Джейн Фийдър
Теменужени очи (24)

23

На другата сутрин, когато Джулиън се събуди, Тамсин още спеше. Навън валеше, в стаята беше тъмно. Общото мрачно настроение се усилваше още повече от тъмните дъбови мебели и тежките завеси на прозорците. Къщата имаше нужда от основен ремонт и ново обзавеждане, но Джулиън беше решил да почака, докато се ожени. Съпругата му с радост щеше да обзаведе дома по свой вкус. Освен това тук тя щеше да има пълна свобода на действие, без ограниченията на Трегартън, който носеше печата на четири поколения от рода Сейнт Симон.

През последните години Джулиън почти не беше идвал в Лондон и занемарената къща на Оудли Скуеър не го безпокоеше особено. Едва сега осъзна, че трябва да се заеме с обновяването й, защото упадъкът беше видим. Засега не смяташе да се жени; за брак можеше да мисли едва след като прогонеха Наполеон от полуострова.

Той обърна глава и огледа спящата фигурка до себе си. Един ден щеше да си потърси жена, но не можеше да се отърве от съкрушаващата мисъл, че великолепният свят на любовта, който беше опознал с тази малка бандитка, щеше да го лиши завинаги от възможността да си намери жена, която би била образцова господарка на Трегартън.

Споменът за нощта беше жив в паметта му, тялото му също нямаше да го забрави. Едно от качествата на Тамсин беше, че любовта с нея всеки път беше единствена по рода си, че тя беше нещо съвсем особено, оставящо скъпоценен спомен.

Той седна в леглото и хвърли поглед към часовника. Беше едва шест, а в осем имаше среща с лорд Ливърпул.

Тамсин промърмори нещо и се претърколи по корем. Зарови лице във възглавницата и попита недоволно:

— Какво правиш?

— Ставам. — Джулиън се приведе и я целуна по тила; тя се отдръпна, защото топлият му дъх я гъделичкаше. — Ще се върнеш ли с мен в Испания, Тамсин?

— А защо, мислиш, дойдох чак в Лондон? — попита сънено тя.

— И ще се откажеш от идеята да търсиш семейството на майка си? — Ръката му се плъзна надолу по гръбнака.

Тамсин вдигна глава.

— Защо каза, че за мен няма да е добре да остана в Корнуол? Мислех, че се справям прилично. Гостите на приема бяха на мнение, че им подхождам.

— Но ти само играеше роля. И двамата знаем, че ако искаш да си такава, каквато си в действителност, няма да намериш място в нашия начин на живот. Само след няколко седмици ще ти доскучае, особено след като изчезне очарованието на новото.

— Все пак аз изиграх добре ролята си — настоя тя.

— Да, трябва да ти го призная.

Тамсин отново зарови глава във възглавницата. Той беше прав, този живот не беше за нея, а и тя никога не беше имала намерение да остане завинаги в Англия. Но тя умееше да се нагажда към променените условия и да харесва новия си живот. Е, Джулиън поне бе признал, че тя умее да се приспособява, стига да иска. Това беше крачка в правилната посока.

— Наистина ли се отказа от идеята да търсиш семейството на майка си? — попита отново той и в гласа му имаше странна настойчивост.

— Да — отговори тя и се опита да си внуши, че това не беше истинска лъжа, защото тя отдавна знаеше кои са роднините й.

Облекчението му беше безкрайно. Той помилва гърба й и я зави с одеялото.

— Продължавай да спиш, глухарче. — Тя промърмори протестиращо, но не го задържа, когато стана от леглото. Той спусна завесите на леглото и позвъни да му донесат топла вода.

Джулиън се облече бързо. Днес щеше да носи яркочервената куртка и кожената наметка на кавалерийските офицери. Закопча колана и намести кривата си сабя. Отново работеше за армията и това го изпълваше с дълбоко удовлетворение. Беше чудесно да облече отново привичната униформа и да се заеме с работа, която беше важна за делото, което определяше целия му живот. Разбира се, той предпочиташе да е на предната линия, но и това щеше да стане, и то скоро. Двамата с Тамсин щяха да се върнат в Испания. Гневът и проблемите щяха да бъдат забравени, никой нямаше да живее с чувството, че другият го използва, нищо нямаше да помрачи взаимната им радост.

Преди да тръгне, той вдигна за малко завесата пред леглото. Тамсин спеше с гръб към него. Едната й ръка беше под бузата, лицето й беше зачервено от съня. Джулиън не можеше да откъсне очи от нея. Изобщо не забеляза, че се е усмихнал, знаеше само, че желанието му отново се събуди. Но не беше обичайната настойчива жажда, а много по-дълбоко и по-меко чувство.

Той спусна отново завесата и излезе на пръсти от стаята. Затвори безшумно вратата и слезе по стълбата. Преди да напусне къщата, каза на стария иконом, който отговаряше за слугите, че в стаята му спи млада жена.

— Когато се събуди, обслужете я учтиво.

— Тъй вярно, милорд. — Старецът се поклони и му отвори вратата. Негово благородие често водеше жени в лондонската си къща и в нарежданията му нямаше нищо необичайно.

Щом вратата се затвори зад Джулиън, Тамсин отвори очи и седна в леглото. Умората й беше изчезнала. Работата беше там, че никак не й се искаше да разговаря с Джулиън за семейството си, и най-лесният начин да сложи край на разговора беше да се престори, че спи. Много й се искаше никога вече да не разговарят за семейството на майка й. Много й се искаше полковникът да забрави, че майка й изобщо е имала семейство.

Тамсин знаеше съвсем точно какво трябваше да направи. Ако Джулиън откриеше истината за семейство Пенхалан, както и причината, поради която тя беше дошла в Англия, всичко щеше да свърши. Той нямаше да понесе мисълта, че е бил само инструмент на измамата й, затова не биваше да узнае нищо. Но след като играта със Седрик беше започнала, тя трябваше да я доведе докрай. Не можеше да си позволи да го изложи публично, защото това би означавало да разкрие коя е. Само че Седрик не знаеше това и заплахата, която беше надвиснала над него, представляваше мощно оръжие. Ако изиграеше добре картите си, щеше да получи прочутите диаманти на Пенхалан.

Това беше добро обезщетение и Сесил и Барона щяха да се радват. Щом си поговореше със Седрик, тя щеше да се върне в Испания с полковника и да работи за общото им бъдеще.

Изпълнена с енергия, тя скочи от леглото, напръска лицето си със студена вода, взе си малко от прахчето за зъби, използва гребена на Джулиън и се облече. После хукна надолу по стълбището. Преди да замине обратно за Корнуол, за да изпълни мисията си, щеше да позабавлява малко полковника, и то така, че да я запомни завинаги и да не тъгува до завръщането й.

Един възрастен мъж чакаше в салона. Той вдигна глава и примигна смаяно с помътнелите си очи, когато Тамсин заподскача надолу по стълбата.

— Добро утро, вие сигурно сте Белтън — поздрави весело тя. — Лейди Фортескю ми разказа, че поддържате къщата в много добро състояние.

Лейди Фортескю?! Старецът зяпна изумено. Тя буквално прочете какво ставаше в главата му при вида на облечената в кожен панталон млада жена, която беше прекарала нощта в леглото на Сейнт Симон и на всичкото отгоре познаваше сестра му.

— Ако лорд Сейнт Симон се върне преди мен, кажете му, моля, че ще си дойда късно следобед — каза бодро тя и се запъти към вратата.

— Добре, мис — промърмори старецът. Едва сега се сети, че трябваше да й отвори вратата.

— Няма нищо, ще се справя и сама, благодаря, Белтън. — Тамсин отвори тежката входна врата. — Господи, пак вали! Ама че противен климат! — Тя нахлупи качулката на главата си и махна с ръка на замаяния Белтън. — До скоро! — И в следващия миг беше изчезнала. Изтича надолу по стълбището и прекоси улицата със сведена глава, за да се пази от дъжда.

Белтън разтърси глава, за да се опомни, и се запита дали пък не беше твърде остарял за работата, която вършеше. Нима дамата наистина носеше панталон? Негово благородие беше придобил странни вкусове в Испания. Всички разправяха, че хората там били езичници. Старецът затвори вратата и закрачи тежко към трапезарията, където пазеше бутилка медицинско бренди специално за мигове като този.

Тамсин спря един наемен файтон и помоли кочияша да я закара на Кингс Хед в Чаринг Крос. Облегна се на неудобната седалка и отново премисли плана си. Днес имаше много работа и беше жалко, че валеше толкова силно.

Габриел беше в кръчмата и тъкмо унищожаваше голяма чиния с яйца и бекон.

— Рано си станала — поздрави я той.

— Да, и още не съм закусила. — Тя си придърпа един стол и седна. — Господин гостилничар, и аз искам една порция.

Гостилничарят измърмори нещо неразбрано. Кръчмата беше слабо осветена и той можа да види само очертанията на дребното момче, седнало срещу огромния шотландец. Изчезна в кухнята и след няколко минути се върна, следван от младо момиче, понесло табла с ядене.

— Заповядайте, сър. — Момичето направи реверанс и погледна възхитено непознатия момък. Сигурно се питаше дали си струваше да му покаже благосклонността си.

Тамсин се ухили. Беше свикнала с тези заблуди. Протегна ръка и ощипа момичето по бузата.

— Много си сладка. Как ти е името?

— Ани, сър. — Момичето се изчерви и извърна глава.

— Хайде, Ани, донеси ни кафе.

— Разбира се, сър. — Момичето се поклони отново и избяга.

— Ох, малко момиче, би трябвало да се засрамиш — изръмжа Габриел и отпи голяма глътка от каната с бира. — Не си играй с детето.

Тамсин се засмя весело и се нахвърли жадно върху закуската си.

— Както виждам, всичко е минало добре — отбеляза Габриел. — Прекарала си бурна нощ и сега умираш от глад.

Тамсин кимна. Очите й блестяха. Тя намаза пържолата си с горчица и обясни:

— Скоро ще се върнем в Испания.

— Добре — отговори кратко великанът. — Ще се радвам да напусна Англия. И Хосефа ще се радва. Но какво ще правим с Пенхалан?

— Мисля да се откажа от плана си, Габриел — отговори тя, без да вдига очи от чинията си. — Имаш ли нещо против?

Лицето му почервеня.

— Ти можеш да правиш, каквото си искаш, но аз ще се погрижа за двамата ти братовчеди, момиче. Ще го направя, както си знам и когато избера подходящо време. Няма да застраша плановете ти, не бой се.

Тамсин не каза нищо. Знаеше, че не можеше да го спре. За Габриел това беше дълг. Той щеше да усеща укорителния поглед на барона в тила си, докато не изпълнеше поставената му задача. Ала жаждата му за отмъщение можеше да застраши плановете й относно Седрик, затова трябваше да се изправи сама срещу вуйчо си. Габриел беше непредвидим, а ако срещнеше близнаците, докато Тамсин разговаряше с виконта, непременно щеше да ги убие на място. Слугите щяха да станат свидетели на кървавата баня, Седрик щеше да обвини шотландеца в двойно убийство и да го прати в затвора. А никак не й се искаше Габриел да свърши на ешафода в затвора на Бодмин.

Но той никога нямаше да й позволи да замине сама при Седрик и щеше да направи всичко, за да я задържи близо до себе си. Затова трябваше да повярва, че любовта й към Джулиън Сейнт Симон е унищожила напълно желанието й да отмъсти за родителите си.

— Е, добре, тогава ще се върнем да вземем Хосефа и ще си заминем — отсече Габриел и я погледна с известно недоверие. Тамсин кимна.

— Добре, но ще заминем утре сутринта. Искам първо да направя един малък подарък на полковника, нещо, което да му напомня за мен, докато ме няма.

Габриел вдигна вежди.

— Предполагам, че не ти е необходима моята помощ?

Тамсин се усмихна.

— Не, мисля, че не, Габриел.

— Тогава ще си остана тук. Гостилничарят има добра изба и все ще си намеря някой да ми прави компания.

— Много добре. Утре на разсъмване ела с Цезар на Оудли Скуеър. Аз ще изчезна през прозореца и ще те намеря в обора зад къщата. Ще потеглим веднага към Корнуол, ще съберем багажа и ще се върнем тук с Хосефа.

Габриел кимна в знак на съгласие. Според него необичайният начин, по който Тамсин възнамеряваше да се измъкне от къщата на полковника, беше съвсем нормален: така се живееше в планините. Но имаше нещо, което го безпокоеше: не беше в природата на момичето да се отказва толкова лесно от плановете си. Тамсин обра с парче хляб и последните остатъци от соса в чинията, изпи кафето и стана.

— Трябва да се преоблека и имам нужда от пари, Габриел.

Мъжът бръкна в джоба и извади ключа от стаята си.

— Качи се по стълбата. Първата врата вляво.

Тамсин облече бързо една от роклите си и смени ботушите за езда с чифт високи дамски обувки, които за съжаление не бяха много подходящи за дъжда и локвите по улиците. Напъха костюма за езда в една чанта, която смяташе да вземе със себе си, напълни джобовете си с банкноти и монети и хвърли бърз поглед в старото огледало. След това заключи грижливо вратата и слезе в кръчмата, като се стараеше да прави малки крачки.

Ани тъкмо разчистваше масата. Като видя Тамсин в женски дрехи, едва не изпусна таблата.

— Божичко! — извика уплашено тя. — Ама вие изобщо не сте мъж!

— Не съм — съгласи се през смях Тамсин. — Но вие въпреки това сте хубаво момиче.

— Какво нахалство — промърмори обидено Ани. — Нямате право да си играете с мен… да използвате едно невинно момиче!

— Но аз не съм ви използвала — възрази Тамсин. — И как бих могла да го направя, като не съм мъж?

Ани изпухтя презрително, грабна таблата и избяга в кухнята. Габриел седеше на мястото си и на масата пред него имаше нова кана с бира.

— Тръгваш ли?

— Да. — Тя се наведе и го целуна по бузата. — Ще се видим утре на разсъмване.

— Ще те чакам.

Тамсин вдигна ръка за поздрав и излезе на улицата под дъжда.

Рано следобед тя се върна на Оудли Скуеър. Белтън й отвори вратата и видя една съвсем нормално облечена млада дама. Ако не беше впечатляващата коса, нямаше да се сети, че е същата личност, която рано сутринта беше излязла от спалнята на милорда.

— Бихте ли изпратили някого да вземе пакетите от файтона? — помоли Тамсин, която едва се виждаше иззад планината от пакети.

— Ще ви помогна, мис. — Белтън посегна към пакетите, но Тамсин се дръпна назад, защото я беше страх, че старецът ще ги изпусне.

— Не, недейте. Идете да вземете онези от файтона.

Белтън повика някого през рамо и от кухнята излезе едър млад мъж с престилка и кожен панталон. Той изгледа любопитно младата дама, натоварена с всевъзможни покупки, после излезе навън и донесе остатъка от файтона.

— Върна ли се Сейнт Симон?

— Още не, мис. Вероятно е отишъл в някой от клубовете си. Когато е в града, винаги прави така.

— Добре. — Тамсин се зарадва. Когато Джулиън се върнеше, тя щеше да бъде готова за него. Тръгна по стълбата и нареди на иконома: — Нека отнесат всички пакети в спалнята на лорда. Белтън, донесете ми, моля ви, две чаши за вино и тирбушон.

Младият мъж тръгна подире й, натоварен с пакетите.

— Оставете всичко на дивана — заповяда Тамсин и хвърли пакетите, които носеше, на леглото. — Благодаря ви. Бихте ли запалили огъня? Времето е отвратително. — Тя изчака слугата да нареди цепениците и да ги подпали. Сухите дърва пламнаха веднага, издигна се тънък стълб дим, после лумна ярък пламък.

Момъкът добави още дърва, после стана и изтри ръце в панталона си. В този момент вратата се отвори и в стаята влезе червенобузо момиче на около тринадесет години с поръчаните чаши и тирбушона. Без да може да скрие любопитството си, то зяпна смаяно необикновената посетителка на господаря. Мисис Ког от кухнята бе казала, че така наречената дама си е чиста проститутка, а Мейзи никога не беше виждала леки жени и беше много заинтересувана.

— Прекрасно. — Тамсин се усмихна с отсъстващ вид. Момъкът се сбогува с несръчен поклон и избута пред себе си момичето. Веднага след като двамата излязоха, Тамсин се втурна към вратата и завъртя ключа. Огледа се замислено и се опита да прецени с какво да започне. Колко ли време й оставаше?

Трябваха й петнадесет минути, за да приготви всичко за грижливо обмисленото угощение. Беше купила хубаво вино, стриди, ролца от раци, скариди, ягодови петифури и пресни смокини. Нямаха нужда от прибори, щяха да ядат само с пръсти.

Огънят в камината пращеше весело. Тамсин запали няколко свещи и въпреки потискащо тъмните мебели стаята стана наистина уютна. Тамсин свали роклята си и я прибра в гардероба. Прибра и обувките си, бельото и чантата с костюма за езда. След това извади роклята, която беше намерила след дълго търсене и мъчителни проби. Прекрасно творение от коприна и дантела, дрехата блещукаше на светлината на свещите. Тамсин я облече и тънката материя, обшита с дантели от дузина сръчни майсторки от Шантии, се обви около тялото й като втора кожа.

Тя застана пред огледалото и се огледа критично. Роклята струваше цяло състояние, но въздействието й беше неотразимо. Беше съвсем прилична и дори строга като нощница на девица. Широките ръкави стигаха до лактите и привличаха вниманието към долната част на ръцете й и тесните китки. Шията й се издигаше прелестна от трите реда дантелени рюшове. Бадемовидните очи грееха с ярка светлина, дълбокият теменужен тон беше прекрасно подчертан от нежната кремава кожа, светлата рокля и сребърния блясък на косата.

Тамсин върза в косата си бяла кадифена панделка и се учуди на промяната, която беше станала с нея. Така приличаше на невинно дете и в същото време на жадна за любов жена.

Тя се завъртя бавно пред огледалото. Босите й крака се подаваха изпод дантеления ръб на роклята. Никога не беше носила толкова приятна материя. Дантелата беше толкова тънка, че отдолу прозираше голата й кожа.

Тя се почувства както някога, когато беше създала за полковника пещерата на Аладин. Играта я възбуди неимоверно много и тя знаеше, че щеше да възбуди и Джулиън. Слабините й бяха, влажни, връхчетата на гърдите се втвърдиха, кожата й настръхна. След малко Тамсин отключи вратата, хвърли още един поглед към наредената маса и се сви в голямото кресло пред огъня.

 

След успешния разговор с министър-председателя Джулиън беше отишъл в седалището на конната гвардия. Искаше да намери стари приятели и колеги, които можеха да му бъдат полезни. Оттам отиде в Адмиралтейството, за да види има ли кораби за Лисабон през следващата седмица. Една фрегата, която придружаваше конвой от търговски кораби, щеше да отплава от Портсмут в края на следващата седмица под командата на капитан Мариот. Това беше най-доброто, което можа да намери. Официалните власти щяха да уведомят капитана, че трябва да вземе на борда си четирима пасажери. Джулиън щеше да си набави необходимите документи от адмирала, който отговаряше за фрегатите, но това щеше да му струва един или даже два Дни.

Зарадван, че е свършил толкова работа, той излезе навън под лекия дъжд и се запъти към момчето, което беше пазило Соулт в негово отсъствие. Момчето улови зарадвано монетата, която му подхвърли лордът, и се ухили. Когато Джулиън се метна на седлото, малкият захапа парата, за да види дали е истинска, и изведнъж хукна да бяга, сякаш нямаше доверие в щедростта на богатите.

Джулиън препусна към къщи. Остави коня си в обора и мина през градината. Хвърли поглед към прозореца на спалнята си и сърцето му направи скок. Прозорецът беше затворен, но меката светлина го поздравяваше с добре дошъл.

На устните му изгря усмивка. Там беше Тамсин и го чакаше.

Той влезе в къщата през страничната врата и се качи на втория етаж. Не срещна никого, но това не го учуди. Когато идваше в Лондон, почти не се задържаше в къщи и не канеше гости. Белтън и мисис Ког поддържаха домакинството с помощта на един млад — слуга за тежката работа и на едно момиче за кухнята. Повечето стаи изобщо не се използваха.

Джулиън влезе в спалнята си и спря като закован на прага. Тамсин се беше сгушила в огромното кожено кресло и крехката й фигура беше станала още по-малка. Като го видя, тя се усмихна и стана.

— Труден ден ли прекара, милорд полковник? — попита тихо тя и направи крачка към него. — Приготвила съм ти чудесен пикник.

Той я гледаше, без да се помръдне, само кръвта лудо пулсираше в жилите му. Господи, тя носеше панделка в косата си! А роклята беше толкова строга и в същото време безкрайно изкусителна! Тамсин приличаше на девица, на невинно дете, но кожата й проблясваше прелъстително под тънката дантела, роклята обвиваше примамливо тялото й и подчертаваше меката извивка на гърдите. Тъмните, твърди зърна се очертаваха ясно под кремавия плат.

Тя направи още една крачка към него и вдигна лицето си за целувка. Джулиън усети как умората на деня отлетя някъде много далеч, наведе се и я целуна по устата.

— Ще свалиш ли колана със сабята? — попита тя и бързо отстъпи крачка назад, преди да я е докоснал. — Не понасям оръжията, правят ме неспокойна.

Неспокойна?! Тази жена беше най-неспокойното същество, което някога беше срещал! Без да бърза, тя разкопча колана му и го остави на един стол. Сабята наистина изглеждаше голяма и застрашителна в сравнение с крехката й фигура. Но тя не беше нито крехка, нито ранима! Развеселен, Джулиън проследи как тя отнесе сабята заедно със стола в най-далечния ъгъл на стаята и се върна при него.

— Да ти помогна ли за ботушите?

Все още замаян, той се отпусна в креслото пред камината. Тамсин се настани удобно в скута му с гръб към него и вдигна левия му крак. Джулиън не можа да устои на примамливите очертания на задника под тънката дантела. Сложи ръка върху плата и топлината на кожата й го опари.

— Опитвам се да се съсредоточа — произнесе укорно Тамсин, която бе успяла да събуе единия ботуш. — Трябва да го направя по този начин, иначе ще изцапам роклята си.

— Но аз не се оплаквам — промърмори той. Най-после гласът започна да му се подчинява. Продължи да милва задника й, докато произнасяше следващите думи: — Сигурен съм, че под тази рокля се носи нещо съвсем друго.

— Зависи при какъв случай се облича — възрази тя и се задъха от напрежение. Отпусна се в скута му и седна на ръцете му, след като бе събула и втория ботуш. — Готово. — Захвърли ботуша на пода и се извърна към него. — А сега ще ти сваля жакета и ще ти донеса чаша вино и стриди.

— След малко — отговори ухилено той.

— Разбира се — съгласи се бързо тя. — Ще направя всичко, което поискаш.

— И мислиш, че ти вярвам? — промърмори Джулиън, но очите му се смееха. Винаги участваше с удоволствие в игрите й. Сложи ръка на кръста й, за да я задържи, и мушна другата си ръка в гънката между бедрата й, докато тя изпъшка и се раздвижи неспокойно. След малко я пусна и обяви тържествено: — Не искам да разкъсам тази прекрасна рокля на девица… е, поне засега. Мисля, че е по-добре да станеш.

Тамсин скочи от коленете му и приглади роклята си.

— Винаги на твоите услуги, милорд. — Тя отиде до масата и му наля вино. Взе чиния с пушени стриди, върна се до креслото и с плаха усмивка се настани отново в скута му. Поднесе чашата към устните му, после започна да го храни със стриди.

— Харесваш ли ги?

— Ммм — промърмори с пълна уста той. Тежестта на тялото й в скута му, ароматът на кожата й, невъзможно плахата усмивка и предателската чистота на светлата дантела отклоняваха вниманието му. — Мисля, че харесвам тази игра.

Очите й се разшириха, изпълнени с оскърбена невинност.

— Игра? Това не е игра, милорд. Искам да ти доставя радост, да направя всичко, което очакваш от мен.

Тя отново поднесе чашата към устните му, после отпи от виното и я остави на масата заедно с чинията стриди. Обърна се към него и се сгуши на гърдите му.

Тази жена лежеше в прегръдката му като малка птичка. Той усещаше биенето на сърцето й до своето. Ранима, крехка. Какво значение имаше, че в действителност беше необуздана и безкомпромисна, дива бандитка? В момента той виждаше само сладката невинност и това го възбуди непоносимо.

Тамсин целуна пулсиращата вена на врата му, после се раздвижи нервно в скута му и кръвта в слабините му закипя. Гласът й звучеше като музика, докато шепнеше в ухото му тихи, страстни думи, за да го омагьоса. Мина почти минута, докато Джулиън разбра какво казваше това невинно, крехко малко същество: думите й изобщо, не бяха сладки и девически, те бяха пълни с дива жажда, думи на страст и желание, които го разтърсиха с нахалната си чувственост и го пронизаха до мозъка на костите, произнесени от това плахо усмихващо се момиче.

— Ти си изкусителка — проговори убедено той.

Тамсин захапа устната му и затвори очи. Отново се раздвижи в скута му, напред-назад, напред-назад, с очевидното намерение да го възбуди до крайност, докато успя да хване между бедрата си коравия му член.

— Вдигни полата си — заповяда гърлено той.

Тамсин вдигна послушно тялото си и той успя да издърпа полата до кръста й. Пръстите й намериха колана на панталона и го отвориха, за да освободят пулсиращата му мъжественост. Той я хвана пред кръста и я обърна с гръб към себе си. После мушна двете си ръце под дупето й и я повдигна, за да проникне по-лесно в пулсиращата й топлина.

Тамсин пое шумно дъх, когато го усети в себе си; той я изпълни цялата и дори й причини лека болка. Той държеше здраво задника й, вдигаше я високо във въздуха и отново я пускаше в скута си, докато накрая експлодира в утробата й. Тя се разкъса на хиляди парченца и в последния си миг чу дрезгавия му вик, когато и той потъна в омаята на този великолепен фойерверк.

Дървата в камината пращяха, свещите трепкаха. Джулиън се върна бавно в действителността. Тамсин беше паднала на гърдите му и лежеше в прегръдките му слаба и без тежест като ранено птиче.

— Вещица — обвини я тихо той, когато отново си възвърна гласа, и се засмя.

Тамсин се усмихна едва-едва.

— Аз играя най-различни роли, милорд полковник.

— Като че ли не го знаех досега. — Той целуна косата й. — А сега искам да ме нахраниш със стриди.

— Аз съм тук, за да ти служа, милорд — отговори покорно тя и скочи от скута му. — Думата ти е закон за мен.

Джулиън се протегна лениво и на устните му изгря усмивка.

— Знаеш ли, глухарче, хрумват ми цял куп заповеди. Май ни предстои дълга нощ.

 

Нощта беше наистина дълга и Тамсин успя да поспи само час или два, преди вътрешният й часовник да я събуди малко преди разсъмване. Джулиън спеше спокойно и дълбоко. Беше легнал по корем и заровил глава във възглавницата. Гъстите червено-златни къдрици бяха разпилени в безредие.

Тамсин се измъкна тихо от леглото, отмахна завесите и отиде до гардероба. Беше свикнала да се движи в тъмното, очите й се приспособяваха бързо към мрака. Остатъците от угощението бяха на масата, мебелите бяха разместени. Тя се усмихна на себе си и бързо навлече кожения панталон. Заповедите на полковника изискваха сложни гимнастически умения.

След като се облече, тя седна зад малкото писалище, за да му напише бележка. Трябваше да намери основателна причина за тайното си изчезване посред нощ. Може би този път беше сгрешила и той нямаше да настоява да я придружи до Корнуол. Но все пак не биваше да рискува. Не искаше той да бъде наблизо, когато тя си разчиства сметките със Седрик Пенхалан.

Милорд полковник,

 

Трябва да се върнем в Корнуол, за да вземем Хосефа и скъпоценностите, освен това Габриел си има и друга работа. Ще се върнем след две седмици. Знам, че имаш работа в Лондон, затова не посмях да ти предложа да ни придружиш. След две седмици от днес нататък ще бъда отново на твоите заповеди.

Готово. Тя прочете още веднъж краткото писъмце. Не можеше да добави нищо повече. Полковникът сигурно щеше да се разсърди на внезапното й изчезване, но след завръщането си тя щеше да го обезщети богато и пребогато. А през дългите, самотни нощи щеше да има нещо, за което да си спомня.

Тя сгъна хартията и я завърза с кадифената панделка, която беше носила в косата си. После се върна на пръсти до леглото и я остави на възглавницата.

Джулиън промърмори нещо насън и се обърна по гръб. Тамсин устоя на желанието да приглади назад една немирна къдрица и да притисне устни към челото му. Знаеше, че той спи като войник и най-лекото докосване можеше да го събуди.

Тя излезе тихо от стаята и отиде в библиотеката в задния край на къщата. Отвори прозореца, покатери се на перваза и скочи в градината. Габриел вече я чакаше.

— Всичко наред ли е, момиче? — поздрави я той.

— Разбира се, Габриел. — Тамсин се метна на седлото и хвана юздите. След пет дни щяха да бъдат в Трегартън. Сблъсъкът със Седрик нямаше да й отнеме повече от час или два. Конете трябваше да си починат поне един ден. А след това щяха да се върнат и тя щеше да вложи всичките си сили, за да щурмува крепостта на полковник Джулиън Сейнт Симон.

А ако не успееше да пробие яките стени, щеше да се задоволи с онова, което той й даряваше, и да чака мига на раздялата.

 

Когато Джулиън се събуди, беше светъл ден. Той прочете бележката на Тамсин и не можа да повярва на очите си. В гърдите му пламна луд гняв. Това момиче беше непоправимо! Часове наред беше играла ловката си игра на прелъстяване, показа му онази част от себе си, която беше крила досега, а после… Тя все още беше една проклета бандитка! Защо не му беше казала просто и ясно, че иска да замине? Защо, по дяволите, се беше измъкнала тайно посред нощ само за да тръгне с Габриел към Корнуол и да вземе багажа си и Хосефа?

Обзе го предчувствие за опасност. Да, защо? Даже Тамсин не прибягваше до такива необичайни маневри, ако нямаше сериозни причини. Той се замисли, но успя да измисли само една сериозна причина: тя не искаше да се върне в Корнуол с него. Беше му подарила незабравима нощ и през цялото това време беше възнамерявала да се измъкне от леглото му веднага щом той заспи. Нямаше никакъв смисъл да осъществи такъв сложен план само за да тръгне обратно към Трегартън с Габриел и след две седмици да се върне.

Дали не беше решила да потърси още веднъж семейството на майка си, макар че упорито отричаше? Дали пък не е намерила следа и иска да види докъде ще я отведе тя, преди да напусне окончателно Англия?

Той познаваше много добре Тамсин и знаеше, че тя винаги се стреми да доведе докрай онова, което е започнала. Не беше в характера й да се откаже от нещо толкова важно за нея само защото той я беше помолил. Той вярваше, че съгласието й да се върне с него в Испания е искрено и тя възнамерява да спази обещанието си. Но преди това трябваше да си свърши работата.

Тази проклета малка женичка, това непокорно адско изчадие!

А той не можеше да тръгне след нея, преди да е говорил с капитана на фрегатата, с която щяха да отплават за Лисабон. Беше твърдо решен да напусне Англия колкото се може по-скоро и беше готов да чака по коридорите, да моли за аудиенция, да настоява и да преодолее тромавата бюрокрация, само и само да получи необходимите за пътуването документи. Не можеше да последва Тамсин през нощта, следователно щеше да загуби двадесет и четири часа.

Защо си въобразяваше, че момичето е в опасност? Джулиън смръщи чело и се загледа с невиждащи очи в тавана. Даже ако беше отишла да се срещне със семейството си, най-лошото, което можеше да й се случи, беше да понесе подигравките и униженията, на които без съмнение щеше да я подложи Седрик. Какво толкова можеше да се случи в Трегартън за двадесет и четири часа?

А и Габриел беше с нея.