Джейн Фийдър
Теменужени очи (9)

8

Атаката започна в десет часа през нощта.

Късно следобед Тамсин излезе да поязди извън града. Въздухът беше зареден с напрежението на мъжете, които бяха получили допълнителна порция грог, за да се въодушевят от предстоящата битка. Те се събираха на групи, оглеждаха въоръжението си, разказваха си случки от минали битки. Някои вдигнаха глави, когато Тамсин мина покрай тях, но вниманието им беше повече към Цезар, отколкото към ездачката му.

През цялото време Тамсин се питаше къде в този огромен палатков лагер се намираше Джулиън Сейнт Симон. Палатките на висшите офицери се разпознаваха лесно по големината си. Тя мина покрай някои от тях и чу гласове и мъжки смях. Звъняха чаши, потракваха съдове. Очевидно преди битката офицерите на Уелингтън вечеряха заедно.

Тя не посмя да потърси Сейнт Симон, защото знаеше, че тази вечер той ще има нужда от всички свои сили и трябва да се съсредоточи. Но самотната разходка отвлече поне за малко вниманието и от онова, което предстоеше. Тъй като беше отраснала във военен лагер, тя познаваше грижите и вълненията преди битката. Затова и не можа да остане бездейна в Елвас, да седи и да чака като безполезен наблюдател.

С вечерния здрач над града се спусна застрашително мълчание. Артилерийският обстрел престана, пушките заглъхнаха, атмосферата в лагера се промени. Офицерите излязоха от палатките си. Те дадоха заповедите си с тих глас и мъжете тръгнаха на групи към окопите. Нощта беше тъмна, плътни облаци закриваха луната.

Тамсин излезе от лагера и се запъти към близкия хълм, където остана на седлото си и зачака. Виждаше ясно светлините на постовете, застанали на стените на Бадахос, но иначе равнината беше тъмна и заплашително тиха. Нямаше никакви признаци, че цяла армия се промъква през окопите, за да отнесе стълби и куки чак до градските стени и да започне щурма.

Но французите знаеха, че врагът идва. Разузнаването им работеше добре и сигурно беше узнало, че предстои нападение, макар да не знаеха точния час и плана му. Но те бяха готови да защитават пробивите в стените и сигурно в този момент чакаха със затаен дъх също като нападателите.

Космите на тила й настръхнаха, Цезар се раздвижи неспокойно и изцвили тихо.

Изведнъж ужасяващата тишина бе прорязана от диви бойни викове. Британските поделения изскочиха с невъобразим шум от външните окопи и се втурнаха към градските стени. В отговор мортирите от стените изгърмяха оглушително и нощта се освети от светкавиците на многобройните изстрели и експлодиращите гранати.

Тамсин затвори очи и затисна ушите си с ръце, за да спре непоносимия шум. Всяка пауза между залповете беше изпълнена с писъците на ранените и с пронизващи сигнали на тромпети. Ярка светлина проникна през спуснатите й мигли и когато отново отвори очи, тя видя на небето две ослепително ярки огнени топки, изстреляни от стените на града. Те паднаха на земята на около половин миля, където продължиха да горят и да осветяват призрачната сцена.

Тамсин се огледа внимателно и се взря в малката група мъже, които бяха застанали зад ниско хълмче, за да се предпазят от изстрелите. Все пак те бяха в обсега на оръдията. Мършавата фигура на херцог Уелингтън стоеше в светлината на една факла, която застаналият до него офицер стискаше в ръка.

Тамсин насочи уплашения Цезар по-близо до битката и по-близо до групата на херцога. Мъже чакаха край конете си, готови да тръгнат всеки момент, за да отнесат заповедите на командващия. Все пак те пазеха дискретно разстояние от Уелингтън, който пишеше заповеди на светлината на факлите. Писъците на ранените се чуваха съвсем ясно, смесваха се със стоновете на умиращите. Отново и отново тромпетите даваха сигнал за нападение и мъжете се катереха по стълбите. Те се изправяха смело срещу отчаяната съпротива на защитниците, които хвърляха запалителни бомби и бъчви с барут в окопите под стените. Мощните експлозии разкъсваха телата на нападащите и ги изгаряха в адски огън.

Мъже, възседнали запотени коне, излизаха от масата на сражението и носеха сведения на главнокомандващия. Повечето от съобщенията бяха за поражения. Всеки опит да щурмуват стените биваше отблъскван, войските бяха изтощени, деморализирани, офицерите падаха един след друг, защитниците ги прострелваха от стълбите. Лицето на Уелингтън беше като каменна маска на трепкащата светлина на факлата. Той слушаше съмнителните сведения с отчаян стоицизъм и Тамсин го гледаше с учудване. Ръката, която продължаваше да пише заповеди, беше спокойна. Хората от щаба се бяха събрали около него и той разговаряше с тях невъзмутим като мумия.

Изведнъж сигналите се промениха. Тамсин разпозна призива за отстъпление. Чу го няколко пъти, но не можа да различи дали борбата се води с отслабващи сили или не. Земята продължаваше да гори, крясъците на мъжете се смесваха с пушечните изстрели и експлодиращите мини. Беше й невъзможно да си представи, че някой ще излезе жив от този ад. Тя седеше на коня си, застинала от ужас, и се питаше как хората са способни да вършат такива неща, защо се избиват взаимно само за да завладеят някакъв незначителен град и няколко безполезни оръдия.

Но в такъв момент и тя не беше способна да разсъждава разумно и в крайна сметка всичките й мисли и чувства закръжиха единствено и само около името Сейнт Симон. То отекваше отново и отново в главата й като рефрен на песен и тя не можеше да го прогони. То се превърна в център на огнената преизподня, то беше единствената реалност, която тя бе в състояние да проумее, но не можеше да съсредоточи вниманието си, за да помисли къде е той в този момент, жив ли е или лежи под купчина мръсни тела и вика от болка, дали се е удавил в кръвта на другарите си или вече е само бледо безжизнено тяло.

Беше единайсет и половина, час и половина след началото на решителното нападение. Един офицер пристигна в галоп при командващия. Конят му беше целият в пот, от устните му капеше пяна.

Уелингтън се обърна и новодошлият му каза няколко думи. Колкото и кратък да беше разговорът, всички присъстващи разбраха, че се е случило нещо важно.

— Господа, генерал Пиктън е взел замъка. Лорд Марч ни изпраща тази добра вест. Изтеглил е цялата си войска от окопите, за да задържи новата позиция. Трябва веднага да завладеем града.

Значи войската беше навлязла в града… или поне имаше там здрава опорна точка. Тамсин възседна коня си. Навсякъде около нея се носеха радостни викове, но тя не им обръщаше внимание. Целта й беше фалът. Англичаните бяха проникнали в града, но на каква страшна цена! Труповете бяха безброй, писъците и стоновете бяха непоносими. Успехът на Пиктън дойде твърде късно за ранените и умиращите. Тамсин мина покрай градската стена, без да се плаши от битката, която се водеше наблизо. Стълбите бяха опънати на стените, въжетата бяха станали хлъзгави от кръвта на жертвите, на някои места все още висяха безжизнени тела.

Дали Джулиън Сейнт Симон беше оцелял? Беше й невъзможно да си представи, че има оцелели в този ад. Ала тъкмо когато през ума й мина тази мисъл, откъм града долетяха тържествуващи викове и тромпетите протръбиха за победа. Най-после град Бадахос беше паднал в ръцете на английската армия.

Цезар вдигна глава и затропа с копита, миризмата на кръв и сигналите на тромпетите го изнервяха. Тамсин го успокои с нежни думи и той спря на място, макар че трепереше от страх. Ноздрите му се издуха, зъбите му бяха оголени.

— Няма нищо, миличък — прошепна тихо тя. — Ей сега ще се махнем оттук. — Тя обърна гръб на града с намерението да прибере коня в обора на главната квартира в Елвас и после да се върне пеша, но само след няколко минути бе спряна от един мъж със зелената униформа на стрелците.

Тамсин дръпна силно юздите, когато войникът се затича препъвайки се към нея. От разкъсаната му челюст капеше кръв и той я притискаше отчаяно към главата. С другата си ръка сочеше отчаяно мрака зад себе си.

Тамсин скочи от коня си и свали кърпата от шията си. Беше свикнала с ранени мъже и не се уплаши. Знаеше, че трябва да помогне. Фактът, че видът на собствената й кръв я караше да припада, беше страшна тайна, известна само на нея и Габриел.

Тя помоли мъжа да стои мирно и внимателно превърза челюстта му.

— Качете се на коня ми и ще ви отведа в лазарета.

Стрелецът поклати глава. Отново посочи зад себе си и очите му казаха онова, което устата не можеше да произнесе. Тамсин тръгна в указаната посока и едва не се спъна във войника, който лежеше в калта. На бедрото му зееше страшна рана и кръвта пръскаше на всички посоки. Безпомощен, той стискаше раната с две ръце, сякаш можеше да спре кръвта.

— Приятелят ми — прошепна немощно той. — Отведете го в лазарета. Той има шанс да оцелее, докато с мен е свършено.

— Той не желае да ви остави — каза тихо Тамсин и се наведе над него. — Сега ще превържа крака ви с колана и ако успеем да ви качим на Цезар, ще потърсим лекар.

Тя работеше бързо и умело, макар да съзнаваше, че мъжът няма почти никакви шансове да оцелее. Лицето му беше посивяло. Очевидно беше загубил много кръв. Краят наближаваше, но приятелят му нямаше да й позволи да го изоставят и тя разбираше силата на тази дружба.

Без да се щади, другият войник вдигна ранения на седлото и се постара да го настани колкото се може по-удобно.

— Седнете зад него, за да го държите — посъветва го Тамсин и помилва успокоително разтревожения кон.

Стрелецът се покатери на високото седло. Изразът на лицето му показваше повече от ясно, че го е малко страх да язди такова нервно животно, но въпреки това прихвана внимателно другаря си, когато конят потегли.

Пътят, по който минаваха, беше целият в локви. Многобройни коли отнасяха ранените от бойното поле, тъй като междувременно огънят от стените беше престанал. Мъжете хвърляха учудени погледи към дребната фигурка, която водеше прекрасния арабски кон с двама ранени ездачи, но всички бяха твърде заети, за да й задават въпроси.

В лазаретите цареше хаос. На коловете бяха окачени запалени факли, които хвърляха трептящи отблясъци върху кървавата работа на лекарите и санитарите. Тамсин сграбчи един от помощниците за рамото, който тичаше нанякъде.

— Водя двама ранени. Бихте ли се погрижили за тях?

Мъжът я погледна смаяно, после отговори несигурно:

— Нека да легнат тук. Ще ги прегледаме, когато имаме време.

— Единият се нуждае незабавно от лекар — настоя Тамсин и очите й засвяткаха. — Не съм ги извела от бойното поле, за да пукнат в тази мръсотия. Веднага повикайте лекар.

— Какво става тук? — До тях спря мъж в окървавена лекарска престилка, след като бе дал указанията си на носачите.

— Доведох двама мъже, които се нуждаят от незабавна лекарска помощ — обясни Тамсин. — А този глупак ми каза да ги оставя да умрат в калта.

Лекарят примигна смаяно.

— Коя сте вие?

— Главнокомандващият знае коя съм — отговори твърдо младата жена. — Освен това съм близка приятелка на лорд Сейнт Симон от шеста дивизия. И докато аз стоя тук и се карам с някакъв селяк, хората умират от раните си, защото не мога да ги изведа от бойното поле! — Тя махна презрително към момъка, с когото бе разговаряла, и му заповяда: — Помогнете им да слязат от седлото!

Лекарят прегледа ранените и се обърна към носачите.

— Единият ранен може да ходи. Отведете го във втора палатка.

Стрелецът с превързаната челюст поклати глава. Лицето му беше разкривено от болка, но той посочи другаря си със същата настойчивост, която бе накарала Тамсин да тръгне да го търси.

— Не се безпокой, ще се погрижа за него — отговори нетърпеливо лекарят. — Не мога да ти обещая, че ще го спася. Ще се наложи да отрежем крака му… Ей, побързайте с носилката — извика той на двамата мъже, които излязоха от входа на палатката.

Мъжете хукнаха към тях и бързо натовариха ранения. Едва като видя, че приятелят му ще получи необходимата помощ, стрелецът се отдалечи, подкрепян от едни санитар. На влизане в палатката се обърна и благодарно махна с ръка на Тамсин.

— Надявам се, разбираш, че ни чака още много работа, Цезар — проговори меко Тамсин и се метна на седлото. — Знам, че мразиш бойните полета, но не можем да седим бездейни и да гледаме, нали?

Тя препусна отново към града, за да потърси ранени, които бяха в състояние да издържат този малко странен и въпреки това бърз начин на транспортиране.

 

Джулиън Сейнт Симон стоеше на градския площад и се оглеждаше тревожно. За щастие беше останал невредим, без нито една драскотина, само беше целият почернял от оръдейния огън. Преди три месеца беше присъствал на щурмуването на Куидад Родриго и помнеше какъв ужас беше преживял, но онази нощ беше безобидна игра в сравнение с онова, което сега се разиграваше пред очите му.

— Джулиън! Слава богу, жив! — Франк Фробишър прекоси площада и го прегърна зарадвано. — Видях как се свлече на земята пред бастиона „Сан Винсенте“, но не можах да стигна до теб в бъркотията.

Капитанът беше загубил шапката си. Куртката му беше разкъсана, от веждата към ъгъла на устата минаваше кървава драскотина.

— Само се спънах, нищо повече — отговори успокоително Джулиън и удари приятеля си по рамото. — Тим бе отнесен в лазарета, в окото му попадна парче граната.

— А Диърбърн е убит — съобщи Франк. Лицето му беше безизразно. — И Джордж Касълтън и… още много други. — Той огледа пустия площад. Жителите на Бадахос се бяха изпокрили по къщите си и бяха заключили вратите. Никой не смееше да се покаже пред победителите. От време на време откъм стените се чуваха изстрели.

— Войниците са в опасно настроение — продължи Франк Фробишър. — Ако командирът им разреши да влязат в града, ще започне плячкосване, което ще бъде много по-страшно от онова в Куидад Родриго.

— Той ще им разреши — отговори уморено Джулиън и потърка тила си. — Те се биха като лъвове, видяха как падат другарите им и сега горят от желание да си отмъстят.

Двамата мъже погледнаха към небето, където вечерницата бавно избледняваше.

— Ако Уелингтън беше обесил онези от гарнизона на Куидад Родриго, днес щяхме да спасим от смърт хиляди хора — заговори отчаяно Джулиън. — Филипон никога нямаше да задържи града толкова дълго, ако беше сигурен, че при поражение ще свърши на бесилката.

Франк вдигна рамене.

— Според мен избиването на пленения гарнизон е средновековен обичай.

— Нима мислиш, че онова, което ще стане в този град, е цивилизовано? — попита горчиво Джулиън. — Войниците са побеснели от жажда за мъст и ще се държат като зверове. Знаеш ли колко усилия ще ни струва да ги вразумим след края на оргията?

Франк не отговори. И двамата знаеха, че Джулиън казва истината.

 

Беше ранна сутрин, когато войниците и офицерите от френския гарнизон бяха отведени под стража в Елвас и английските войски нахлуха в града. Те заляха Бадахос като порой и си проправиха път през пробитите стени. Кървавата нощ бе събудила в душите им дива жажда за отмъщение, която сега трябваше да бъде задоволена.

Два часа след разсъмване Тамсин най-после отведе Цезар в обора му. След усилената нощна работа конят беше уморен и покорен, а тя падна като труп в леглото в стаичката на сеньора Браганца, както си беше мръсна и цялата в кръв. Отказа категорично предложението на вдовицата да хапне и да се измие.

Спа пет часа и се събуди освежена и бодра, но с непогрешимото чувство, че нещо не е наред. Скочи от леглото и изтича до прозореца. Улицата беше пуста, само няколко селяни стояха в сянката на една стена. Те не си говореха, просто се бяха облегнали на стената и пушеха лулите си.

Тамсин слезе долу. Сеньора Браганца не се виждаше никъде, затова тя излезе на улицата, все още в мръсното си облекло. Шумът откъм Бадахос се чуваше съвсем ясно в хладния утринен въздух. Диви крясъци, пронизителни викове, писъци, смесени със странна музика от свирки и барабани.

Тамсин скръсти ръце пред гърдите си. По гърба й пробягаха студени тръпки. Вече беше чувала подобен шум.

Сеньора Браганца се появи с кана мляко. Заля гостенката си с поток от португалски думи и бързо я избута в кухнята. Принуди я да седне на масата и й направи омлет с много мащерка и розмарин. После й поднесе кана силно горещо кафе.

След като се нахрани механично, Тамсин стана, благодари на хазайката с отсъстваща усмивка и се върна на улицата. Новото предложение на вдовицата да й донесе гореща вода и чисти дрехи мина покрай ушите й.

Без да съзнава какво прави, тя прекоси понтонния мост и се запъти към Бадахос.

Палатковият лагер беше почти пуст, пълни бяха само лазаретите, където лекарите работеха с пълна пара. Колите, които караха ранените, също бяха намалели. Когато дойде заповедта за оттегляне, мъжете изоставиха ранените си другари, за да се включат в оргиите, които предстояха в Бадахос. Тамсин влезе в града през един от пробивите в стената. Някой в окопа под нея помоли за вода, тихо и настойчиво. Тя спря и затърси ранения, но в бъркотията от безжизнени тела не можа да разбере кой е мъртъв и кой е още жив. Част от нея й внушаваше, че постъпва глупаво, като отива в града, но нещо много силно я тласкаше да го стори.

Група войници минаха покрай нея, натоварени със стоки, плячкосани от близкия магазин. Разбитата врата показваше как се бяха сдобили с тях. Песните на пияните долитаха от всички страни и Тамсин побърза да се отдръпне от уличката, където бяха насядали войници и се наливаха с вино от пробитата бъчва. Пушките бяха небрежно захвърлени настрана. Някои от тях видяха Тамсин и се засмяха. Устата им бяха червени от виното, очите изцъклени, но бяха мирно настроени и само подвикнаха подире й няколко шеги, без да се опитват да я спрат.

Тамсин беше оставила пушката и патрондаша си в Елвас и носеше само ножа в колана си. Надяваше се да спре войниците с мъжкото си облекло и най-вече с мръсната си, покрита с кървави петна дреха. Единственото украшение, което носеше, беше медальонът на шията й, но той беше скрит под ризата.

Тя прекоси калдъръмената улица, като се ослушваше: между виковете и писъците се чуваха отделни пушечни изстрели. Някой биеше барабан, друг му пригласяше със свирката си. От близката църква изскочи млада монахиня с разкъсана черна одежда, преследвана от група викащи и смеещи се войници с разтворени куртки и ризи. Един от тях размахваше златна олтарна покривка, сякаш беше пленил неприятелско знаме, друг държеше два масивни сребърни свещника.

Монахинята се опита да се скрие във входа на близката къща. Тамсин успя да види ужасеното й лице под булото, преди вратата да се отвори и една ръка да я прибере на сигурно място в къщата. Мъжете се втурнаха след нея, но като не я намериха, спряха и заклатиха глави, сякаш беше станало чудо. След малко един от тях надигна жадно меха с вино, после го хвърли на другарите си, които също пиха и водени от някакъв колективен инстинкт, се върнаха обратно в църквата.

Тамсин потрепери от ужас. Гневът и страшните спомени горяха в гърдите й и заплашваха да я погълнат. Стиснала дръжката на ножа, тя се проклинаше, че не си взе пушката, не защото се чувстваше застрашена, а защото не можеше да понесе жестокостите на войниците и страданията на беззащитните жители на Бадахос. Тук и там откри офицери, които се опитваха да сложат край на издевателствата, но мъжете бяха опиянени от виното и победата и положението беше излязло извън контрол.

Тамсин видя двама офицери, които се опитваха да попречат на група пехотинци да проведат търг насред улицата. Един от обектите за продажба беше младо момиче. Едър войник изпразни пушката си над главите на офицерите, друг направо насочи оръжието си срещу тях. Те бяха само двама срещу двайсет пияни войници и се принудиха да се оттеглят, докато Тамсин гледаше мълчаливо от входа на една къща.

Когато офицерите си тръгнаха, Тамсин въздъхна дълбоко и зачака да види какво ще стане с момичето. То беше продадено за един рубин, голям колкото яйце. Сред буйни смехове и похотливи подвиквания водещият търга хвърли покупката в ръцете на един едър стрелец с превръзка на окото.

Мъжът вдигна плячката си на ръце и я понесе нанякъде. Проби си път през тълпата и се огледа за подходящо място. Видя малкия площад в края на алеята и кимна доволно. Без да съзнава какво върши, Тамсин тръгна след него. Целият й гняв се бе съсредоточил в този отделен епизод. Тя не можеше да спре разграбването на града, но щеше да попречи на този негодник да изнасили девойката.

Малкият площад беше пълен с войници. Те излизаха от магазините, чиито врати бяха разбити, решетките на прозорците бяха изтръгнати, а стоките бяха разхвърляни навсякъде по улиците.

Момичето плачеше като изгубено дете и Тамсин забърза след войника. При това отчаяно търсеше нещо, което би могло да й послужи за оръжие. Двама мъже играеха зарове на улицата. Бяха седнали на стълбището на една къща и бяха струпали около себе си най-ценните вещи на собственика й, очевидно търговец на платове. Пушките бяха захвърлени в краката им. Тамсин направи скок встрани, грабна едната пушка и хукна да бяга, без да я е грижа за гневните викове, които я сподириха.

Много скоро виковете заглъхнаха. Какво значение имаше сега пушката? Ръмжейки, мъжете се върнаха към играта си.

Насред малкия площад имаше кладенец с помпа, до който се стигаше по три стъпала. Войникът отнесе плячката си до стълбите. Очевидно имаше намерение да се позабавлява с нея именно тук, под обедното слънце. Когато остави момичето на земята, Тамсин се хвърли напред и размаха пушката над главата си. Улучи главата на мъжа точно над ухото, той изрева, загуби равновесие и пусна пленницата си, за да се обърне към неочакваната нападателка.

Тамсин отскочи назад и се прицели в сърцето му.

— Копеле — изсъска гневно тя. — Кучи син! Убиец на невинни хора! Много ли ти се ще да изнасилиш това малко момиче? А какво ще правиш, като й се наситиш? Сигурно ще я продадеш на приятелите си?

Момичето коленичи на стълбата и отново избухна в плач. Войникът изглеждаше смутен, главата му бучеше от силния удар, по шията му се стичаше кръв. Раната, нанесена му от Тамсин, беше доста сериозна. Той се взираше замаяно в дребната фигурка, без да разбира думите й.

— Хайде, малката, бягай! — извика сърдито Тамсин и момичето скочи. Огледа се наоколо с обезумял поглед, сякаш търсеше път. Най-после войникът разбра какво беше станало, изкрещя и се хвърли към жертвата си, която тъкмо се канеше да побегне. Тамсин протегна крак, той се спъна и се просна на калдъръма. В следващия миг се изправи отново на крака и разтърси глава като ранено животно.

 

Полковник Сейнт Симон и капитан Фробишър излязоха на площада точно в мига, когато групата мъже, насядали по входовете на околните къщи, бяха привлечени от шума около кладенеца. Младото момиче се втурна босо надолу по улицата, от очите му все още се стичаха сълзи. То се блъсна в Джулиън и той го задържа да не падне. След това втренчи очи в невероятната сцена. Момичето в ръцете му трепереше като подгонена сърна, макар че златните еполети и бляскавите копчета на офицерската униформа му обещаваха сигурност.

— Исусе, Мария и Йосиф! — промърмори Джулиън, когато ярък слънчев лъч падна върху незабравимата сребърна коса на Ла Виолет, само секунда преди крехката й фигура да изчезне зад телата на разгневените войници. Джулиън пусна момичето, бутна го към Франк и заповяда:

— Отведи малката на сигурно място. — После се втурна към кладенеца, стиснал в едната ръка сабята си, а в другата зареден пистолет.

Той си проби път сред навалицата, размаха сабята си наляво и надясно и наруга мъжете с цветистите думи, които бяха обичайни в армията, за да може да намери Тамсин. Гневните му проклятия постигнаха повече, отколкото оръжията в ръцете му. Те проникнаха в опиянените мозъци на войниците и им напомниха за обичайната дисциплина на всекидневието. Първо се разколебаха най-възрастните, тесният кръг около Тамсин се разтвори и Джулиън най-после успя да стигне до нея.

Тамсин се отбраняваше отчаяно срещу войника, когото бе лишила от плячката му. Той бе изтръгнал пушката от ръката й и тя се опитваше напразно да измъкне ножа от колана си. Джулиън даде изстрел във въздуха и в същия момент посегна към ръката на Тамсин. За момент момичето се озова между двамата мъже, всеки от които я дърпаше към себе си, но в следващия миг сабята на Джулиън изфуча страховито и едрият стрелец изрева от болка. На ръката му зейна дълбока рана, от която потече кръв.

Мъжете наоколо изръмжаха заплашително. Площадът беше пълен с войници, които бавно пристъпваха от всички страни към офицера. Джулиън нарочно пъхна сабята си обратно в ножницата и мушна пистолета в колана. После се обърна и вдигна Тамсин на рамото си като чувал с картофи.

— Проклети да са черните ви души! — изруга той. — Пуснете ме да мина. Тази тук е моя. — Без да обръща внимание на диво съпротивляващата се Тамсин, той си проби път през множеството. Някой се изсмя пиянски и другите се присъединиха към смеха му. Настроението се промени, мъжете се разстъпиха и започнаха да подвикват одобрително на офицера, който беше добър другар и участваше в забавленията им.

— Пуснете ме на земята, по дяволите! — изсъска вбесено Тамсин. Кръвта шумеше в главата й, увиснала надолу. Беше нечувано, че полковникът си позволяваше да я носи по този начин, нито ръцете, нито стъпалата й докосваха земята. Никой мъж преди него не беше се осмелявал да използва така безсрамно дребния й ръст и убийственият гняв, който гореше в нея от сутринта, нарасна до безкрайност.

— Няма да те пусна, малка глупачке — отговори Джулиън, който беше бесен не по-малко от нея. — Какво, по дяволите, търсиш тук? Защо си дошла в този ад? Той не те засяга. Ако имах поне искрица разум, щях да те оставя на онези пияници!

Тамсин впи зъби в крака му и той изкрещя от болка така, че го чуха през три улици.

— Проклета дивачка! — Той я вдигна високо във въздуха, сякаш беше едно от онези елхови стъбла, с които шотландците се състезават по далечно хвърляне, стисна китките й в едната си ръка, с другата я хвана за глезените и я преметна през врата си като плячка на ловец.

Ругатните, които избълва Тамсин, можеха да накарат и най-грубия мъж да почервенее от срам, но Джулиън изобщо не я слушаше. Беше побеснял от гняв и презрение към онова, което ставаше в Бадахос, за да си хаби мислите с начина, по който се отнасяше към Тамсин. Не можеше да си представи какво е търсила тя в града, постъпката й беше глупава и безумна… освен ако не беше решила да се възползва от хаоса и да си осигури част от плячката.

— За бога, Джулиън, какво си понесъл? — Учуденият глас на Франк Фробишър го изтръгна от нерадостните мисли. Тъкмо минаваха покрай къща с двор, чиято порта беше изтръгната от пантите.

Джулиън влезе в напълно опустошения двор, насред който тихо се плискаше фонтан. Момичето, спасено от Тамсин, се беше свило зад гърба на Франк и очите на смъртнобледото лице изглеждаха огромни.

— Това е Виолет — обясни мрачно Джулиън. После се приведе, вдигна тялото на Тамсин от раменете си и я постави на земята. Момичето изписка и се хвърли на гърдите на спасителката си, изригвайки поток от неразбираеми благодарствени думи.

Джулиън се вслуша внимателно и най-после разбра какво беше правила Тамсин на площада. В първия миг изобщо не беше свързал плачещото момиче с присъствието на Тамсин. Добре, че не беше произнесъл на глас грозните си опасения, че е дошла да се включи в плячкосването на града. Тъкмо се канеше да се извини за грубостта си, когато тя се обърна към него със святкащи от гняв очи.

— Вие… вие не сте по-добър от онази измет… от мръсната, убиваща и насилваща тълпа! — извика тя. Думите й бяха като отрова на змия. — Как посмяхте да се държите така с мен? Вие сте негодник, затънал до гуша в калта…

— Веднага млъкнете! — изкрещя Джулиън, забравил намерението си да сключи мир с нея. — Ако не бях дошъл точно навреме, сега щяхте да лежите насред площада, лесна плячка за всички, които искат да ви имат.

— Мръсна, достойна за презрение свиня — отговори му тя и изведнъж гласът й затрепери. С безкрайно учудване Джулиън забеляза сълзи в дълбоките виолетово-сини очи, лицето й се разкриви болезнено.

— Войници — продължи с пресекващ глас тя. — Всички сте вонящи изчадия на ада, всички. Варвари, по-лоши от зверове. — Тя направи широк жест с ръка. — Животните не се държат като вас. Те не се отнасят към себеподобните си като към боклуци, които трябва да бъдат изхвърлени… — Тя млъкна, защото гласът й беше натежал от сълзи. Обърна се бързо и тръгна към потрошената порта, като едновременно с това вдигна ръка, сякаш искаше да задържи смаяните слушатели.

Франк я зяпаше с отворена уста, момичето отново се притисна на гърдите му. Джулиън промърмори тихо проклятие. Разтърси глава, за да се освободи от вцепенението, причинено от думите й, и се втурна след нея:

— Тамсин!

— Оставете ме на мира! — изплака тя, извърна глава настрани и го блъсна с все сила.

По бузата й потече едра сълза и остави бяла следа върху мръсното лице, преди да потъне в ъгълчето на устата. Без да съзнава какво прави, тя подаде език и облиза сълзата, но след нея дойде още една и още една…

Джулиън забрави всички обвинения, които й беше отправял, забрави грозните й думи преди малко. Забрави, че не можеше да понася високомерието и егоизма на тази бандитка. Забрави, че тя го вбесяваше до дън душа при всяка нова среща. Пред него беше само една безпомощна и безкрайно тъжна млада жена. За първи път забеляза кръвта по дрехите й.

— Елате — подкани я тихо той. — Време е да се махнем оттук. И без това не мога да сторя нищо, за да ги спра. Трябва да ги оставим да се наситят.

— Оставете ме на мира! — повтори тя, но в думите й нямаше предишната настойчивост.

Джулиън поклати глава.

— Ако трябва, ще ви нося, Виолет.

— Копеле! — изсъска тя, но сълзите й потекоха отново. Тя изтри очите си с ръка и още повече размаза мръсотията по бузите си и накрая заприлича на коминочистач. Ала когато той сложи ръка на рамото й и я побутна към улицата, тя не се възпротиви.

— Нали спасихте момичето — прошепна той, опитвайки се да я утеши.

— Но тя е само една от многото — изхълца Тамсин. — Те изнасилват монахини, оскверняват църкви и пронизват мъжете с байонетите си. И друг път съм виждала тази сцена. — Последното изречение беше произнесено така тихо, че едва се разбра, но болката й отекна като сигнал на тромпет.

Извън града португалски войници копаеха гробове за мъртвите, натрупани един върху друг на грубо сковани колички. Щом гробовете станеха достатъчно дълбоки, щяха да ги нахвърлят вътре и да ги засипят с пръст.

— И вие сте като другите, дори по-лоши — повтори обвинението си Тамсин. — Какво оправдание може да има за това, което става в града? Това е трагедия за мирните жители. Защо е тази безсмислена жестокост?

— Попитайте Наполеон — отговори кратко Джулиън. — Попитайте Филипон. Ако беше предал града, когато стана ясно, че не може да го задържи, щеше да спаси стотици и хиляди войници и цивилни. Не сме само ние, Виолет.

— Не съм казала, че сте само вие — отговори сърдито тя. — Всички войници са еднакви. Брутални, зверове…

— Това е война. Тя превръща мъжете в зверове — прекъсна я уморено Джулиън. — А какво ще кажете за баща си? Той е водил война заради парите, а не заради принципите си, нали?

— Не смейте да говорите за баща ми, англичанино! — Тя се хвърли към него като тигрица с нож в ръка, очите й, все още влажни от сълзите, святкаха гневно. — Какво знаете вие за човек като Ел Барон? Вие, жалките, флегматични английски войници! — Последните думи бяха произнесени като най-грозна обида.

— А вие не смейте да ме заплашвате, Виолет! — отговори й със същия тон той, сграбчи китката й и я извъртя болезнено. Тя изохка и изпусна ножа. Джулиън побърза да го изрита надалеч. — Вече ми омръзна да се отнасяте към мен като към някакъв варварин! — Той я блъсна така силно, че тя падна на колене. — Вече не искам да имам нищо общо с вас! Вървете, където си искате, само не се мяркайте пред очите ми! — Той се врътна на токовете си и закрачи с големи крачки към лагера. Ала само след няколко метра забави крачка и колебливо погледна през рамо.

Тамсин бе останала на колене в прахта. Главата й беше сведена, по бузите й се търкаляха едри сълзи. Изобщо не беше забелязала отдалечаването му. За първи път след случилото се в Пуебло де Сан Педро тя преживяваше клането във всичките му подробности. Никога досега не си беше позволявала да си припомня последната битка на баща си и как майка й лежеше мирно и тихо в сянката на голямото дърво, заспала завинаги. Днес видя и всичко останало. Убитите бебета, изнасилените жени, изтезаваните мъже и пламъците на запаленото село, които се издигаха към небето. А Габриел и тя, двама от неколкостотин души, наблюдаваха страшната сцена иззад близкия хълм, безпомощни и вцепенени от ужас. А после, след три дни, когато варварите изоставиха горящите къщи и убитите селяни, когато взеха всичко, което можеха да носят, Габриел и Тамсин слязоха в селото и погребаха Сесил и барона. След това изровиха огромен общ гроб за всички останали, също както правеха сега португалските войници, защото не бяха в състояние да погребат всекиго в отделен гроб.

— Елате с мен, не бива да оставате тук — проговори меко Джулиън и се наведе над нея. Вдигна я на ръце и тя зарови лице на гърдите му. Той усети как тялото й се разтърсваше от ридания, но не се опита да я утеши. Щом стигна до палатката си, изгони Добин и спусна платнището.

— Разкажете ми всичко — помоли с тих глас той.