Джейн Фийдър
Теменужени очи (22)

21

— Ще нося рубините на приема — обяви Тамсин, която седеше с подгънати под себе си крака на леглото на Джулиън. Както обикновено, тя беше гола и наблюдаваше с интерес как той се съблича.

— Няма да ги носиш. — Полковникът се наведе над легена и напръска лицето си с вода.

Тамсин гледаше жадно чистите линии на силното му тяло, коравия задник и силните мускули на бедрата.

— И защо не?

Той се обърна и тя загуби интерес към отговора. Скочи от леглото и се хвърли насреща му като ловец, открил следата на лисицата…

— И защо не бива да нося рубини? — попита отново тя, след като беше минало доста време. — Те ще подхождат чудесно на роклята, която ми шие Хосефа. Избрах си сребърна дантела, фустата е от кремава коприна, има и малък шлейф. Нямам представа как ще се справя с шлейфа. Дано само не го скъсам, защото краката ми постоянно се закачат в дантелите. Може да падна по стълбата или да се просна с цялата си дължина на пода, докато танцувам.

Джулиън издуха кичурчето сребърно-руса коса от носа й.

— Съмнявам се, глухарче. Ти имаш естествен талант за танци.

— То е от испанската ми кръв — обясни весело тя. — Само да ме беше видял как танцувах на фиестите с развени поли и кастанети. Целите ми крака се разголваха…

— Този танц би бил много подходящ за малкия прием в нашето заспало Корнуолско село — отбеляза той.

Тамсин се запита дали любимият й беше разбрал колко голям беше всъщност „малкият“ прием на сестра му. Ала Джулиън не се интересуваше от подробностите.

— В никакъв случай няма да носиш рубините — върна се към първоначалната тема той. — Младите неомъжени момичета носят само перли, тюркоази, гранати или топази. Всички останали камъни се смятат за вулгарни.

— Колко досадно!

— Права си — съгласи се с усмивка той. — Има още нещо, което не бива да забравяш: младите момичето никога не излизат на преден план. Не можеш да танцуваш, преди партньорът да ти е бил представен официално, и можеш да танцуваш само по веднъж с всеки партньор. Ако не танцуваш, трябва да останеш до стената заедно с възрастните дами.

— Ти сериозно ли говориш? — Тамсин се изправи и го погледна в очите. За съжаление в стаята беше много тъмно.

— Никога не съм бил по-сериозен. — Джулиън видя ужасеното й лице и се ухили. — Нали това е ролята, която искаше да играеш, глухарче?

— Сигурно ти доставя голямо удоволствие непрекъснато да ми го напомняш, нали? — изфуча тя и го удостои със зъл поглед, но очите й сияеха от спомена за любовната игра.

— Може би. — Той се ухили още по-широко. — Разбира се, с мен можеш да танцуваш най-малко два пъти, защото съм нещо като твой настойник… Освен това можеш да танцуваш и с Гарет.

— Много благодаря. Каква примамлива перспектива. — Тя се хвърли на възглавницата до него. — Всъщност, исках да ти кажа още нещо… Не знам колко ще струва този прием, но тъй като той е част от плана ми и представлява моят дебют в обществото, трябва да взема участие в разходите. Ако можеш да ми представиш сметката…

— О, един от рубините ти ще ме обезщети богато и пребогато — прекъсна я развеселено той и изведнъж си припомни пещерата на Аладин в Елвас, когато тя му предложи богатството си, а той не я разбра и побесня от гняв, защото си помисли, че бе решила да му плати като на нает лакей. А тя му бе предложила богатството на прекрасното си тяло и невероятната си фантазия.

— Какво има? — Тамсин видя напрежението в лицето му, забеляза стиснатите устни и сърцето й се сви. А само преди миг се смееше и очите му святкаха, пълни с чувствено удоволствие, точно както най-много обичаше да го вижда.

Той не й отговори, само я притегли към себе си и започна да я милва. Тя беше смутена от внезапната промяна в поведението му и се смути още повече от силата, с която сега притисна тялото си към нейното, от настойчивостта на желанието му. Ала се остави на вихърът на страстта, прие го в себе си и се загуби в ритъма на любовта му. Седмиците отлитаха и Седрик Пенхалан щеше да падне в мрежата, която бе разпростряла… и всичко щеше да свърши.

 

— Мили боже! — промърмори Тамсин, докато се разглеждаше в голямото въртящо се огледало. Вече беше свикнала да носи рокли, но повечето й дрехи бяха от батиста и муселин и сега не можеше да свикне с коприната и дантелата. Балната рокля оставяше раменете и ръцете й открити, деколтето беше много дълбоко и разкриваше както повдигнатите й гърди, така и долинката помежду им.

Досега Тамсин почти не се беше замисляла за собственото си тяло и винаги се чувстваше добре в кожата си, но днес й се струваше направо неприлично да насочва вниманието на толкова много хора върху определени места от тялото си. Припомни си как Сесил й бе описала роклята, която беше носила на дебюта си. Била толкова дълбоко изрязана, че при навеждане се виждали дори връхчетата на гърдите й. Припомни си смеха на Сесил и дяволития блясък в очите й, докато й разказваше как си веела с ветрилото, за да привлече вниманието към гърдите си, макар да се правела, че ги прикрива.

Тамсин преглътна мъчително. В гърлото й беше заседнала огромна буца.

— Как намираш роклята, Хосефа? — попита тихо тя. — Приличам ли на Сесил?

Блестящите черни очи на Хосефа огледаха стройната фигура от глава до пети.

— Сякаш си й отрязала главата, миличка — отговори тя и очите й овлажняха, но после се усмихна и се наведе, за да приглади диплите на полата и да подреди шлейфа.

На вратата се почука.

— Мога ли да вляза? — Люси провря глава през открехнатата врата. — О, Тамсин! — въздъхна тя, като влезе в стаята. — Изглеждаш прекрасно!

— Глупости. — Тамсин се изчерви. — Аз съм тънка като пръчка, кожата ми е прекалено кафява, а косата ми е ужасно къса.

— Не си права. — Люси поклати глава. — Не говори така. Изглеждаш прекрасно. Толкова различна… но прекрасна. — Тя се изправи пред огледалото и се огледа критично. — Допреди минута обичах тази рокля, но сега ми се струва досадна и безлична в сравнение с твоята.

— Глупости! — Тамсин избухна в смях. — Ти искаш само да чуеш комплименти. Засрами се, Люси.

Младата жена се засмя смутено й поправи къдриците си. Знаеше, че и двете изглеждаха красиви и елегантни, но докато гледаше Тамсин в огледалото, все повече се убеждаваше, че приятелката й щеше да замае главите на всички присъстващи мъже… и не само защото беше толкова необичайна.

— Е, ако си готова, време е да слезем долу. Джулиън и Гарет вече ни чакат.

— Иди при тях — помоли Тамсин. Внезапно разбра, че й е необходимо малко време, за да се овладее. — Ще дойда след няколко минути.

Люси се поколеба, после вдигна красиво оформените си рамене и излезе.

Тамсин пристъпи към прозореца и дръпна завесите, после втренчи поглед към тъмносиньото море. Лятото беше прекрасно. Луната се издигаше към зенита си, първите звезди искряха на небето.

Веднъж Сесил й бе описала любимата си рокля от сребърна дантела и кремава коприна. Тази вечер дъщеря й щеше да излезе пред Седрик Пенхалан в същите цветове. Разбира се, кройката беше съвсем друга. Докато Сесил беше носила огромна пола с обръчи и тесен корсаж, роклята на дъщерята загръщаше стройното тяло съвсем естествено. Ала виолетовите очи бяха също така тъмни и блестящи като на майката и искряха още по-ярко на фона на бледо-сребърната рокля. Косата й беше в същия цвят като на майката, същата беше и крехката, гъвкава фигура.

Дали Седрик Пенхалан щеше да види в нейно лице образа на сестра си?

Тя докосна медальона на гърдите си. Портретът на Сесил и барона, скрит под нежния сребърен филигран, й вдъхна сила и решителност. Крайно време беше да слезе долу. Крачката й беше твърда, във всяка фибра на тялото й пулсираше неукротима енергия.

Джулиън беше в залата. Застанал в края на стълбището, той я чакаше нетърпеливо. Първите гости щяха да пристигнат всеки момент и той трябваше да бъде сигурен, че Тамсин не е направила някоя грешка и не се е накичила с рубини или диаманти.

Той я откри в горния край на стълбата и махна с ръка.

— Побързай, Тамсин, трябва да посрещнем гостите.

Тя слезе бързо по стълбата, движенията й се отличаваха с обичайната жизненост. Държеше с една ръка полите си, шлейфът се развяваше зад нея.

— Много съжалявам, не исках да те карам да чакаш. — Тя прескочи последните стъпала и му се усмихна закачливо. — Е, как ме намираш, милорд полковник? Ще издържа ли на строгия ти оглед?

— Велики боже! — промърмори изумено мъжът.

— Нещо не е наред ли? — Усмивката й угасна.

— Да — отговори кратко той. — Дамите не тичат надолу по стълбата, сякаш ги гонят дяволите. Върни се горе и слез прилично.

— Е, добре. — Тамсин въздъхна примирено, вдигна полите си и изкачи няколко стъпала. След това се обърна, сложи едната си ръка на парапета и слезе бавно и грациозно по извитата стълба към салона.

Джулиън стоеше на долната площадка и я гледаше втренчено. Критичният му поглед не издаваше нищо от обърканите чувства, които бушуваха в гърдите му. Роклята не скриваше почти нищо от дълбоката чувственост, която се отразяваше в блестящите очи и прозрачно-блещукащата кожа. Бледите цветове и нежната материя подчертаваха още повече жизнеността й. Страшно му се искаше да я грабне в прегръдката си, да притисне устни към мястото, където шията преминаваше в раменете и да вдъхне дълбоко сладкия аромат на кожата й, да разроши буйната, блестяща коса, която красеше фино оформената, гордо изправена главица.

Той я искаше само за себе си, искаше вечно да я държи в ръцете си, да бъде абсолютно сигурен, че тя е само негова. Искаше да обяви претенциите си пред целия свят.

Когато Тамсин застана пред него, той взе ръката й и я поднесе към устните си.

— Не забравяй, че не е редно да подскачаш като малко жребче, чу ли? — После й предложи тържествено ръката си и я поведе към входната врата.

Тамсин прехапа устни. Не беше очаквала комплименти, но би било прекрасно да чуе от устата му нещо повече от обичайните поучения и предупреждения.

През следващите два часа, докато къщата се пълнеше с весело разговарящи и смеещи се гости, Джулиън не изпускаше от очи питомката си. Тя стоеше редом с Люси в средата на салона и поздравяваше пристигащите гости. Стана му интересно, когато чу, че тя непрекъснато подчертаваше испанския си акцент и това я правеше още по-екзотична и необикновена. Не му убягваше, че младите мъже се тълпяха около нея, че се смееха весело на шегите й и я гледаха с неприкрито възхищение. А по-възрастните мъже се възползваха безсрамно от предимствата на възрастта си: докосваха ръцете й, тупаха я по рамото. Тамсин им се усмихваше и флиртуваше с тях с невинно очарование, което ги омагьосваше.

Тази жена е съвършена артистка, каза си смаяно Джулиън. Никой от гостите не би предположил, че е била партизанка в испанските планини, че е воювала редом с мъжете. Никой нямаше да повярва, че се е хвърлила презглава в страшната битка при Бадахос или е помагала е до изнемога в морското сражение на борда на „Изабел“. Само аз познавам истинската Тамсин, каза си той и в сърцето му отново пламна желание. Работата беше там, че мястото на тази съвършена артистка не беше тук. Тя играеше роля и само той знаеше това.

Ала истинската Тамсин беше само негова. Как му се искаше да отиде при нея, да я откъсне от кръга на опиянените от красотата й млади хора и да обяви пред целия свят, че тази жена принадлежи само на него. Завинаги.

Той беше луд. Напълно луд. Оставил се беше представлението й да му замае главата, също както беше станало с всички мъже в тази зала. Той знаеше каква е истинската Тамсин. Незаконородена бандитка, която нямаше скрупули и беше загърбила всички морални норми.

— Учудваща прилика, не намирате ли и вие? — каза нечий глас зад гърба му.

Джулиън се стресна и се обърна с учтива усмивка към старата дама, която се подпираше на бастуна си.

— Как сте, лейди Гънстън?

— Млади човече, на шестдесет и девет години вече не отговарям на такива въпроси. — Тя избухна в смях. — Помогнете ми да се настаня в онова кресло и ми донесете чаша пунш. Нямам представа къде е изчезнала онази глупачка.

Джулиън се усмихна и побърза да изпълни заповедта. Летиша Гънстън беше неотменима част от живота на малката община. Никога не отклоняваше поканите, а придружителката й, на възраст почти колкото нея, понасяше обществените задължения на господарката си също така стоически като постоянните й хапливи коментари.

— Заповядайте, мадам. — Джулиън й подаде чашата и седна до нея. — Добавих още малко вино, знам, че така го обичате.

Лейди Гънстън му благодари с усмивка и отпи доволно от силното подсладено вино.

— Пила съм и по-лоши неща. — Тя кимна и огледа балната зала. — Наистина учудваща прилика, не намирате ли и вие?

— За кого говорите, мадам?

Старата дама вдигна бастуна и посочи към другия край на залата.

— Никога не съм виждала това момиче, но то прилича досущ на Сесил.

— Нямам представа за кого говорите, мадам. — Джулиън имаше чувството, че кръвта е застинала в жилите му.

Лейди Гънстън се обърна и го погледна втренчено.

— Разбира се, че не помните. Селия почина, когато вие бяхте още малко момче, или поне така си мисля. Беше възхитително момиче, но твърде жива и непостоянна. Хората бяха пропищели от постоянните й номера. — Тя се изсмя, закашля се и бързо отпи голяма глътка вино.

— Коя Селия, мадам? — Джулиън трепереше. Желязна ръка беше стиснала гърлото му. Следващите думи на старата дама щяха да сложат край на приключението му с малката бандитка.

— Селия Пенхалан, разбира се. Казаха, че починала в Шотландия от някаква треска. — Лейди Гънстън кимна и се загледа в Тамсин, която тъкмо танцуваше със сина на една от местните благороднически фамилии.

— Заради косата е — промърмори замислено тя, толкова тихо, че Джулиън трябваше да се приведе към нея, за да я чува. — Никога преди това не бях виждала този цвят на косата. Очите й не се виждат от това разстояние.

— Виолетови — отговори с чужд глас Джулиън.

— О, да, трябваше да се сетя. — Старата жена се усмихна. — Селия също имаше виолетови очи. — Тя сведе глава. — Намерете придружителката ми, млади човече, време е да се прибера в къщи — заяви твърдо тя.

Джулиън тръгна да търси мис Уинстън. Движеше се като на сън. Изпрати двете стари дами до каретата им. Лакеят внесе на ръце старата мисис Гънстън, дребната мис Уинстън, натоварена с наметки и чантички, се покатери след господарката си. Кочияшът вдигна ръка към цилиндъра си, изплющя с камшика и старомодното превозно средство се заклатушка по пътя.

Джулиън стоеше пред вратата и се вслушваше в музиката, която долиташе от залата, примесена с откъси от разговори и смехове. Люси надмина себе си, каза си малко сърдито той. Ако това отговаряше на представата й за малък прием, по-добре беше да не знае как си представяше един истински бал.

Селия Пенхалан. Сесил. Но как Селия Пенхалан беше станала Сесил, спътницата на един испански бандит? Какво общо имаше смъртта в Шотландия с отвличането в Пиренеите?

Вероятно трябваше да потърси отговора от Седрик Пенхалан. Джулиън се отдалечи от къщата и тръгна към плодната градина. Можеше да се усамоти за известно време, никой нямаше да забележи отсъствието му. В този момент нямаше да понесе обществените дребнавости, глупавия смях и безсмислените разговори. Първо трябваше да въведе ред в мислите си.

Значи във вените на Тамсин течеше кръвта на Пенхалан. Синята кръв на едно от най-влиятелните семейства в страната. Но тази кръв беше лоша. Тя беше развалена от безогледното честолюбие на виконта и подлите и злобни номера на племенниците му.

Велики боже! В тези нежни сини вени, които прозираха под нежната кожа, кръвта на един отхвърлен от обществото разбойнически барон се беше смесила с кръвта на един тиран. Той си припомни гордо изправената й стойка, дръзко вирнатата брадичка, святкането на очите й, когато я предизвикваше, ядно стиснатите устни, когато не беше успяла да наложи волята си. Все качества на рода Пенхалан.

Ами безогледната й решителност, слепият стремеж към целта, начина, по който отстраняваше всички препятствия?

Но Седрик Пенхалан никога нямаше да я признае, даже ако тя притежаваше недвусмислени доказателства, че е дете на сестра му. Не само личната му гордост щеше да му попречи да признае връзката си с незаконороденото отроче на един испански разбойник. Но имаше и друго: ако признаеше роднинството си с Тамсин, той трябваше да даде публично обяснение за смъртта на сестра си, за погребението и траура. Това щеше да предизвика обществен скандал. Защо, за бога, беше прибягнал до тази измама? Вероятно Селия се беше противопоставила на волята му и той я беше отстранил от пътя си. Или Сесил… Селия… беше избягала от дома си. Както бе загатнала старата дама, тя е била едно своенравно малко момиче и може би не е искала да живее под опеката на властния си брат. Така Седрик се беше видял принуден да измисли някакво обяснение за пред обществото. Нещата започваха да придобиват ясни очертания.

Джулиън имаше чувството, че главата му ей сега ще експлодира. Той се отвращаваше от Пенхаланови и от всичко, свързано с тях. Преди двайсет години Седрик беше манипулирал живота на най-близките си хора за своя собствена изгода и Тамсин беше непредвиденият резултат от това дело.

И този непредвиден резултат беше на път да преобърне с главата надолу целия светоглед на лорд Сейнт Симон от Трегартън и всичките му дълбоко вкоренени представи за бъдещето. По някакъв противоестествен начин той беше попаднал в мрежата на Пенхалан и се оплиташе все повече.

Джулиън беше научен да гледа живота право в очите и никога да не губи самообладание, но днес не беше в състояние да се успокои. Не можеше да си представи, че би могъл да прекара целия си живот с Тамсин, но не можеше да понесе и мисълта, че ще я загуби. Не можеше да си представи живота без нея.

А как да й открие какво бе узнал тази вечер? Каква полза, ако тя узнае от какво семейство произхожда? Седрик Пенхалан щеше да й се изсмее в очите, щеше да разруши мечтата й да намери семейство, което да й замести загубеното.

Докато Джулиън бродеше безпокойно в плодната градина, в Трегартън пристигна Седрик Пенхалан. Нарочно дойде последен и домакинята вече беше напуснала мястото си до стълбището.

Седрик спря на прага на салона и огледа презрително пъстро облечените жени, които пърхаха като пеперуди в огромното помещение, и строгите фракове на придружителите им. Музикантите свиреха валс и той откри веднага дъщерята на Селия, която се носеше из залата в прегръдките на строен млад мъж с униформата на местния полк.

Седрик остана до вратата, загледан в крехката фигура. Селия носеше същите цветове, припомни си той, и танцуваше със същата прелест.

— Лорд Пенхалан, вашето посещение е голяма чест за нас. — Люси тичаше задъхано към него. В погледа й имаше безкрайно учудване. Тя потърси Джулиън, който непременно трябваше да поздрави важния гост, но не го откри никъде. Затова се поклони пред виконта и му подаде ръка.

— Ще позволите ли да ви донеса чаша вино? О, Гарет… — Тя се усмихна облекчено при вида на мъжа си, който беше застанал на няколко крачки зад нея. — Гарет, това е лорд Пенхалан.

Гарет също потърси с очи Джулиън. Нямаше никакво намерение да разговаря с мъж, който се движеше в най-влиятелните кръгове и беше една от скритите пружини на властта. Освен това не можеше да понесе подигравателния поглед под гъстите посивели вежди. Все пак реши да потърси подходяща тема и попита негово благородие интересува ли се от коне за езда.

Тамсин бе усетила, че чичо й влезе в залата. Когато музиката замлъкна, тя благодари на партньора си, извини се и отклони поканата му да хапнат заедно.

После му обърна гръб и се запъти право към чичо си. Седрик не я изпускаше от поглед.

— О! — промърмори зарадвано Люси. — Тамсин, позволи ми да ти представя лорд Пенхалан. Виконт, това е повереницата на брат ми, сеньорита Барон. Тя дойде при нас от Испания, херцог Уелингтън…

— Да, чух историята — прекъсна я спокойно Седрик. — Всички съседи я знаят.

— Разбира се, колко глупаво от моя страна — смути се Люси и се изчерви цялата.

Седрик се поклони кратко пред Тамсин.

— Как сте, мис Барон? — попита той.

— О, благодаря, сеньор. — Тя се усмихна замайващо и направи съвършен реверанс. — За мен е чест да се запозная с вас. — Ръката й притисна медальона на гърдите и тя продължи: — Моля да ме извините, обещала съм следващия танц и не искам да притеснявам партньора си.

Без да го удостои с поглед, тя се отдалечи със ситни крачки. Косъмчетата на тила й настръхнаха, когато усети пронизващия му поглед в гърба си.

Лорд Пенхалан продължи да я наблюдава още известно време, после рязко прекъсна подробния разказ на Гарет за последното надбягване в Нюмаркет.

— Лека нощ, лейди Фортескю. — Той се обърна с учудваща гъвкавост и тръгна към изхода.

— Виж ти! — изсъска сърдито Люси. — Какъв ужасен човек! Защо е толкова неучтив? Защо изобщо дойде, след като веднага изчезна?

— Нямам представа — промърмори Гарет. — Но Пенхаланови са известни с надменността си… сигурно си мислят, че никой не е достоен да общува с тях.

— Но ние сме от семейство Сейнт Симон — възрази Люси и се изправи гордо. — Ние не сме по-лоши от тях, в никакъв случай.

— Разбира се, и аз казвам същото — успокои я Гарет. — Само че лорд Пенхалан заема важен пост в правителството. Казват, че министър-председателят не прави нищо, без да се е допитал до него.

— Според мен е отвратителен. Добре, че си отиде. — С тези думи Люси обърна гръб на мъжа си, за да провери дали прислужниците са наредили масите в голямата трапезария.

В този момент Джулиън влезе в дома си през страничната врата и не можа да се срещне с излизащия лорд Пенхалан. Хвърли бърз поглед към салона и установи, че някои гости са си отишли, а Тамсин продължава да танцува. Прекоси салона и учтиво потупа по рамото партньора й.

— Простете ми, Джейми, но ще се възползвам от предимството да бъда настойник на дамата и ще ви я отнема.

Младият мъж се поклони и се отдалечи с разочаровано лице.

— Наслаждаваш ли се на приема?

— О, да — отговори Тамсин, но мислите й очевидно бяха другаде. Той сложи ръка на кръста й, за да продължат танца, и усети, че цялото й тяло е напрегнато. Очите й светеха трескаво, кожата й беше зачервена.

— Колко вино изпи? — попита сърдито той и я изведе настрана.

— Не повече от една чаша.

— Значи е от вълнението. — Той извади с усмивка кърпичката си и изтри запотеното й чело.

— Нали това е първият ми бал, откакто навърших седем години — отговори с усмивка тя, но не беше убедителна.

— Утре сутринта заминавам за Лондон — заяви рязко той. Едва след като беше произнесъл тези думи, осъзна какво трябва да направи.

— О! — Тя го погледна разочаровано. — Защо?

— За да се занимая с делата на Уелингтън.

— Нали смяташе да заминеш чак след две седмици? — Тя прехапа долната си устна и смръщи чело. — Защо така внезапно, Джулиън? — В очите му имаше нещо, която я уплаши. Заприлича й на човек, който се кани да се хвърли от стръмна крайбрежна скала.

Джулиън не отговори веднага. Отведе я в една усамотена ниша и когато най-сетне заговори, гласът му беше тих, сериозен и настойчив:

— Върни се с мен в Испания, Тамсин.

Само това не беше очаквала!

— Сега ли?

— Да. — Той приглади назад къдриците й. — Върни се с мен, ще участваме заедно в похода. Ще останем заедно и ще се радваме един на друг, докато свърши войната.

Докато свърши войната. Сърцето й изплака от окончателността на тези думи и от проклетото тесногръдство на мъжа пред нея, който не можеше да си представи общо бъдеще с жена, която го обича, само защото не отговаря на очакванията му.

— Но аз дойдох за друго — възрази тихо тя.

— Наистина ли то означава всичко за теб, Тамсин? Помислила ли си какъв живот ще водиш в Англия, ако приемем, че намериш семейството на майка си и го убедиш да те приеме? Този живот не е за теб и ти го съзнаваш. — Той посочи салона, който бавно се изпразваше, и музикантите, които продължаваха да свирят. — Нека се върнем в Испания. Там ще бъдем заедно и ще сме щастливи, докато тук това е невъзможно.

— Харесваш ли ме поне малко? — Тя говореше съвсем тихо и лицето й, допреди малко заруменяло, сега беше смъртнобледо.

— Ти знаеш, че не мога без теб. — Той докосна устните й с върха на пръста си. — Затова те моля да ме последваш.

— Но няма да имаме общо бъдеще, нали? Няма да имаме истинско бъдеще?

Мълчанието му беше по-красноречиво от всеки отговор.

— Не, вероятно не — отговори си с мъка тя. — Лорд Сейнт Симон никога не би свързал живота си с една незаконородена испанска бандитка. Това е повече от ясно. — Тя се опита да се усмихне, но устните й затрепериха.

— Това са жестоки думи — промълви безпомощно той.

— Истината често е жестока. — Тя отстъпи крачка назад и очите й се проясниха. Сълзите бяха изчезнали, гневът и гордостта й помогнаха да се овладее. Нямаше да допусне този мъж да я гледа отвисоко. Как смее да си мисли, че тя не е достатъчно добра за него? Дъщерята на Ел Барон и Сесил Пенхалан нямаше да се унижава и да моли никого, дори лорд Сейнт Симон. — Не мога да се върна с теб в Испания. Ще направя онова, заради което дойдох в Англия. Но ти вече не си в състояние да изпълняваш договора ни, милорд полковник, затова те освобождавам от задълженията ти.

Сега беше истинска Пенхалан, студена и арогантна, и той трябваше да се пребори с гнева си от непримиримостта й. Поклонът му беше церемониално скован.

— Естествено можеш да останеш в Трегартън, колкото желаеш. Люси ще ти помага и занапред, сигурен съм в това. Мисля, че тя е по-подходяща за тази задача.

Подходяща? Какво общо имаше това. Тя му обърна гръб и проговори ледено през рамо:

— Сбогом, полковник, желая ти добър път.

С тези думи тя прекоси празния салон и се запъти с лека крачка към трапезарията. Джулиън се прокле наум. Как можа да й направи това предложение, след като знаеше, че тя ще го отхвърли? Отчасти го направи заради самия себе си, но и заради нея. Това беше отчаян опит да я предпази от страшното откритие коя е в действителност, от болката, която щеше да изживее след подигравките и насмешките на Седрик Пенхалан.

Но сега всичко беше свършило и той нямаше да чака следващото утро, за да замине за Лондон. Ако тръгнеше малко преди разсъмване, щеше да закуси в Бодмин й да прекоси тресавището на дневна светлина.

Тамсин излезе от салона и се качи в стаята си. Хосефа, която я чакаше, беше задрямала в креслото до камината. Когато момичето й влезе в стаята си, тя скочи зарадвано, но като видя лицето му, нададе ужасен вик.

— Тази вечер не желая да говоря за това — заяви с безизразно лице Тамсин. — Иди да си легнеш, утре сутринта тримата ще седнем и ще си поговорим за всичко.

Хосефа излезе колебливо от стаята. Знаеше, че когато Тамсин й говореше с този тон, нямаше смисъл да се съпротивлява. Така говореше и Барона и никой не се осмеляваше да му възрази.

Внезапно вятърът нахлу през отворения прозорец и Тамсин се разтрепери. Тя чу шума на прибоя и разбра, че наближава буря. Скръсти ръце пред гърдите си и пристъпи към прозореца. Облаците се носеха с луда скорост по небето, мекият вятър изведнъж беше станал студен и влажен. Великолепното лятно време свършваше.

Тя чу гласове откъм входната алея. Последните гости си тръгваха. Всички бързаха да се приберат в къщи преди дъжда.

Тамсин не знаеше колко време бе стояла до прозореца и бе наблюдавала буреносните облаци. Усещаше засилващия се вятър, който се блъскаше в рамките на прозорците и развяваше пердетата. Първите едри дъждовни капки я събудиха от вцепенението. Тя затвори бързо прозореца и спусна завесите, за да прогони бурната нощ, после се съблече. През цялото време мислите й работеха бързо и прецизно и тя най-после беше в състояние да преодолее шока от изживяното тази вечер.

Не беше очаквала, че краят ще дойде така внезапно, и то от страна на Джулиън. Лошото беше, че това стана точно след срещата й със Седрик Пенхалан, която я разтърси до дън душа и й отне възможността да реагира правилно. Седрик знаеше коя е тя. Прозрението се четеше в погледа му, той пое спокойно хвърлената му ръкавица. Тя искаше да си поиграе с него още малко, да му покаже, че може да се движи сигурно във висшето общество. Искаше й се той да се пита коя ще бъде следващата й стъпка и откъде ще дойде ударът. Джулиън унищожи трескавата възбуда, която я бе обзела. Предложението му удари като бомба грижливо изработения й план и разруши всичките й намерения. Вместо да разбере това предложение като възможност за по-тясна връзка, тя чу само думите и реагира в пристъп на сляпа ярост. Не можеше да си позволи такива чувства. Те не се вписваха в плана й за отмъщение, нито в любовта й към Джулиън.

Тя се пъхна в леглото си и се зави до брадичката.

Ако Джулиън наистина искаше да се върне в Испания, тя щеше да замине с него. Половин хляб беше по-добре от нищо. Другата половина трябваше тепърва да бъде омесена.

Тя си претърколи към другия край на леглото и духна свещта на масичката. После дълго лежа с отворени очи, вслушвайки се в дъжда, който барабанеше по стъклата. Прибоят го заглушаваше. Бурята продължаваше с нова сила.

Тя го обичаше, обичаше го с цялото си сърце, както Сесил беше обичала барона. Единствената любов на живота й… любовта за цял живот. А щом той можеше да й се отдаде само наполовина, тя щеше да се задоволи с това. Трябва да му го каже. А после трябва да се справи със Седрик… само че как, при тези нови обстоятелства?

Утре ще знае отговора. Първо трябваше да си почине, а след това да обясни на Джулиън, че е променила решението си.

Бурята утихна малко преди зазоряване. Джулиън излезе от къщата и пое дълбоко влажния, хладен въздух. Метна се на седлото и завърза грижливо пътната си чанта. Небето беше сиво, морето тъмно, поляната мокра, целият път беше в локви. Той погледна към източната кула, към полускрития от бръшляна прозорец, но бързо обърна лице на север и препусна.

Тамсин стоеше зад стъклото и около очите й се бяха изписали черни кръгове от безсънната нощ. Дъждовното утро я потисна още повече. Проследи заминаването на Джулиън, без да реагира. Защо беше решил да тръгне толкова рано? Защо беше толкова глупав, та не разбра, че тя ще промени мнението си след отшумяването на поредния каприз?

Изведнъж Тамсин се оживи. Облече се възможно най-бързо, изскочи от стаята си и хукна забързано надолу по задната стълба. Излезе на двора и се запъти право към оборите, където беше стаята на Хосефа и Габриел.

— Ох, малко момиче, не бързай толкова — посрещна я с усмивка Габриел и стана от леглото, когато тя се втурна като вихър в стаята. — Какво толкова е станало? — Той сложи ръка на рамото й и я притисна към широките си гърди толкова здраво, че дъхът й спря.

Тамсин се освободи внимателно от прегръдката му и най-после можа да каже за какво беше дошла.

— Трябва да тръгна след него — заяви направо тя, приседна на ръба на леглото и закърши ръце. — Аз го обичам… обичам го също както Сесил обичаше Барона и не мога да се боря с тази любов. Боли ме. — Тя местеше поглед от единия към другия. Хосефа я наблюдаваше съчувствено, Габриел се чешеше по брадата.

— Не се безпокой — проговори най-после той. — Ще тръгнем след малко. Хосефа ще ни чака тук. Знам, че не й се иска да се клатушка след мен с дамско седло. — Той хвърли бърз поглед към жена си и тя кимна одобрително. Не за първи път щеше да чака мъжа си, беше го правила безброй пъти, докато той и Тамсин обикаляха страната с армията или партизаните.

— Ще кажа на Люси, че трябва да свършим някои неотложни неща и ще се върнем след седмица или две.

— Значи все пак възнамеряваш да се върнеш… заради Пенхалан?

Тамсин го погледна несигурно.

— Трябва да го направя. Обещах на Барона… и на Сесил… поне в мислите си. Но вече не съм сигурна в нищо, Габриел, и нямам представа докъде ще стигна.

— Нищо, малко момиче, не се тревожи. Каквото има да става, ще стане — успокои я той. — На твое място бих отишъл веднага при мис Люси и бих я попитал къде се намира къщата на полковника в Лондон. Няма защо да се лутаме по улиците, докато го открием.

Тамсин се хвърли на шията му.

— Какво щях да правя без теб… без вас двамата! — Тя притисна Хосефа до гърдите си и се разплака.

— Трябва да съберем багажа ти — отговори спокойно старата жена и я помилва по гърба. — Не е редно да пътуваш без бельо, нали?

— Както винаги, имаш право, Хосефа — отговори с усмивка младата жена и излезе бързо от стаята. Габриел се засмя добродушно.