Джейн Фийдър
Теменужени очи (21)

20

— Тя не говори нито дума английски, чичо.

— Кой не говори английски? — Виконтът вдигна изненадано глава и хвърли зъл поглед към Дейвид, който стоеше на прага на библиотеката и не се осмеляваше да влезе.

— Любовницата на Сейнт Симон, сър — отговори Чарлз, който стоеше зад близнака си. — Помислихме, че може би ви интересува.

Седрик сгъна грижливо вестника, в който се беше зачел, и го остави до себе си на дивана.

— Какво си помислихте? — Той ги стрелна с присвити очи и продължи: — Надявам се, че не сте се намесили в моите дела.

Дейвид пристъпваше неспокойно от крак на крак.

— Преди няколко дни на вечеря вие казахте, че много ви се иска да знаете кое е момичето. Решихме да ви зарадваме, като открием това вместо вас.

— И как ви хрумна тази гениална мисъл, глупаци такива? — попита Седрик с онова зловещо спокойствие, което ги плашеше до смърт. Двамата млади мъже отстъпиха крачка назад. — Кога съм ви молил да се месите в моите работи? Какво сте забъркали пак?

— Срещнахме момичето и му зададохме няколко въпроса — обясни глухо Дейвид. — Но тя не говори английски. През цялото време бъбреше на непознат език.

— Не беше френски — помогна му брат му. — Щях да я разбера.

Седрик гледаше недоверчиво двамата си племенници и за кой ли път се питаше защо продължава да се изненадва от глупостта им.

— Тя е испанка — обясни търпеливо той. — Знам това най-малко от два дни.

— О! — Чарлз се почеса по главата. — Искахме само да помогнем, чичо.

— Спестете ми уверенията в добрите си чувства. — Седрик махна отвратено с ръка. — И къде се състоя този дълбоко съдържателен разговор с момичето? — Очите му бяха бдителни. — Пак ли на земята на Сейнт Симон?

— О, не, сър — побързаха да го уверят двамата. — Тя беше във Фоуей, ние я проследихме и… и я попитахме за името й.

Седрик се облегна на дивана и огледа презрително двамата си племенници.

— Причинихте ли й болка? — попита тихо той. — Какво сторихте на жената, която е под закрилата на Сейнт Симон? Забравихте ли, че тя живее като гост в къщата му? Не, разбира се, че не сте й сторили зло. Разбира се, че никога не бихте извършили такава глупост… Или все пак? — изрева внезапно той.

— Не, сър… разбира се, че не й причинихме зло — отговориха в един глас двамата мъже. — Само й зададохме няколко въпроса.

Седрик затвори очи и въздъхна отвратено. Познаваше твърде добре милите си племенници, за да им повярва. Очевидно те не можеха да намерят сексуално удовлетворение, без да измъчват жертвата си. Баща им имаше същия проблем и жена му, достойната за съжаление сива мишка, се криеше и лекуваше раните си, докато накрая падна по стълбата, бременна в шестия месец. Никой, който познаваше Томас Пенхалан, не повярва, че Мери наистина се е подхлъзнала по стръмните стъпала. Близнаците бяха наследили извратените наклонности на баща си. Обикновено те изливаха злобата си върху нещастните проститутки и не досаждаха на жените от собствената си класа. Можеше само да се надява, че няма да се намерят глупачки, които да се омъжат за тях.

Очевидно този път бяха решили, че щом момичето е любовница на Сейнт Симон, значи е достъпно и за тях.

— Освен това малката не знае кои сме — обясни с гордост Чарлз. — Носехме маски.

— Какво?

— Тя не може да ни разпознае… както стана с другото момиче — допълни Дейвид. — Но това не означава, че сме й причинили зло — поправи се бързо той. — Изобщо не беше като тогава. — Двамата погледнаха чичо си с безмълвна надежда, сякаш чакаха похвала за предпазните мерки, които бяха взели, щом не можеха да очакват благодарност за стореното.

Но той изобщо не се интересуваше от тях.

— Махайте се оттук!

Двамата се спогледаха и побързаха да изчезнат. Седрик се загледа в празната камина, опитвайки се да прецени дали вредата, която бяха нанесли, беше голяма. Той беше събрал сведения и вече знаеше, че жената в Трегартън е испанка и повереница на лорд Сейнт Симон. Всички съседи бяха осведомени за пристигането й. Благодарение на това, че племенниците му си мушеха носовете навсякъде, той знаеше повече за връзката между полковника и момичето. Не го интересуваше толкова дали съседът му спеше с гостенката си или не. Много по-важно беше доколко сериозна беше тази връзка и защо Сейнт Симон си беше направил труда да доведе любовницата си от Испания и да я настани в Трегартън.

Коя беше тази жена, защо беше дошла?

Колкото и да размишляваше, той не можеше да пренебрегне две неща: момичето приличаше невероятно много на Селия и беше испанка.

Дали това беше чиста случайност? Не, Седрик не вярваше в случайностите. Той вярваше в грижливо съставените планове и в мозъците, които работеха подмолно като неговия.

Отвличането на Селия мина по план. Единственото изключение беше фактът, че Мариана остана жива и го изложи на опасност. Но с нея се справи бързо — внуши й страх, даде й щедра пенсия и я настани в усамотена къщичка в Шотландия, за да купи мълчанието й. Тя беше мъртва от десет години и беше отнесла тайната си в гроба. Ами ако Селия беше избягала от похитителя си? Ако се беше омъжила за испанец… от когото имаше дете?

Нещо не се връзваше. Ако беше избягала, сестра му щеше да се върне в къщи. Тя никога нямаше да повярва, че брат й е имал нещо общо с един испански разбойник, върлуващ в планините на тази южна страна. А ако това момиче наистина беше законна дъщеря на Селия, защо просто не дойде при него, за да му каже истината?

Ако малката наистина имаше някаква връзка със Селия, той трябваше да предприеме нещо. За съжаление случаят се усложняваше от факта, че тя беше под закрилата на Сейнт Симон. И още повече се усложняваше от срещата й с близнаците. Тя вече знаеше, че някой се е заинтересувал твърде много от нея и от произхода й. Разбира се, беше възможно да не е разпознала двамата нападатели. Тя беше чужденка тук и никога не беше виждала близнаците. А и нямаше причина да ги свърже с нападението… освен ако не разкаже за случилото се на Сейнт Симон. Той веднага щеше да отгатне кои са били двамата негодници, нападнали гостенката му. Но надали щеше да свърже поведението им с внушенията на Седрик. Вероятно щеше да приеме, че двамата са извършили едно от обичайните си издевателства над невинна, случайно срещната жена.

Седрик стана и си наля голяма чаша коняк. Отпи голяма глътка и се наслади на приятната топлина в гърлото си. Челото му остана намръщено. Ако това момиче наистина има нещо общо със Селия, какво търси тук? Сигурно беше дошла с определени намерения. Всеки човек иска нещо. Дали й трябват пари?

Е, каквото и да беше, той щеше да го узнае много скоро. Трябваше просто да я накара да разкрие картите си.

 

— Няма да даваме голям прием, Джулиън — говореше настойчиво Люси и порцеланово сините й очи светеха развълнувано. — Само за десетина двойки или малко повече, за най-близките семейства. Няма да танцуваме, макар че след вечеря все пак бихме могли да вдигнем килима. Вечерята ще бъде скромна…

— Стига толкова, Люси — прекъсна я недоволно полковникът и вдигна ръка, за да спре потока от думи. — Ако наистина желаеш малък прием, аз нямам нищо против. Единственият въпрос е дали Тамсин ще може да се справи с обществените си задължения след толкова кратко време.

— О, разбира се, че ще може — отговори Люси и лицето й пламна от радост. — Знам, че няма да й бъде трудно. Всички са мили и се интересуват много от нея, и толкова им се иска да я опознаят. Нали нямаш нищо против, Тамсин? — След доверителния разговор преди няколко дни двете си говореха на ти.

Тамсин, която слушаше развеселено възбуденото бъбрене на Люси, кимна небрежно.

— Щом смяташ, че ще се справя…

— Не помниш ли, че в голяма компания се плашиш и забравяш английския? — изръмжа Джулиън, облегна се назад в креслото си и я огледа изпод спуснатите си ресници. — Наистина ли мислиш, че си готова да се хвърлиш в обществения живот и да се изложиш на опасността да останеш неразбрана?

— Но Тамсин говори много добре английски — възрази енергично Гарет и изтри едно петънце от блестящите си ботуши. — Бих казал дори, че е придобила местния акцент.

— О, това е само привидно — усмихна се иронично Джулиън. — Когато е под натиск, тя забравя и най-простите думи и започва да бърбори глупости на испански.

— Мисля, че съм преодоляла плахостта си — обясни сериозно Тамсин. — Ще се постарая да се държа прилично, милорд полковник, и ви уверявам, че няма да ви опозоря.

— Наистина ли? — Той поглади брадата си и се усмихна развеселено.

Люси местеше поглед от единия към другия. През повечето време Джулиън се отнасяше към Тамсин с преувеличена учтивост и беше много трудно да си представи, че онова, което двамата с Гарет бяха видели през нощта, се беше случило наистина. Но понякога, както в този момент, тонът му ставаше друг и погледът му загатваше, че двамата си имаха тайна.

— Тамсин е достойна за доверието ти — проговори с леко смущение тя. — Аз ще бъда до нея през цялото време и ще й помагам, когато е нужно.

— С това работата е уредена — заяви брат й и гласът му отново прозвуча безстрастно. — Но не очаквай от мен да ти помагам в приготовленията. Можеш още отсега да кажеш на Хиберт, че разрешавам да извади шампанско и вино от избата.

— Най-добре е да сервираме пунш с лед — отговори весело Люси и скочи на крака. — Това беше сензацията на миналия лондонски сезон. Амабел Фидърстоун ми даде прекрасна рецепта. Сигурна съм, че я нося в чантичката си. Мисис Хиберт ще приготви пунша.

Тя се запъти към вратата с необичайна енергия.

— Тамсин, ела и ми помогни да реша какво да поднесем за вечеря. Ако желаеш, ще ми помогнеш и при писането на поканите. Уморително е, знам, но трябва да свършим тази вечер, за да може Хъдсън да ги разнесе още утре.

— Кога ще се състои приемът? — попита Тамсин. Не й се искаше да се откаже от вечерното препускане с Цезар.

Люси спря за миг и я погледна замислено.

— Следващата събота. Съгласен ли си, Джулиън?

— Нямам нищо против — отговори отегчено той. — С малко повече късмет ще получа покана за друг прием.

— О, не! — извика ужасено Люси. — Не може да организираме прием в Трегартън, ако домакинът не присъства.

— Мисля, че Сейнт Симон се пошегува, мила — намеси се Гарет, който беше станал и наместваше вратовръзката си пред огледалото.

Люси изглеждаше малко объркана.

— Хайде да се махнем оттук. — Тамсин я хвана под ръка и я поведе навън. — Сега ще ми обясниш с всички подробности как се организира прием в доброто общество. Единствените приеми, на които съм присъствала досега, бяха…

— Нима в манастира даваха приеми? — прекъсна я Джулиън. Предупреждението в гласа му беше недвусмислено.

Тамсин прехапа език. За малко да им опише великолепните, почти езически обичаи на планинските села, където печаха на колове цели овци и кози и празненствата траеха по три дни.

— Не, разбира се — отговори омърлушено тя. — Но преди да отида в манастира, малко преди смъртта на мама, ме поканиха на рожден ден.

— Бедничката! — извика съчувствено Люси. Мисълта, че приятелката й не знае какво е истински прием, я разтърси. — И оттогава не си била на прием?

— Никога — отговори тъжно Тамсин и хвърли бърз поглед към полковника.

— Бедното дете — промърмори на испански той и бързо сведе поглед, за да скрие подигравателните искри в очите си.

— Искаш ли да видиш списъка на поканените, след като го съставя, Джулиън? — попита Люси и се върна отново към единствено интересуващата я тема.

— Не, оставям всичко в твои ръце — отговори тържествено той и посегна към вестника в знак, че разговорът е завършил.

Люси кимна зарадвано.

— Аз наистина умея да организирам приеми. Миналия сезон дадохме чудесна вечеря, помниш ли, Гарет?

— О, да, мила — съгласи се с готовност той. Тайно в себе си обаче потръпна при мисълта за досадната вечер, която беше прекарал. Тогава се беше възползвал от първия удобен случай, за да се спаси в чудесната малка къща на Мажорити. На следващия ден Люси беше плакала горчиво, но не го бе укорила с нито една дума. Резултатът беше подлудяващо чувство за вина, което го прогони окончателно от къщата след грубата забележка, че няма намерение да прекара живота си с една ревла.

Споменът за това му беше неприятен. Когато Люси и Тамсин излязоха от стаята, той седна на дивана и посегна нервно към чашата с вино. Погледна я втренчено и се опита да се овладее. Това хубаво малко дете ще има да си пати от мен, закле се в себе си той. Тя беше толкова сладка и невинна, той изобщо не беше помислил какво го очаква, когато се ожени за нея. Не можеше да предположи, че жена му ще се държи като Мажорити… колко глупаво от негова страна, че си го беше помислил. Като обмисли въпроса, той заключи, че всъщност не искаше жена му да се държи като Мажорити. Това беше повече от шокиращо.

— Съмнявам се, че ще напълните чашата си, като стоите и я гледате — стресна го гласът на Джулиън.

Гарет се стресна и се изкиска смутено. Джулиън стоеше пред него с гарафа в ръка.

— За какво се бяхте замислили така дълбоко, Фортескю?

Лицето на зетя му пламна.

— Много се радвам, че Люси има с какво да се занимава — отговори тихо той. — Това я прави щастлива.

Джулиън вдигна високо едната си вежда, после отново се върна към вестника си. Да въведе Тамсин в обществото с помощта на сестра си беше много по-приятно и по-прилично, отколкото ако го беше направил сам. Люси познаваше всички местни семейства и той можеше да й се довери напълно при съставянето на списъка с поканените. Тя щеше да се погрижи да покани старите клюкарки като почтената мисис Анслоу и мис Грета Долби, но нямаше да забрави и младите хора. А беше твърде възможно някой от по-старото поколение да си припомни дали преди двайсет години не беше изчезнала дъщерята на някое от местните благороднически семейства.

Тамсин все още беше екзотично цвете в усамотения Корнуол, но ако не се разприказваше и се постараеше да се държи кротко, щеше да прекара много приятна вечер под постоянния надзор на Люси. Естествено, и той нямаше да я изпуска от очи.

Интересно как двете със сестра му бяха станали толкова добри приятелки. Напрежението от първата вечер беше изчезнало. Гарет правеше плахи опити да флиртува с Тамсин, но тя го отблъскваше умело и Люси не се засягаше. В действителност сестра му изглеждаше много по-щастлива отпреди. За него това означаваше една грижа по-малко. Но то не беше достатъчно да го освободи от депресията.

Джулиън знаеше много добре, че истинската причина за потиснатото му настроение беше съвсем друга. Той седеше тук, докато приятелите му и войниците понасяха безмилостния пек на испанското лято. И ако не станеше чудо, щеше да остане в Англия до октомври, едва тогава можеше да предостави Тамсин на благоволението на роднините й и да се върне в Лисабон. Дано успееше да се присъедини към бригадата си, преди армията да заеме зимните си квартири.

Но размишленията не бяха в състояние да подобрят настроението му. Той не се радваше, че връзката му с малката бандитка ще приключи. В тъмните часове на нощта, когато тя спеше до него, той си представяше какво ще бъде, ако двамата се върнат заедно в Испания. Можеше да я задържи при себе си като официална любовница. Тя можеше да следва армията, нали беше свикнала с живота в лагерите. Но за тази цел трябваше да я убеди да се откаже от плана си да намери семейството на майка си. И какво можеше да й предложи срещу това? Връзка с неясна цел и продължителност, живот сред английската армия в страна, опустошена от войната. А когато войната свърши, той щеше да се върне в родината си, за да се ожени и да продължи рода Сейнт Симон.

Не беше честно да я помоли да се жертва за него, а и тя не даваше признаци, че би приела подобно предложение.

 

Люси се настани удобно в малката дневна в задната част на къщата и извади лист хартия от чекмеджето.

— Трябва да направя списък на хората, които ще поканим. При това ще ти обяснявам кои са, за да се запознаеш с най-важните семейства.

Тамсин седна до нея.

— Колко хора смяташ да поканиш?

Люси захапа крайчеца на перото.

— Май ще се наложи да поканим всички — промърмори тя. — Или пък да организираме интимно събиране.

— А ти не искаш това.

— Точно така — отговори с тих смях Люси. — Какъв смисъл има да полагам толкова усилия за двайсетина гости? Джулиън няма да има нищо против, стига да не го притеснявам с приготовленията. — Тя започна да съставя списъка си, като непрекъснато бъбреше. Описваше поканените, разказваше най-новите клюки около тях и имената в списъка й непрекъснато се увеличаваха.

— Май свърших. — След като беше писала усърдно в продължение на четвърт час, тя се облегна назад и разтърка китката си. — Уверена съм, че включих всички по-важни семейства в околността, оттук до Труро. Ясно ми е, че някои от тях няма да дойдат, но ще се обидят смъртно, ако не получат покана.

Тамсин хвърли поглед към списъка и видя почти сто имена. Очакваше Люси да спомене семейство Пенхалан, но не откри името им.

— Габриел ми разказа, че най-близо до вас живее семейство Пенхалан — заговори направо тя. — Чул да говорят за него в кръчмите на Фоуей.

— Виконт Пенхалан — потвърди Люси. — Той е много важна личност, но не иска да има нищо общо с тукашното общество. Доколкото знам, заема важен пост в правителството. Виждала съм го само два пъти, и то в Лондон. — Тя смръщи чело, огледа списъка си и промърмори: — Не го харесвам. Страх ме е от него.

— Но брат ти го познава, нали?

— О, да, разбира се. Само че преди години стана скандал с племенниците му и вече никой не ги кани… Не знам какво точно се е случило, а и ти не бива да питаш Джулиън, защото ще ме обвини, че съм клюкарка. Нямаш представа колко надменен и зъл може да бъде брат ми, когато го разсърдя.

— Мисля, че след като си включила в списъка всички семейства в околността, редно е да поканиш и виконт Пенхалан. — Тамсин говореше с подчертано безразличие, докато си белеше ябълка. Преди това я беше избърсала в полата си.

— Той и без това няма да дойде — отговори уверено Люси.

— Но ти каза и за други хора, че няма да дойдат, и въпреки това ще им напишеш покани.

— О, това е друго! Лорд Пенхалан е важна личност и изобщо няма да се засегне, че не е поканен на нашия малък прием.

— Сто души за мен не е малък прием — отговори през смях Тамсин и захапа ябълката. — Това е половината област. Покани го, защото може да се обиди. По-добре е да си сигурна.

Люси се замисли дълбоко, без да откъсва очи от списъка си.

— Може би си права. Може би той наистина ще се засегне, ако не го поканя.

— Нека аз да напиша поканата — предложи безгрижно Тамсин и придърпа един лист хартия. — Искаш ли аз да напиша втората половина покани, а ти първата?

Дали Седрик ще дойде? Ако е наистина любопитен да ме види, непременно ще дойде. Тамсин беше убедена, че чичо й няма нищо общо с постъпката на близнаците. Това беше твърде тромав опит за човек, който винаги действа подмолно и с хитрост. Но не беше и случайност. Близнаците бяха взели повод от думите на чичо си и бяха решили да вземат нещата в грубите си ръце.

Седрик Пенхалан беше любопитен да види гостенката на Сейнт Симон, това беше повече от ясно. Непременно щеше да дойде в Трегартън.

 

Седрик получи поканата на следващата сутрин, докато закусваше. Прочете я два пъти и на устните му заигра лека усмивка. Почеркът беше смел — не непременно женски. Със сигурност не беше на лейди Фортескю. Беше почти сигурен, че я е написало момичето, което беше срещнал на стълбата в странноприемницата, момичето с теменужените очи, което яздеше млечнобелия арабски кон. Той разгледа внимателно почерка, търсейки връзка със Селия. Макар че не намери нищо, поканата беше предизвикателство. Поканата беше първата стъпка.

Но къде, по дяволите, беше мястото на Сейнт Симон в тази странна история?