаложа, че един ден и двете ще станат красавици като майка си — промърмори той.

— Сега трябва да отидем при мама — повтори Пипа. — Нали няма да ни забраните, сър?

— Сигурна съм, че тя ни чака с нетърпение — допълни Пен.

— Значи доведохте децата да помолят за майка си, милорд? — попита замислено кралят. — Явно знаете, че сме податливи на детските молби.

— Великодушието на ваше величество е известно — отговори спокойно Хю. — Лейди Малори никога не е идвала в двора и произнесе някои необмислени думи. Аз гарантирам, че тя се разкайва най-искрено за лекомислието си.

Кралят се извърна настрана и погледна към оборите. Само след няколко седмици неговата кралица щеше да му роди трето дете. Може би то щеше да бъде така желаният и необходим син. Всички знаци сочеха натам. Астролозите предсказваха момче, лекарите се кълняха, че наистина ще се роди син. Самата Джейн беше сигурна. Милосърдието и великодушието бяха кралски добродетели. И може би, ако днес проявеше милост към двете прелестни момиченца, щеше да се сдобие със здрав и силен син.

— Значи твърдите, че лейди Малори ще се съгласи да живее в дома ви? — попита той, без да погледне Хю.

— Да, ваше величество! — Лордът не се поколеба нито миг.

— Тогава да се надяваме, че дамата ще се научи да владее езика и темперамента си — отвърна Хенри, извади един пръстен от пръста си, обърна се бавно и го връчи на Хю. — Ето ви моето пълномощие за освобождаването на дамата.

Той се наведе с усилие и нежно пощипна Пипа под брадичката. После потупа Пен по рамото.

— Бог да е с вас, мили момичета! Запомнете днешната среща с краля.

— О, да — пошепна пламенно Пен. — О, да, никога няма да я забравим.

Хенри, който винаги прозираше ласкателствата, засия, възхитен от искреността на детето.

— Хайде, вървете. — Той се изправи и намигна на Хю. — Струва ми се, че познавате добре своя господар, Босер!

Хю се ограничи с нов дълбок поклон.

— Вървете! — Хенри го освободи с властен жест. Теглейки със себе си момичетата, Хю направи няколко крачки заднешком, после се обърна и забърза към водната стълба.

— Кралят каза ли, че можем да посетим мама? — попита Пипа, объркана от случилото се. — Нищо не чух.

— Не каза точно това — отговори Пен, — но каза, че ще бъде освободена. Нима нашата майка е в затвора, сър? — обърна се тя към Хю.

— Временно — отговори смутено той.

— Но защо? Защо са изпратили мама в затвора? — извика стреснато Пипа и гласът й огласи околността.

— Майка ви ще ви обясни — отговори Хю и отново се почувства страхливец. — Трябва веднага да се върнем в Лондон. Колкото по-скоро стигнем там, толкова по-скоро ще видите майка си. Добре, че лодката не е заминала.

Той качи момичетата в същата лодка, с която бяха пристигнали преди половин час. Ако се бяха забавили още малко, лодкарите щяха да отстъпят мястото си на новопристигнали пътници и отпътуването им щеше да се забави. А така само след няколко минути щяха да бъдат в средата на реката и течението щеше да ги понесе към Лондон.

По обратния път към града момичетата не пророниха нито дума. И двете бяха гладни, тъй като след ранната закуска не бяха хапвали нищичко, но бяха толкова развълнувани от събитията на деня, че не усещаха къркорещите си стомаси.

Хю, който също умираше от глад, се наруга, че сутринта в бързината беше забравил да вземе храна. Непрекъснато следеше бавния път на слънцето и хапеше устни, за да не се развика на лодкарите да побързат.

Беше почти шест, когато стигнаха мостика на Блекфриърс. Хю скочи и изнесе момичетата от лодката.

— Чакайте тук — нареди той на лодкарите. — След пет минути ще ми трябвате. — Той хвана ръцете на момичетата и тримата буквално пробягаха разстоянието до къщата му. Остави ги на входната врата и се втурна обратно към лодката.

— Бързо към Лайн Гейт на Тауър — нареди той, щом скочи в лодката.

Мъжете наблегнаха веслата и лодката заплава по течението на реката към Лондонския мост и кея на Тауър.

Комендантът огледа внимателно кралския пръстен и го остави на масата пред себе си.

— Правилно ли ви разбрах, лорд Хю? Наистина ли трябва да предам затворената лейди Малори под вашата опека?

— Такава е кралската воля.

— Тази сутрин дамата имаше посетители.

— Да, камериерката й и магистър Хауърд. Изпратих да й донесат някои неща.

— Позволих им да останат при нея един час. — Комендантът като че ли търсеше одобрение за проявената милост.

— Сигурен съм, че лейди Малори ви е много благодарна.

— О, да. Вчера жена ми много я хареса. Покани я на вечеря, а аз наредих да запалят огън в стаята й.

Хю кимна, едва скривайки нетърпението си. Комендантът се надигна.

— Елате, милорд, ще ви отведа при затворницата. Ще видите, че не беше на лошо място.

Минаха по бойниците, където гарваните се събираха да нощуват в нишите и дълбоките сенки на високата стена, изкачиха стълбичките на кулата и спряха пред килията на Гуинивър.

Тя седеше пред тлеещия огън, увита в наметката си и с разтворена книга на коленете, но от няколко часа насам не беше прочела нито дума. Посещението на Тили и магистъра бе повдигнало духа й, но сега, когато сенките на нощта изпълваха затворническата килия, оптимизмът я напусна. Вече не виждаше смисъл да разработва сложна, юридически необорима защитна стратегия. И без тора никой нямаше да си даде труд да я изслуша. Въпреки всички уверения в обратното, накрая щяха да й вземат онова, заради което я бяха довели в столицата.

Когато чу превъртането на ключа в ключалката, тя бавно обърна глава в очакване на мълчаливия пазач с храната.

— Хю? — Тя стана от столчето и автоматично затвори книгата, отбелязвайки страницата с пръст. — Какво ви води насам?

Хю се обърна към коменданта, застанал на прага, и тихо помоли:

— Оставете ни сами.

Комендантът се оттегли с кратък поклон и затвори вратата зад себе си, но не превъртя ключа.

— Сигурно ми носите вест от децата? — попита Гуинивър и остави книгата на столчето. Лицето й беше напрегнато и изпълнено със страх. — Тили и магистърът ми донесоха всичко, от което имам нужда. Много съм ви благодарна, че ги изпратихте. Как… как са децата?

— Горят от нетърпение да ви видят отново. Непрекъснато ми задават въпроси, на които не съм в състояние да отговоря. — Той остана до вратата и не направи опит да се приближи. Погледът му се плъзна по лицето й, отбеляза всяка следа от мъката и тревогата, които я изпълваха, откак бяха напуснали Хамптън Корт. Сърцето му заби ускорено, но пак не направи крачка към нея. Усещаше стената, която тя бе издигнала между двамата и която беше по-дебела от вратата зад гърба му.

— Не можете да ги доведете тук — прошепна тя и посочи тъмната килия.

— Но вие можете да отидете при тях. Издействах от краля да бъдете освободена, ако сте съгласна да приемете гостоприемството ми.

— Как го направихте? — Очите й се присвиха, тя се изправи гордо, едва ли не високомерно.

Хю изпъна рамене. Тя и без това щеше да разбере, но той не бързаше да се изповяда.

— Хенри много бързо мени настроенията си. Ако го уловиш в подходящия момент, можеш да получиш от него, каквото желаеш. Аз намерих правилния подход.

Гуинивър не настоя да чуе повече.

— Значи, за да изляза оттук, трябва да ви приема като свой личен охранител?

— Точно така.

Тя се загледа тъжно в огъня. Чувстваше се толкова ранима, така силно усещаше близостта му, пронизващия поглед, който проникваше до сърцето й… Копнееше за силната му прегръдка, за нежните му целувки, за силата, която й вдъхваше любовта му. Но в крайна сметка всичко това щеше да я направи не по-силна, а по-слаба. Този мъж щеше да излезе като свидетел срещу нея и тя не биваше да бъде зависима от него.

Затова се обърна и проговори горчиво:

— А трябва ли да очаквам, че тялото ми ще бъде на разположение на охранителя като компенсация срещу гостоприемството му?

Хю пребледня. Изведнъж носът му изпъкна върху лицето, около устните му се появиха сини сенки. Той вдигна ръка в спонтанен жест, но веднага я отпусна. Стисна ръце в юмруци, защото ей сега щеше да я сграбчи и да я раздруса.

Гуинивър пое дълбоко дъх, сведе очи и пошепна:

— Простете ми! Не знам защо го казах. — Искаше да го нарани и отблъсне, но сега изпитваше отвращение от думите, които кънтяха в ушите й.

Хю помълча малко, твърде развълнуван, за да проумее поне отчасти какво я измъчваше. После се обърна да излезе.

— Скоро ще чуете камбаните за вечерня. Дотогава трябва да вземете решение. Ако не желаете да дойдете с мен, ще наредя да повикат децата ви, за да споделят с вас гостоприемството на краля. Вече не мога да крия истината от тях. Вие най-добре знаете как да им го кажете. — Той отвори вратата. — Щом зазвънят камбаните, ще се върна да чуя отговора ви.

— Хю?

— Да? — Той спря на вратата, без да се обърне, с ръка върху бравата.

— Ще дойда с вас. — Какво друго й оставаше? Той много добре знаеше, че никога не би довела децата си в Тауър, както не можеше и да ги остави без обяснение за отсъствието си.

— Тогава да не губим време — отвърна той студено и резервирано. — Щом се приберем, ще изпратя човек да вземе вещите ви.

Гуинивър се уви в наметката си и обходи с поглед малкото помещение. Дали след процеса щяха да я доведат отново тук? След като я обявят за виновна? Тук ли щеше да чака екзекуцията си?

Тя прогони енергично черните мисли. Потиснатостта изчезна, естественият й оптимизъм се събуди. Щом беше свободна, щеше да намери начин да се спаси. Сега щеше да се върне при децата си и имаше нужда от цялата си енергия, за да им каже истината.

Когато мина покрай Хю, тя вдигна умолителен поглед към него. По лицето му все още личеше огорчение.

— Простете ми — прошепна тя. — Казах нещо ужасно.

— Точно така — отговори глухо той. — Само да знаех с какво съм го заслужил! — Когато улови ръката й и я поведе надолу по стълбата към вътрешния двор, зазвъняха камбаните за вечерня.

Когато минаха под Лондонския мост, той беше почти пуст, тъй като след вечерните камбани движението между двата бряга се прекратяваше. В централната градска част все още беше оживено. Видяха светлините на крайбрежните кръчми, чуха песни и смехове. Пред вратите на ярко осветените бордеи, разположени по южния бряг, стояха жени и се провикваха дрезгаво, за да привлекат минаващите покрай тях мъже.

— Бордеите по левия бряг процъфтяват — отбеляза Хю, проследил погледа й.

— Само там ли?

— Те са най-известните в града.

Отново потънаха в мълчание. Гуинивър се питаше дали той щеше някога да й прости. Но след като тя държеше да запази разстоянието помежду им, вероятно беше по-добре да не се опитва да заглади случилото се.

Слязоха от лодката на Блекфриарс и мълчаливо закрачиха към Холборн. Щом стигнаха до дома на Хю, Гуинивър ускори крачка. Входната врата се отвори с трясък и децата се втурнаха с радостни викове насреща й.

— Мамо, мамо, толкова ни липсваше! — викаше Пипа и се притискаше към майка си. — Защо са те затворили? Ние говорихме с краля и той каза, че можем да те видим… нали, Пен?

Пен, която стискаше здраво свободната ръка на майка си, можа само да кимне, тъй като хаосът от чувства, който цареше в главичката й, й бе отнел дар слово.

— Говорили сте с краля? — Гуинивър погледна объркано децата си, после се обърна към Хю, търсейки обяснение.

Той вдигна рамене едва забележимо, сякаш искаше да каже: а ти какво би направила на мое място?

Каквото и да беше направил, то е било единствената възможност да издейства освобождаването й, Гуинивър беше убедена в това. А когато отново прегърна децата си, единственото чувство, което я изпълваше от глава до пети, беше благодарност.