Джейн Фийдър
Теменужени очи (7)

6

— Къде е нашата гостенка, Джулиън? — попита главнокомандващият, когато полковникът влезе в квартирата му само няколко минути преди часа за вечеря.

— Изпратих Сандерсън да я доведе — отговори Джулиън и поздрави другите петима мъже, които принадлежаха към щаба на главнокомандващия и се бяха събрали да вечерят с Уелингтън.

— Е, какво ви е мнението за нея, Джулиън? — Майор Карсън му подаде чаша шери. — Всички сме любопитни.

— Нямам й доверие. По-добре е да я държим изкъсо — заяви с безизразен глас Сейнт Симон.

— Като си помисля колко е мъничка, бих казал, че отивате твърде далеч. — Уелингтън се изсмя на собственото си остроумие. Смехът му имаше учудваща прилика с цвиленето на кон.

Джулиън се усмихна кисело.

— Видях, че се хванахте на трогателната сцена, която ви бе устроена днес следобед.

— Сцена? — Уелингтън го погледна учудено.

— Когато се разтрепери и се олюля. Признавам, че беше изтощена. Мисля, че през последните дни не е спала повече от няколко часа и ги прекара почти изцяло на седлото, но да припадне… Ла Виолет не е от жените, които припадат за щяло и не щяло. Повярвайте ми, знам какво говоря. — Той отпи глътка шери и на лицето му се изписа презрение.

— Вие май не харесвате дамата, Джулиън? — попита ухилено бригадният генерал Корнуолс.

— Точно така. Дамата не ми харесва. Освен това трябва да ви кажа, Корнуолс, че обозначението „дама“ е доста преувеличено. Тя е една коварна, подкупна, ненадеждна бандитка.

След тези кратки, но извънредно ясни думи се възцари мълчание, прекъснато от полковник Уебстър:

— О, Джулиън, вие не понасяте да ви надхитрят.

При това те не знаеха и половината! Ала Джулиън се задоволи с още една кисела усмивка.

— Искате ли да ви разкажа как ме принуди да загубя половин ден, за да откъсна еполетите на Корниш?

— Какво? — развикаха се един през друг мъжете. Полковникът разказа достоверно случилото се и всички избухнаха в луд смях — с изключение на него.

— О… прощавайте, сър. — На вратата стоеше лейтенант Сандерсън.

— Какво има? — попита изненадано Уелингтън. Бригадният майор беше дошъл сам.

— Ла Виолет, сър, тя е…

— Да не е избягала? — прекъсна го ядно Джулиън и шумно остави чашата си на масата.

— О, не, полковник, но тя спи и сеньора Браганца не можа да я събуди.

— Може би е по-добре да я оставим да се наспи — предложи съчувствено Уелингтън.

— Глупости! Сигурен съм, че не спи — отсече Джулиън. — Пак е решила да се прави на важна. Ей сега ще отида да я доведа. След петнадесет минути се връщам. — Той се завъртя рязко на токовете си и излезе от стаята.

— Я виж ти — промърмори изненадано полковник Уебстър. — Нямам търпение да се запозная с това момиче. По всичко личи, че е направила силно впечатление на Сейнт Симон.

— Прав сте — съгласи се главнокомандващият и замислено смръщи чело. — Нашият приятел просто не е на себе си.

 

Сеньора Браганца поздрави полковника с поток португалски думи и много изразителни жестове. Джулиън, който почти не знаеше езика, но говореше добре испански, разбра, че „бедното дете“ спи като бебе и било престъпление да го събуждат. В очите на местното население от Португалия и Испания партизаните бяха безгрешни и очевидно вдовицата беше готова да се бори като лъвица за своята гостенка.

Джулиън беше принуден да я избута настрана, защото тя бе застанала на стълбището и не му позволяваше да се качи. Вземайки по две стъпала наведнъж, той се втурна нагоре, следван по петите от сеньората. Отвори с трясък вратата на малката таванска стая и изведнъж спря като закован, сякаш се удари в невидима бариера.

Лунната светлина огряваше тясното легло, в което спеше Ла Виолет. Тя беше легнала по гръб, ръцете й бяха вдигнати на възглавницата от двете страни на главата и свити в юмруци като на бебе.

Джулиън затвори вратата под носа на хленчещата вдовица и се промъкна на пръсти към леглото. Спря пред него и се вгледа в спящото момиче. Лицето й изглеждаше по детски невинно и това го учуди безкрайно. Тъмните, гъсти полумесеци на ресниците бяха паднали върху високите скули, които опъваха гладката, загоряла от слънцето кожа. Ала дори сънят не беше в състояние да омекоти твърдата линия на устата и упоритата брадичка.

— Тамсин? — Джулиън изговори името й тихо, без да осъзнава, че го използва за първи път.

Момичето се раздвижи, ресниците му затрепкаха, устните промърмориха думи на протест. Ала нещо в реакцията й, може би бързината, го убеди, че тя изобщо не спеше… и е знаела, че той я наблюдава.

Мъжът стисна здраво устни и проговори дрезгаво:

— Ставайте, Тамсин. С мен не можете да си играете.

Тя отвори дълбоките си сини очи и го погледна с толкова дяволит израз, че дъхът му спря. Без да го изпуска от очи, тя вдигна стъпала, изблъска с бързо движение завивката и разкри тялото си, което блесна на лунната светлина. Усмихна му се, вдигна едната си вежда, после положи ръце върху тялото си с недвусмислено подканящ жест.

Джулиън изохка задавено, смаян от безсрамието й, от голата чувственост на поканата. Всички мускули на тялото му се напрегнаха, за да й устоят. Когато най-после заговори, гласът му отекна в тишината на стаята.

— Давам ви десет минути да се облечете и да ме придружите на вечерята. Ако не сте готова, ще ви извлека навън и ще ви пренеса чисто гола по улиците на града. Кълна се, че ще го направя. — После и обърна гръб и се спусна надолу по стълбата, сякаш го гонеха всички дяволи на ада.

Тамсин преметна крака през рамката на леглото и се протегна. Странно, но този английски полковник изобщо не реагираше така, както тя очакваше от него. Опитът я беше научил, че мъжете никога не отказваха на такава покана. Особено когато не бяха обвързани, а тя знаеше, че полковникът няма жена. Нима беше заподозрял какво беше замислила — и какво е мястото му в нейното бъдеще?

Любезната й домакиня се бе погрижила за чисто бельо, донесе й чорапи и долна риза. Дрехите бяха от груба, ръчно изпредена вълна, не от фината батиста, лен или коприна, с които Тамсин беше свикнала. За дъщерята на Ел Барон подбираха само най-доброто. Но поне бяха чисти, както беше чисто и току-що изкъпаното й тяло и измитата коса. Вдовицата беше изчеткала кожения панталон и беше излъскала ботушите от кордовска кожа, за да блестят. Тамсин се почувства много по-добре, отколкото през последните дни, и слезе по стълбата с лека крачка и леко сърце. Без да бърза, тя излезе на улицата и застана пред гневния и нетърпелив полковник Сейнт Симон.

— Е, милорд полковник, готова съм да ви придружа. — Тя му се усмихна дружелюбно, сякаш заредената с напрежение сцена в спалнята й не се беше състояла.

— Гладна съм като вълк и се надявам, че вашият главнокомандващ обича добрата храна.

Джулиън не си направи труд да й отговори. Обърна се и тръгна с бързи крачки по калдъръмената улица, осветена на равни разстояния от газени лампи и оживена като посред бял ден. Армията никога не спеше, обсадата на града Бадахос продължаваше и на лунна светлина.

Всички мъже в трапезарията се обърнаха към вратата, когато Сейнт Симон и придружителката му влязоха тържествено.

— Ах, Виолет. — Уелингтън пристъпи към тях. — Надявам се, че сте си отпочинала.

— Да, благодаря ви. Добре си поспах. — Тамсин пое ръката му.

— Господа, позволете ми да ви представя Ла Виолет. — Главнокомандващият сложи ръка на кръста й и я поведе към масата.

Тамсин не се опита да се освободи от тази полупрегръдка. С усмивка и царствено кимане на главата тя се представи на присъстващите офицери. Беше чувала, че херцогът обича красиви жени, и го окуражаваше да проявява все нови знаци на внимание към нея, надявайки се, че това ще й помогне да осъществи целите си.

Джулиън стоеше малко настрана и наблюдаваше сцената с помътен поглед. Отпиваше от шерито си и следеше движенията на мъжете, които бяха наобиколили крехката фигурка. Ла Виолет знаеше как да привлече вниманието върху себе си. Въпреки мъжкото облекло и късата блестяща коса тя излъчваше женствено очарование… женско коварство, поправи се сърдито той. Какво, по дяволите, беше замислила? Беше дошла тук да продаде нещо, а не да омагьоса главното командване на английската армия и да го направи покорно на волята си.

В стаята влезе един прислужник с огромно плато, на което имаше цял печен телешки бут. Постави платото на масата пред камината и се поклони.

— Вечерята е сервирана, сър.

— Много добре. — Уелингтън потърка ръце. — Елате и седнете до мен, мило момиче. — Той настани Тамсин вдясно от себе си и дори намести стола й, после зае място начело на масата. Вдигна монокъла си и разгледа подбраните ястия, които прислужниците нареждаха на голямата маса.

— Е, какво имаме днес? Купа с агнешки котлети, чудесно. Позволете да ви обслужа, Виолет. Всъщност, вие имате ли и друго име? — Той сложи един агнешки котлет в чинията й и добави няколко дебели парчета от печеното телешко.

— Истинското ми име е Тамсин — отговори тя, докато си слагаше картофена салата. — Виолет или Виолета ме наричат партизаните.

— Всички партизани ли имат прякори? — попита бригадният генерал и напълни чашата й с вино.

Тамсин го удостои с прелестна усмивка и хвана агнешкия котлет с два пръста.

— Може би.

Джулиън я наблюдаваше как къса крехкото месо с малките си бели зъби и държи котлета между показалеца и палеца. Когато отхапа и последното парченце месо, тя облиза пръстите си, взе вилицата и набоде парче картоф. Ядеше с естествеността на гладно животно, използваше пръстите си винаги когато имаше нужда, но очевидно умееше да си служи и с ножа, защото наряза пъстървата по всички правила на изкуството. В маниерите й нямаше нищо отблъскващо, но не се държеше церемониално. Тя се наслаждаваше на храната и ядеше достатъчно, за да оцелее и да има сили.

Джулиън установи, че тя изпи няколко чаши вода, но само отпи от виното си. Това го заинтересува и реши да наруши мълчанието помежду им. Отмести стола си настрана, опря лакът на колосаната бяла покривка и обхвана дръжката на чашата с дългите си пръсти.

— Не обичате ли вино, Виолет?

Тамсин вдигна очи към него. Когато погледите им се срещнаха над масата, в очите й имаше бдителност.

— Напротив, милорд полковник, в подходящо време и на подходящо място обичам да изпия чашка местно вино, силно и горчиво. Но съм предпазлива, защото бързо се напивам. — Тя се усмихна замечтано. — Сесил имаше същите проблеми.

— Коя е Сесил? — попита майор Карсън и си взе от задушените гъби.

— Майка ми, сър. Наследила съм крехката й фигура. Барона винаги казваше, че с мама сме твърде дребни и леки, за да понасяме испанското вино. — Тамсин посегна към бадемовите сладки. — Мисля, че това е добро обяснение.

— Сейнт Симон ни каза, че майка ви е била англичанка — намеси се бригадният генерал и подаде нос от чашата си с вино.

— Точно така — отговори Тамсин, изтри трохите от пръстите си и посегна към медальона, който носеше на шията си. — Този медальон е на мама. Доколкото знам, получила го е от майка си.

— Но как е дошла в Испания? — поиска да узнае майор Карсън.

— Гостувала на семейни приятели, мисля, че на посланика в Мадрид. Но по време на пътуването изчезнала в прегръдките на баща ми. — Тамсин се усмихна и си взе още една сладка от кошничката, поставена пред нея. — И никога не е изпитала желание да го напусне… докато умря.

Сянката, която пробяга по лицето й при тези думи, изчезна веднага, но Джулиън я забеляза. Изражението й се втвърди и макар да се усмихваше и да отхапваше от сладкиша, погледът й стана корав и безмилостен. Сякаш беше издигнала невидима стена около съкровените си чувства. Сякаш нещо твърде дълбоко и скъпоценно бе излязло опасно близо до повърхността.

Разговорът стана общ, докато слугите раздигаха масата и донесоха гарафите с портвайн. Разместиха столовете, мъжете запалиха пури, поднесоха кафе и никой нямаше чувството, че Ла Виолет не е на мястото си. Тя също се държи така, сякаш е равна между равни, каза си гневно Джулиън, който беше седнал в един ъгъл и нервно наблюдаваше как младата жена се шегува с Уелингтън и открито флиртува с него.

Когато Тамсин прие от ръцете на главнокомандващия обелен портокал, Джулиън не издържа. Хората му лежаха в окопите и имаха да изпълняват важни задачи. Бутна стола си и скочи.

— Ще ме извините, господа, но трябва да разпределя постовете. Ще се върна при бригадата си.

— Войниците са в ужасно настроение — подкрепи го полковник Уебстър, който внезапно бе станал сериозен. — Ругаят испанците в Бадахос, защото са предали града без борба на французите, проклинат французите и се кълнат да им отмъстят жестоко, че не се предават, макар да знаят, че нямат никакъв шанс.

— Когато влезем в града, ще настане кървава баня, помнете думите ми — подкрепи го бригадният генерал Корнуолс и напълни чашата си.

— Да, а ние ще имаме дяволски трудната задача да държим хората си изкъсо и да не им позволяваме да върлуват из града — отбеляза тихо Джулиън. — Е, господа, желая ви лека нощ. — Той хвърли бърз поглед към Тамсин и се уплаши от внезапно побледнялото й лице, от което сякаш бе изтекла и последната капчица кръв. Нещо ставаше с това момиче, когато заговореха за войнишките злодейства. Сигурно имаше мъчителни спомени… — Довиждане, Виолет — каза й окуражително той. — Надявам се, че сделките ви ще бъдат успешни.

Тамсин разтърси глава, за да се върне в реалността. Полковникът говореше така, сякаш никога вече нямаше да се видят.

— И аз се надявам на успех, милорд полковник. Ще се видим ли утре сутринта?

— Боя се, че няма да можем — отговори мрачно той. — Имам твърде много работа и няма да дойда в Елвас. — Той се поклони пред главнокомандващия и излезе с бързи крачки от топлата и уютна стая, за да се върне в студената си палатка в лагера, към гърма на гранатите и мортирите. Надяваше се, че ще спи добре, за първи път след срещата си с Ла Виолет. Най-после малката бандитка щеше да изчезне от живота му.

Тамсин погледна с високо вдигнати вежди към вратата, която се бе затворила зад него. Имал много работа и нямало да дойде в Елвас? Много скоро щеше да установи, че се е лъгал. Полковник Джулиън Сейнт Симон със сигурност имаше важна работа в главната квартира.

— Е, Тамсин, желаете ли да преминем към деловата част на срещата ни? — Тонът на Уелингтън се промени изведнъж. Любезността на щедрия домакин беше изчезнала, сега пред нея стоеше строгият главнокомандващ. — Каква информация имате да ни продадете? Каква цена искате?

Тамсин поклати глава и отговори също така кратко и делово:

— Ще ви кажа, когато узная от вас какво точно искате да научите от мен, сър.

Уелингтън изброи всички сведения, които желаеше да научи от нея. Тайните имена и паролите на партизанските банди в околността. Местата, където се събираха, състава им, начина, по който можеше да се свърже с тях, без да чака те да го потърсят. Точна карта на планинските проходи, които бяха познати само на партизаните. Въоръжението на партизаните и дали имат възможност да доставят на английската армия липсващите й оръжия.

Тамсин слушаше внимателно.

— Списъкът ви е доста дълъг, сър — каза накрая тя. — Мисля, че е по-добре да ви дам отговор утре сутринта.

— Разбира се. Но не се бавете.

— Обещавам. Но няма да ви издам нищо, което би могло да застраши партизаните.

— Така ли? — Уелингтън смръщи чело и подръпна брадичката си. — Не вярвах, че преговорите ни ще протекат толкова мирно, Виолет.

Очите й заблестяха.

— Аз не продавам приятелите си, сър.

— Не, разбира се, че не — успокои я той. — Не сигурно ще разберете, че има разлика. Много по-добре е да дадете тази информация на нас, а не на французите. Ние бихме я използвали само за да помогнем на приятелски настроения народ, а не за да му навредим.

— Може би сте прав, сър, но моите приятели обичат независимостта и не са готови да приемат чужда помощ. — Тя стана и столът й изскърца тревожно. — Благодаря ви за гостоприемството. Утре отново ще дойда при вас.

Мъжете се надигнаха учтиво, за да я изпратят, но Уелингтън тръгна бързо след нея и заповяда на бригадния майор, който все още седеше зад писалището си:

— Сандерсън, отведете нашата гостенка до квартирата й.

— Не е нужно — отказа с усмивка Тамсин. — Сигурна съм, че вашите войници няма да си позволят да ме обиждат. — Обяснението й прозвуча толкова хапливо, че главнокомандващият се изчерви. Не можеше да си представи, че тя има основания да му отправи такова обвинение, въпреки това се почувства притиснат до стената и принуден да се защитава.

— И аз мисля така — отвърна сковано той. — Въпреки това ви съветвам да приемете предложения от мен придружител.

Тамсин кимна небрежно.

— Както желаете, сър. Лека нощ.

Тя слезе по стълбата следвана от майора, и Уелингтън я изпрати със замислен поглед. Странно момиче, каза си той. Не бива да я подценяваме.

 

Под студената светлина на звездите Джулиън вървеше бавно между палатките, в които беше подслонена бригадата му. Две роти работеха в окопите, останалите бяха свободни, мъжете седяха около огньовете и разговаряха. Повечето пушеха лули и често надигаха манерките си.

Полковникът познаваше всички по име и ги поздравяваше сърдечно. От време на време спираше и разменяше по няколко думи с войниците, опитвайки се да открие в какво настроение бяха. С радост ли очакваха предстоящия щурм на града? Нетърпеливи ли бяха? Искаха ли отмъщение?

— Ще се радваме, когато това тук свърши, сър — каза един едър кавалерист, който димеше с лулата си и кърпеше пробития си ботуш. — Ако ми позволите, ще каже, че работихме много усилено.

— Вярно е, но щом старият Хъки казва, че трябва да я свършим значи ще я свършим — отговори другарят му и вдигна рамене.

Джулиън се усмихна и продължи пътя си. Мъжете бяха измислили весели прякори на началниците си, най-вече на Уелингтън, когото задяваха заради дългия му нос. И с радост щяха да го последват дори в ада, стига той да поиска. Джулиън хвърли измъчен поглед към тъмния силует на Бадахос, който се очертаваше ясно насред равнината. Стените бяха пробити вече на три места, но френският гарнизон запълваше дупките с учудваща бързина, веднага щом английската канонада отслабнеше. Нападението щеше да се осъществи много скоро и гладът щеше да плати скъпо за съпротивата си.

— Сержант Гордън ни разказа историята с еполетите на Корниш — обади се дълбок глас от мрака зад Джулиън. — Както разбрах, Ла Виолет обича да погажда мръсни номера да почтените хора.

— Би могло и така да се каже, Франк — отговори сухо Джулиън и се обърна към младия капитан, който му беше адютант. — Самият аз обаче бих употребил друг израз.

— Партизаните са странна компания — отбеляза с усмивка капитан Франк Фробишър. — Те се отнасят към нас много по-лошо, отколкото към истинските си неприятели.

— Е, моята работа с Ла Виолет е вече свършена, слава богу — заяви Джулиън. — Оставих я да изпробва номерата си пред Уелингтън. Да видим дали ще се справи. — Той се запъти към палатката си. — Искаш ли по едно питие за приспиване? Имам много приличен коняк и се надявам, че Тим О’Конър не го е изпил в мое отсъствие.

Франк избухна в смях.

— Съмнявам се, че даже Тим ще успее да мине през Добин. Не знам откъде си намерил този момък, но той е истински Цербер, когато трябва да пази имуществото ти.

Двамата се приведоха и влязоха в палатката на полковника, където ординарецът тъкмо палеше газената лампа. На малката печка с дървени въглища димеше тенджерка с вода.

— Желаете ли да ви направя чай, полковник? — попита Добин, който познаваше навиците на своя началник.

— По-късно… Капитан Фробишър би желал чашка коняк. — Джулиън предложи стол на госта си и се наведе над един сандък, в който съхраняваше ценните бутилки. — Имаме ли чаши, Добин?

— Разбира се, сър — отговори обидено момъкът и побърза да ги донесе.

— Май ми замириса на коняк! — През открехнатото платнище надникна едро лице с червени бузи. — Знаех си, че си се върнал, Джулиън. Както чух, преживял си истинско приключение. — Тим О’Конър влезе в палатката и помещението изведнъж се смали. Великанът си придърпа стол и цялото му лице засия. — Разкажи ни за партизанката. Красива ли е?

— Не е по моя вкус — отговори сърдито Джулиън и бързо смени темата. — Утре трябва да щурмуваме бастиона „Сан Винсенте“. Имате ли някакви предложения как да разпределим бригадата?

Приятелите му веднага посветиха вниманието си на щурма на Бадахос и забравиха за Ла Виолет. Ала колебанието на Сейнт Симон да опише по-подробно срещата си с тази бандитка или поне да задоволи любопитството им не остана незабелязано.

След като приятелите му си отидоха, Джулиън се изтегна на тясното си войнишко легло и отпи голяма глътка чай. Мислеше за идващия ден, за вероятността да намери смъртта си под стените на Бадахос, за неизбежните загуби. Утре щеше да загуби още приятели. През четирите години на войната на полуострова беше загубил много приятели и му ставаше все по-трудно да приема смъртта им.

Ла Виолет също се беше срещала със смъртта. Той го прочете в очите й, в сянката, която често падаше на лицето й. Тя беше изтъкана от крайни противоречия. Под веселата и чувствена външност се криеха тъмни преживявания.

Той поклати глава и отново се постара да си внуши, че не бива да мисли повече за това момиче — да забрави страстта й, дяволиите, подигравката и тъгата й. Да ги забрави завинаги.