Джейн Фийдър
Теменужени очи (25)

24

— Никак не ми се иска да се върнеш в Испания — говореше неутешимо Люси, седнала на пейката под прозореца в стаята на Тамсин. — С такова нетърпение чаках да бъдем заедно в Лондон. Сезонът ще започне скоро и можехме да бъдем винаги заедно.

— Решението дойде малко внезапно, наистина — отговори Тамсин, която тъкмо закопчаваше ризата си и се опитваше да скрие нетърпението си.

— А какво стана със семейството на майка ти? Няма ли да се опиташ да намериш роднините си?

— Брат ти ме убеди, че идеята не е толкова добра. Вероятно, ако все пак ги намеря, те няма да ме искат, защото няма да имаме нищо общо. — Тамсин напъха ризата под колана на полата си за езда и си пожела Люси да престане да говори все за едно и също. Толкова ли не можеше да си намери друго занимание? Габриел беше отишъл във Фоуей. Не беше споменал по каква причина отива там, но ако беше решил да потърси близнаците, това си беше лично негова работа, също както чичо й засягаше единствено нея. Отсъствието му й даваше възможност да отиде с коня си в Ланжерик и да разговаря с чичо си, а Люси й губеше скъпоценно време.

— Ти се връщаш с Джулиън в Испания, защото си негова любовница, нали? — изтърси изведнъж Люси и почервеня като рак. Очите й бяха станали неестествено светли и блестящи.

— О! — Тамсин приседна на стола пред тоалетната си масичка и изкриви лице. — Откъде знаеш? — Тя се наведе и започна да обува ботушите за езда.

— Една вечер ви чухме — призна засрамено Люси и лицето й стана още по-червено. — Освен това… ами, видяхме ви в коридора, Джулиън тичаше след теб, а ти…

Тамсин си припомни онази паметна вечер и се ухили.

— Защо не ми каза по-рано?

— Аз… ние… помислихме си, че е много недискретно. Очевидно Джулиън не искаше никой да знае за връзката ви. Когато е на публично място, той е толкова сдържан и строг, държи се хладно с теб и… Господи, колко ме е срам! — Люси се засмя и притисна ръце към пламтящите си бузи.

— Няма от какво да се срамуваш — усмихна се снизходително Тамсин. — Само че брат ти не бива да узнае какво си видяла, нито какво сме си говорили. Внимавай Гарет да не се издаде по някакъв начин. — Това обясняваше примигванията на Гарет, дръзките му забележки и преценяващите погледи. Вероятно пресмята шансовете си да заеме мястото на Джулиън, ако той реши да ме зареже, каза си Тамсин и направи гримаса.

— Можеш да бъдеш сигурна, че Гарет няма да издаде нищо — увери я Люси. — Той е дискретен човек.

— Може би си права — промърмори със съмнение в гласа Тамсин. Живо си представяше как Гарет отива при Джулиън с типичния си сърдечен мъжки смях, намигва му и го моли да му разкаже някои пикантни подробности около връзката си с малката испанка. Представи си и реакцията на Джулиън и неволно се засмя. Ако Гарет знаеше какво го очаква, непременно щеше да си държи езика зад зъбите.

— Е — проговори най-после тя, — това е една от причините, поради които се връщам в Испания.

— Мислиш ли, че ще се омъжиш за Джулиън? — попита Люси и смръщи чело.

Тамсин се обърна бързо, погледна се в огледалото и оправи якичката си.

— Смяташ ли, че ще му бъда добра жена? — попита с интерес тя.

Луси не отговори веднага и Тамсин си пожела да не беше задавала този въпрос.

— Ако го обичаш, със сигурност ще му бъдеш добра жена — отговори най-после Люси. — И ти ли мислиш така?

— Да — отговори кратко Тамсин и отново се обърна към нея. — Но се съмнявам, че според брат ти аз съм подходяща за ролята на лейди Сейнт Симон.

— Е, да, ти си… ами, ти си необикновена жена — обясни замислено Люси. — Но според мен това не е решаващото.

Тамсин облече жакета си. Подробният разказ, който наистина беше повече от необичаен, щеше да й отнеме няколко часа, а и Люси нямаше да хареса онова, което щеше да чуе.

— Любовниците почти никога не стават съпруга — отговори небрежно тя. — Люси, имам да свърша нещо важно, затова те моля да ме извиниш. Ще се видим на вечеря. — Тя отиде до вратата и я отвори, за да подскаже на Люси, че е крайно време да отиде в собствената си стая.

— Къде отиваш? — попита Люси и неохотно стана от пейката. — Не искаш ли да те придружа?

— Не, имам намерение да яздя Цезар, а в конюшнята на брат ти няма нито един кон, който може да се мери по бързина с него. — Тамсин се усмихна, за да омекоти забележката си. Люси беше ужасна ездачка. Изведнъж Тамсин си припомни живо деня в Бадахос, когато Цезар се беше подплашил. Тя се ядоса, а Джулиън й обясни, че е свикнал да внимава, когато излиза на езда със сестра си.

Люси изкриви лице, но не настоя.

— Ще се видим по-късно.

— Разбира се. — Тамсин й махна с ръка от вратата и потиснатата Люси се запъти бавно към стаята си.

Тамсин затвори вратата с недоволна въздишка и започна бързо да събира нещата си.

Копията от документите, които й беше дала Сесил, бяха прибрани в джоба на наметката, медальонът както обикновено беше на шията й. Оригиналите на документите бяха скрити в сандъчето със скъпоценности в гардероба. Тамсин пъхна пистолета под колана на полата си и завърза два ножа на краката си.

Тя не очакваше, че срещата й със Седрик Пенхалан ще завърши с насилие, но трябваше да бъде добре подготвена, както физически, така и душевно. Главата й беше ясна, сърцето студено, решително и изпълнено с жажда за отмъщение. Тя щеше да нахлуе в дома на чичо си като гръм от ясно небе и да обърка добре подредения му свят. Като цена за мълчанието си щеше да поиска диамантите на майка си. Това беше шантаж, да, но тя не се интересуваше чак толкова от моралните норми, особено когато ставаше въпрос за опит за убийство… и само небето знаеше колко още престъпления беше извършил Седрик Пенхалан през дългата си кариера, за да задоволи честолюбието си. Той трябваше най-после да изпита върху себе си дългата ръка на правосъдието. А и диамантите си бяха нейни.

Тих предупредителен глас постоянно й нашепваше, че Джулиън ще оцени срещата й с Пенхалан като изнудване в най-чист вид и тя няма да бъде в състояние да се оправдае. Но Джулиън беше в Лондон и никога нямаше да узнае какво се е случило.

Хосефа влезе в стаята й точно когато Тамсин слагаше шапката си и се усмихваше на дръзкото си лице в огледалото. Хосефа беше щастлива. Не беше престанала да се усмихва от нощта, когато Тамсин нахлу в стаята им с добрата новина, че скоро ще се върнат в Испания. Тя се разшета из стаята, събра дрехите на Тамсин и се скара на момичето си за безредието, но усмивката не изчезна от лицето й.

— Хосефа, излизам да пояздя. Ако някой пита за мен, кажи, че ще се върна най-късно в пет. — Тамсин целуна пълната й буза, излезе бързо от стаята и хукна към оборите.

Само след пет минути тя беше вече на път към Ланжерик. Преди няколко седмици двамата с Габриел бяха минали по този път, за да огледат земите на Пенхалан, без да навлизат на негова територия. Сивата каменна къща беше издигната на един хълм близо до залива Сейнт Оустел и се виждаше отдалече. Къщата имаше безброй кулички и фронтони, стръмен покрив и обковани в желязо прозорци. Тамсин я намрази още от първия миг. След меката златна топлина на Трегартън тази къща й се стори тъмна и застрашителна.

Тя влезе през голямата порта и препусна напред по обраслата с бурени входна алея. Беше възбудена, по гърба и пробягваха студени тръпки. Нима се страхуваше? Докато препускаше през земята на Пенхалан, тя си повтаряше, че това е домът на Сесил, мястото, където майка й беше прекарала детството и младостта си. Дали през последните двадесет години бяха настъпили много промени? Дали майка й беше страдала, че живее далече от родния дом? Тамсин осъзна, че никога не беше мислила за това. Сесил беше винаги весела и тя не можеше да си представи, че е съжалявала за предишния си живот. Но сега си казваше, че непременно е имало моменти, когато майка й е мислила с копнеж за дома на детството си, също както тя си спомняше с болка за планинските села и заснежените върхове от ранните си години.

Пътят се разшири и завърши в покрития с чакъл площад пред къщата. Тамсин огледа внимателно огромната сграда, обрасла с бръшлян. По стените се виждаха цепнатини, прозорците бяха странно празни, като слепи очи. Стори й се странно, че толкова богат и могъщ човек като Седрик Пенхалан беше занемарил имението си. Когато й разказваше за Ланжерик, Сесил описваше великолепието му, шумните приеми, ловните излети и безкрайния поток от гости. Сега там живееха само Седрик и близнаците и вероятно изобщо не забелязваха как къщата западаше.

Тамсин спря едва пред входната врата и скочи от коня. Точно в този миг вратата се отвори и излезе лакей с ливрея и старомодна напудрена перука.

— Какво търсите тук?

— Дойдох да посетя лорд Пенхалан — отговори смело Тамсин и завърза Цезар за каменната колона до стълбището.

Лакеят я погледна изумено, Тамсин се възползва от объркването му и изтича нагоре по стълбите.

— Съобщете на виконта, че съм дошла. — Без да чака отговор, тя мина покрай него и влезе в къщата. Подът беше покрит с черни и бели мраморни плочки, многото прозорци с шлифовани стъкла осигуряваха достатъчно светлина. Тамсин се огледа. Любопитството беше прогонило страха. Тази къща беше пълна със спомени от миналото. Две красиви хрътки минаха царствено покрай нея и се запътиха към изхода.

— Уолтърс, какво правите там, по дяволите? — попита гневен глас от задната част на салона. — Затворете проклетата врата, защото кучетата ще избягат.

Вратата се затвори с трясък и двете кучета се скриха в един тъмен ъгъл.

— Кой е тук? — попита същият глас. Седрик Пенхалан излезе от сянката и втренчи поглед в неканената гостенка. Позна я и спря като закован.

Тамсин вдигна глава и погледна вуйчо си право в очите, също както беше сторила на приема в Трегартън. Тя видя отново холеричния израз на лицето му, безизразните кафяви очи, стоманено-сивата коса, орловия нос над пълната уста. Седрик имаше силно тяло, но беше започнал да пълнее. Косъмчетата на тила й настръхнаха. Този човек беше опасен. За първи път в живота си Тамсин изпита истински страх.

Седрик я гледаше втренчено. Минаха минути, в които единственият шум беше стърженето на кучешките лапи по мраморния под.

— Коя сте вие? — Гласът му беше безучастен, но в очите му пламтеше странна светлина. Той знаеше отговора, но искаше да го чуе от нея.

Тамсин направи крачка към него. Изведнъж сърцето й възликува и тържеството прогони страха. Той знаеше и въпреки това отказваше да вярва на очите си.

— Добър ден, вуйчо!

— Велики боже, ама това е любимата на Сейнт Симон! — Чарлз Пенхалан беше застанал на стълбата с пиянски ухилена физиономия. В ръката си стискаше чаша с вино, очите му гледаха мътно. — Ела да видиш кой ни е дошъл на гости, Дейвид! Малката курва се е върнала и моли за още. — Той се изсмя и заслиза надолу по стълбата. Едва тогава откри чичо си.

— Прощавайте, сър. Но какво прави курвата на Сейнт Симон в нашия дом?

— Не се прави на по-глупав, отколкото си — отговори студено Седрик. После кимна на Тамсин. — Елате с мен.

Тя последва вуйчо си и с крайчеца на окото си забеляза, че Дейвид се е присъединил към брат си. Слава богу, че Габриел не беше дошъл с нея. Двамата мъже я зяпаха похотливо. Очевидно бяха пияни. На минаване Тамсин се засмя презрително.

— Каква прекрасна двойка пияни негодници. Здравейте, братовчеди. Забавлявали ли сте се скоро с малки момичета? — Тя се поклони иронично и се запъти спокойно към голямата библиотека, където я чакаше лорд Пенхалан.

— Откъде идвате? — Седрик стоеше до масичката с напитките и си наливаше коняк. Ръцете му трепереха, макар и едва забележимо.

Вместо да отговори на въпроса му, Тамсин каза:

— Ние с мама си приличаме много, нали? — Тя усети, че близнаците бяха влезли след нея в библиотеката, но не се обърна да ги погледне.

Седрик изпи коняка си на един дъх.

— Да — отговори той. — Сякаш си й отрязала главата. Къде е тя?

— Мъртва е. Но живя много по-дълго, отколкото родният й брат й беше отредил. — Тамсин започна да изпитва удоволствие от сблъсъка, страхът й изчезна окончателно. Тя погледна към братовчедите си, които стояха на прага и я зяпаха смаяно. — Достатъчно дълго, за да се погрижи да бъдете наказан за онова, което й сторихте. — На устните й заигра студена усмивка. — Наистина ли беше нужно да заповядате убийството й, вуйчо?

— Майка ти беше труден човек. — Седрик напълни отново чашата си. Странно, но изглеждаше почти развеселен. — Имаше намерение да ме унищожи… да опозори името Пенхалан. Ако беше просто едно невъзпитано дете, щях бързо да я вразумя. Но Селия имаше желязна воля… никой не можеше да повярва в това, като я гледаше. Такова мъничко момиче.

— Какво общо има с нас любовницата на Сейнт Симон? — попита мрачно Дейвид. Замъгленият му от алкохола разум отказваше да проумее чутото.

— Наистина ли сте любовница на Сейнт Симон? — попита Седрик, който все още изглеждаше развеселен.

Тамсин поклати глава.

— Разбира се, че не. Аз съм от семейство Пенхалан, сър, а в това семейство няма уличници, нали?

Лицето на вуйчо й пламна, дишането му се ускори. Ала когато заговори, гласът му прозвуча все така безучастно:

— И какво общо има Сейнт Симон с цялата тази история?

— Абсолютно нищо — отговори честно тя. — Той не знае коя съм.

— Разбирам. — Седрик се почеса по брадичката. — Приемам, че имате доказателства за произхода си.

— Аз не съм глупачка, сър.

— Да… майка ви също не беше глупава. — Изведнъж той избухна в смях. Явно се забавляваше истински. — Само като си представя! Типично за Селия — да се върне, за да си отмъсти! Може да ви се стори странно, но ще ви кажа, че тя много ми липсва.

— Сигурна съм, че щеше да се трогне до сълзи, ако можеше да чуе тези думи — отвърна сухо Тамсин.

Мъжът отново избухна в смях.

— Имате остър език. Също като нея. — Той напълни за трети път чашата си. — Е, какво искате?

— Всъщност, мислех за фамилните диаманти на Пенхалан — отговори спокойно Тамсин. — Те принадлежат на Сесил, следователно се падат на мен.

— За какво изобщо говори? — попита недоумяващо Чарлз.

— Дръж си устата, идиот такъв! — Седрик гледаше Тамсин над ръба на чашата си. — Значи тя е продължила да се нарича Сесил. Велики боже, колко беше твърдоглава!

Очевидно той нямаше намерение да й откаже. Тамсин беше объркана от любезността му, тъй като беше очаквала открита враждебност.

— Значи не отричате, че по закон диамантите са мои?

Седрик поклати глава.

— Ако ми докажете, че сте дъщеря на Сесил, те наистина принадлежат на вас.

— Нося медальона. И най-различни документи.

Мъжът вдигна рамене.

— Сигурен съм, че сте донесли всичко необходимо. Достатъчно, за да ме унищожите, ако пожелаете да дадете гласност на историята с отвличането на майка ви.

— Точно така. — Нещо не беше наред, но Тамсин не знаеше какво. Неловкостта й нарастваше. Тя беше дошла тук да претендира за нещо, което й принадлежеше по право. Защо тогава имаше странното чувство, че нещо не е наред, само защото Седрик се бе съгласил с нея? Той беше интелигентен мъж и не си губеше времето с безполезни неща.

— Всъщност аз изобщо нямам нужда от диамантите — обясни тя. — Имам достатъчно средства. Сесил направи добра партия, трябва да знаете.

Седрик отметна глава назад и отново се изсмя.

— Наистина ли?

— Да, разбира се. Но се съмнявам, че вие бихте дали съгласието си за този брак.

— Значи нямате нужда от диамантите и въпреки това ги искате?

— Както признахте, те са мои по право! Или ще ми ги връчите, за да уважите паметта на майка ми, или ще изпратя документите, които нося, на всички вестници и обществото ще научи какъв сте всъщност.

— Нали няма да се подчиниш на този шантаж? — Чарлз се втурна към чичо си, но се олюля и едва не падна. Най-после беше проумял за какво става дума. — Това момиче те изнудва!

— О, много добре се справихте, сър. — Седрик изръкопляска пренебрежително. — Какъв остър ум! Нали ще изпиете чаша шампанско с мен, племеннице, за да подпечатаме сделката?

Това беше по-скоро заповед, отколкото молба, и Тамсин присви очи.

— Нямам такова намерение, лорд Пенхалан.

— О, я стига, нека поне се престорим, че сме учтиви люде — произнесе укорно той. — Майка ви беше великодушна, особено когато побеждаваше. И умееше да се справя с всяка ситуация благодарение на острия си ум и съобразителността си.

Той е прав, каза си Тамсин и остра болка прониза сърцето й. Сесил щеше да отпразнува победата си, като изпие чаша вино с победения противник. Майка й щеше да прибере диамантите, да стисне ръка на брат си и да си отиде с усмивка.

Тя погледна вуйчо си и сведе глава в знак на съгласие.

— Извинете ме за момент, племеннице, отивам да донеса от най-хубавото си шампанско, за да отпразнуваме срещата ни. Сигурен съм, че през това време братовчедите ви с удоволствие ще ви правят компания.

— Веднъж вече се насладих на представата им за добра компания — отговори с леден глас Тамсин. По-късно Габриел щеше да се разправи с тях, но тя също щеше да се възползва от случая и да им отмъсти по своему. Когато се обърна към близнаците, тя стискаше двата ножа между палците и показалците на двете си ръце, както я бе научил баща й.

Двамата я зяпнаха смаяно. По лицата им се четеше същото чувство, което Тамсин бе прочела в лицето на Корниш, когато му отрязаха еполетите. Изведнъж двата ножа изсвистяха във въздуха и близнаците изкрещяха от страх и болка. Ножовете се забиха в десните им ботуши и пробиха без усилия меката кожа. Остриетата бяха забити в пода между пръстите им. Чарлз и Дейвид се спогледаха уплашено, после впериха поглед във вибриращите острия и накрая се взряха смаяно в Тамсин.

— Имате късмет, че не съм настроена да се разправям с вас — проговори равнодушно тя. — Идете да си свалите ботушите, за да видите какви рани съм ви нанесла. — Нямаше да им каже нищо за предстоящата среща с Габриел.

— Велики боже! — Седрик влезе в библиотеката с прашна бутилка в ръка и веднага разбра какво се е случило. Племенниците му не смееха да си поемат въздух, ножовете стърчаха между пръстите на краката им. Тамсин стоеше настрана и се усмихваше студено.

— Дължах им тази малка услуга — обясни все така равнодушно Тамсин, когато двамата мъже едновременно се наведоха да извадят ножовете. Седрик вдигна високо едната си вежда.

— Разбирам ви. Съвсем бях забравил, че вече се познавате с тях.

— Да, имах това удоволствие преди няколко седмици — обясни Тамсин, направи няколко бързи крачки към двамата мъже и изтръгна ножовете от ръцете им. Остриетата бяха леко окървавени.

— Няма много кръв. Барона щеше да се гордее с мен.

— Кой е баронът? — попита възхитено Седрик.

— Баща ми — отговори кратко тя, изтри ножовете в наметката си и ги прибра по местата им.

— Много бих искал да узная повече за живота ви — промърмори Седрик, — но за съжаление нямаме време. — Обърнат с гръб към нея, той отвори бутилката шампанско и напълни четири чаши. — Нали нямате нищо против да пиете с братовчедите си? — попита с усмивка той и й подаде чашата. — Знам, че са негодници, но за съжаление човек не може да избира роднините си.

— Може би, но се боя, че въпреки това имам нещо против да пия шампанско с тези страхливи отрепки. — Тамсин взе чашата си и погледна предизвикателно чичо си.

— Тогава няма да им дам чаши — съгласи се Седрик и вдигна чашата си насреща й. — За Селия.

— За Сесил. — Тамсин отпи малка глътка шампанско и си представи, че Сесил е застанала до нея и пие с брат си. Седрик изпи чашата си на един дъх и тя направи като него.

— Е, щом сделката е приключена, вуйчо, бих желала да се сбогувам. — Тя се усмихна и остави чашата си на таблата, но в следващия миг стана нещо странно. Езикът отказа да й се подчинява, главата й се замая, стаята се завъртя пред очите й, лицето на Седрик затанцува пред нея. То ставаше все по-голямо и по-голямо, устата се отваряше и затваряше. Чичо й говореше нещо, но тя не го чуваше.

Глупачка! Защо беше толкова самонадеяна? Седрик беше пуснал в играта единствения човек, който беше в състояние да изключи предпазливостта й. Сесил. И тя се хвана на въдицата му като последната глупачка, бързайки да свърши с него и напълно уверена, че вуйчо й е признал справедливостта на исканията й.

Габриел! Но думата спря на гърлото й.

Седрик се наведе над сгърчената на пода фигурка. Намери медальона на шията й и го отвори. Разгледа внимателно портретчето на Сесил и Барона, после отново затвори медальона и го пусна между гърдите на Тамсин. Извади пистолета от колана й и ножовете от ножниците им.

— Тази млада жена се беше подготвила много добре — промърмори той и се изправи. — Жалко, мило момиче. — В гласа му имаше искрена печал. — Но изнудването беше лоша идея. Ти и майка ти винаги отивахте твърде далеч. — Той се обърна към племенниците си, които бяха наблюдавали сцената със зяпнали уста. — Тя струваше много повече от вас и всички подобни на вас. А сега я махнете оттук.

— Аз… моля за извинение, сър. Какво искате да направим с нея?

— Тъпаци! — изрева с грозен глас Седрик. — Какво си мислите, че трябва да направите? Изнесете я от къщата, хвърлете я някъде далече! Излезте с нея в морето и я хвърлете през борда! Но внимавайте малката да не оживее, защото ще разкаже историята си и тогава… — Той се хвърли в едно кресло и проследи с помътнял поглед как Чарлз се наведе над безжизнената фигура.

— Изхвърлете я в морето, преди да е дошла на себе си! — заповяда грубо Седрик, когато видя как ръцете на племенника му се зашариха по стройното женско тяло. — И да не сте посмели да започнете пак с вашите мръсни игрички! Тя е твърде хитра за вас и ако дойде на себе си, ще видите звезди посред бял ден!

Чарлз се изчерви целият и вдигна на ръце тялото на Тамсин.

— Да вземем ли „Мери Джейн“, сър?

— Ще излезем в морето и ще я хвърлим във водата около Грибън Хед — предложи Дейвид, който все още не можеше да се съвземе от ужаса си. Никога не беше преживявал такава сцена. — Там са гърнетата с раци.

— Прав си, братко, малката ще бъде чудесно лакомство за раците — изсмя се Чарлз. Очите му святкаха злобно, докато се взираше в бледото лице. — Не се тревожете, сър, ще се погрижим това момиче никога вече да не се появи пред очите ви!

— Направете го, както трябва — отговори уморено Седрик. — Нищо повече не искам от вас.