Джейн Фийдър
Теменужени очи (3)

2

След два часа Тамсин се събуди и както винаги се ободри бързо. Мислите й бяха ясни, тялото отпочинало, споменът за събитията, довели я дотук, беше жив и подробен, освен… освен факта, че не можеше да проумее какво бе станало, когато английският полковник я бе целунал. Нещо не беше наред. Тя презираше мъжете, които носеха войнишка униформа, и се отвращаваше от тях и въпреки това беше целувала този мъж, човека, който я доведе тук и нямаше никакво право да я държи в тази гадна дупка. Тя го целуна и това й хареса. После се уплаши и го удари, напълно несправедливо, и сега съзнаваше, че бе заслужила бурната му реакция.

Тя отвори очи и хвърли бърз поглед към английския полковник. Той седеше до огъня, загърнал раменете си с одеяло, главата му беше паднала на гърдите. Огънят все още гореше — вероятно беше заспал наскоро.

Ръцете на Тамсин бяха скрити под наметката. Без да изпуска от очи неподвижната мъжка фигура, тя плъзна съвсем бавно ръцете си към глезените, докато напипа възела на въжето. Не трябваше да движи краката си, за да не подръпне въжето, привързано за колана на полковника, и да го събуди.

— Дори не си помисляйте за това! — Мъжкият глас беше хладен и властен. Джулиън вдигна глава и огледа внимателно пленницата си на слабата утринна светлина. Ако наистина е спал, значи спи като котка, каза си сърдито Тамсин.

Тя се престори, че не е разбрала за какво ставаше дума.

— Трябва да изляза навън — промърмори с добре изиграно смущение тя, протегна се и се прозя. — Надявам се да ми разрешите.

— Нямам нищо против — отговори мъжът и стана. След като Тамсин се изправи, той подръпна леко въжето. — Да вървим! Нямаме много време.

Тамсин промърмори някакво проклятие и тръгна бавно след него със завързаните си глезени. Двамата излязоха във влажната утрин.

Небето беше безоблачно. Слънцето се издигаше бавно на хоризонта като голяма червена топка, въздухът беше свеж и ясен. Птиците пееха в дърветата. Войниците от шеста дивизия се бяха събудили и вече окачваха котлетата с вода над огньовете, за да направят чай, и хранеха конете си. Когато полковникът и пленницата му тръгнаха към реката, бяха проследени от множество любопитни погледи.

— Мисля, че ще можете да се скриете зад тези скали — каза полковникът и посочи безредно струпаните по брега скални блокове. — Въжето е достатъчно дълго и можете да изчезнете зад някой по-голям камък.

— Толкова сте внимателен, полковник.

— И аз мисля така — отговори с усмивка Джулиън и се направи, че не е забелязал подигравателния й тон.

— Какво всъщност искате от мен? — попита сърдито Тамсин. Тя му бе задала този въпрос още миналата вечер, но тогава нещата бяха много объркани и не бе получила ясен отговор.

— Уелингтън иска да говори с вас — отговори кратко Сейнт Симон. — Затова ще ви заведа в главната квартира в Елвас.

— Като пленница? — Тамсин посочи въжето. — Защо е необходимо да ме връзвате, след като главнокомандващият иска само да говори с мен? — Гласът й преливаше от сарказъм.

— А нима Ла Виолет би приела поканата на главнокомандващия английската армия? — отвърна със същия тон Джулиън.

— Не — отговори откровено Тамсин. — Нямам време да се разправям с разните му там армии, все едно на чия страна се бият. Колкото по-скоро се махнете от моята страна, толкова по-добре. — Тя се взря мрачно в червената топка на изгряващото слънце. — Нито Наполеон, нито вие имате право да се месите в делата на испанците. Вие не сте по-добри от него.

— За съжаление обаче вие имате нужда от нас, за да го прогоните оттук — отговори Джулиън, опитвайки се да скрие гнева си. — Уелингтън има нужда от някои сведения, които само вие можете да му дадете. Затова ще ви отведа при него, скъпо момиче. А сега побързайте. — Той направи нетърпелив жест към скалите.

Тамсин не се помръдна. Този английски полковник беше толкова самоуверен, също като повечето войници. След малко хвърли изпълнен с копнеж поглед към реката.

— Много бих искала да се окъпя — прошепна тя. — Знаете ли колко време стоях в онази мръсна дупка?

— Да се окъпете? — Джулиън я погледна невярващо. Рязката смяна на темата го изненада. — Не ставайте смешна! Водата е ледена.

— Но слънцето е топло — отговори с усмивка Тамсин. — Откакто се помня, се къпя в студените реки. Искам да се потопя във водата само веднъж, за да се очистя от най-грубата мръсотия. — Тя го погледна умолително. — Какво може да ви навреди това, полковник?

Мъжът се поколеба, отказът вече беше на устните му. Но преди да е успял да заговори, тя разкопча най-горното копче на ризата си и прокара пръсти през косата си.

— Никога не съм била толкова мръсна. Погледнете само ръцете ми. — Тя ги протегна към него и продължи: — А и косата ме сърби непоносимо. Не мога да се търпя, разбирате ли! Щом искате да ме отведете при главнокомандващия, трябва да ми позволите да изглеждам прилично.

Смръщеното носле и презрително изкривеното лице го развеселиха въпреки обзелия го гняв и предишните й забележки. Наистина беше много мръсна. Той познаваше чувството: след неколкодневен преход при всякакво време, след спането на мръсната земя, мъжът не може да понася миризмата на собственото си тяло. Неговата задача беше да отведе тази жена в главната квартира в Елвас. Можеше да изпълни разумната й молба, без да излага на риск важната си мисия.

— Мисля, че ще замръзнете — промърмори примирително той. — Но щом толкова настоявате, ще изпълня молбата ви. Давам ви само две минути.

— Благодаря ви. — Тамсин свали обувките си и го погледна с очакване. — Ще ми позволите ли да махна въжето, докато съм във водата? Ако го намокря, то ще се свие и ще ми пререже кожата.

— Добре — махна с ръка Джулиън. — Но ви предупреждавам: ако таите намерение да ми избягате, ще ви хвана, ще ви завържа на шпорите си и ще ви влача така до Елвас.

Очите й проблеснаха гневно. Зениците им потъмняха, станаха почти черни, но само за миг. Тя сви рамене, кимна в знак, че е съгласна с предложението му, наведе се и отвърза въжето, което стягаше глезените й. Свали чорапите си, отвори панталона, смъкна го и небрежно го изрита с крака настрана. После тръгна към водата, както беше по ленено бельо и риза.

Джулиън отново усети потока от енергия, който се излъчваше от нея, също както вчера, когато я държеше на коня си. От всяка пора на тялото й струяха решителност и целенасоченост. Той посегна и хвана ръката й.

— Момент!

Първо трябваше да огледа реката и отсрещния бряг. Водата течеше тихо, но леките вълни загатваха за доста силно подводно течение в близост до брега. Не беше много вероятно да й се отдаде да стигне до другия бряг. Не много вероятно, но все пак възможно. Това беше Ла Виолет.

— Свалете и другите си дрехи.

— Какво? Да се съблека гола пред очите ви? — Тамсин побесня от гняв, но някак си не успя да го убеди, че поведението й се дължи на девическа невинност.

— Точно така, свалете всичко — потвърди безизразно Джулиън. — Съмнявам се, че ще направите опит да стигнете до другия бряг, както сте съвсем гола.

— Защо мислите, че мога да плувам толкова надалеч? — Очите й се разшириха в невинно учудване. — Дотам е почти половин миля, подводното течение е много силно. Не съм чак толкова добра плувкиня.

— Простете, но не ви вярвам. Щом искате да се окъпете, ще го направите гола. Иначе ще идете да си свършите работата зад скалите и ще се върнем в лагера.

Тамсин изкриви лице в сърдита гримаса. Кратката промяна в лицето й не убягна от вниманието му и той разбра, че е имал право. Ла Виолет мислеше за бягство.

Тамсин му обърна гръб и разкопча ризата си. Този проклет англичанин беше дяволски недоверчив! За нея беше детска игра да преплува до другия бряг, а само няколко километра по-нататък местните селяни щяха да й окажат помощ. Тази част от страната беше сравнително равна и обрасла с ниски храсталаци. Ако имаше поне малко предимство, щеше да полети като вятър. На около сто метра от брега се издигаше възвишение, обрасло с бодливи храсти и ниски дървета. Ако можеше да стигне дотам, щеше да се скрие като лисица от кучетата. Нито един английски войник не беше в състояние да открие Ла Виолет на собствената й територия.

Тамсин пусна ризата на земята и развърза връзката на долните си гащи. Свали и тях и ги изрита надалеч. Сейнт Симон имаше право да предполага, че пленницата му не се придържа към правилата на приличието, освен когато й е изгодно. Тя не беше момиче от испанската аристокрация, възпитано в манастир. Беше водила суровия живот на разбойниците, който отрано я бе запознал с житейските реалности. Освен това в този момент беше твърде заета с дръзкия си план за бягство, за да помисли, че се е съблякла в присъствието на непознат мъж.

След като помисли малко, Тамсин вдигна дрехите си, сгъна ги грижливо и ги остави върху един плосък камък. Това беше само дреболия, но Сейнт Симон се почувства неловко. Ала още преди да е успял да разбере защо тази дребна случка му се бе сторила многозначителна, Тамсин се обърна към него. С леко разкрачени крака, опряла ръце на хълбоците, тя стоеше пред него съвсем гола. На шията й висеше тънка верижка, на която бе окачен сребърен медальон.

— Доволен ли сте, полковник?

В първия момент Джулиън не разбра двусмислието на въпроса й. Погледът му се плъзна по стройното, твърдо тяло, от което бликаха сила и жизненост. Много скоро установи, че впечатлението за крехкост идва само от ръста й. Голото й тяло беше здраво и мускулесто като на атлет, гъвкаво и изправено. Погледът му се спря повече на малките остри гърди, проследи стройната линия на хълбоците и се задържа на светлите косъмчета между бедрата.

Тялото й беше извънредно привлекателно. Дъхът му се ускори, ноздрите се издуха, докато се опитваше да се пребори с нежеланата възбуда. Сигурно си беше изгубил ума. Как можа да се постави в такова положение! Защо, по дяволите, й позволи да се окъпе в реката? Но сега беше твърде късно да отмени съгласието си.

Когато отново стана господар на чувствата си, той погледна в лицето й и доволно установи, че щателният оглед бе успял да я извади от равновесие. Предизвикателният й поглед вече не беше толкова сигурен, тя избягваше да срещне очите му. Това беше награда за нежеланата реакция на тялото му.

— Съвършено — отвърна провлечено той. — Бих казал, че съм извънредно доволен.

Гняв изтри израза на неловкост от лицето й. Тя направи крачка към него и в продължение на няколко секунди той вярваше, че ще го удари още веднъж. Ако го направеше, щеше да я накара да съжалява.

Тамсин прочете посланието в очите му; то й съобщи, че мъжът насреща й е подготвен за евентуален удар. Желанието да го удари изчезна също така бързо, както се бе появило, и тя си припомни, че не бива да губи ценно време. Планът й беше готов и нямаше никаква полза да се кара с него или да сравняват умствените си способности. Без да каже нито дума, тя се обърна и закрачи към водата.

Джулиън не я изпускаше от поглед. Тя навлезе във водата и спря за миг в нерешителност. Отзад изглежда също така добре, както отпред, каза си замечтано мъжът. След няколко секунди Тамсин застана на пръсти, вдигна ръце и се хвърли във водата.

Джулиън отиде до брега и зачака появата й. Водата течеше бързо, подводното течение се разпознаваше като широка лента на около пет стъпки от брега. Една птица потопи яркосините си пера във водата и изскочи на повърхността със сребърно-блестяща рибка в устата. Само Ла Виолет не се виждаше. Какво да направи, ако тя не се появи?

Гърлото му се стегна от страх. Ами ако се беше заплела в някакви водни растения, които не се виждаха на повърхността?

Ами ако беше решила да преплува под вода до другия бряг? Погледът му се плъзна към грижливо сгънатите й дрехи, оставени на близкия камък. Тя не можеше да избяга съвсем гола. Очите му се плъзнаха по водната повърхност. Никъде не се виждаше движение. Откога беше под водата? Май от няколко минути!

Джулиън изу ботушите си и бързо откопча куртката си. Захвърли в тревата колана със сабята, свали панталона и ризата и решително се хвърли в реката, на същото място, където беше изчезнала пленницата му.

След миг изскочи на повърхността с тракащи от студ зъби. Водата, която идваше от покритите със сняг планински върхове, беше леденостудена. Никой не можеше да оцелее след няколко минути престой в такава вода. Джулиън се взря отново в спокойно течащата река и отърси водата от косата си. Нищо. Тя беше изчезнала, сякаш никога не я беше имало.

Той пое дълбоко дъх и се потопи още веднъж Разбута с две ръце гъстите подводни растения и затърси безжизненото тяло или поне веещата се коса, която щеше да му покаже къде се е заловила.

В този момент Тамсин излезе на повърхността от другата страна на скалите. Беше чула как полковникът скочи във водата и разбра, че опасността е отминала. И тя трепереше от студ, косата беше залепнала за главата й. Ала очите й блестяха тържествуващо, на посинелите устни играеше усмивка. Беше се надявала, че той ще се хвърли във водата да я търси, но не смееше да повярва в късмета си. Спомни си многото весели истории, които майка й беше разказвала за рицарството на английските джентълмени, което често се проявявало не на място. Явно този английски полковник не беше изключение от правилото.

Тя излезе на брега и се отърси от водата като малко куче. Скалата я скриваше от погледа на плуващия мъж. Слънцето стопли студеното й тяло и тя се втурна с леки стъпки към дрехите си.

Джулиън излезе на повърхността, за да си поеме въздух. Студът скова тялото му и той разбра, че няма да издържи още дълго в ледената вода. Въпреки това си заповяда да се потопи още веднъж, за да я потърси. Тъкмо когато се приготви да се гмурне, той хвърли бърз поглед към брега и откри бледа сянка край скалата. Само след миг обаче сянката изчезна и той не беше сигурен дали наистина е видял нещо подозрително. В следващия момент обаче разбра, че най-лошите му подозрения са се потвърдили.

Гневният му вик разкъса утринната тишина на брега на Гуардиана. Една птица отговори с дрезгав крясък, а ято диви патици се издигнаха с мощни удари на крилете от нощното си убежище в тръстиката, когато мъжът зацапа през водата към брега.

Тамсин изруга полугласно и се втурна да бяга. Хукна по равната, обрасла с мъх земя право към малкия, осеян от гъсти храсталаци хълм. Нямаше време да се облече, затова притисна дрехите до мокрото си тяло. За съжаление полковникът я бе открил твърде рано и тя можеше само да се надява, че има достатъчно преднина. Той трябваше да излезе от водата, да се изкатери по брега, а и тя със сигурност беше по-бърза от един едър и тромав войник.

Ала Тамсин не знаеше, че в училище Джулиън беше печелил награди по бягане, и дългите му крака бързо скъсиха разстоянието помежду им. Ослепял от гняв, той тичаше след нея — гневеше се на себе си, че беше допуснал едно момиче да го измами толкова лесно, гневеше се и на пленницата си, че си бе позволила да го води за носа. Никога досега не се беше провалял в изпълнението на поставените му задачи. И този път нямаше да бъде надхитрен от една дребна, коварна и жестока наемница и разбойничка.

Той увеличи темпото и почти я настигна; ледената вода на реката по кожата му се превърна в пот, но Тамсин беше почти на хълмчето. Джулиън знаеше, че ако тя изчезне в гъстите храсталаци, търсенето ставаше безсмислено. Той и хората му щяха да обикалят с часове между дърветата и храстите, от опит знаеше как изчезваха партизаните, без да оставят нито една следа.

Тамсин дишаше тежко, а когато излезе на височинката, от гърлото й се изтръгна задавено хълцане. Тя не чуваше преследвача си, но усещаше близостта му. Крачките му бяха заглушени от мекия мъх, но тя знаеше, че разстоянието между двамата непрекъснато намалява. С последно напрежение на волята тя се втурна към най-близкия храст, но изведнъж кракът й се закачи в разклонените корени, които покриваха земята.

Тамсин нададе гневен вик и падна на колене. В следващия миг Джулиън се хвърли напред и ръката му се сключи около глезена й. Тамсин не бе предполагала, че преследвачът й е толкова близо. Тя се изви като змия и отчаяно се опита да го ритне със свободния си крак, но той я държеше здраво и дори не трепна, когато петата й го улучи болезнено. Тамсин се улови с две ръце за яките корени и се опита да събере достатъчно сили, за да се освободи от яката му хватка, но той бе успял да хване и другия й крак и я дръпна към себе си. Корените се изплъзнаха от пръстите й, тя загуби равновесие и се строполи на земята. Когато Джулиън я дръпна към себе си, коремът и гърдите й се хлъзнаха по влажната земя, корените и камъчетата я одраскаха.

— Мръсно копеле! — изрева вбесено тя и се претърколи по гръб. Връхлетя върху него с намерението да му издере очите. — Причинявате ми болка!

— Значи искахте да ме измамите, така ли? — изкрещя гневно лорд Сейнт Симон. — Дяволче! Хитра, коварна, проклета малка маймуна! — Той хвана с една ръка двете й китки и издърпа ръцете й над главата, с другата улови брадичката й. — Вие сте готова да прибегнете към всякакви хитрости, нали? Искам да ви кажа, момичето ми, че са необходими поне десет змийчета като вас, за да ме надхитрят!

Тамсин се обърна настрана, за да свие колене и да ги забие в долната част на тялото му. Мъжът разбра намерението й и я притисна с цялата си тежест към земята. Ръцете му стискаха безмилостно китките и главата й, цялото й тяло беше неподвижно.

— Копеле! — изсъска още веднъж тя. — Аз може да съм бандитка, но вие сте брутален тиран, полковник. Веднага ме пуснете.

— Не.

Простият отговор прогони гнева й и тя се вгледа като замаяна в лицето му. Очите над нейните бяха съвсем спокойни, едва ли не безизразни. Сякаш седяха един срещу друг в някой английски салон. Този мъж очевидно се чувстваше съвсем добре в кожата си. Тя усети мокрото му бельо до бедрата си. Значи той не беше скочил във водата съвсем гол.

Учуденото й мълчание не продължи повече от секунда и бе последвано от дива канонада ругатни, толкова изразителни и разнообразни, че полковникът зяпна смаяно. Тамсин ругаеше безупречно на три езика, сменяше ги без преход, а проклятията и обидите бяха толкова цветисти, че всеки пехотинец би се гордял да ги овладее.

— Престани да ругаеш, момиче! — Джулиън се освободи бързо от първоначалната изненада и задуши потока от думи с буйна целувка. Притисна още по-силно ръцете й към земята, цялото му тяло падна тежко върху нейното.

Тамсин едва не се задуши от натиска на устните му. Тя се раздвижи отчаяно под него, замята се като риба на сухо. Кожата й пареше, кръвта й закипя, зад спуснатите мигли се разстла червена мъгла. Мъжът мушна езика си в устата й, а нейният език не се скри, не избяга — той се раздвижи и заигра с натрапника.

Мислите й се объркаха. Усещаше гняв — див гняв, но той беше примесен с безумна страст, не по-малко силна и огнена. Изпитваше страх и в същото време див копнеж. Тялото й гореше и в главата й не остана нето една разумна мисъл. Мъжът все още държеше ръцете й над главата, но другата му ръка бе пуснала брадичката и се движеше по тялото й. Той помилва гърдите й, после продължи към влажния корем. Без да съзнава какво прави, тя вдигна хълбоци, за да го посрещне. Бедрата й се отвориха пред търсещите му пръсти и им позволиха да проникнат в нея. Когато го усети в себе си, от гърлото й се изтръгна дрезгав вик.

Ръцете му милваха тялото й, докато се движеше в нея с дълбоки, силни тласъци, които я отведоха в свят, където въздухът трепереше и телата им бяха обгърнати в пламъци. А после попаднаха в самия център на огъня и Тамсин се загуби в тялото над своето, позволи му да я завладее без остатък, толкова пълно, че границите на собственото й тяло престанаха да съществуват. А над това пламтящо великолепие владееше ужасът на унищожението.

Джулиън се върна бавно в действителността. Първо усети топлото слънце върху гърба си и едва после осъзна влажното, буйно дишащо същество под себе си. Погледна в лицето й. Тя беше затворила очи, кожата й беше зачервена, устните полуотворени. Ръката му все още стискаше китките й, другата беше между телата им. Той я погледна отново, не можейки да повярва в случилото се… и изведнъж топлото слънце върху гърба му се превърна в студена стомана.

Той не виждаше нищо, но знаеше, че някой е опрял острието на сабята си в гърба му. Усещаше го в основата на гръбначния си стълб, чуваше тежкия дъх на застаналия над него мъж и косъмчетата на тила му настръхнаха.

— Кажете си последната молитва, човече. Имате тридесет секунди, за да сключите мир със създателя. — Гласът имаше мекия тон на шотландските планини, но беше леден като гробища. Острието на сабята се раздвижи, притисна се в меката кожа и се подготви за окончателния удар, който щеше да прониже гърба му до самото сърце.

За първи път в живота си Джулиън усети сковаващ ужас. Смъртта на бойното поле не беше нищо в сравнение с онова, което преживяваше сега. Там мъжете се биеха разгорещено и много често съдбите им се решаваха от късмета и съдбата, а това тук беше екзекуция, студена и бавна. Незнайно по каква причина, той не беше в състояние да каже или да стори нещо, за да се спаси или поне да отложи малко мига на смъртта. Макар че нямаше представа защо искаха да го убият в това топло утро, след тези несравними мигове на буйна страст.

— Не! — Момичето под него изведнъж заговори с отчаяна настойчивост. Тя се бе свестила от вцепенението си и започваше да разбира какво става. — Не, Габриел, не! — Тя задърпа ръцете си, които все още бяха стиснати в желязната хватка на Джулиън, и той я освободи. После го отблъсна от себе си и се опита да се изправи, но той не можеше да се раздвижи, защото смъртоносното острие на сабята щеше да се забие в тялото му. Затова остана да лежи между бедрата й и сред целия този ужас изпита ужасен срам, защото си представи колко жалък изглеждаше и какъв фарс беше да намери смъртта си в такава ситуация.

— Пусни го, Габриел, всичко е наред! — Тамсин говореше с отчаяна настойчивост. Познаваше много добре бързината и смъртоносния гняв на великана, който беше застанал зад полковника. Той бе повярвал, че любимката му е станала жертва на насилие, а неговата основна задача беше да я защитава и да отмъщава на онези, които се опитваха да й сторят зло. Тя все още изпитваше гняв към английския полковник заради начина, по който се отнасяше към нея, след като я спаси, но не и заради онова, което се случи преди малко. И двамата се държаха като безумци, но и двамата носеха отговорност за случилото се и Джулиън Сейнт Симон не заслужаваше да намери смъртта си от ръката на Габриел, човека, който цял живот решаваше проблемите си с помощта на меча и се бе научил да действа с хладна обективност.

— Чуй ме, Габриел, не се е случило нищо, което да не съм искала. — Тя говореше бавно и ясно, но отчаяната настойчивост не бе изчезнала от тона й.

Джулиън замръзна на мястото си. Тя познаваше палача му и се боеше от онова, което той беше в състояние да стори. Припомни си как тя бе скочила от коня му, когато я спаси от Корниш и как бе казала, че трябва да намери Габриел. Както изглеждаше, този Габриел, който и да беше той, я бе намерил.

— Ами ти тичаше прекалено бързо за човек, който желае да го хванат, малко момиче — отговори гласът, на когото беше сабята, и този глас беше пълен със съмнение. Студеното метално острие все още беше опряно в голия гръб на Джулиън.

Тамсин размишляваше отчаяно. Как да обясни нещо, което сама не разбираше?

— Всичко е много объркано, Габриел — прошепна тя и погледна мъжа в очите. — Не мога да ти го обясня, но те уверявам, че не се е случило нищо, което да не съм искала.

Мълчанието на великана продължи цяла вечност, но последвалият го гръмогласен смях я накара да въздъхне облекчено. Студеното острие на сабята се отдели от гърба на Джулиън.

— О, малко момиче! Какво ли щеше да каже Ел Барон, ако те видеше да се търкаляш в тревата като някое похотливо слугинче?

— Такива неща се случват понякога, миличка — точно това щеше да каже — отговори дръзко Тамсин. Гласът й трепереше, макар че се бе опитала да му придаде сигурност. Надяваше се, че опасността е отминала, но с Габриел човек никога не можеше да бъде сигурен.

Полковникът се отдели бавно от нея и се отдръпна настрана от дългата сабя, която сега сочеше към земята, но непосредствено до хълбока му.

Тамсин се надигна и седна.

— Много добре знаеш, че щеше да каже точно това, Габриел. После щеше да вдигне рамене и да се усмихне на Сесил.

Отново прозвуча гръмък смях.

— Добре, добре, малко момиче. Мисля, че имаш право. — Той изгледа любопитно полковник Сейнт Симон и погледът му, макар и не особено любезен, не беше и заплашителен. — Е, кой е галантният любовник, малко момиче?

— Добър въпрос. — Тамсин погледна въпросително полковника. Непосредствената опасност за живота му беше отминала, но след появата на Габриел предимството беше на нейна страна и тя реши, че си струва да опита едно малко отмъщение. — Така и не ни представиха формално един на друг. Знам само, че е полковник от армията на Уелингтън.

Джулиън се извърна настрана и бързо облече мокрото си бельо. Нямаше представа кога го бе захвърлил в пристъп на луда страст. Когато се облече, част от неловкостта му изчезна, но срамът остана. Новодошлият беше огромен мъж, със силни ръце и крака, с корави мускули, които се очертаваха под кожения жакет. Посивялата коса беше завързана на тила с кадифена панделка. Кожата на лицето му беше осеяна с малки червени венички, като при мъж, който обича чашката, светлите сиви очи гледаха остро, а зад пълните устни на широката уста се подаваха криви зъби. Двустранно наточената сабя беше дълга и тежка, но той я размахваше с лекотата на готвач, който работи с кухненския си нож.

— Ако желаете формално представяне, Виолет, бих предпочел да бъда подобаващо облечен — отговори с лек сарказъм полковник Сейнт Симон.

— Погрижи се и ти да изглеждаш прилично, малко момиче — заповяда великанът, който не изпускаше англичанина от очи. — Аз ще си поговоря с полковника, докато той се облича. — И той посочи със сабята си към мястото на брега, където бяха захвърлени дрехите на Джулиън.

Младият мъж го погледна и вдигна рамене. Вярно, той беше загубил първоначалното си предимство, но все още имаше двадесет войници, които лагеруваха само на четвърт миля оттук. Те щяха много скоро да променят ситуацията, стига само да им дадеше знак. Без да се тревожи повече, той се запъти към мястото, където беше оставил дрехите си. Закрилникът на Ла Виолет вървеше до него, сабята все още не бе прибрана в ножницата, но лицето на исполина беше безизразно, бледите очи гледаха меко.

Въпреки това Джулиън беше постоянно нащрек. Инстинктът му нашепваше, че настроението на Габриел можеше да се промени още в следващата минута.

Тамсин се облече бързо и на няколко пъти погледна въпросително към мястото, където английският полковник се обличаше, а Габриел, облегнат на близкото дърво, рисуваше някакви знаци в пясъка с върха на сабята си. Двамата разговаряха оживено.

Бяха минали много месеци, откакто за последен път се беше поддала на такъв импулсивен изблик на страст. Тя помнеше случилото се съвсем точно, защото твърде често й бяха обяснявали, че е наследила безумната дързост на майка си и че е обединила в себе си страстните натури на двамата си родители. Освен това я бяха научили да гледа на телесните чувства без излишен срам. Те бяха напълно нормални между възрастните и те им се отдаваха без задръжки и чувство на вина. Ала не й се вярваше, че Ел Барон или Сесил биха дали съгласието си за това безумно сливане. Тя нямаше право да се съюзява с неприятеля.

Войниците бяха врагове… нейни лични врагове. Страшните картини отново се появиха пред очите й, тя чу писъците, усети миризмата на кръвта. Баща й, изправен сред купчина обезумели войници в униформи на няколко армии, с разкривени от алчност и жестокост лица, полудели от жажда за кръв. Огромната му сабя святкаше в мрака и поваляше враговете, но те бяха безброй, хвърляха се върху него, пронизваха го с изстрелите си, а двете безпомощни фигури на хълма трепереха от ужас, защото кръвта течеше на тласъци от многобройните му рани и безстрашният Ел Барон щеше да падне всеки момент. Но той издържа учудващо дълго и успя да повали още десетки неприятели.

Сесил лежеше в сянката на едно дърво, убита от ръката на мъжа си. Малка черна дупчица насред челото й показваше мястото, където я бе улучил смъртоносният куршум. Жената на Ел Барон не биваше да стане жертва на похотта и жестокостите на дезертиралите войници. Дъщерята също щеше да умре като майка си, ако в този злокобен ден не беше отишла с Габриел на лов в планините.

Тамсин разтърси глава, за да прогони страшните картини, и след известно време успя да се овладее. Сега не беше време за гняв и тъга. След този съдбоносен ден тя стана водачка на малка банда планинци. Онези, които бяха успели да се изплъзнат от ръцете на убийците, и другите, отчаяните, които се бяха присъединили към тях, бяха готови да се бият под командата на дъщерята на Ел Барон, да помагат на партизаните, да мъчат французите и да избягват пряк контакт с англичаните. Плячката не беше особено богата, но и хората й не бяха особено придирчиви.

Всичко вървеше добре, докато онова проклето копеле Корниш не им заложи капан. Тамсин нямаше представа колко от членовете на бандата й бяха успели да се измъкнат от лапите на французите в тесния планински проход. Знаеше само, че целта на враговете беше да уловят водачката на бандата и планът им беше успял. Барона отдавна беше поверил живота и сигурността на дъщеря си в ръцете на най-верния си другар и Габриел беше постоянно да нея, за да я пази и да се бие за нея. Ала един-единствен мъж, дори такъв великан, не можеше да се противопостави на петдесет войници. Те бяха разбили малкия разбойнически отряд и мъжете се бяха разпръснали на всички страни или бяха останали да лежат в теснината.

Но случилото се беше минало и сега нямаше смисъл да го оплаква. Сега най-важното беше да извлече максимална полза от ситуацията, в която беше попаднала. Трябваше да потърси най-голямата изгода за себе си. Щеше да я потърси и да я намери.

Тамсин напъха ризата в панталона си и тръгна решително към двамата мъже. Носеше в ръка обувките и чорапите си, хладният мъх под босите й крака беше толкова приятен.

Ясните сини очи на полковника спряха върху нея и тя усети как сърцето й заби по-силно. Няма да съжалявам за случилото се, опита се да си внуши тя. Мигът на луда страст беше отминал. Той нямаше нищо общо с онова, което им предстоеше.