Джейн Фийдър
Теменужени очи (4)

3

Джулиън закопча колана на хълбоците си. Въоръжен, той се чувстваше значително по-добре, макар че великанът продължаваше да държи сабята в ръката си, а можеше да бъде сигурен, че Габриел умее да си служи с това оръжие бързо и смъртоносно.

Момичето вървеше по брега към тях. То носеше обувките и чорапите си в ръка, сякаш се връщаше от пикник край реката. Джулиън все още не можеше да разбере какво се бе случило между тях. Гневът и наранената му гордост от начина, по който го бе надхитрила, се бяха превърнали в нещо съвсем друго. То беше нещо тъмно, много по-силно от страстта. Той бе загубил съзнанието си за реалността, бе забравил дори дълга си в тази дива бъркотия от крайници и слетите им тела.

При това бе загубил пленницата си и едва не се прости с живота си. Гневът му беше безграничен.

Много скоро бе отхвърлил мисълта да повика войниците си на помощ. Те не можеха да го чуят от това разстояние, а и със сигурност нямаше да дойдат толкова бързо, за да му помогнат в борбата с Габриел и огромния му меч. Ла Виолет обаче нямаше оръжие, Корниш се бе погрижил за това. Следователно Джулиън трябваше да се справи само с един противник.

— Момъкът се нарича полковник Джулиън Сейнт Симон — обърна се Габриел към Тамсин, която вече беше съвсем близо до тях. — Истински джентълмен, роден аристократ. — Той зачовърка с пръст зъбите си, меките му очи продължиха да оглеждат полковника с безстрастно любопитство. — Както разбрах, ти му дължиш нещо, малко момиче, но бих казал, че вече си го обезщетила.

При този хаплив коментар Тамсин се изчерви до корените на косите си.

— Не е това, което си мислиш, Габриел — увери го бързо тя. — Онова, което се случи горе, трябва да бъде изличено от спомените ни. То няма нищо общо с предстоящите преговори.

— Преговори? — Джулиън я изгледа въпросително. — Какво имате предвид, Виолет? О, простете, мисля, че имате и друго име. И тъй като сме решили да се представим официално… — Той се поклони подигравателно пред нея и напрежението помежду им нарасна още повече. Тялото му все още пареше от спомените за нейното, но разумът се бореше отчаяно да ги надвие. Той съзнаваше, че и с нея ставаше същото. В крайна сметка двамата бяха преживели съвместно онзи луд полет в безкрайността.

— Наричат ме Тамсин — отговори просто тя. — Ако името ми наистина ви интересува. — После небрежно вдигна рамене, но както в този жест, така и в подчертано безучастния тон на гласа й липсваше убедителност.

Името беше не по-малко загадъчно от жената, която го носеше.

— Разбира се, че ме интересува — усмихна се Джулиън и приглади жакета си. — Тамсин е име от Корнуол.

— Мама го избра. Откъде знаете, че името е от Корнуол?

— Аз също съм от там — отговори кратко Джулиън и се изненада от внезапната искра в очите й. Сякаш някой беше запалил свещ в безкрайните им дълбини.

— Наистина ли? — попита тихо тя. — Мисля, че мама произхождаше от аристократично семейство от Корнуол.

Полковникът сведе поглед. В очите му имаше бдителност, гласът му стана провлечен.

— Простете, но какво прави една аристократка от Корнуол в леглото на един испански бандит?

Габриел направи крачка към него и вдигна меча си.

— Внимавайте какво говорите, англичанино — проговори предупредително той. — Ако обиждате моята лейди, може да стане опасно.

Джулиън вдигна отбранително ръка. Не знаеше дали Габриел имаше предвид Ла Виолет, защото тя в никакъв случай не беше лейди. Но при вида на огромния меч и предупредителния тон на великана единственият изход беше отстъплението.

— Прощавайте, не исках да обидя младата дама. — Думата „дама“ беше произнесена с особено ударение. — Но въпросът ми е логичен, не намирате ли?

— Може би, но това изобщо не ви засяга, сър — отговори хладно Тамсин. — Нито един войник няма право да ми задава този въпрос. — Безизразното й лице го учуди. Тъмните виолетови очи гледаха през него. Някъде дълбоко в нея се бе появил призрак.

О, да, разбира се, след смъртта на баща си Ла Виолет беше станала главатар на разбойниците. Джулиън беше чул историята за страшната банда английски и френски дезертьори, които кръстосвали полуострова и нападали мирните села, избивали жителите им, изнасилвали и плячкосвали. Тези бандити бяха нападнали и убежището на Ел Барон.

Тъй като Габриел пристъпваше заплашително към него, Джулиън реши, че най-доброто е да смени темата.

— Говорехте за преговори, Виолет. — При дадените обстоятелства това име беше по-подходящо. Той се обърна към нея с въпросително вдигнати вежди.

— С проклетите войници не се водят преговори — заяви грубо Габриел. — Ела, малко момиче. Тъй като дължиш живота си на този човек, няма да го убия. Но сега е време да се махаме оттук.

— Не, Габриел, почакай. — Тамсин го подръпна за ръкава. — Мисля, че имам сметки за уреждане с Корниш — обясни бавно и отчетливо тя. Очите й заблестяха, устата й се изкриви. Объркването й беше изчезнало и тя отново стоеше с двата си крака на земята. Корниш беше убил поне половината от хората й, да не говорим за начина, по който се бе отнесъл с нея, и трябваше да си плати. Тя не можеше да очаква, че английският полковник и отрядът му ще се съгласят да участват в едно разбойническо нападение над французите — правилата на войната забраняваха личните сблъсъци. Но все пак можеха да й помогнат да отмъсти на Корниш.

— Английският лорд желае да разговарям с неговия главнокомандващ. Готова съм да изслушам онова, което има да ми каже Уелингтън, разбира се, без да приемам каквито и да било условия. Но за това искам ответна услуга.

Габриел мълчеше. Джулиън разбра, че този мъж нямаше право да взема решения. Той можеше да му извие врата, но когато ставаше въпрос да се дават заповеди, думата имаше Тамсин.

— За какво точно мислите? — попита предпазливо той, стараейки се гласът му да звучи безстрастно.

Тамсин вдигна рамене.

— Искам да кажа, че ще дойда с вас в Елвас само ако получа ответна услуга. Няма да обещая нищо относно разговора с Уелингтън, но искам думата ви — думата на един корнуолски джентълмен… — Тя произнесе тези думи с неприкрит сарказъм. — Искам думата ви, че няма да ме принуждавате за нищо. Ще дойда с вас по своя воля и ще си отида, когато аз реша.

Джулиън много искаше да я сграбчи за раменете и да я раздруса, за да прогони подигравката от очите й. Какво право имаше тя да се съмнява в честта му!

— И ако ви дам думата си — отвърна ледено той, — ще ме придружите доброволно, така ли?

Тамсин се усмихна.

— Преди това искам да ми направите малка услуга, сър. Давам ви думата си, че ще дойда с вас. Моята дума, лорд Сейнт Симон, се дава рядко и е много ценна.

Джулиън разбра, че тя не поставя под съмнение личната му чест, а недоверието към войниците беше свързано с миналото й. Имаше твърде много неща, които не му бяха ясни, но и не беше нужно да се опитва да проникне в мислите на тази странна издънка на англичанка и испански бандит, за да изпълни поставената му задача.

— И каква ответна услуга искате, сеньорита?

Усмивката й стана по-широка, очите искряха.

— Искам еполетите на Корниш, милорд.

Габриел избухна в луд смях.

— Момиче, ти си по-хитро от всички маймуни по скалите на Гибралтар.

Тамсин се засмя тихо, без да изпуска от очи полковника.

— Е, сър? Вие имате двайсет войници, Габриел и аз ще яздим с вас. Мисля, че няма да ни е трудно да лишим французина от знаците на властта му.

Джулиън я гледаше смаяно.

— Велики боже, момиче, ние сме във война! Това не е игра, не разбирате ли?

Очите й блестяха все така ярко, устата й беше опъната в злобна усмивка, но дяволитият израз беше уличен в лъжа от упорито вирнатата брадичка и стоманения поглед.

— Знам това, полковник — проговори студено тя. Усмивката изчезна, мрачният израз на лицето и леденостуденият тон го отрезвиха. — Корниш няма да го възприеме като игра, когато ще му се наложи да се изправи пред хората си без знаците на своето офицерско достойнство.

Отмъщението беше добре измислено. Наглият, брутален Корниш заслужаваше такова унижение. Но нима Джулиън можеше да си позволи да изложи хората си на опасност заради прищевките на една отмъстителна бандитка?

Той се загледа в спокойно течащата река, докато мислите се надпреварваха в главата му. Беше обещал на Уелингтън да отведе Ла Виолет в Елвас след пет дни, за да й измъкнат желаната информация. Ако тръгнеха сега, времето щеше да му стигне. Двадесетте войници трябваше да се върнат колкото се може по-бързо, за да участват в обсадата на Бадахос. Ако сега се втурнеше да преследва Корниш, щеше да изгуби много време и може би да рискува живота на хората си. Ала ако не се съгласи, щеше да загуби Ла Виолет и за първи път в кариерата си да се върне в главната квартира с неизпълнено поръчение.

Гордостта му не допускаше това. Много просто. Момичето държеше козовете в ръката си и той нямаше друг избор, освен да стори онова, което се иска от него. Пък и като си помислеше, перспективата да надхитри отвратителния Корниш и да му изиграе такъв номер не беше неприятна. Само дето тази игричка подхождаше повече на някой млад, самоуверен лейтенант, а не на солиден полковник, едно от доверените лица на Уелингтън. Макар всички в армията да знаеха, че Джулиън Сейнт Симон вършеше някои неща по своеобразен начин и предпочиташе хитростта на тайното водене на война пред бруталната сила на бойното поле.

Вероятно Корниш и хората му все още не се бяха възстановили от снощното произшествие и не бяха напуснали лагера си край Оливенца. Значи бяха само на половин ден път от тях. Сигурно се бяха заели да поправят бараките си и да укрепят поста. Ако можеха да се справят бързо и безшумно, при бърза езда сигурно щяха да стигнат в Елвас точно след пет дни и да спазят срока, който си беше поставил.

Джулиън премисли положението няколко пъти, нахвърли някакъв план, опита се да разработи стратегията си. Най-важното беше да разделят Корниш от хората му.

— Е, добре — съгласи се най-после той и вдигна рамене. — Това е против моето убеждение, но в момента вие сте на ход, Ла Виолет. Но ако се присъедините към нас, нападението ще се извърши само под моята команда. Разбрахме ли се?

Тамсин поклати глава.

— Не, милорд полковник. Ние с Габриел действаме като свободни агенти, както правят всички партизани, когато работят съвместно с армията. Но можете да бъдете сигурен, че няма да действаме срещу вас.

Тамсин казваше истината. Партизанските отреди се съгласяваха да услужват на Уелингтън, когато сметнеха за правилно, но винаги работеха под своя команда. Вярно, тази банда се състоеше само от едно крехко момиче и огромния му телохранител, но Ла Виолет не се тревожеше от малочислената си банда.

— Мисля, че е най-добре да го изненадаме през нощта — продължи да развива мисълта си Тамсин. Явно не се интересуваше дали английският полковник ще възрази на решението й да действа на своя глава. — Обикновено Корниш се оттегля към полунощ и почти винаги е пиян, но преди това обикаля лагера, за да провери постовете. Можем да го примамим в засада и хоп! — Тя се изсмя тихо и замахна с ръка, сякаш прерязваше еполетите му. — Непременно трябва да си отмъстя за онова, което ми стори, да не говорим какво ме очакваше, ако не бяхте дошли вие, полковник. Но искам да знаете, че не съм отмъстителна! — завърши тя с весел смях.

— Така ли? — промърмори примирено Сейнт Симон. — За малко да си помисля нещо друго. Според мен фактът, че Корниш загуби пленницата си и запалиха лагера му, е достатъчно отмъщение.

— Но то не беше мое отмъщение, полковник — заяви решително Тамсин. Изглеждаше изненадана, че той не желае да проумее разликата. — Вие ме отнехте от него, това беше вашата мисия. А аз искам да отмъстя на Корниш за онова, което стори с мен и с хората ми. Да не говорим за Габриел.

— О, мен можеш спокойно да ме пропуснеш, малко момиче — засмя се доволно великанът. — Аз си отмъстих на онези негодници. Докато бягах, успях да извия вратовете на няколко войничета. Мисля, че онези няма скоро да забравят Габриел Макфий.

— А какво ще кажеш за Жил, Педро, Хосе и Стефан?

— Разбира се, че не съм ги забравил! — Исполинът вдигна ръка, за да я спре. — Тръгвам с теб, малката ми.

— Е, щом постигнахме съгласие, можем да съставим плана си — намеси се нетърпеливо Джулиън и погледна огненото кълбо на слънцето. — Проблемът е откъде да ви намерим коне. Ще се наложи отново да яздите с мен, Ла Виолет. За съжаление нямам кон, който да издържи тежестта на вашия придружител.

— Не се тревожете за нас — усмихна се Габриел. — Аз си имам кон, доведох и коня на момичето. Ей там съм ги вързал. — И той посочи дърветата зад хълмчето.

— Ти си довел Цезар? — попита невярващо Тамсин. — Успял си да го измъкнеш от онези?

— Ама разбира се, момиче. Да не мислиш, че ще го оставя на французите? Засрами се!

Тамсин се хвърли на врата му и го целуна звучно по небръснатата буза.

— Не знам как си се справил, но това е истинско чудо, Габриел. Иди да доведеш конете. — Тя се обърна към полковника. — След малко ще дойдем в лагера ви.

Сейнт Симон се поколеба. Не му се искаше малката да изчезне с огромния си телохранител, но не знаеше как би могъл да го предотврати.

— Нали ви дадох думата си! — Тамсин вирна брадичка и го погледна със святкащи от гняв очи. — Съмнявате ли се в мен, милорд полковник?

Джулиън си припомни саркастичното й предизвикателство снощи, когато го попита дали би могъл да повярва в думата на една бандитка. Тогава не му предложи сигурност и той реши да не й вярва. Защо сега да повярва в честната й дума, в думата на бандитка и крадла, която изобщо не познаваше?

Той я погледна втренчено и вдигна рамене.

— Няма значение вярвам ли ви или не. — После й обърна гръб и закрачи към горичката, където беше лагерът на войниците му.

— Надявам се, че знаеш какво правиш, момиче — заговори укорително Габриел, докато двамата вървяха по брега на реката. — Ел Барон не искаше да има нищо общо с войниците. А ти си решила да отидеш в главната квартира на Уелингтън, в устата на вълка. Не правиш добре. — Той поклати глава и разтърси гъстата си коса.

— Не съм обещавала да дам сведенията, които ще ми поискат — напомни му тя.

— А защо си въобразяваш, че можеш да му вярваш? Ами ако се опитат да ти изтръгнат сведенията с мъчения?

— О, убедена съм, че полковникът ще удържи на думата си — отговори весело Тамсин и се втурна да тича. — Ето го и Цезар! Донесъл си даже пушката и ножа ми. Как успя?

Габриел изпухтя презрително.

— Беше много лесно, момиче. Онези не бяха достатъчно бдителни. А след като им счупих няколко кости, вече нямаха желание да ми се пречкат. — Той я вдигна на гърба на белия арабски жребец, после възседна собствения си кон, изключително грозно животно със силни рамене и крака, което носеше с лекота огромния си товар.

— Освен това имам план — продължи Тамсин. Тя се настани удобно на седлото и с обич издърпа ухото на коня си. — Мисля, че полковникът ще ми окаже голяма услуга, стига, разбира се, да успея да го купя.

— Каква услуга? — Попита предпазливо Габриел. От опит знаеше, че плановете на Тамсин често ставаха опасни. — И с какво ще го купиш?

Тамсин се усмихна тайнствено.

— Всичко с времето си, Габриел.

Тези думи изобщо не го успокоиха. Въпреки това той се въздържа и не продължи да задава въпроси, докато яздеха покрай брега на реката, а после изчезнаха между дърветата.

Войниците от шеста дивизия бяха събрали багажа и угасили огньовете. Всички чакаха до конете си. Като видя великолепния жребец на Ла Виолет, Джулиън изсвири тихо през зъби. Никога не беше виждал такова красиво животно, очевидно чистокръвен арабски жребец, на всичкото отгоре отлично обучен.

— Сигурно ви е струвало много усилия да измъкнете коня от лапите на Корниш — обърна се той към Габриел.

— Може и така да се каже — засмя се исполинът и вдигна рамене, като си припомни как беше излязъл съвсем сам срещу седмина силни френски пехотинци. — Но имах боздуган, а и верният ми меч беше с мен. А пък вие се бяхте погрижили да запалите колибите и всичко беше обвито в дим.

Джулиън помилва коня по врата и го огледа с очите на опитен кавалерийски офицер.

— Татко ми подари Цезар за осемнадесетия ми рожден ден — обясни Тамсин, която беше много зарадвана от възхищението на офицера. Жребецът беше най-голямата й гордост.

— Необикновено животно — промърмори Джулиън с лека подигравателна усмивка. От бдителния му поглед не бе убягнало, че Тамсин е въоръжена с дълъг нож и тежка пушка, която висеше на седлото. На гърдите си беше преметнала патрондаш. Той беше виждал и друг път жени в партизанските отреди, но контрастът между тези оръжия и крехката фигура на Ла Виолет беше учудващ. Въпреки това начинът, по който тя седеше на седлото, му позволи да заключи, че е свикнала да борави с оръжията и да прекарва дълго време на високото седло от изкусно обработена кожа.

— Без съмнение, конят е плячка от оборите на някой испански гранд — промърмори той и усмивката му стана още по-иронична.

— Човекът беше турчин — поправи го спокойно Тамсин. — Беше решил да прекоси Сиера Невада с дузина чистокръвни кобили и цял керван мулета, натоварени със злато и смарагди. Баща ми облекчи товара му.

— О, малко момиче, престани с тези лъжи! — намеси се строго Габриел. — Ел Барон имаше най-добрата конюшня в Испания. От всички краища на страната идваха хора да купуват жребчета, но той продаваше само на онези, които му харесваха. Виждал съм възрастни мъже да плачат и да падат пред него на колене и да му предлагат купища злато за едно конче, но Барона беше непоколебим.

— Вие наистина имате богато въображение, сеньорита — промърмори Сейнт Симон и хвърли бърз поглед към Тамсин, която се цупеше на Габриел.

— Но то изобщо не може да се мери с вашето, сеньор — отговори със същия тон тя.

Мъжът вдигна рамене.

— Бих ви предложил да използвате по-добре въображението си, като измислите план за отмъщение. Нямаме време за губене. Трябва да свършим тази работа и да се върнем в Елвас. Нямам желание да си губя времето с тази смешна експедиция, затова побързайте.

Той обърна коня си и извика:

— Сержант, дайте заповед за тръгване!

Тамсин почервеня от гняв. Когато малкият отряд излезе от горичката, тя махна на Габриел и двамата се отклониха встрани. За малко да обърне Цезар и да препусне в противоположната посока. На света нямаше нито един кавалерийски офицер, който да я настигне. Но старият й живот беше приключил. Клането в Пуебло де Сан Педро и засадата, в която Корниш примами малката й банда, сложиха край на досегашното й съществувание. Сега трябваше да направи план за бъдещето си, като включи в него и английския полковник. Тя се нуждаеше от неговата помощ, за да си отмъсти на Корниш, но това беше дреболия. В главата й започваше да се оформя по-голям план. Лордът от Корнуол, който се беше появил на подходящото място в подходящото време — макар че той сигурно щеше да отрече този факт. Но първо трябваше да се разплати с Корниш и да се срещне с Уелингтън. Всичко останало можеше да почака.