Джейн Фийдър
Теменужени очи (26)

25

— Какво ти каза? Какво искала да направи? — Габриел гледаше невярващо Хосефа. В гърдите му клокочеше гняв, очите му искряха. Ала жена му не се уплаши. Само долната й устна леко затрепери.

— Нищо определено не ми каза. Разбрах само, че излиза на езда и ще се върне към пет.

Габриел хвърли бърз поглед към часовника на стената на обора. Вече минаваше шест.

— И как ти се стори? В какво настроение беше?

Хосефа смръщи чело и се замисли, докато мъжът й нетърпеливо потропваше с крак по калдъръма.

— Нали знаеш каква е, когато е замислила нещо — отговори най-после тя. — Очите й светеха и не мислеше за нищо друго, освен за онова, което й предстоеше. Ти я познаваш — повтори настойчиво тя.

— О, да, познавам я — отвърна мрачно Габриел. — Какъв глупак съм! Трябваше да знам, че малката няма да остави историята с Пенхалан недовършена и ще извърши някоя глупост. — Той се обърна рязко и изрева с глас, от който целият обор се разтрепери: — Оседлайте коня ми!

— Но къде е тя? — попита уплашено Хосефа.

— Създава си проблеми — отговори глухо Габриел. Очите му гледаха пронизващо. — Отишла е сама. А онези мръсни свини са си в къщи… Побързай, момче! — изрева той и се втурна към ратая, който носеше седлото. Бутна го сърдито настрана и заяви: — Сам ще се справя, махай се оттук! — Големите му ръце бяха учудващо сръчни. Много скоро едрият мъж се метна на седлото и препусна като вихър към изхода.

Конят изтрополи по пътя, обграден с жив плет, сякаш беше усетил нетърпението на ездача си. Габриел се приведе над седлото и се взря напред. Беше бесен от измамата на Тамсин, но страхът беше по-силен. Тя не се беше върнала в уречения час, значи й се беше случило нещо лошо. Тамсин беше хитра и умееше да води битка, обикновено не правеше грешки, но тук ставаше въпрос за чувства. И, което беше много по-лошо: тя се страхуваше, че полковникът ще разкрие тайната й, затова действаше под натиска на времето. Габриел не вярваше, че при тези обстоятелства момичето е успяло да запази самообладание. Само една грешка, една дребна небрежност, и младата жена, изправена сама срещу трима Пенхалан, щеше да бъде победена.

Конят навлезе в един остър завой и изведнъж се подплаши, защото насреща му изскочи едър черен жребец.

Габриел дръпна юздите.

— Майко божия, откъде идвате пък вие, полковник?

Джулиън не отговори на въпроса. Изражението на великана не обещаваше нищо добро. По гърба му пробягаха студени тръпки.

— Къде бързате толкова, Габриел? И къде е Тамсин?

Габриел нямаше време да размисли дали е в интерес на Тамсин да разкрие тайната на любовника й. Знаеше само, че имаше спешна нужда от подкрепление, и не можеше да си представи по-добър воин от полковника.

— Отговорът и на двата въпроса е Ланжерик, полковник. Най-добре елате с мен, защото нямам представа какво ще намерим там.

— За бога, точно от това ме беше страх! — извика с треперещ глас Джулиън. Изби го студена пот. — Тя е открила, че е от рода Пенхалан!

— Тя го знае открай време — поправи го хладно Габриел и отново пусна коня си в галоп.

Джулиън преглътна мъчително. В гърлото му беше заседнала огромна буца. Той обърна Соулт и препусна след Габриел, обзет от страшно предчувствие.

— Какво искате да кажете? — попита той, когато двата коня препуснаха редом. — Откога знае за Пенхаланови?

— Откакто се помни. Сесил й разказа всичко за роднините й в Англия.

Джулиън прие тази новост с мрачно мълчание. Кръвта пулсираше болезнено в слепоочията му, копитата на Соулт го оглушаваха. Защо не се изненада от думите на Габриел?

— Знаела е това още когато напуснахме Испания? — Той искаше да чуе всичко, макар че истината бавно се оформяше в съзнанието му.

— Да. Беше решена да си отмъсти за онова, което онзи човек стори на майка й.

— Отмъщение? — попита замаяно Джулиън, докато частите на мозайката бавно отиваха по местата си и истинските размери на измамата й се оформяха в главата му. Той беше невероятен глупак. Така отчаяно се опитваше да вярва в невинността й, в честната потребност от закрила и подслон в дома му. Но това не беше честност, това беше само студено, пресметливо прелъстяване, мрежа от лъжи. От първия момент, в който го бе срещнала.

— Тя искаше да унищожи Седрик, за да му отмъсти за онова, което е сторил на майка й… искаше да изнесе историята във вестниците, но после й стана ясно, че не може да го направи, без вие да научите цялата истина, полковник. Затова си мисля, че е решила да се сдобие с диамантите на Пенхалан. Това отмъщение е много по-просто. Момичето настоява, че те са принадлежели на майката и сега по право се падат на дъщерята. — Габриел поклати глава. — Тя си има достатъчно диаманти, но се отличава с ярко изразено чувство за справедливост… открай време е такава.

— Нима това ярко чувство за справедливост е основание за кражба?

— О, не, тя няма да краде. Тя ще убеди Пенхалан да й ги даде. Защото знае тъмните му тайни.

— Разбирам. Това си е чисто изнудване — обясни със същия безизразен глас Сейнт Симон.

— Може и така да се нарече. Но тя е убедена, че прави само онова, което би направил и Барона, ако беше живял достатъчно дълго.

— Какъв трогателен родителски пример — проговори с горчив сарказъм Джулиън. — Значи искате да ми кажете, че Тамсин е отишла в Ланжерик, за да изнуди Седрик Пенхалан да и даде семейните диаманти? Нима е повярвала, че Седрик ще й ги даде просто ей така, само защото го е помолила? — Той се изсмя презрително.

Габриел стисна здраво устни.

— Няма нужда да ми казвате, че онзи човек е способен на убийство, знам го не по-зле от вас. Момичето е подготвено, но не трябваше да отива само, в никакъв случай! — Той пое шумно дъх. — А ако и онези отрепки са там, ще бъде сама срещу трима мъже. Веднъж вече я бяха хванали. Майко божия, нали знаете какви са онези двамата и какво могат да й сторят!

Значи Тамсин беше чула историята за изнасилването на момичето. Имаше ли изобщо нещо, което не знаеше? Имаше ли поне един миг след първата им среща, в който не беше имала намерение да го измами и използва? В Лондон, докато лежеше под него и го омагьосваше с любовната си игра и меките, чувствени движения, когато очите й светеха с любов и страстта замъгляваше разума й… дори тогава беше преследвала дяволския си план. А той беше повярвал в истинските й чувства! Небето да му е на помощ, беше започнал да вярва, че се е влюбил в нея!

Дали има намерение да го напусне, ако операцията по изнудването е завършила с успех? О, не, разбира се, че не. Той й беше нужен, за да я върне обратно в Испания. Той, слепият глупак, й беше нужен, за да я върне в Испания с военен кораб. Трябваше й свита, за да пътува сигурно и удобно като гост на британската армия. А когато минеха испанската граница… тогава със сигурност щеше да го напусне. Сигурно някоя нощ щеше да се измъкне тайно от леглото му като крадла, каквато си беше. Да го напусне без нито една дума за обяснение.

Внезапно в гърдите му се надигна страх и прогони гнева. Представи си близнаците и онова, което щяха да й сторят, особено ако е в безпомощно състояние. А Габриел бе казал, че веднъж вече е била в ръцете им.

— Какво искахте да кажете, когато заявихте, че Тамсин знае що за стока са онези двамата?

Габриел му разказа цялата история, както я беше преживял.

— Не забравяйте, полковник, онези двамата са само мои! Аз ще им дам да се разберат!

— Аз също имам сметки за уреждане — възрази грубо Джулиън.

— Първо с Пенхаланови… а после и с Тамсин.

Габриел го погледна крадешком. Лицето на полковника беше разкривено от гняв и напрежение, но зад гнева прозираха болка и тъга… болката на мъжа, който се е отказал от борбата и гледа в очите неприятните факти. Сърцето му беше пълно с лоши предчувствия. Но не можеше да стори нищо, за да поправи нанесената вреда. Тамсин беше казала, че обича полковника, но го беше използвала като инструмент за осъществяване на плана си и само тя можеше да поправи стореното зло. Но първо трябваше да я измъкнат от опасното положение, в което беше попаднала.

— Първо ще се заема с Пенхаланови — заяви Габриел и се приведе още по-ниско над шията на коня си, за да препуска по-бързо. Най-после бяха стигнали границата на съседното имение. — Но с удоволствие ще споделя отмъщението с вас, полковник.

— По-добре да минем през скалите. — Джулиън обърна коня си към една дупка в живия плет. — Няма да чукаме на входната врата.

Габриел го последва и двамата препуснаха по крайбрежната алея към сивата къща, която се появи пред тях в полумрака.

— Момент! — Джулиън дръпна юздите и конят спря като закован. — Долу виждам светлина. Кой е излязъл с лодка по това време на деня? Вече е много тъмно за лов на раци.

Двамата приближиха конете си към скалата и се вгледаха напрегнато в падащия мрак. На малкия плаж светеше фенер. Вълните се разбиваха в брега с оглушителен шум.

— Намерихме златото, полковник — промърмори Габриел и скочи от коня си. — Мисля, че са онези отрепки.

— Прав сте — отговори бързо Джулиън и скочи от коня си. Двамата вързаха юздите за един трънлив храст, изкривен от постоянния вятър. Джулиън беше съвсем спокоен, изпълнен със студена решителност. Първо трябваше да спаси Тамсин от мъчителите й, а после щеше да й покаже горчивината и болката си… дълбоката си мъка от лъжите й, презрението към измамата и изнудването й. Но може би тя изобщо не беше долу на плажа. Нищо чудно да се беше върнала най-спокойно в Трегартън с диамантите на Пенхалан в джоба си.

Ала нещо дълбоко в сърцето му подсказваше, че Тамсин беше в страшна опасност.

Той махна на Габриел да го следва, прекоси с няколко крачки полянката и намери пътечката, която се виеше надолу по склона през храстите и сипеите. Пътеката беше скрита от издадените скали и двамата слязоха незабелязани. Когато стигнаха скалата, едновременно паднаха безшумно в пясъка, за да проследят какво ставаше долу.

Близнаците седяха в пясъка, Дейвид пушеше пура и димът се виеше на тънко стълбче във въздуха. Между двамата стоеше бутилка коняк. На брега беше изтеглена лодка с гребла. Двамата разговаряха тихо помежду си и от време на време се изсмиваха. Джулиън усети как космите на тила му настръхнаха. Вече ги беше виждал в това настроение. Отпуснати, задоволени. Двамата си бяха дали кратка почивка, преди да се върнат към гърчещото се и хълцащо момиче. Джулиън претърси брега с поглед. Отчаянието в душата му нарастваше. Беше почти сигурен, че ще открие някъде сребърната коса на Тамсин, крехката фигура, бледа и гола, разкъсаните й дрехи, разпръснати в пясъка.

Ала на слабата светлина на фенера и под все още мътната светлина на луната не се виждаше почти нищо. Габриел беше извадил ножа от колана си. Той погледна към полковника и в очите му се четеше нямо послание. Джулиън кимна и стисна по-здраво пистолета в колана си.

Двамата се измъкнаха безшумно от прикритието си и пропълзяха към двамата мъже — две огромни, призрачни фигури.

Тамсин лежеше в лодката, нослето й беше притиснато към страничната стена. Гаденето се надигаше на вълни в гърлото й и я задушаваше. Действието на дрогата, която й бе дал Седрик, постепенно отслабваше, но главата й беше замаяна, а гаденето беше направо непоносимо. Въпреки това тя се бореше с мрачна решителност. Отвращаваше се от мисълта, че ще повърне и няма да може да се отдръпне настрана, както беше овързана като коледна гъска. Ръцете й бяха вързани зад гърба, глезените й бяха стегнати с дебело въже. Когато я вързаха, все още беше в безсъзнание, но скоро се опомни… защото онези я опипваха, отвориха блузата й, вдигнаха полата й…

Тя стисна очи и се опита да се пребори с новата вълна на гаденето. Досега не й бяха сторили нищо повече. Тамсин не им беше позволила да разберат, че е дошла на себе си, и те я чакаха да се събуди, за да се позабавляват, както си знаеха. Последните думи на Чарлз отекваха мъчително в ушите й, примесени с гадния му смях: той беше казал, че не е редно да се забавляват с мъртва жена! Дейвид бе промърморил нещо за чичо им, но после се беше изсмял и беше мушнал ръка под блузата й. След това двамата я бяха оставили сама. И досега седяха на плажа, бъбреха си и се смееха. Няколко пъти идваха да видят дали жертвата им е дошла в съзнание, но Тамсин лежеше неподвижно, лицето й беше притиснато към грапавата вътрешна стена. Главата й се проясняваше бавно и тя се опита да прецени как би могла да се освободи от това положение.

Ситуацията изглеждаше безизходна, но така беше и в колибата на Корниш. Дали изнасилването беше по-мека алтернатива на бичуването? По-добре да не мисли за това. Каквото и да й стореха преди това, смъртта й беше решена. Само да не й се гадеше така силно… Но може би отвратителните близнаци щяха да се ядосат и да я довършат бързо, ако повърнеше отгоре им.

Ето една възможност за избавление. Те щяха да я вземат от лодката и да я сложат в пясъка, защото в лодката не можеха да я изнасилят. Вероятно щяха и да я развържат. Тогава тя щеше да повърне и да ги обърка за момент, за да може да избяга.

Планът й беше роден от отчаянието, но той беше всичко, което й оставаше. Тя лежеше тихо, но слушаше внимателно, чакаше промяна в тона на разговора, стъпки в пясъка, които да й подскажат, че мигът наближаваше.

Вместо това чу тих стон, глухи удари, а после стъпки. Тамсин не посмя да се надява, но въпреки това се обърна по гръб. Лунната светлина падна върху бледото й лице, върху покритото с едри капки пот чело.

Джулиън стоеше над нея и я гледаше. Как беше дошъл тук? Той не помръдваше, само я гледаше. Сините му очи бяха корави и пълни с неизречени въпроси. Тя усещаше гнева и презрението му. Очите й се напълниха със сълзи. Той знаеше всичко, тя го четеше в очите му.

Внезапно до него застана Габриел и Тамсин изплака облекчено. Великанът щеше да се погрижи за нея като роден баща.

— Ох, малко момиче, как можа да ми причиниш това? — попита укорно той, наведе се и я вдигна на ръце.

Джулиън го спря с едно единствено властно движение.

— Оставете я на мен.

Заповедта беше груба, произнесена с дрезгав глас, но Габриел се подчини безмълвно.

Джулиън се приведе над нея, мушна ръце под гърба й и я вдигна. Това преля чашата. Тамсин простена задавено, отхвърли глава настрани и повърна в пясъка, при което опръска ботушите му.

— Много съжалявам — прошепна той и мекият му глас изненада и двамата. Без да бърза, той я положи на пясъка, тя се претърколи настрана и продължи да се дави, докато той режеше въжетата от ръцете и краката й. След това изтри устата й с кърпичката си и донесе бутилката с коняк, от която бяха пили близнаците. Габриел следеше всяко негово движение. — Ето, изпий една глътка.

Тамсин го послуша и кехлибарената течност опари гърлото й. Гаденето изчезна като по чудо. Тя изтри с ръкав челото си и погледна безпомощно към Джулиън. Лицето му беше от камък, но в очите му се четеше смущение. След малко Тамсин обърна глава и погледна към Чарлз и Дейвид, проснати в пясъка.

— Мъртви ли са?

— Не, само си почиват след удара по главата. Какво ти сториха? — Гласът му беше безстрастен, само очите му пламтяха.

— Нищо — отговори Тамсин и предпазливо поклати глава. — Или поне не много. Чакаха да дойда в съзнание. Седрик ми е сипал нещо в шампанското… не знам какво. Не знам колко време съм била в безсъзнание. Но още докато бях в библиотеката, беше започнало да се смрачава.

— Вече е почти осем. — Джулиън й обърна гръб, сякаш сега, след като се беше възстановила от преживения шок, тя вече нямаше нужда от вниманието му. — Какво ще правим, Габриел? — Той блъсна Чарлз с ботуша си. — Тези приятелчета скоро ще се събудят.

— Искате ли да ги съблечем голи, да ги вържем в лодката и да ги закараме навътре в морето? — предложи Габриел. — Утре непременно ще ги намерят и каква гледка само ще предложат на спасителите си!

— Тогава ще се наложи да гребеш — напомни му Тамсин. — И как ще се върнеш на сушата?

— С плуване — ухили се Габриел. — Ще греба до онзи нос. Започва отлив и лодката ще продължи навътре към морето чак до утрото.

— Но вие ще плувате обратно срещу течението, а то е много силно — възрази Джулиън.

— Прав сте — отговори все така ухилено Габриел. — Ще ми помогнете ли да ги съблека, полковник?

— С удоволствие.

Тамсин остана на мястото си и изчака, докато близнаците се озоваха на пясъка голи и бели. Те се размърдаха и застенаха от болка, особено когато Габриел им събу ботушите.

— Странно! — промърмори великанът. — И двамата са си наранили десния крак на едно и също място.

— Ами да — съгласи се Тамсин. — И аз имах да уредя една сметчица с тях.

Джулиън я погледна втренчено, но бързо отмести очи. Все още се бореше с обезпокояващите чувства, които го бяха връхлетели, когато я видя да лежи в лодката и да го гледа с няма молба. Сърцето му бе направило огромен скок от радост, че тя е жива, а болката и гневът не бяха нищо в сравнение с ликуващото облекчение и желанието да я грабне в прегръдката си.

Но сега се отвърна от нея със студен поглед, за да помогне на Габриел да сложи безжизнените фигури в лодката и да ги върже.

Тамсин потрепери от студ, макар че нощта беше топла и приятна. Тя беше погледнала в очите му и бе прочела мислите в тях, сякаш имаше пред себе си отворена книга.

Габриел се съблече, като остави само дебелите си вълнени гащи, и заедно с полковника избута лодката във водата. После скочи вътре и закрепи греблата. Дейвид се раздвижи и извика, ресниците му затрепкаха.

— Продължавай да спиш, момче. — Габриел го изрита леко в брадичката. Според Джулиън това беше само леко докосване, но Дейвид веднага се свлече назад и повече не помръдна.

Силата на този непредвидим исполин не беше за подценяване.

— Нали няма да ги убиете? — попита тревожно той. Габриел поклати глава.

— Един ден под парещото слънце ще бъде достатъчен, полковник — отговори ухилено той. — Ако искате, даже ще им оставя греблата.

Джулиън хвърли зъл поглед към двамата голи мъже и си представи как щяха да се носят по вълните под яркото лятно слънце и да чакат някоя рибарска лодка да ги открие. Мисълта беше дяволски приятна.

— Оставете им едно гребло — посъветва го той. Габриел кимна.

— А вие ще отнесете малкото момиче у дома, нали?

— Ще й предложа закрилата на дома си за още една нощ — обясни безизразно Джулиън. — След това, тъй като сте свършили всичко, за което дойдохте тук, ще бъдете така добри да се откажете от претенциите си към гостоприемството ми.

Габриел смръщи чело.

— Оставете коня ми, където го вързах — каза той и се обърна към брега. — Когато се върна, ще се кача горе и ще си дойда с коня.

Джулиън опря ръце на хълбоците си и го изчака да се скрие в мрака. Габриел гребеше с лекота и лодката бързо навлезе навътре в морето. След малко полковникът се обърна към Тамсин. Тя седеше на един къс скала, ръцете й бяха скръстени в скута, а главата сведена, сякаш търсеше нещо в пясъка.

Усетила погледа му, тя вдигна глава. Очите й бяха огромни и гледаха напрегнато.

— Е, вече знаеш всичко, полковник.

Джулиън вдигна презрително едната си вежда.

— Не мога да повярвам — заговори провлечено той. — Наистина ли вече нямаш тайни, нито скрити коварни планове, които е измислила нечестната ти главичка? Прощавай, но ми е много трудно да повярвам в това, Виолет.

— О, да, имам още една тайна — отговори кротко тя. — Но само една и ей сега ще я узнаеш: аз те обичам. Обичам те толкова много, че ме боли. И никога няма да обичам друг мъж. Само теб, за цял живот.

Ръцете й се отпуснаха в пясъка.

— Това беше всичко — продължи все така тихо и отмерено тя.

— Използвах те, мамих те, лъгах те и направих всичко, за да променя живота ти и да те превърна в инструмент за осъществяването на целите си. Принудих те да напуснеш Испания и да ме приемеш в дома си. Аз съм незаконната дъщеря на една Пенхалан и разбойнически барон. Но аз те обичам, обичам те с тялото и душата си и съм готова да дам за теб и последната си капка кръв, ако я поискаш.

Тя стана бавно.

— Но сега това вече не е нужно, затова ще си отида. И не се страхувай, че пътищата ни пак ще се пресекат. — Тя се обърна и закрачи бавно към пътеката в скалите.

— Забрави да отбележиш в каталога на грешките си, че повърна върху ботушите ми — извика подире й Джулиън.

Тамсин се обърна спокойно към него.

— Мисля, че си заслужил това право — отговори тя. — Имаш право да ми се подиграваш. Защо да вярваш в любовта ми? Знам, че ти изглеждам жалка. Знам, че не мога да намеря извинение за онова, което ти сторих, нито да те обезщетя за стореното зло.

— Не мога да повярвам на ушите си — промърмори Джулиън. — Ще приема, че невероятното ти смирение е предизвикано от дрогата, която ти е дал Пенхалан. Но те предупреждавам, че действието й няма да трае дълго.

Това вече беше много! Тамсин забрави тъгата и слабостта си. Нямаше да изчезне от живота му като прекършена клонка. Полковник Джулиън Сейнт Симон щеше да има нещо, с което да я запомни.

— Ах ти, отвратително копеле! Ти, мръсен негодник! — Тя се наведе, грабна шепа пясък и я хвърли по него. После видя бутилката с коняк и я грабна зарадвано. Бутилката описа широка дъга, удари го по рамото и падна в пясъка.

— Дяволче! Бандитка! Дракон! — извика предизвикателно Джулиън. Тамсин беше докопала един от ботушите на Габриел и се целеше в него. Усмивката му ставаше все по-широка.

— Мръсник! Пияница! Разбойник! Неучтива свиня! — отговори със залп проклятия тя и потърси още нещо, което да хвърли по него. — Не можеш даже да приемеш извинението ми, както подобава на английски джентълмен!

Джулиън се хвърли към нея и я метна в пясъка. Имаше чувството, че е ударен от гръм. В известен смисъл се чувстваше като новороден, болката и гневът бяха изчезнали. Вече не беше важно кога и защо беше започнала връзката им. Важно беше единствено настоящето. Тя го обичаше. Той повярва във всяка отделна дума, която му беше казала. Отдавна знаеше, че и той я обича… бореше се с това знание… седмици наред… и загуби битката. Тази жена беше извън закона, неморална, дръзка, безогледна — възможно най-неподходящата съпруга за лорд Сейнт Симон. Но сега това изобщо не го интересуваше.

Той легна отгоре й и вдигна ръцете й над главата.

— И кога откри, че ме обичаш?

— Преди няколко седмици — отговори тя, докато лежеше съвсем мирно под него. Тя четеше в очите му, виждаше ярката светлина в зениците и в душата й припламна безумна надежда. — Но знаех, че ти не можеш да си позволиш да ме обичаш по същия начин. В същото време обаче знаех, че ти ме обичаш… и се надявах, че след като се върнем в Испания, ще се научиш да се вслушваш в гласа на сърцето си. Първо обаче трябваше да си разчистя сметките със Седрик… трябваше да го направя… заради Сесил и баща ми. Но се отказах от първоначалния си план да го изоблича публично и да го унищожа, защото така ти щеше да узнаеш всичко. Страх ме беше, че ще те направя нещастен. Не исках да узнаеш, че съм те мамила.

— Нещастен ли? Ти си майсторка на омаловажаването — отговори с разкривена от гняв уста той. — А ще можеш ли да намериш прилично описание на думата изнудване? Разбира се, само за да мога да живея със съзнанието, че съм се свързал с една изнудвачка.

— Това не беше изнудване, а само възстановяване на справедливостта!

— Това звучи малко по-добре. Опитай още веднъж.

— Диамантите са принадлежели на мама — обясни тя и най-после му разказа цялата история. — Мисля, че постъпих справедливо — гласеше заключението й.

— Съвсем справедливо — съгласи се замислено Джулиън, който продължаваше да лежи отгоре й в пясъка. — Мисля, че мога да живея с това. Да имам жена с чувство за справедливост, но не и изнудвачка. — Той кимна още веднъж. — Да, мисля, че с това мога да живея.

— Много си тежък — оплака се Тамсин. — Не искам да повърна още веднъж, защото ще ти изцапам дрехите.

Джулиън промърмори някакво проклятие и светкавично я освободи от тежестта си.

— Трябва да се върна в Ланжерик. — Тамсин седна в пясъка. — Чувството ми за справедливост не е удовлетворено… а и Цезар е там.

Джулиън стана и я издърпа да се изправи.

— Добре, да направим визита на учтивост на милия ти вуйчо.

— Не е нужно да идваш и ти.

— О, разбира се, че е нужно — възрази той. — Аз също имам ярко изявено чувство за справедливост.

— Според теб, много ли е лошо, че във вените ми тече Пенхаланова кръв? — попита плахо тя и се закатери след него по пътеката.

— Е, не е чак толкова страшно — отговори с мека усмивка той. — Роднинството ти с виконта убиец е вероятно най-почтеното у теб.

 

Седрик седеше в библиотеката и чакаше връщането на племенниците си. Изведнъж някой почука силно на входната врата. Той се надигна и се вслуша в стъпките на лакея в антрето, а после и в шума от вдигането на резето.

Само след миг вратата на библиотеката се отвори с трясък и на прага застана Джулиън Сейнт Симон. След него вървеше дъщерята на Селия.

— Онези тъпаци пак са объркали всичко — промърмори примирено Седрик Пенхалан. — Трябваше да знам, че на тях не може да се разчита. — Той посочи чашите на масичката. — Обслужете се сами.

— Не бих рискувала да пия още нещо в тази къща — отговори остро Тамсин.

— О, няма защо да се страхувате от коняка ми, нито пък от портвайна — махна с ръка вуйчо й. После се облегна удобно в креслото си и огледа новодошлите с присвити очи. — Убихте ли ги?

— Не. — Джулиън си наля чаша коняк. Тамсин грабна една ябълка от фруктиерата.

— Не всички Пенхаланови са убийци, чичо. — Тя захапа ябълката. — Къде е конят ми?

— Отведоха го в обора ми — отговори с лека усмивка Седрик. — Поздравявам ви, имате великолепен жребец.

— Подарък ми е от татко — обясни с пълна уста Тамсин. — Казах ви, че Сесил е направила добра партия.

— Точно така ми казахте, помня. — Пенхалан опря глава на високата облегалка и погледна изпитателно полковника. — Е, с какво мога да ви услужа, съседе?

— Всичко с времето си — отговори Джулиън и застана пред камината. После предпазливо отпи глътка коняк.

— Реших, че можете да запазите диамантите — съобщи Тамсин. — Ще направя онова, което възнамеряваше баща ми: ще разкажа на целия свят за отвличането на мама и за онова, което се опитахте да ми сторите. Такъв беше първоначалният ми план, но не посмях да го доведа докрай, защото не исках полковникът да узнае истината за мен… Но сега той знае всичко и… — Тя спря и погледна почти плахо към Джулиън. — Ти си съгласен, че трябва да направя това, нали?

— Кой съм аз, че да поставям под въпрос желанията и мъдростта на Барона?

— Ако наистина не искаш… ако забъркат и теб в скандала, аз ще си мълча — отговори съвсем бавно тя. — Вместо това ще се задоволя с диамантите. Но това би било изнудване и аз знам, че ти няма да се съгласиш.

— Изнудване? — попита той и веждата му отхвръкна още по-високо.

— Възстановяване на справедливостта. Забравих, че го нарекохме така — усмихна се тя.

— Ярко изявено чувство за справедливост, ако си спомняш.

— Да, и това.

— Наистина ли ще направите онова, с което майката на момичето ме заплаши преди двадесет години? — попита глухо Седрик и подаде празната си чаша на Джулиън да я напълни. Вместо това лордът му подаде гарафата. — Добре ли ви разбрах?

— Да — Седрик сведе глава. След малко отпи голяма глътка коняк.

— Казахте, каквото имахте да кажете, и сега ви моля да се махнете от къщата ми.

— С удоволствие. — Джулиън остави чашата си и тръгна към вратата. — Има още нещо… чиста формалност, но понякога формалностите са много важни, както вероятно ще се съгласите. — Усмивката му беше саркастична, той се поклони леко пред домакина си и продължи: — Тъй като сте най-близкият роднина на Тамсин, макар че това ми е извънредно неприятно, се налага да ви помоля за позволение да поискам ръката на вашата племенница.

— Стига да не очаквате от мен да я отведа пред олтара — отговори с безразличие Седрик. — Ако зависи от мен, и двамата можете да вървите по дяволите.

— Благодаря, сър. — Джулиън се поклони повторно. — Да вървим, глухарче. — Той я избута от стаята.

— Наистина ли искаш да се ожениш за мен? — попита с пресекващ глас Тамсин, докато вървяха към изхода.

— Така изглежда — отговори добродушно той. — Защото силното ми социално чувство настоява да направя от теб почтена жена, макар че… — Той помълча и обясни замислено: — Мисля, че не би трябвало да си поставям толкова възвишени цели.

— Негодник!

— Бандитка!