Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Целувката (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Widow’s Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 70гласа)

Информация

Корекция
Xesiona(2008)
Разпознаване и начална корекция
maskara(2008)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Ирис“, 2001

История

  1. —Добавяне

12.

Лондон. Онова, което Гуинивър си беше представяла, нямаше нищо общо с това шумно, кипящо от живот място, с мрачните, мръсни улички и тесните шосета, със струпаните на купчини къщи в най-различни стилове. И миризмата беше друга. Вонята на каменни въглища и на боклуците от каналите тежеше във въздуха. На всичкото отгоре септемврийският ден беше потискащо влажен. Виковете на уличните търговци, гневните гласове, писъците от ярост или болка се смесваха с възбуждащите шумове, които долитаха от арените за борба с петли или мечки. Какофонията по лондонските улици причиняваше на новодошлите мъчително главоболие.

Сигнали на тромпет заглушиха обичайната глъчка и Гуинивър забеляза как от близката уличка се появи процесия, водена от херолди в яркочервени униформи. Всички бяха на коне. Мъжете, които яздеха най-отпред, разгонваха тълпата и Хю, който водеше малкия си отряд, им даде знак да се отдръпнат към стената на близката къща.

Някой нахален аристократ, каза си презрително Гуинивър. Тя дръпна красивата си кобила към живия плет, обграждащ малка бяла къща. Хю вероятно знаеше на кого трябваше да отстъпи. Начинът, по който той следеше преминаващата процесия, събуди любопитството й.

Мъж с кръгло лице и корава уста яздеше в средата. Обточената с кожи наметка от копринено кадифе беше обшита със скъпоценни камъни, в извитата периферия на шапката му блестеше огромен диамант. Без да поглежда наляво или надясно, той яздеше през навалицата, която се разстъпваше пред него, с надменност, която събуди гнева на Гуинивър. Тя хвърли бърз поглед към Хю, който спокойно седеше на седлото.

След като и последният ездач отмина, Хю насочи коня си към средата на уличката и отрядът му го последва. След известно време той се отдели встрани и изчака групата на Гуинивър, за да тръгне редом с нея.

— Е, мадам, как ви хареса лорд-пазителят на печата? — осведоми се той.

— Значи това беше Томас Кромуел?

— Да. — Той се усмихна многозначително. — Истинският владетел на страната — или поне той иска народът да вярва в това.

— Изглежда неумолим — отбеляза Гуинивър, по чийто гръб лазеха студени тръпки.

— Това е твърде меко казано — отговори сухо Хю, кимна й кратко и подкара коня си към мъжете от своя отряд.

Първата среща с лорд-пазителя на печата, с човека, който щеше да реши съдбата й!

Студените тръпки по тялото й се засилиха и отчаянието, с което досега се беше борила смело, заплаши да я надвие. Тя хвърли поглед към момичетата, които яздеха от двете й страни и разглеждаха улиците с неприкрито възхищение. Полуотворените устни на Пипа образуваха буквата О и по изключение не бяха способни да произнесат нито дума.

— Толкова много хора, мамо — пошепна объркано Пен. — Повече, отколкото на събора в Дерби!

Робин, който както винаги яздеше до Пен, отбеляза с несъзнателно превъзходство:

— О, не можеш да сравняваш някакъв си селски събор с Лондон!

Пен се изчерви.

— Знам. Казах го просто така.

— Дерби е голям град — побърза Пипа да защити сестра си. — Сигурно е голям колкото Лондон, нали, мамо?

— Не съвсем, скъпа — отговори Гуинивър и успя да се усмихне.

— А днес е просто сряда — обясни Робин. — Не е дори пазарен ден. — И веднага предложи: — Ако желаеш, ще ти покажа забележителностите, Пен. Разбира се, ако татко разреши.

— Ще ги покажеш и на мен, нали? — извика въодушевено Пипа. — И аз трябва да разгледам забележителностите!

— С позволение на милейди аз ще се заема с двете момичета — включи се в разговора магистърът. — Те трябва да видят всичко, което ще обогати образованието им. Мастър Робин, разбира се, може да ни придружи.

Робин, който не беше особено въодушевен от перспективата да разглежда града под ръководството на стария учител на обожаваната си дама, направи толкова ужасено лице, че Пен избухна в смях и моментално забрави, че му се сърдеше.

— Магистър Хауърд е много учен — обясни през смях тя. — Ще ни разкаже доста неща, които ти сигурно не знаеш.

— Мога да си представя — промърмори Робин. — А сега трябва да отида при Джак Стедмън, защото татко може би се нуждае от мен. — Той насочи кафявия си кон към отряда и се отдалечи от групата, която заобикаляше лейди Гуинивър и дъщерите й.

— Господи, колко ще се радвам, когато това мъчение свърши — простена измореният магистър и прехапа уста. — Пътуването беше ужасно напрегнато!

— Почти осем седмици — потвърди Гуинивър и хвърли съжалителен поглед назад към Тили, която се люшкаше на мулето си в близост до каруцата с провизии и скъпоценните книги на господарката й. Мастър Кроудър водеше двете мулета умело, но с мрачно лице. Личеше му, че счита тази дейност недостойна за положението, което заемаше. Грийни яздеше последен с готов за стрелба лък, колчанът на гърба му беше пълен със стрели, в седлото беше затъкната пика.

Гуинивър си припомни, че Хю бе посрещнал служителите й с необичайна мекота. Вместо да ги накаже за съучастничеството в планираното бягство, той не бе казал нито дума за случилото се. Не забрани на Грийни да носи оръжията си и им позволи да устройват свой лагер и да си готвят отделно. Грийни често носеше дивеч и Кроудър и Тили приготвяха вкусни гозби. Пътуваха отделно, но нощем стражата около лагера беше удвоена, а Робин яздеше като вярно куче редом с Пен винаги когато беше свободен.

След онази нощ Хю и Гуинивър почти не разговаряха — и за това беше виновна само тя, тъй като се държеше настрана и реагираше на опитите на Хю да подеме разговор с хладни, кратки реплики или посрещаше усмивката му с неутрална учтивост. Накрая той се примири с това положение. Щом тя бе решила да отрича случилото се, той нямаше право да я притеснява.

Гуинивър беше твърдо решена да не му позволи да забележи колко усилия й струваше да си откаже насладата, която бе споделила с него и много искаше да вкуси отново… Постоянно се питаше на кого би навредило, ако се отдадеше с него на радостите на любовта и каква полза имаше да се отрича от себе си. Ситуацията й нямаше да се промени, все едно дали поддържаше забранена връзка с Хю дьо Босер или не. Вече й беше ясно, че не е в състояние да влияе върху решенията му и че нямаше значение дали зад делата му се криеше чувство за дълг или користен интерес. Той нямаше да я спаси само защото тя се беше поддала на чара му и на собственото си желание.

Защо тогава да не се наслаждава на любовта, докато имаше тази възможност? Тя се опитваше да прогони жаждата на тялото си, но все по-често си повтаряше, че това е вероятно последният й шанс да се порадва на любовното опиянение.

Единственият й отговор беше, че просто не можеше да го стори. Така разговорите им оставаха формални и се отнасяха единствено до подробности от пътуването. Всяка вечер Хю я запознаваше с маршрута за следващия ден и се осведомяваше за евентуални оплаквания или желания. Съобразяваше се с потребностите на момичетата, като от време на време даваше по един ден почивка, но Гуинивър знаеше, че забавянето го нервира. И той като нея гореше от желание да приключи по-скоро това неприятно дело.

Ето че най-после бяха пристигнали в Лондон. Край на пътуването. Край на живота й…

Не, не биваше да си позволява нито една мисъл за поражение. Докато дишаше, щеше да се бори.

Когато наближиха сивите стени на затвора Нюгейт, пътят им бе препречен от множество, изпълнило площада пред портите му.

— Какво става? — запита изненадано Гуинивър. В този миг прозвуча пронизителен сигнал от рог и Джак Стедмън препусна бързо към групата, която яздеше последна.

— Мадам, аз ще поема юздите на момичетата. Трябва да препускаме, за да се махнем от тези хора. — Той хвана юздите на понитата и тръгна редом с тях. — Дръжте се, момичета! — Понитата препуснаха с необичайна бързина и момичетата се вкопчиха в седлата, възбудени и уплашени.

Гуинивър дори не помисли да оспори нареждането. Изолда реагира на лекия, натиск с пети и препусна право напред. Стенещият магистър също подкара коня си и се залюля като пиян на седлото.

Когато кобилата прелетя покрай множеството, Гуинивър хвърли бърз поглед през рамо. Грийни беше минал пред каруцата и плющеше с камшика си, за да освободи път за бавните мулета.

Когато уличката пред тях се опразни, Хю стегна юздите на коня си и всички забавиха ход. Гуинивър отиде при него.

— Какво беше това?

— Погледнете сама! — Той посочи с камшика си. Гуинивър се обърна. Тълпата се беше разделила. Чуваха се клетви и ругатни, хората размахваха ръце. В полезрението й попадна кон, който влачеше носилка, на която беше вързан човек.

— Някакъв беден дявол на път за Тайбърн Трий — обясни Хю. — Ако бяхме попаднали зад множеството, щяхме да стигнем в Холборн чак по тъмно.

— Мамо… мамо… какво става там? — попитаха в един глас Пен и Пипа, все още пазени от Джак Стедмън.

— Някой ще бъде обесен — обясни усърдно Робин. — Преди да увисне на бесилката в Тайбърн, го влачат по улиците, за да го видят всички. Хората вървят след него и навалицата все повече се увеличава. А тъй като Холборн е на пътя към Тайбърн, щяхме да се забавим много.

— Ще присъстваме ли на обесването? — попита Пипа и очите й засвяткаха любопитно. — Никога не съм виждала как бесят някого. Виждала съм хора на позорния стълб или да ги бичуват, но не съм виждала бесилка!

— И сега няма да видиш — изръмжа Хю. — Не очаквах, че си толкова кръвожадно човече! Да продължим пътя си, преди да са ни настигнали. Грийни вече мина с каруцата. Най-добре е през остатъка от пътя да яздите с мен и Джак.

Гуинивър кимна кратко и насочи Изолда към бойния кон на Хю. Стиснал здраво устни, магистърът се мъчеше да накара коня си да върви с отряда, но животното беше уплашено и се дърпаше. Шумът и противоречивите заповеди, които получаваше от коленете и юздите на господаря си, го изнервиха дотолкова, че се опита да хапе.

— Вижте, сър, трябва да му покажете кой е господарят — посъветва го Джак, който с мъка криеше усмивката си, и се наведе, за да измъкне юздите от уморените ръце на магистъра и да вразуми коня.

— Много съм ви благодарен — промърмори учителят и се опита да се стегне. — Господи, колко ще се радвам, когато всичко това свърши…

— Няма да сте единственият, магистре — отбеляза сухо Хю и хвърли бърз поглед към Гуинивър, но тя го избягна. Въпреки продължителното и мъчително пътуване тя изглеждаше свежа и бодра. Роклята й не изглеждаше износена. Тили всяка вечер носеше в палатката й гореща вода и усърдно кърпеше дрехите й.

Милейди беше запазила грацията и елегантността, характерни за господарката на Малори Хол. Очите й често бяха засенчени от мъка, но не бяха загубили тъмновиолетовия си блясък. Устата й беше топла и червена както винаги, макар че брадичката беше напрегната и лицето й често се сковаваше. Ала тенът беше мек и пламтеше след дългите дни, прекарани на въздух, а косата светеше със същия сребърен блясък. Той все още усещаше копринените кичури между пръстите си…

Всемогъщи боже! Колко силно я желаеше! Непрекъснато се измъчваше от жажда да я усети до себе си, а сънят му беше изпълнен с безпокойство. Дали и тя изпитваше същото? Ако да, значи беше невероятна артистка. И тя копнееше за любов като него, но сегашната й сдържаност можеше да се обясни само с омраза към мъжа, който я бе довел в Лондон, за да я хвърли в ръцете на безмилостното кралско правосъдие. Явно тази омраза беше по-силна от страстта. Това беше разбираемо и той не й се сърдеше. Според Гуинивър той беше единственият виновник за положението, в което беше изпаднала.

Ами ако тя наистина беше убила някого от съпрузите си? Тогава трябваше да понесе последствията от деянието си. Хю непрекъснато си повтаряше, че тя е може би убийца, за да намери поне малко утеха. И сега изруга полугласно и подкара коня си малко по-напред от бялата й кобила.

Младата жена се опитваше да отклони вниманието си от близостта на Хю, като си представяше начините, по които би могла да построи защитата си. При това се опитваше да прогони от съзнанието си арогантното, презрително лице на лорд-пазителя на печата. Не можеше да се надява, че би могла да въздейства по някакъв начин на това чудовище. Тя и магистърът бяха прекарали дългите вечери по време на пътуването в обсъждане на възможните стратегии, но за съжаление нямаха достъп до опакованите книги.

Скоро прекосиха Холборн ривър, която се вливаше в могъщата Темза. По моста минаваха каруци с обковани в желязо колела, жени, които предлагаха ябълки в колички, момчета, които носеха на главите си табли с горещи печива. Между копитата на конете се провираха улични кучета. Мъжете ги ругаеха и замахваха с камшиците си. Едно куче се появи точно пред кончето на Пипа и понито се уплаши. Детето сръчно стегна юздите и успя да овладее животното, но когато се обърна с триумфална усмивка към майка си, котенцето изскочи от обичайното си място в гънките на наметката й и моментално изчезна между колелата и копитата.

— Лунна светлина! — изпищя Пипа и рязко дръпна юздите на кончето си. Тя беше готова да скочи от седлото, когато Гуинивър успя да я хване.

— Не, не, Липа, не можеш да я намериш! Тук е такава навалица, че…

Пипа избухна в сълзи.

— О, не, мамо, мога!

— Невъзможно е, миличка. — Гуинивър я притисна по-здраво. — Няма да я намериш.

— Ами сега… какво ще прави сама в този огромен град… какво ще стане с нея! — Пипа захълца още по-силно и дори се задави.

— Какво стана? — Тонът на Хю издаваше загриженост и дори уплаха. — Някой нарани ли се?

— Никой — отговори Гуинивър, без да изпуска плачещата Пипа, чието пони вече се изнервяше. — Лунна светлина се уплаши и избяга.

Хю огледа навалицата, но не видя и следа от сивото котенце. Множеството около тях се вълнуваше. Прозвучаха гневни викове. Групата беше спряла и заемаше много, място. Той погледна в обляното от сълзи детско лице и поклати глава.

— Не виждам какво бихме могли да направим, Пипа.

— Но какво ще стане с нея?

— Котките знаят как да оцелеят — опита се да я утеши той. — Ще се храни с плъхове и мишки. — В този миг му хрумна нещо.

— Майка й нали беше оборска котка?

Пипа кимна, хълцайки.

— Значи я е научила да ловува. Сигурно ще се справи.

— Лорд Хю е прав, Пипа — подкрепи го Гуинивър и се наведе да целуне детето. — Лунна светлина ще стане лондонска котка, а те са оправят много добре.

— Мога да ти дам Мускатово орехче, Пипа — предложи й Пен, която също беше съкрушена от загубата. — Нямам нищо против. — И тя разви котето от палтото си.

— Дръж го здраво! — изпищя Пипа. — Може и то да избяга! — обясни тя и добави малко по-спокойно: — Не го искам, Пен. Прекрасен е, но аз си искам моята Лунна светлина. — Тя претърси навалицата с мокри очи. — Какво ще стане с нея, мамо?

Гуинивър погледна безпомощно Хю. Той разтвори ръце в жест на съчувствие.

— Сигурно ще си живее не по-зле, отколкото в обора — увери той детето. — Там са я нападали вълци и лисици, а тук ги няма. Лунна светлина ще започне нов живот.

— Не ти вярвам — изплака Пипа, после вирна брадичка и се опита да изглежда властна. — Наистина ли не можем да я намерим?

— Аз ще остана тук и ще я потърся — предложи Робин. — Може ли, сър?

Хю се поколеба. Инстинктът му подсказваше, че усилията ще останат напразни и че не бива да подхранват надеждата на Пипа, но не можеше да устои на умоляващите очи на детето и обляното в сълзи личице. А и опитът й смело да се примири със загубата беше толкова впечатляващ…

— Вземи Люк и потърсете котето, но да сте вкъщи преди вечерните камбани — нареди кратко той.

— Да, сър! — Робин се усмихна окуражително на Пипа. — Сигурен съм, че ще я намерим. — Той извика Люк и скочи от седлото. Подаде юздите на слугата и изчезна в навалицата.

— Не бива да очакваш чудо, Пипа — проговори утешително Гуинивър и помилва малката по бузата. — Котенцето е малко, а тук е такава навалица! Кой знае къде се е шмугнало.

— Робин ще я намери — намеси се уверено Пен. — Знам, че ще я намери.

Хю поклати глава.

— Вярата ти е похвална, Пен, но аз съм съгласен с майка ти. Вероятността е много малка. — Той подкара коня си. — Да вървим. Къщата ми е вече съвсем близо. Джак, следвай ни с момичетата.

Гуинивър тръгна редом с него, малко пред другите. Още не бяха говорили за настаняването им. Той бе казал, че ще живеят в неговия дом и тя, предполагайки, че бягството ще успее, не се бе противопоставила. Сега обаче въпросът не търпеше отлагане. Не можеше и не искаше да живее при него нито като пленница, нито като гост.

— Милорд, бих предпочела да не ви затруднявам с подслоняването ни — заговори учтиво тя. — Ако покажете на управителя ми някоя почтена странноприемница, ще се нанесем там. Ако решите да сложите пред стаята ми пост, ще проявя разбиране. Няма защо да се боите, че ще избягаме от бдителността ви.

— Аз не храня такива опасения, мадам, можете да ми вярвате — отговори сковано той. — Докато лорд-пазителят на печата даде разпорежданията си за вас, ще живеете под моя покрив. — Думите му бяха недвусмислени. Погледът му беше зареян някъде в далечината. Вече бяха отминали моста и навлизаха в бъркотията от улички на квартала Холборн.

Гуинивър стисна зъби. Поведението му я раздразни.

— Въпреки това, сър, бих предпочела да си потърся квартира.

— Можете да повдигнете този въпрос пред пазителя на печата или пред краля — посъветва я спокойно той. — Засега сте под моя опека. Още не съм получил нареждане да ви предам другиму.

Тя го погледна с подигравателно вдигнати вежди.

— Разбирам. Явно съм в положението на арестувана.

Мъжът вдигна рамене.

— Щом предпочитате това определение…

— Винаги съм наричала нещата с истинските им имена, милорд!

Хю я погледна пронизващо.

— Странно, но не ми се вярва, лейди Гуинивър. Дори напротив, направи ми впечатление, че сте невероятна майсторка в отричането на истини, когато го счетете за нужно.

Ръката й, която стискаше юздите, леко потрепери.

— Някои неща са твърде тривиални, за да бъдат забелязани — отговори сърдито тя.

Настойчивият поглед на Хю не я изпускаше.

— Защо се самоизмамвате, милейди? — попита с лек укор той. След това отмести поглед и започна да си подсвирква.

Гуинивър се пребори енергично с прилива на топлина в тялото си. Огледа се наоколо с всички признаци на равнодушие и видя грубо измазани паянтови къщи зад грижливо подрязани живи плетове, по-големите къщи зад каменни стени. Тук беше по-спокойно, отколкото в лабиринта от улички от другата страна на моста. Някои улици бяха павирани и най-после се отърваха от облаците прах, които вдигаха копитата на конете. Каналите редовно се почистваха с вода и вонята не беше толкова силна.

Завиха в широка улица. В края й се издигаше каменен зид с висока дървена порта в средата. Иззад стената се показваха короните на стари дървета.

Херолдът препусна напред към портата и вдигна тромпета към устните си. След сигнала му вратите се разтвориха. Двамата вратари се поклониха ниско и пропуснаха лорд Хю и придружителите му да влязат.

Къщата на Хю, нито прекалено скромна, нито много разкошна, беше сравнително ниска, с малко помещения и солиден покрив. Някои от прозорците на горния етаж бяха със стъкла и отразяваха залязващото слънце. От двете зидани камини се издигаше дим. Просторната градина, отлично поддържана, но без излишни украшения, издаваше по-скоро практичен господар, отколкото естет.

Градината прилича на собственика си, каза си Гуинивър, толкова изненадана, че неволно се усмихна.

— Какво ви забавлява?

— О, нищо, милорд — отговори бързо тя и усмивката й угасна.

— Въпреки това позволете да ви поздравя с добре дошла! — Хю спря коня си пред дъбовата входна врата и скочи от седлото. Понечи да помогне на Гуинивър да слезе, но тя се изплъзна от ръцете му и скочи сама.

Магистърът се смъкна тежко от седлото и издаде облекчена въздишка.

— Дано никога повече не ми се наложи да яздя — заяви той и потърка задните си части. — Ако хората бяха създадени да яздят, господ нямаше да им даде крака.

— Но нима можехме да минем целия път до Лондон пеша, магистре? — възрази Пипа. — Миля след миля, миля след миля! Краката ви щяха да се уморят много повече. — Тя все още изглеждаше потисната, но любопитството към новата обстановка започваше да взема връх над болката от загубата на Лунна светлина.

— Заповядайте! — Хю посочи отворената врата, където бе застанал мъж в черната одежда на иконом. — Мастър Милтън е подготвил стаите за гости. Вашите хора заедно с мистрес Тили ще пристигнат много скоро — не бяха много назад. Мастър Милтън ще ви покаже къде да се настаните, ще се погрижи и за магистъра, Кроудър и Грийни. — Той кимна към иконома, който склони глава в знак на съгласие и въведе гостите в къщата.

На долния етаж имаше голяма четириъгълна зала с две камини. Помещението беше облицовано с красиви плочки, прозорците бяха с дълбоки ниши. Подът беше покрит с дъбови дъски. Дълга маса с пейки беше поставена в средата, дървени пейки за сядане имаше и пред камините. Разумно обзавеждане, но явно липсва женска ръка, каза си Гуинивър. И тук всичко беше чисто и практично като господаря на дома.

— През последните дванадесет години почти не съм — живял тук — обясни Хю, сякаш за да оправдае оскъдното обзавеждане. — Мастър Милтън обаче ще се погрижи да не ви липсва нищо.

Магистърът се отпусна тежко в една ниша и развърза връзките на шапката си, като през цялото време въздишаше тежко-тежко. После размаха ръце, за да охлади сгорещената си глава.

— Докато сме принудени да разчитаме на вашето гостоприемство, за моите потребности ще се грижи мастър Кроудър — отговори остро Гуинивър. — Още не съм обедняла, затова няма да допусна домакинството ми да натовари финансите ви.

На високите скули на Хю се появиха трескави червени петна.

— Не е нужно да ме щадите — отговори кратко той. — Аз съм напълно наясно, че не мога да ви предложа и половината от комфорта, с който сте свикнали да разполагате. Не съм Крез, но ви уверявам, че ще направя всичко възможно.

Колко ловко беше обърнал копието, за да я накара да изглежда високомерна и враждебна с отказа си да приеме гостоприемството му! Все пак Гуинивър нямаше намерение да участва в тази игра. Направи се, че не е чула забележката му, и огледа с учтив интерес голямото помещение.

Хю се запъти към стълбата, която се намираше в единия ъгъл на залата.

— Заповядайте, мадам, ще ви отведа в скромните помещения за гости. Пен… Пипа… оттук!

Пен, притиснала до гърдите си Мускатово орехче, се подчини веднага; Пипа обаче тъкмо разказваше на очевидно объркания мастър Милтън за изчезването на Лунна светлина.

— Според мен Робин ще я намери — обясни сериозно тя. — Много се надявам да я донесе и ако е така, трябва да й дам мляко. Сигурно ще е много уплашена, не смятате ли и вие? Имате ли малко мляко за мен, мастър Милтън? Само една чинийка. Давам й го с връхчето на пръста си и тя го облизва с грапавото си езиче. Знаете ли, че езикът на котката е грапав? Аз мисля…

— Пипа! — извика Гуинивър, усещайки как едрата фигура на Хю до нея потреперва от смях. Безгрижното бъбрене на детето бе прогонило недоволството му. — Мастър Милтън си има достатъчно работа.

— Но аз само исках да обясня… ако Робин донесе Лунна светлина. — Пипа се запъти бавно към стълбището, отново съкрушена.

— Не очаквай твърде много — предупреди я тихо Хю.

— Не очаквам — отговори унило тя и посегна към ръката на майка си.

Хю изкачи стълбата пръв. Горе се разделяха два коридора: един наляво и един направо. Хю тръгна по втория, отвори вратата в края му и влезе.

Гуинивър и момичетата го последваха. Той се огледа критично и тя усети недоволството му — очевидно нещо липсваше. Помещението беше обикновено, на пода бяха разпръснати ароматни треви.

— Ще трябва да споделяте едно легло с момичетата — обясни Хю. — За Тили ще сложим постеля. — Той се наведе и измъкна изпод голямото, опряно на четири стълба легло, тесен нар. — Надявам се да ви бъде удобно.

— Разбира се, благодаря. — Гуинивър свали ръкавиците си и отиде до прозореца. Видя лехи със зеленчуци, а зад тях овощната градина. Видя и стопанските постройки — пералнята, пивоварната, пекарната. Зад тях бяха покривите на съседната къща. Шумовете на града се чуваха ясно, на въздуха липсваше свежест. Всичко беше в ред, но й беше чуждо. Изведнъж изпита страх.

Усетил болката й, Хю докосна рамото й и тя се стресна, като че я беше опарил. Той бързо отстъпи назад.

— Ще ви оставя сами. Ще се храним в седем, когато градските порти се затварят.

Той излезе бързо и слезе в залата. Междувременно придружителите на Гуинивър бяха пристигнали и трябваше да даде някои нареждания на мастър Милтън. Тили вървеше след двама едри слуги, които носеха багажа на Гуинивър и кошниците с книгите.

Хю повика Джак Стедмън.

— Открий къде се намира лорд-пазителят на печата. Предполагам, че е в къщата си в Остин Фриърс, тъй като преди час мина през града. Предай му почтителните ми поздрави… Съмнявам се, че ще те пуснат лично при него, но някой от вратарите ще му предаде вестта. Кажи, че съм пристигнал в Лондон с лейди Гуинивър.

— Веднага, милорд! — Джак се поклони и забърза навън. Хю поиска чаша вино и седна пред камината, в която слугите бяха напалили огън, тъй като септемврийската вечер беше хладна. Сега трябваше да чака.