Джейн Фийдър
Теменужени очи (8)

7

Когато на следващата сутрин майор Сандерсън дойде да вземе Тамсин от къщата на сеньора Браганца, тя закусваше в слънчевата кухня. Вратата към градината със зеленчуци и подправки беше отворена. Покрай тухлената й стена бяха наредени десетина кошера.

— Добро утро, майоре. — Тамсин поздрави момъка със сияеща усмивка и му посочи отсрещния стол. В другата си ръка държеше голяма филия хляб, намазана с масло и мед. — Желаете ли кафе? Сеньората прави чудесно кафе.

— Не, благодаря. Изпраща ме главнокомандващият. Трябва да ви придружа до главната квартира. — Бригадният майор пристъпваше смутено от крак на крак. Не знаеше как да обясни на закусващата партизанка, че нямат никакво време за губене. Уелингтън беше нервен и се дразнеше от нищо заради предстоящото щурмуване на Бадахос.

— Ще си изям закуската и след това ще бъда на разположение на херцога — заяви спокойно Тамсин и си отряза още една филия хляб. — Докато чакате, можете спокойно да изпиете чаша кафе.

Сандерсън седна насреща й. И без това щяха да го ругаят, че е закъснял, защо поне да не се подкрепи. Тамсин му кимна окуражително, а сеньората бързо постави пред него чаша с димящо кафе.

— И полковник Сейнт Симон ли е в главната квартира? — попита дружелюбно младата жена.

— О, не, сеньорита. Той е при хората си. Бригадата му ще участва в тазвечерното нападение.

— Значи тази вечер ще бъде — промърмори едва чуто Тамсин. По гърба й пролазиха студени тръпки. Колко ли мъже щяха да загинат до утре сутринта? Дали и Джулиън Сейнт Симон щеше да бъде един от тях? Ледени ръце посегнаха към сърцето й.

Внезапно тя бутна стола си и лейтенантът скочи изненадано. Като видя лицето й, застинало в жестока маска, той пое дълбоко дъх. Това момиче беше непредвидимо. Къде изчезнаха радостта и веселието му?

Ако Сейнт Симон паднеше под стените на Бадахос, тя трябваше да започне от самото начало. Тази ужасна мисъл я изпълни с горчивина и студ. Затова стана и бързо изтри пръсти в карираната салфетка.

— Да вървим, лейтенант.

Гласът й прозвуча заповеднически. Момъкът скочи веднага и остави недопитото си кафе. Тамсин тръгна бързо надолу по улицата и Сандерсън трябваше да подтичва, за да не изостане.

Уелингтън я поздрави с мрачна учтивост. Очевидно мислите му бяха заети със съвсем други неща. Тамсин отказа предложения й стол и приседна на перваза на прозореца.

— Е, каква цена искате за желаните сведения, Виолет? — Главнокомандващият нямаше намерение да си губи времето със светски учтивости. — Сандерсън, записвайте, моля.

Адютантът седна зад писалището и подостри едно перо. Тамсин удостои главнокомандващия с хладна усмивка.

— Ще ви съобщя цената си само в присъствието на полковник Сейнт Симон.

— Какво? — Уелингтън я погледна слисано. Спомни си какво беше казал Джулиън за злобните й игрички и се ядоса. — Какви са тези глупости?

— Аз не говоря глупости, сър. — Тамсин скочи от перваза. — Това е условието ми. Надявам се, че като чуете какво имам да кажа, ще ме разберете. Ще ме намерите в дома на сеньора Браганца, когато полковникът пристигне. — Без да каже нито дума повече, тя излезе от стаята, като на сбогуване се усмихна учтиво на двамата мъже.

— Какво, по дяволите, става между това момиче и Сейнт Симон? — запита се на глас Уелингтън и Сандерсън се направи, че не е чул, защото въпросът не беше зададен към него. — Нещо не е наред, но какво?

Уелингтън направи няколко крачки към прозореца, после се върна обратно до камината. Незнайно по каква причина Джулиън му бе заявил, че не желае повече да има нищо общо с това момиче. Правилно ли беше да му заповяда да се яви само защото Ла Виолет настояваше?

Не, той трябваше да има сведенията й. Щом вземеха Бадахос, англичаните щяха да потеглят на север, в посока Кампо Майор, и сведенията на Виолет щяха съществено да улеснят новия поход. Освен това, ако пропуснеше този благоприятен случай, никога вече нямаше да има такава ценна помощничка.

— Сандерсън, изпратете някого при полковник Сейнт Симон. Да се яви в главната квартира колкото се може по-бързо.

— Тъй вярно, сър. — Адютантът тракна токове и излезе от стаята. Беше ранна сутрин, но след няколко часа всички щяха да бъдат заети с щурма на Бадахос.

 

Джулиън тъкмо обсъждаше предстоящото нападение с командирите на поделенията. Трябваше да уточнят разпределението на войниците пред бастиона „Сан Винсенте“. Бригадата им не беше включена в главното нападение, но щеше да заеме място на единия фланг и да проведе паралелна атака, за да отклони вниманието на французите от пробивите в стените.

Пратеникът, който препускаше като вятър откъм града, привлече вниманието на събралите се пред палатката на полковника мъже, които разучаваха внимателно голямата карта.

— Простете, полковник, сър. — Пратеникът скочи от коня си и отдаде чест. — Командващият желае да се явите колкото се може по-бързо в главната квартира.

Джулиън смръщи чело. Какво толкова важно се бе случило, та Уелингтън го отделяше от бригадата му малко преди нападението? Отговорът спусна червена мъгла над очите му. Ла Виолет. Тази малка бандитка се криеше зад всички действия на Уелингтън, свързани с него. Побеснял от гняв, той се закле във всичко свято да се разправи веднъж завинаги с нея. Трябваше да й изясни, че няма право да го мести насам-натам като пешка на шахматната дъска!

— Добин! Коня ми, веднага! — С тези думи полковникът изчезна в палатката си и офицерите му се спогледаха изненадано. След минута Джулиън излезе, закопчавайки колана си. Широкото чело под разбърканата руса коса беше грозно смръщено. Очите му се плъзнаха по събралите се и мъжете се смълчаха.

— Няма да се бавя повече от час. Майор О’Конър, желая да изготвите бързо подробния план на нападението. Ще ми го представите, като се върна. — Той грабна юздите от ръката на Добин и се метна на седлото.

— Тъй вярно, сър — промърмори в отговор Тим. Нещо не беше наред. Джулиън почти никога не го наричаше „майор О’Конър“, нито изливаше лошото си настроение върху подчинените си. Това беше една от причините, поради които хората му бяха готови да го последват и в ада, а кандидатите за място в щаба му бяха десетки. Лорд Сейнт Симон беше един от най-младите полковници в армията на полуострова, но дори много по-възрастните капитани горяха от желание да служат при него.

— Готов съм да се обзаложа, че зад всичко това се крие Ла Виолет — отбеляза с усмивка Франк и се протегна. — Джулиън не може да я понася и ако тя е виновна за повикването му в главната квартира, скоро ще хвърчи перушина. Помнете думите ми, момчета.

— Не мога да си представя, че една испанска бандитка е в състояние да нарежда на пера какво да прави и да върти на пръста си човек като Сейнт Симон — възрази капитан Диърбърн. — Ако точно днес се опитва да си играе с него, значи е глупачка.

Всички очи се устремиха към стените на Бадахос, обгърнати от пушеците на постоянния обстрел.

 

Джулиън препускаше към Елвас и гневът му нарастваше. Видът на Ла Виолет, която седеше на една огромна скала от португалската страна на понтонния мост, не го успокои ни най-малко.

Очевидно малката го чакаше, следователно именно тя беше отговорна за повикването му в главната квартира.

Тамсин наистина го чакаше. Знаеше, че настроението му е лошо, затова беше приготвила най-очарователната си усмивка. Като го видя, скочи от мястото си и се втурна насреща му по люлеещия се мост.

— Добро утро, милорд полковник. — Тя му препречи пътя, защото той очевидно се готвеше да мине покрай нея. — Много се радвам да ви видя отново. — Тя вдигна ръка над очите си, за да се предпази от заслепяващото слънце, и устреми поглед към лицето му. Усмихна му се и около очите й се образуваха прелестни бръчици. Огряна от яркото слънце, косата й изглеждаше почти бяла. — Много мило, че работата ви доведе в Елвас.

Пръстите на Джулиън потръпнаха. Представи си как ги сключва около стройната й шийка, която се подаваше така прелестно от яката на бялата риза… как натиска бавно… После мислите му се отклониха: а колко прекрасно щеше да бъде, ако бавно плъзнеше пръсти нагоре, зад ушите, тези малки миди, притиснати до главата й, да докосне нежната кожа…

— Качвайте се на коня! — заповяда грубо той. — Знам, че имаме една и съща цел. — Той се приведе към нея и й подаде ръка. Тя я пое без колебание, постави краче върху ботуша му и се метна на седлото пред него.

— И аз така мисля — обяви весело тя и се облегна назад, за да му даде възможност да усети топлината на тялото й през тънката риза. — Така е много по-приятно.

— А както знаем, вие винаги уреждате нещата така, че да ви е приятно — отбеляза хапливо той.

— Знам, че мислите така — отговори след кратка пауза Тамсин, — но вие още не ме познавате.

— О, Виолет, думичката „още“ беше напълно излишна, повярвайте — заяви разгорещено мъжът. — Пътищата ни се разделиха.

— Щом така смятате. — Тя не изглеждаше обезпокоена от забележката му, но гласът й се промени. — Знам, че не искате да сте далече от бригадата си в този момент, но моите дела няма да ви отнемат много време.

— О, облекчен съм да го чуя, но не искам да бързате заради мен. Сигурен съм, че щурмуването на Бадахос може да почака, докато си свършите работата.

Тамсин се обърна и го погледна пронизващо.

— Не ставайте груб, милорд полковник. Грубостта не ви подхожда, а и не е много убедителна.

Джулиън я зяпна с отворена уста и несъзнателно смушка коня си. Стреснатото животно се втурна в луд галоп и Тамсин, която не беше очаквала това, загуби равновесие.

— Триста дяволи! — Джулиън я улови здраво и я притисна към гърдите си, докато с другата ръка се опитваше да успокои разлудувалия се кон. — Дръжте си езика зад зъбите, момиче! — изръмжа гневно той. — Така е много по-сигурно.

— Тъй вярно, милорд полковник — отговори Тамсин с покорна усмивка и отново се облегна на гърдите му.

Джулиън се запита защо внезапно бе изпитал желание да се засмее. При дадените обстоятелства би се засмял само някой луд, но хитростите на Тамсин го дразнеха и направо го предизвикваха да реагира. Очевидно тя се опитваше да му покаже, че поведението му не я засяга, очевидно знаеше, че той се наслаждава на необичайната й близост не по-малко, отколкото тя на неговата, само че не иска да си го признае.

Полковникът остави коня си в обора зад главната квартира и тръгна бързо по широкото стълбище към къщата.

— Той вече ви чака, полковник — посрещна го Сандерсън и побърза да го въведе в кабинета на главнокомандващия.

— О, добре, че идвате и двамата. — Уелингтън се изправи иззад писалището си. — Съжалявам, Джулиън, но Ла Виолет настоя да присъствате на преговорите.

— Така си и помислих, сър. — Джулиън хвърли гневен поглед към Тамсин. — Е, добре, получихте си, каквото искахте, така че да започваме. Имам много по-важна работа и няма да си губя времето с капризите на една жалка бандитка.

Уелингтън едва успя да скрие учудването си от резките думи на полковника. Джентълменът не говори с такъв тон на жена, която не познава, камо ли пък на чужденка.

Тамсин изобщо не се засегна от грубостта на Джулиън.

— Разбирам, че и двамата имате важна работа, но не аз избрах този ден за преговори, нали? Моля ви, полковник, не забравяйте, че именно вие ме доведохте тук.

— След като ми натресохте два дни закъснение — изфуча Джулиън. — Е, какво искате, момиче?

Тамсин вдигна рамене, после седна неканена на един стол пред писалището, кръстоса крак върху крак и прибра ръце в скута си.

— Добре, да говорим по същество. Аз ще ви дам цялата информация, която искате от мен, милорд, обаче няма да ви кажа нищо за въоръжението на партизаните. Нямам право да издавам какви оръжия носят. Те ще ви кажат всичко, което сметнат за нужно. Ще ви нарисувам подробна карта на планинските проходи, или не, ще ви дам картата, която Ел Барон използваше при преходите си между Испания и Франция. Някои проходи са съвсем тесни и опасни, но мисля, че вие сами ще ги откриете. Доколкото знам, французите нямат представа къде са проходите.

— Много добре. — Уелингтън потърка ръце. — Всичко това е много добро… много полезно. — Той хвърли поглед към Сейнт Симон. — Какво ще кажете, Джулиън?

— О, да, извънредно полезно — съгласи се Джулиън. Той беше останал до вратата, ръцете му бяха скръстени пред гърдите. Ясните му очи се взираха подигравателно в Тамсин. — Остава само да ни кажете какво искате от нас.

— Да, Виолет. Каква е цената ви?

Тамсин се поколеба за миг, преди да отговори. Погледна ръцете си, пръстите й потръпваха нервно. После решително вдигна глава, погледна пронизващо Джулиън и се обърна към Уелингтън.

— Моята цена, сър, е полковник Сейнт Симон.

Непоносимо мълчание надвисна в стаята. Двамата мъже гледаха неразбиращо Ла Виолет, която се бе отпуснала назад в стола си и изглеждаше напълно спокойна. Нищо по лицето й не издаваше вълнението, което бушуваше в сърцето й. Планът й беше толкова дързък, че самата тя се учудваше как бе посмяла да го изкаже и как щеше да го осъществи.

— Това е безумие. — Най-после Джулиън прекъсна тежкото мълчание. Гласът му прозвуча дрезгаво. — Вие или сте луда, или се подигравате с армията на Негово величество. Това ще ви струва скъпо, повярвайте! — Той застана пред стола й и сложи ръце на облегалките. Гневът в сините очи беше толкова силен, че Тамсин се уплаши не на шега. — Престанете с тези глупости, иначе ще заповядам да ви оковат във верига и да ви хвърлят в затвора. — Последните думи бяха произнесени бавно и отчетливо.

— Защо първо не ме изслушате? — попита просто тя и не отмести поглед, макар че трябваше да напрегне цялата си воля.

— Нека довърши, Джулиън.

— Да довърши? — Полковникът се обърна към главнокомандващия, очите изглеждаха огромни на бледото лице, устните бяха здраво стиснати. — Това момиче или е напълно лудо, или се забавлява с нас. Нима трябва да ви напомням, сър, че тази нощ ще умрат стотици мъже, докато това… това невъзпитано хлапе си прави шегички с нас?

— Не се шегувам — възрази бързо Тамсин. — Уверявам ви, че говоря напълно сериозно. Изслушайте ме.

— Говорете — заповяда Уелингтън и вдигна ръка, за да спре гневната тирада на младия си подчинен. — Но бъдете делова. Предупреждавам ви: ако това наистина е някоя от вашите игрички, ще ви изпратя обратно на Корниш с най-добрите ми пожелания.

Заплахата наистина не беше особено приятна. Тамсин преглътна мъчително. Страхът заседна като буца в гърлото й и тя събра всичките си сили, за да си напомни, че си струва да изиграе тази партия шах, защото залогът беше много висок. Съсредоточи се и започна да излага плана си, за чието осъществяване имаше нужда от помощта на полковника.

— Казах ви, че майка ми е англичанка. Семейството й е от Корнуол и както разбрах, вие също сте оттам, полковник.

Джулиън слушаше с безизразно лице.

— Какво общо имам аз?

— Помислих си, че бихте могли да ми помогнете да намеря семейството на мама — отговори просто Тамсин. — Тя отказа да ми каже семейното си име. Тя… каза ми само, че не е била особено щастлива в семейството си и когато се запознала с баща ми, решила да забрави завинаги тази част от живота си, както и претенциите си за наследство.

Тамсин посегна към тила си, разкопча верижката с медальона и го подаде на Уелингтън.

— Това е портрет на мама и татко. Медальонът е семейна ценност и аз си помислих, че с негова помощ и с помощта на портрета ще бъда в състояние да открия роднините си. Мама ми е разказвала, че произхожда от високопоставено семейство.

Уелингтън разгледа портретчето и го подаде на Джулиън. Полковникът впи поглед в красивата млада жена, без да може да разбере какво всъщност се иска от него. Мислите му обхождаха познатите семейства в Корнуол. Сейнт Симон и Пенхалан бяха най-големите земевладелци в областта, притежаваха и най-голямо политическо влияние. Трегартън, имението на Сейнт Симон, и Ланжерик, имението на Пенхалан, заемаха половината графство. При мисълта за семейство Пенхалан Джулиън изкриви лице. Виконтът преследваше политическите си цели с изключителна безогледност, но характерът му беше блестящ пример за морал и почтеност, сравнен с нравите на племенниците му, омразните близнаци.

Той остави медальона на масата и красиво изработеният накит прозвънна.

— На медальона ви няма герб… нито някакъв друг знак, за да можем да го идентифицираме.

— Но портретът на мама е вътре — възрази Тамсин. — Видяхте ли?

Уелингтън взе отново медальона и го отвори. Жената от портрета без съмнение беше майка на Тамсин, приликата беше смайваща. Тя носеше на шията си същия този медальон и се усмихваше щастливо. Сейнт Симон взе бижуто от ръцете му и обърна портретчето. На задната страна с красив почерк беше написано „Сесил“, датата беше само отпреди три години.

Той погледна към Тамсин, която чакаше реакцията му. После се вгледа в чертите на мъжа и се учуди от израза на лицето му. Разбойническият барон имаше черни очи, остри като на орел. Тамсин беше наследила устата му и упоритата брадичка, но очите и цветът на кожата бяха от майката.

— Е? — Той й подаде медальона и отстъпи назад. — Даже ако ви повярваме, че майка ви е англичанка, какво очаквате да направим?

— Ами всичко — отговори просто тя. Двамата мъже я слушаха с нарастващ интерес, докато им обясняваше, че родителите й загинали преди шест месеца, че повечето мъже от бандата й или са останали в засадата, устроена от Корниш, или са се разпръснали по всички посоки, че тя е съвсем сама на света, разбира се, като се изключи Габриел.

Историята й беше вълнуваща, макар че тя не се впускаше в подробности. Не им разказа как бяха загинали родителите й, изброи само фактите. А когато изказа молбата си, тя я отправи към Уелингтън. Сейнт Симон все още изглеждаше гневен и тя не очакваше да реагира със съчувствие на тъжната й история. Но много й се искаше да трогне сърцето на главнокомандващия.

— Много бих искала да намеря семейството на майка си — заяви тя и стисна до болка нежните си ръце. Гласът й трепереше. — Нямам си никого на света, а много бих искала да имам дом и близки, които да се грижат за мен. Помислих си, че ако намеря роднините си, те ще ме приемат в дома си и ще се грижат за мен. Но това е свързано с някои трудности, с които няма да се справя сама.

Полковникът изпухтя ядосано и размени многозначителен поглед с главнокомандващия. Някои трудности? Това момиче очевидно нямаше ни най-малка представа за английското общество, не знаеше колко недостъпни, затворени и горди са членовете му.

— Да приемем, че наистина ги намерите, как смятате да им се представите? — попита подигравателно Джулиън. — Нима просто ще отидете при тях и ще им кажете: аз съм отдавна изчезналата ви племенница или братовчедка, приемете ме в дома си!

— Не, аз разбирам, че това е невъзможно — отговори Тамсин с толкова тъжен глас, че херцогът изгледа обвинително полковника. — Знам, че няма да ме приемат просто така. Аз изобщо нямам представа как да се държа в английското общество… всъщност не знам нищо за Англия освен онова, което ми е разказвала Сесил. Пък и… — Лицето й пламна от срам. — Има още нещо, което е извънредно неприятно.

— Продължавайте, мила — подкани я сърдечно Уелингтън. Остротата беше изчезнала от тона му.

— Разбирате ли, не знам как да го кажа… но искам да знаете, че не съм сигурна дали Сесил и Барона са се венчали… пред лицето на църквата, искам да кажа — обясни Тамсин и отново стисна до болка нежните си ръце.

— О! — прошепна изненадано херцогът.

— Ами да, и като узнае това, семейството на мама би могло да си помисли, че нямам право да претендирам за наследство. И вие ли мислите така? — Тя ги погледна с големи, невинни очи.

— Защо, за бога, не са уредили връзката си? — попита сърдито Джулиън. — Ако наистина са били неразделни, както твърдите, и на всичкото отгоре са имали дете.

— Мисля, че това не беше важно за тях — опита се да обясни Тамсин. — А що се отнася до мен, казвали са ми, че съм дошла случайно…

— Велики боже, какъв омаловажаващ израз! — Джулиън избухна в смях. — Бог ми е свидетел, че с радост бих си спестил тази „случайност“!

— Не сте особено любезен — протестира плахо Тамсин и погледна умолително към Уелингтън.

Командващият се почеса по носа. Защо Джулиън беше толкова зле настроен към това момиче? То беше дръзко и толкова сладко същество.

— Не разбирам каква е целта ви, сеньорита. Как би могъл да ви помогне лорд Сейнт Симон?

— О, много е просто. — Тамсин си възвърна доброто настроение. — Мисля, че за около шест месеца ще науча всичко, което трябва да знае една английска лейди. Планът ми е полковникът да ме отведе в Англия, в Корнуол… и да ме научи на всичко, което е необходимо, за да вляза в доброто общество. Тогава ще се опитам да намеря семейството на мама. Вероятно има хора, които си спомнят, че преди двайсет години дъщеря на аристократично семейство е изчезнала някъде в Испания. А ако постигна успехи в обучението и мога да бъда представена на обществото, ще разкрия, че съм дъщеря на изчезналата млада дама. Бихме могли да кажем, че мама се е омъжила за испански гранд и че ми е разкрила английския си произход едва на смъртното си легло. Вероятно бихме могли да кажем, че полковникът се е запознал с баща ми и той го е помолил да ме вземе под крилото си и да ме отведе в Англия, за да намеря роднините си.

Тя погледна изпитателно двамата мъже. Усмихна се подкупващо на херцога и добави специално за него:

— Бихме могли да кажем също, че вие, Ваша светлост, сте ми обещали подкрепата си.

— Какво смятате да им кажете? — попита невярващо Джулиън, който се опитваше да вникне в безумния й план.

— Че сте ме взели под крилото си и…

— Достатъчно, разбрах! — прекъсна я Джулиън и махна с ръка. — Никога в живота си не бях чувал такава невероятна глупост!

— Но тя ще изпълни предназначението си — настоя меко Тамсин. — Убедена съм, че ще се справя. Всичко, което искам от вас, са шест месеца, милорд полковник. Имам предостатъчно средства и няма да ви бъда в тежест. Моля само да ми посветите част от времето и вниманието си. Виждате ли, аз не познавам никого, когото бих могла да помоля за помощ — добави съкрушено тя и отново се обърна умолително към херцога: — Нали разбирате, толкова се зарадвах, като разбрах, че полковникът е от Корнуол!

— Невероятно! — повтори с отвращение Джулиън. — Но стига толкова! Достатъчно съм си губил времето с вас!

— Значи нямаме какво повече да си кажем — отговори Тамсин. Клетото сираче без преход се превърна в упорита млада жена. — Прощавайте, че загубих толкова много от скъпоценното ви време, сър. — Тя стана и се поклони пред Уелингтън, после излезе от стаята, без дори да погледне полковника.

— Защо не помислите още малко, Джулиън? — попита меко Уелингтън. — Шест месеца не са много…

— Какво? — Джулиън погледна изумено своя командир. — Нима наистина ще поискате от мен да стана учител и съветник на тази… на това дяволско изчадие? Нима ще ми разрешите да напусна полуострова? Велики боже, сър, как можахте дори да си го помислите?

— Отиването ви в Англия би било от голяма полза и за мен — отбеляза замислено Уелингтън. — Можете да ми направите голяма услуга. Отдавна се питах кого да изпратя там. Шест месеца наистина не са много време, Джулиън. Знаете колко бавно се развива тази кампания. Няма да мине много време и ще се върнете отново при нас.

Джулиън загуби ума и дума. Главнокомандващият искаше той да поеме тази невероятно глупава задача! В погледа му се четеше безкрайно изумление.

— Прощавайте, но имам работа — проговори кратко той, когато овладя гласа си, поклони се и излезе от стаята. Дивият гняв в гърдите му се примесваше с безкрайна почуда, чувствата му бяха в пълен хаос, разумът беше напълно изключен.

Хукна надолу по стълбата и едва не събори ординареца, който носеше изпраните и изгладени ризи на херцога. Част от ризите се разпиляха по улицата и момъкът едва не се разплака от яд. Но полковникът изобщо не го забеляза и се отдалечи с големи крачки; ординарецът размаха юмрук подире му и се наведе да събере замърсените ризи.

 

Джулиън зави зад ъгъла и видя Тамсин пред къщата на сеньора Браганца. Облегната на стената, тя разговаряше весело с вдовицата, която работеше в градината.

— О, милорд полковник! — посрещна го с високо вдигнати вежди младата жена. — Мислех, че вече сте казали всичко, което имате да кажете.

— Още не съм започнал — отговори остро Джулиън и въпреки цялата си смелост Тамсин се сви като мишка под уплашения му поглед. Отвори уста да каже нещо, но той я сграбчи през кръста и я понесе към къщата.

Сеньора Браганца, която беше коленичила пред лехите със зеле, се загледа стреснато след странната двойка. После поклати глава и продължи да чисти плевелите, като си мърмореше нещо под носа.

Когато стигнаха в малката й таванска стая, Тамсин беше останала без дъх, сякаш бе тичала нагоре по стълбата, макар че краката й изобщо не бяха докосвали пода, откакто Джулиън я повлече със себе си. Вратата се затвори с трясък зад гърба му и двамата застанаха насред стаята. Полковникът очевидно нямаше намерение да я пусне.

— Велики боже! — прошепна задавено той и двете думи отекнаха като гръм в ушите на уплашеното момиче. — Кълна се в бога, момиче, няма да ми сторите това! — Свободната му ръка се стрелна към шията й, той хвана брадичката й и я принуди да го погледне. Всяка от думите му беше като удар в лицето. — Няма да допусна да ме принудите да играя по свирката ви! Вие сте една коварна, лъжлива и крадлива бандитка и намесата ви в живота ми свършва в този момент… в тази стая! Разбрахте ли ме най-сетне, момиче?

Мислите кръжаха хаотично в главата на Тамсин. В гласа му имаше едва ли не отчаяние, макар че държанието му беше непростимо грубо. Той се страхуваше, че тя ще го принуди да стори онова, което не искаше, ще пречупи волята му. Но от какво се страхуваше? Какъв натиск би могла да упражни тя върху него, за да й помогне? Естествено, Уелингтън можеше да му заповяда да я отведе в Англия. Тя знаеше, че херцогът има спешна нужда от сведенията, които беше дошла да му продаде. Но не й се вярваше, че Уелингтън ще упражни принуда над своя офицер. Това беше извън правомощията му, Сейнт Симон беше полковник, не прост войник. Значи оставаше само една възможност — полковникът се страхуваше от нея, от онова, което тя можеше да стори, за да го накара да я последва.

Той продължаваше да я държи съвсем близо до себе си и стискаше брадичката й с такава сила, че й причиняваше болка, но двете й ръце бяха свободни и тя се надигна на пръсти, за да го прегърне, после се завъртя леко в ръцете му и всеки страничен човек, влязъл в този момент в стаята, би помислил, че двамата се прегръщаха с нарастваща страст.

При това движение Джулиън се сгърчи като от удар. Когато разбра какво бе станало, лицето му побледня.

— Ти, малка курво! — изкрещя той и отблъсна ръцете й. После я блъсна с такава сила, че Тамсин едва не падна.

— Не! — извика сърдито тя. — Не сте прав. Вие ме държахте толкова здраво, че ми се стори най-естественото нещо на света да…

Джулиън изглеждаше толкова измъчен, че тя бе обзета от съчувствие. Но залогът беше твърде висок и тя трябваше да се възползва от моментното си предимство. Затова смело пристъпи напред.

— Това беше само предложение, милорд полковник. — Очите й бяха толкова грамадни, че той едва не се удави в дълбините им. Усмивката й беше така изкусителна, че земята под краката му се разтрепери.

Тамсин вдигна ръка и очерта линията на устата му с връхчетата на пръстите си.

— Толкова сте сериозен — прошепна тя и усмивката й засия още по-ярко. — Отпуснете се, аз искам само да ви даря с удоволствие. Спомнете си колко прекрасно беше край реката, помислете си какво бихме могли да направим, стига само да искаме…

— Уличница! Готова сте да се продадете…

— Не — прекъсна го енергично Тамсин. — Аз не се продавам. Единственото, което продавам, са сведенията, от които се нуждае вашият главнокомандващ. На вас предлагам само малко обезщетение, това е всичко.

— Обезщетение за това, че се задължавам да придружавам копелето на един убиец и бандит навсякъде, където поиска?

— О! — извика Тамсин и отпусна ръката си. Изумлението й беше съвсем искрено. — Вие изобщо не сте рицар! Аз ви предложих съвсем честно да спите с мен, а вие… Изпитвам привързаност към вас, желая ви, а вие…

— Привързаност! Желание! — Мъжът избухна в грозен смях. — Откъде, по дяволите, сте научили тези думи? И какво си мислите, че имате насреща си глупак, който ще се хване на въдицата ви?

— Това е истината — отговори сърдито Тамсин.

Джулиън я погледна право в очите и застина на мястото си. Погледът му се плъзна бавно по стройното моминско тяло. Тази малка жена вибрираше от енергия и възмущение, но в нея имаше и нещо друго. Решителност и целеустременост, които бе усетил още в първия момент. Тя беше готова да използва тялото си, за да го накара да направи онова, което искаше от него. Е, крайно време беше Ла Виолет да се научи, че не може безнаказано да използва хората за користните си цели.

— Значи ме желаете и изпитвате привързаност към мен? — попита тихо той и сложи ръце върху колана си. — Докажете ми го, Виолет. — Той откопча колана си и го остави на масичката под прозореца. — Е, какво чакате? — Той погледна към Тамсин, която стоеше нерешително насред стаята. — Съблечете се.

Нищо не ставаше така, както го беше замислила. Полковникът уж се беше поддал на съблазните й, но не беше точно така. Е, щом беше започнала, трябваше да го доведе докрай. Тя събу ботушите си и се съблече бързо. Нахвърля безредно дрехите си по пода.

Полковникът стоеше пред нея гол, с леко разкрачени крака, опрял ръце на хълбоците, и я чакаше.

— С нетърпение очаквам да видя демонстрация на желанието и привързаността ви — обяви тържествено той. — Но ви предупреждавам, че разполагам с ограничено време, затова се надявам да приложите успешно уличните си номера.

Тамсин потрепери и затвори очи.

— Да, милорд полковник, мисля, че ще се справя — отговори, едва чуто тя и направи крачка към него.

Нещо го предупреди тъкмо навреме и той се хвърли светкавично настрана, за да избегне насоченото право срещу слабините му коляно.

— Мръсница! — изрева вбесено той и ноздрите му се издуха. Коляното й го улучи болезнено в хълбока, но мисълта какво щеше да стане, ако не беше реагирал навреме, беше много по-страшна.

— Как посмяхте да ме обидите по този начин! — изкрещя Тамсин и затърка ожесточено коляното си, което беше влязло в болезнен досег с мускулестия му хълбок. — Веднага се махайте оттук! Няма да ви докосна, даже да сте последния селянин!

— Така значи? А какво стана с привързаността и желанието ви? — Изведнъж той я вдигна и я хвърли на леглото. — Май изчезна много бързо.

Тамсин видя възбудата му и се усмихна вътрешно. Очевидно този мъж обичаше добрата битка — също като нея, макар че при тези обстоятелства битките й носеха само ядове. Там, където голата му кожа докосваше нейната, тялото й пламваше като в треска, а в слабините й пулсираше дива възбуда.

Джулиън се приведе над нея и мушна коляно между бедрата й. В яркосините очи, които я гледаха, светеше убийствен глад.

— Или може би не? — прошепна дрезгаво той и разтвори бедрата й.

— Искам да знаете, че привързаността е изчезнала — заяви Тамсин и облиза внезапно пресъхналите си устни. Ръката му намери целта си. Без да отмества поглед от лицето й, той започна да си играе с тялото й, сякаш имаше пред себе си струни на лютня. Милваше и дразнеше, докато струните зазвъняха. Когато тихите й сладостни викове изпълниха стаята в мига на екстаза, той сложи едната си ръка под задничето й, вдигна я към себе си и проникна с един-единствен мощен тласък във все още пулсиращата й утроба.

Очите му заблестяха доволно, движенията му се ускориха. Все още не откъсваше поглед от лицето й. Пръстите му милваха устните й и тя усещаше аромата на собствената си възбуда. Джулиън се усмихна и тя отговори на усмивката му. Двамата се задвижиха в прастария ритъм на любовта. Дълбоко, топло чувство на щастие се надигна в гърдите й и потече като мед по вените й. Беше й много трудно да си представи, че само преди няколко минути се бяха карали като кръчмар и кръчмарка.

Джулиън се приведе над нея с искрящи от възбуда очи. Движенията му станаха по-бързи, устните му се впиха в нейните, езикът му проникна навътре и заигра с нейния, виковете им се сляха като телата им в сладостния поток на екстаза.

Тамсин се върна на земята бавно като нежен лист, паднал от есенното дърво.

Тя помилва с благодарност гърба на Джулиън, по който блестяха дребни капчици пот. Той се отпусна тежко върху тялото й и замря.

След няколко минути се отдели с нежелание от нея. Дъхът му все още излизаше неравномерно, когато се отпусна редом с нея на тясното легло. След малко седна, стъпи на пода и я погледна. Помилва нежно корема й, с жест, който беше признание за заедно изживяното щастие, но и сбогуване. После се изправи.

Тамсин остана в леглото и мълчаливо го зачака да се облече. Ако тази демонстрация на диво желание и великолепното й изпълнение бяха променили решението му да й откаже помощта си, това не се виждаше. Той закопча колана със сабята и се върна До леглото. Наведе се и я целуна за сбогуване.

— Внимавайте за себе си — проговори меко той. — И поздравете Габриел от мен, когато дойде да ви вземе.

Вратата се затвори зад гърба му и тя чу тежките му стъпки по стълбата. Този човек очевидно бързаше да избяга от нея.

Полковник Джулиън Сейнт Симон беше много по-труден противник, отколкото беше очаквала. Тамсин стана от леглото и отиде до прозореца, за да го види как върви надолу по улицата. Следващата им среща щеше да стане след битката за Бадахос. Не беше разумно да повтори днешното предизвикателство, преди да е свършил най-важната си работа.

Разбира се, ако Джулиън останеше жив до следващата сутрин…