Джейн Фийдър
Теменужени очи (5)

4

Трябваха им шест часа, за да стигнат до Оливенца. През това време Тамсин и полковникът не размениха нито дума. Тамсин и Габриел яздеха отстрана, по обичая на партизаните. Държаха се далече от английските войници и препускаха през хълмовете, но винаги в близост до пътя. Габриел, който можеше да прави чудеса, извади от чантите си хляб, сирене, сушени фурми и мях с вино и двамата ядоха на седлата, както бяха свикнали.

Джулиън ги наблюдаваше през далекогледа си, но не се приближаваше. Когато наближиха града, двамата се присъединиха към отряда му.

— Моля за извинение, полковник, но ми се струва, че сделката не е особено почтена — прошепна в ухото му сержантът. — Не ми се иска да срещна този огромен тип в някоя тъмна уличка.

— Прав си — усмихна се мрачно Джулиън и реши, че му дължи обяснение: — Всички казват, че Ла Виолет си има цена и ако този малък излет е цената на съгласието й да я отведем в главната квартира, трябва да я платим.

Той не бе разказал на сержанта как беше станало така, че лордът излезе от лагера с вързана пленница, а се върна сам и по-късно пленницата се появи на бял арабски кон, въоръжена до зъби и придружена от огромен, също въоръжен мъж. Хората му можеха да си мислят, каквото си искаха. Те бяха войници и бяха свикнали с малко странните навици на офицерите си, пък и основната им задача беше да изпълняват заповедите.

— Най-добре е да почакаме, докато се стъмни, и после да се промъкнем към предния пост — заяви Тамсин. Тя погледна залязващото слънце и примигна. — Габриел ще изследва околностите, за да сме сигурни, че Корниш е още тук.

— Можете да правите, каквото си искате, Виолет, но хората ми и аз ще разузнаем местността сами — отговори ледено Джулиън. — Не мога да изпратя войниците си в мисия, която се базира на наблюденията на един напълно непознат човек.

Тамсин вдигна рамене.

— Както желаете, милорд полковник. Но ми се струва, че това е безполезно губене на енергия. Обзалагам се, че в тези неща Габриел е много по-добър от всеки английски войник.

— Вие имате право на собствено мнение, Виолет. — Джулиън обърна коня си и махна на войниците да го следват. Малкият отряд се отдалечи от пътя и навлезе в горичката, която растеше край града.

Надменно магаре! Тамсин поклати сърдито глава, но го последва заедно с Габриел. Спряха на малка полянка. Полковникът даде няколко тихи заповеди на хората си и двама от тях изчезнаха в храсталаците.

— Нека го оставим да свърши работата — засмя се весело Габриел и измъкна меха с вино. Отметна глава назад и изля тъмната течност в гърлото си.

— Полковник? — Той беше забелязал, че Джулиън го наблюдава, и учтиво му предложи меха си.

— Благодаря. — Сейнт Симон отпи голяма глътка от силното вино. Когато Габриел посегна да си вземе меха, Тамсин го грабна от ръцете на полковника и го надигна жадно.

Зъбите й заблестяха снежнобели, когато отвори уста и отметна глава назад. Джулиън гледаше възхитено нежната извивка на шията й и движенията на адамовата ябълка, докато гълташе виното. Червеният поток, който изчезваше между отворените й устни, го примамваше неустоимо. Късата й коса блестеше почти бяла в сумрачната светлина и създаваше великолепен контраст със златната кожа и тъмните мигли. С тази пушка и патрондаш прилича на някоя от варварските деви воини, каза си развеселено той. Великолепният й кон подсилваше още повече това впечатление. Малката й ръка, загоряла от слънцето, стискаше здраво юздите. С кожения панталон, изпръсканата с кал риза и износените ботуши от мека кордовска кожа тя приличаше напълно на човек, който прекарва много време на седлото.

Въпреки това беше крехка и нежна. И му напомняше на цвете.

Джулиън разтърси недоволно глава и побърза да прогони тези мисли. Вдигна презрително рамене и се отвърна от нея.

— Сержант, момчетата могат да слязат от конете и да си починат, докато чакаме разузнавачите. Нека се нахранят, но в никакъв случай да не палят огън.

— Тъй вярно, сър. — Сержантът предаде заповедта и войниците скочиха облекчено от конете си. От шест часа бяха на седлата и препускаха по неравните испански пътища. След като се разкършиха и обиколиха полянката, мъжете насядаха по земята, отвориха чантите си и извадиха оскъдните си запаси.

Габриел и Ла Виолет останаха на седлата си. Очевидно се чувстваха в тях също така удобно, както в най-меките кресла. Не за първи път Джулиън се убеди, че коравите английски седла с ниска предна част не можеха да се мерят с високите и меки испански седла.

Съгледвачите се върнаха след около час. Французите и Корниш все още били в лагера, на около половин час път навътре в гората. Били заети да поправят колибите. Постовете били удвоени, което щеше да затрудни нападението. Освен това нощта обещаваше да бъде ясна и топла, което ги лишаваше от предимството да се промъкнат незабелязани под защитата на дъжда и гъстите облаци.

Джулиън смръщи чело и се огледа разтревожено. Нямаше намерение да излага на риск живота на хората си заради лично отмъщение. Затова трябваше да действат тайно и по възможност без да употребят сила.

— Сержант, вие оставате с мъжете тук. Бъдете постоянно нащрек и чакайте знак, за да ни се притечете на помощ. — После се обърна към Тамсин. — Вие и Габриел ще дойдете с мен. Ако не можем да се справим тримата, ще се откажем.

Тамсин го погледна замислено. Думите му показваха, че му се ще да се откаже от уговорката, но ясните му сини очи блестяха като диаманти, устните бяха здраво стиснати, брадичката упорито издадена напред. По всичко личеше, че нищо не можеше да го отклони от намерението му. От друга страна обаче, полковникът беше доказал уменията си и тримата вероятно щяха да се справят. Тя бе влязла в неприятен допир с физическата му сила и макар че не можеше да се мери с Габриел, той притежаваше впечатляваща фигура. Освен това излъчваше вътрешна сила, която го правеше опасен противник. А и хората му бяха тук и щяха да прикриват отстъплението им.

Тамсин кимна в знак на съгласие, скочи от коня си и преметна пушката през рамо.

— Най-добре е да се промъкнем пеша.

Тримата се мушнаха в храстите. Джулиън беше облякъл черно палто над червената си куртка. След малко учудено установи, че въпреки великанския си ръст Габриел се е слял със сенките на ниските дървета и изобщо не се вижда. Тамсин тичаше като сърна, краката й едва докосваха земята. Тя се движеше безшумно и не чупеше дори тревичките. Джулиън не беше свикнал с партизанската война и сега се чувстваше като тромав вол между двамата.

На около петдесет метра от лагера тримата спряха, за да изчакат минаващия патрул. След минута към поста се присъедини още един войник с преметната на рамото пушка. Двамата си поговориха, после се разделиха и тръгнаха в противоположни посоки.

Нямаше да им бъде лесно да заложат засада на Корниш, защото веригата от постове беше здрава.

— Какво ще кажете за клозетите? — пошепна Тамсин и очите й заблестяха дяволито в мрака. — Корниш непременно ще отиде в клозета, преди да си легне, а там ще го чакаме ние. Той е човек на навиците. Всяка вечер към единадесет отива в клозета с чаша коняк.

— Откъде знаете всичко това? — попита недоверчиво Джулиън. Въпреки убедеността си, че само губеха време с този глупав номер, той се бе заразил от злобното въодушевление на Тамсин.

Младата жена изкриви лице.

— Забравяте, че прекарах два и половина дни в колибата му, вързана. Имах достатъчно време да се запозная с навиците му.

— Знаете ли къде са клозетите?

Тамсин кимна.

— Позволиха ми да ги използвам — два пъти дневно — прибави тя с полъх на гняв, защото си припомни неудобствата и унижението на пленничеството.

Джулиън не отговори. Когато живее в мръсен свят, човек рискува да падне в мръсотията и той съзнаваше, че Ла Виолет не заслужава съжаление.

— Е, къде са клозетите?

— От другата страна на лагера, на около десет стъпки навътре след веригата от постове, но на известно разстояние от колибите.

— Водете ни, Виолет. — Той изкриви лице. От всички безумства, които някога беше вършил, това беше най-голямото. Но малката испанско-корнуолска бандитка наистина имаше развинтено въображение, особено когато трябваше да нанесе удар по враговете си. Корниш щеше да стане за посмешище — също както се бе случило с него самия тази сутрин, когато Габриел го намери да се забавлява между бедрата на страстната разбойничка.

Габриел се ухили. Очевидно планът на Тамсин го забавляваше. И той беше пострадал от Корниш и хората му.

Тримата се промъкнаха безшумно покрай постовете. Една съчка изпращя под крака на Джулиън и шумът отекна оглушително в тишината. Тамсин веднага вдигна ръка към устните си и изкряка като подплашена птица. Габриел кимна одобрително и Джулиън се укори мълчаливо за тромавите си движения.

Във въздуха висеше миризма на дим и горящи клони. В гората цареше пълна тишина, всичките й обитатели спяха. Дърветата все още бяха без листа, луната светеше с тревожна яркост през оголените клони. За да не ги видят, Тамсин и Габриел се придържаха съвсем близо до сребърните стъбла на брезите или се плъзгаха по корем през храсталаците. Джулиън ги следваше неотстъпно, прескачаше от дърво към дърво, от сянка към сянка, докато заобиколиха лагера и усетиха слабата миризма на клозетите.

— Офицерският клозет е на другия край, най-близо до лагера — пошепна едва чуто Тамсин. Гласът й беше като полъх на вятъра. — Този клозет има покрив от платно — като че ли офицерите вършат вътре нещо по-различно от войниците — прибави с отвращение тя.

— А според мен вие сте била благодарна за усамотението — отбеляза сухо Джулиън и Тамсин го дари с разкаяна усмивка. Това момиче мисли само за себе си, но поне знае кога да отстъпи, каза си развеселено той.

Един от постовете извика предупредително и тримата веднага се проснаха на земята. Тамсин беше между двамата мъже. След малко тя вдигна бавно глава, за да провери какво се е случило. Проехтя още един вик и полковникът светкавично притисна главата й към земята.

— Не са ни видели — прошепна сърдито тя и отблъсна ръката му. — Сменят постовете, това е всичко.

— Косата ви грее на лунната светлина като факла — изсъска ядно англичанинът. — Покрийте я с кърпата, която носите на шията си.

Тамсин го послуша, макар че беснееше от гняв. Той беше новак в тази игра и въпреки това беше забелязал пропуска й. За съжаление нямаше какво да му възрази.

— Постовете имат нужда от около три минути, за да минат покрай нас — пошепна Габриел, който беше наблюдавал внимателно движението им. — Достатъчно, за да можем да се промъкнем.

— Аз тръгвам първа — заяви Тамсин. — Ти ще вървиш след мен, а полковникът ще е последен.

— Не — възпротиви се Джулиън. — Вие ще минете втора. Така ще можем да ви защитаваме от две страни, ако се случи нещо и ви хванат.

— Но аз бих могла да кажа същото и за вас!

— Корниш не иска мен, а вас — отговори сърдито Джулиън. — И тъй като веднъж вече ви измъкнах от лапите му, няма да ви дам втори път. И без това ме е яд, че се съгласих с глупавото ви желание да си отмъстите и изложих на риск цялата си мисия.

Тамсин го погледна с искрящи от гняв очи и очевидно беше готова да му възрази. Той нямаше да може да я спре. Ако сега тръгнеше напред, Габриел щеше да я последва и двамата щяха да си свършат работата и без помощта на този проклет, надменен англичанин. Но все пак той имаше известно право. Гордостта се бореше с разума и най-после беше победена.

Без да му отговори, тя се скри зад един храст и смръщи чело. Джулиън кимна на Габриел и когато постът им обърна гръб, за да се отдалечи в обратната посока, великанът скочи. Той вървеше силно приведен, държеше се съвсем близо до земята, но в продължение на един страшен миг фигурата му се очерта ясно на лунната светлина, след това изчезна в мрака зад веригата от постове.

Двамата чакаха неподвижно. Постът се върна и отново се отдалечи. Тамсин не изчака кимването на полковника, а се втурна през полянката, бърза, леко приведена, и само след секунди изчезна в тъмнината.

Джулиън изчака постът да се върне. Вече не мислеше за военната стойност на тази акция. Тя беше започнала и той трябваше да я доведе до успешен край. Мигът, в който трябваше да изтича до отсрещните дървета, наближаваше. Излезе от скривалището си и се втурна напред. Сабята се удряше в хълбоците му. Спъна се в един камък и за малко не падна. Наруга се ядно, но знаеше, че в пълната униформа на кавалерийски офицер беше много по-затруднен от съучастниците си.

— Ей тук — чу се шепотът на Тамсин и той се отпусна до нея зад наръч дърва. Лагерът беше изненадващо тих. Само от палатките и колибите долитаха гласове. От време на време някой се засмиваше или се провикваше сърдито.

— Да вървим! — Тамсин понечи да скочи, но ръката на Джулиън я задържа. Очите му блеснаха в мрака.

— В същия ред като преди!

Тамсин се подчини мълчаливо. Изчака, докато Габриел намери пътечка между дърветата, зад които се виждаше клозетът на офицерите. Най-после великанът изчезна в мрака.

— Сега!

Очевидно англичанинът смяташе, че той командва тук, но сега не беше време за разправии. Тамсин се плъзна безшумно напред, зарадвана от наближаващото отмъщение. За да се разплати с бруталния французин, тя беше готова да понесе дори нарежданията на един английски полковник.

Точно в единайсет часа Корниш излезе от колибата си с чаша коняк в ръка. Спря и погледна към небето. Пое дълбоко свежия нощен въздух и продължи пътя си. След като дъждът беше престанал, англичаните щяха да продължат с обсадата на Бадахос. Собственият му отряд беше твърде малък, за да подкрепи гражданите на гарнизонния град, но ако Ла Виолет не му беше избягала, той щеше да сложи край на дейността на партизаните в района и да разполага с карта на планинските проходи, която беше незаменима за френската армия.

Той бе планирал грижливо нападението над бандата й и всичко мина успешно. Ако бе получил, каквото искаше, началниците щяха да му поднесат поздравления и почти сигурно да го повишат. А това означаваше да се махне от тази проклета страна, преди да дойде отвратителното горещо лято. Вместо това англичаните го надхитриха и вероятно Ла Виолет вече им беше издала жизненоважните сведения за проходите.

Корниш обиколи лагера с мрачно лице. Прегледа мълчаливо постовете и видът му беше толкова заплашителен, че нито един от мъжете не се осмели да го попита нещо. Накрая се обърна и се запъти към клозетите.

— Колко е точен — прошепна един пехотинец в ухото на другаря си. — Старият мъж работи редовно като часовник. — Приятелят му отговори с няколко неприлични думи и двамата избухнаха в луд смях, докато началникът им отметна платнището и се скри в клозета.

Корниш тъкмо се готвеше да се разположи удобно на дървената седалка, поставена над ямата, когато платнището бе пробито от острието на нож. Французинът го погледна невярващо и когато посегна да го хване, платнището бе разкъсано и пред него застана крехката фигура на Ла Виолет.

— Добър вечер, господин майор. — Белите й зъби блеснаха, усмивката й беше безрадостна. Ножът се стрелна светкавично към пулсиращата вена на шията му. — Ние с вас имаме още една неуредена сметчица. Не викайте — изсъска предупредително тя, като видя, че пленникът й се отърсва от вцепенението. — Само ако си отворите устата, приятелят ми ще ви пререже гърлото.

Корниш хвърли замъглен поглед към Габриел, който го наблюдаваше с измамно добродушие. Той застана зад момичето и мушна дулото на пушката си през разкъсаното платнище.

— По дяволите — промърмори полковникът, впечатлен от исполинския ръст на непознатия. После се опита да вдигне сваления си панталон, без да движи глава, защото Тамсин продължаваше да го заплашва с ножа.

— Чувството не е много приятно, нали, полковник? — попита с усмивка момичето, но очите му гледаха студено. Ножът прониза кожата му. Появи се капка кръв, която се плъзна бавно надолу по шията и направи грозно петно на яката на бялата му риза.

Адамовата ябълка на Корниш се движеше нервно нагоре-надолу. Върхът на ножа отиде малко по-нагоре и притисна меката кожа точно под брадичката. Той се отказа да вдигне панталона си. Остана неподвижен, по челото му избиха капки пот.

— Има една стара поговорка, полковник. Не прави на другите онова, което не искаш да ти сторят — продължи все така спокойно Ла Виолет. — Спомням си и още една поговорка: отмъщението е сладко. — Върхът на ножа описа кръг.

— За бога, момиче! — прошепна дрезгаво Корниш. — Ако сте решили да ме убиете, направете го по-бързо.

Тамсин поклати глава. Погледът й беше толкова остър, че по гърба му пробягаха студени тръпки. Ала преди да е успял да каже нещо, от мрака долетя нетърпеливият глас на Сейнт Симон:

— В името на бога, момиче! Не си играйте с него като котка с мишка. Направете онова, за което дойдохте, и да се махаме оттук.

Корниш се взря замаяно в тъмно облечения англичанин, който бутна настрана мъчителката му. Непознатият държеше в ръка сабя и изглеждаше много сърдит.

— Простете ми, Корниш, но има нещо, което трябва да взема от вас. — Сабята му направи две бързи движения и преди французинът да е успял да си поеме дъх, големите, богато украсени със злато еполети паднаха шумно в клозетната яма.

— Искам и копчетата — настоя енергично Ла Виолет. Джулиън въздъхна.

— Простете, Корниш, но аз съм сключил сделка с тази отмъстителна фурия. — Сабята му отново изсъска и едно след друго златните копчета от униформения жакет, на които личеше Наполеоновият орел, нападаха в клозетната яма.

Корниш се бореше упорито, за да не загуби съзнание. Очите му изскочиха от орбитите, брадичката му се движеше нагоре-надолу, ала преди да е успял да се овладее, посетителите му вече бяха отскочили настрана и бяха изчезнали през разкъсаното платнище. Изведнъж той се оказа съвсем сам в тесния, вонящ клозет. Ако не бяха разкъсаното платнище и опозорената му униформа, щеше да повярва, че е сънувал.

Само след миг полковникът разтърси глава, вдигна панталона си и изрева:

— При мен, при мен! — След това отметна платнището и изскочи навън.

От всички страни към него се стекоха мъже. Побеснял от гняв, полковникът крещеше заповеди и даваше несвързани обяснения, като през цялото време стискаше конвулсивно панталона си. Загубила копчетата си, куртката му зееше отворена на гърдите.

Когато се върнаха в гората и чуха глъчката в лагера, Джулиън забеляза, че Габриел е изчезнал.

— Трябва да се разделим — викна му Тамсин, докато тичаха един до друг през храстите. — Ако се разделим, ще им бъде по-трудно да ни открият.

— Няма да ви изпусна от очи — изсъска през здраво стиснатите си зъби Джулиън. Когато тя се опита да се хвърли настрана в храстите, той посегна и улови китката й.

— Нали ви дадох думата си!

— Въпреки това няма да ви изпусна от очи. Хайде, момиче, тичай!

— А вие какво си мислите, че правя? — попита ядосано тя. — Ако имахте поне капчица разум между ушите си, милорд полковник, щяхте да се сетите, че конят ми е при хората ви и да бъда проклета, ако ви го оставя!

— Сигурното си е сигурно — гласеше хладният отговор.

— Вие нямате понятие как се води партизанска война. — Това бяха последните й думи, защото — трябваше да ускорят ход. Двамата се втурнаха да бягат като подгонени, без да ги е грижа какво става зад тях и дали оставят следи. Сега бързината беше най-важното.

Зад тях се носеха объркани викове, чуваха се отделни изстрели. Някой изрева от болка, прокънтяха гневни викове.

— Онези май започнаха да се избиват помежду си — изпъшка Тамсин и се изсмя тихо. — Нямат представа кого или какво търсят. Само си представете как Корниш се опитва да им обясни какво се е случило…

— Стига приказки. Дишането ви трябва, за да тичате — заповяда Джулиън, макар че при мисълта за случилото се го напушваше смях. Представи си как обикновено безупречният полковник е застанал пред войниците си с туника без еполети и копчета, със смъкнат панталон и щръкнал мустак, и им описва случилото се в клозета.

Един куршум профуча над главите им и желанието им да се смеят се изпари в миг. Бяха стигнали почти до края на гората, където ги чакаха хората на Джулиън, но все още не бяха сигурни за живота си, защото куршумите ги достигаха.

Изведнъж Тамсин се метна настрана и повлече след себе си полковника в най-гъстия храсталак. Само след секунди обаче пред тях се отвори пътека.

Изведнъж излязоха на полянката. Сержантът, който бе чул шума, беше заповядал на войниците да възседнат конете си. Стиснали в ръка сабите си, те чакаха, готови да нападнат всеки, който би се изпречил на пътя им. Тамсин се метна на гърба на Цезар. В същия момент от отсрещния край на полянката изскочи Габриел с неразделния си меч в ръка. Той поздрави спокойно, лицето му беше безизразно както винаги. Метна се на грозния си кон и застана зад Тамсин.

— Момчетата горят от желание да влязат в бой, сър — съобщи сержантът и посочи извадените саби. — Мисля, че са заслужили едно малко развлечение.

Полковник Сейнт Симон поклати глава.

— Ще се бием при Бадахос. — Той обърна коня си и вдигна ръка, за да даде знак да го следват.

Малкият отряд едва бе напуснал полянката, когато между дърветата се появиха група французи. За съжаление те нямаха коне и не можеха да сторят нищо, освен да проследят с гневни погледи изчезващите в тъмнината врагове.

Сейнт Симон препусна редом с белия арабски жребец. Беше видял, че Тамсин има драскотина на едната буза, но това очевидно не я смущаваше.

Защо, по дяволите, малката твърдеше, че е роднина с аристократично семейство от Корнуол? Ако беше вярно, то беше най-малкото необичайно. Той се улови, че търсеше във вида й признаци за наличие на английска кръв. Тя нямаше маслиновата кожа, черната коса и тъмните очи на типичната испанка, но светлата кожа, светлата коса и виолетово-сините очи, които биха му позволили да предполага английска кръв, се срещаха и в испански семейства. Нищо не показваше, че твърдението й е вярно. Това цветенце беше наследило, незнайно от кого, някои тъмни черти на характера и те насочваха вниманието по-скоро към разбойническия барон, отколкото към благонравната английска девица — безогледността и наглостта бяха само две от тях.

— Да приема ли, че сте доволна от начина, по който изпълних своята част от уговорката? — попита иронично той и се усмихна.

— Абсолютно, милорд полковник — отговори Тамсин. — И не се опитвайте да твърдите, че не сте се наслаждавали на срещата с Корниш. Нали видях как блестяха очите ви…

— Аз съм съвсем сигурен, че очите ми никога не блестят — отговори полковникът, ядосан от представата как е изглеждал в онзи момент.

— О, разбира се, че блестят — отговори с усмивка младата жена. Малките й бели зъби блеснаха на лунната светлина. — Очевидно не сте се поглеждали в огледалото.

Джулиън не намери подходящ отговор на тази забележка и реши да смени темата.

— Ще дам малко почивка на конете, когато стане абсолютно необходимо, но иначе имам намерение да не спирам, докато не стигнем в Елвас.

— Цезар е невероятно издръжлив — отговори спокойно Тамсин. — И двамата си починахме достатъчно в лагера на Корниш.

— Да, но не успяхте да се наспите — възрази полковникът.

— Аз мога да спя и на седлото. Често съм го правила. — Тя го погледна бързо отстрани. — Не се тревожете за мен, милорд полковник. Имам твърдото намерение да изпълня своята част от уговорката. А и никога не съм напускала редиците при изпълнение на важна задача.

Джулиън отново усети енергията, която се излъчваше от крехката й фигура. Това момиче беше толкова решително и целеустремено, че непрекъснато го караше да се чувства несигурен. И преди беше усещал това странно излъчване и Ла Виолет винаги му беше погаждала някой лош номер.