Джейн Фийдър
Теменужени очи (20)

19

Гарет вървеше под лунната светлина обратно към Трегартън и мрачно размишляваше колко малко развлечения се предлагаха в това малко рибарско село в Корнуол. Странноприемниците във Фоуей разполагаха със съвсем малко и доста жалки на вид млади жени, които бяха готови да забавляват членовете на висшите класи. Все пак гостилничарката в „Шип“ му намигна и му позволи да опипа пълната й гръд, когато се наведе над тезгяха, за да му подаде каната с джин и вода. За съжаление тъкмо в този момент се появи мъжът й и макар че беше любезен с госта, огромните му ръце с яки мускули уплашиха до смърт Гарет. Интересното беше, че гостилничарят се беше отделил в един ъгъл с великана Габриел и двамата си пиеха кротко бирата.

Шотландецът беше наистина необикновен мъж. Очевидно изпълняваше ролята на телохранител, но като цяло положението му се струваше доста странно. Откъдето и да го погледне, беше загадъчно. Гарет се оригна тихо и продължи да размишлява. Джулиън беше далече от любимото си бойно поле и играеше ролята на учител и пазач на някакво неизвестно испанско момиче. Разбира се, ако заповедта беше на херцог Уелингтън, това беше достатъчно обяснение. Все пак Джулиън отдаваше голямо значение на тези неща и щеше да изпълни дълга си.

Гарет реши да мине през полето. Прехвърли се през една ограда и кракът му се закачи в телта. Едва не се преметна презглава. Промърмори някакво проклятие, освободи крака си и продължи с тежки стъпки.

Близнаците Пенхалан също бяха в странноприемницата, седяха в един ъгъл и се наливаха. Гарет им бе кимнал сдържано. Не беше сметнал за нужно да ги поздрави, защото почти не общуваше с тях в Лондон. Двамата имаха в себе си нещо дяволско… открай време. Всички казваха, че Пенхаланови имат лоша кръв.

Гарет се промуши през дупката в живия плет. Светлините на Фоуей угаснаха. Само на кея светеше самотен фенер, предназначен за евентуалните нощни пътници през реката. Пред него бяха само безкрайни поля и скали. Той чу шума на вълните, които се разбиваха в скалистия бряг. По дяволите, да не беше объркал пътя? По-добре да си беше вървял по пътеката. Хвърли бърз поглед към обсипаното със звезди небе, огледа се и откри слаба ивица светлина зад близките дървета. Вероятно това бяха светлините на Трегартън.

Той продължи пътя си с нова енергия и въздъхна облекчено, когато забеляза къщичката на пазача в началото на входната алея към имението. Часовникът му показа, че е едва единадесет часа. В Лондон нощта едва започваше, а тук му оставаше само да си легне и да се вслушва в писъците на совите и шума на морето.

Когато тръгна бавно към къщата, зад гърба му изникна огромна сянка. Сърцето му направи уплашен скок. Той се обърна рязко и позна великана Габриел, който носеше фенер. Габриел се ухили дружелюбно.

— Надявам се, че прекарахте приятно вечерта. Според мен хората от Корнуол са много мили.

Гарет загуби ума и дума. Един слуга си позволяваше да му говори като на равен.

— Добри човече…

— О, я стига, драги, аз не съм ви „добри човече“… пък и не съм много добър — отговори все така дружелюбно Габриел. — Освен това не съм слуга. Моята задача е да се грижа за детето и аз го правя по своя воля и желание. Това е всичко. За да избегнем евентуални неприятности, бих ви предложил никога да не го забравяте. А сега ви желая лека нощ. — Той му обърна гръб, но след няколко крачки спря и продължи през рамо: — Впрочем, драги, на ваше място аз не бих обръщал толкова внимание на мис Барон. — След тези думи той се отдалечи с учудващо лека крачка. Влезе в къщата, като си подсвиркваше весело, докато Гарет остана на пътя, взирайки се замаяно пред себе си, изпълнен с безпомощен гняв.

Габриел вдигна глава и се ослуша в мрака. Зетят на лорда беше глупак. Ако му сложеха пистолет в ръката, сигурно щеше да се простреля в крака. Освен това не можеше да носи алкохол. Габриел мина през двора пред оборите и се качи по стълбата към стаята, която споделяше с Хосефа. Тук му харесваше повече, отколкото в къщата, защото никой не им пречеше. Освен това стаята над обора му напомняше за простите помещения в малките къщи, където бяха живели досега.

Той се приведе, за да не се удари в рамката на вратата, и влезе в чистата, приветлива стая. Хосефа го поздрави сърдечно. Жена му умееше да създава домашен уют във всички къщи, където отсядаха, даже на най-необичайните места. Габриел често я закачаше, че би могла да превърне в уютен дом и най-бодливия кактус. Той се отпусна на ниския диван и Хосефа побърза да му събуе ботушите.

— Тази вечер се запознах с братовчедите на момичето — съобщи той и разкопча ризата си. Хосефа постави на масичката пред него вечерната му каничка с ром и кимна мълчаливо. Очите й издаваха познатата бдителност. След малко взе ризата му и я сгъна внимателно.

— Отвратителна двойка — продължи загрижено той, свали панталона си и вдигна левия си крак, за да изуе чорапа. — Трябва да ги държа под око. — Той събу и втория си чорап и накрая хвърли на пода и вълнените си долни гащи.

Хосефа събра дрехите му, сгъна ги грижливо и ги подреди в сандъка от кедрово дърво. Докато той размишляваше на глас и й съобщаваше някои сведения, тя не си отваряше устата. Знаеше, че Габриел прави това, за да подреди фактите в главата си, затова само слушаше и от време на време кимаше. Той знаеше, че тя ще запомни всичко необходимо и ако някой път я попита за мнението й, ще прецени получените сведения и ще му даде мъдър съвет.

Габриел изпразни каничката и се отпусна на леглото с доволна въздишка. Хосефа се съблече и легна до него, той посегна към нея и зарови глава в меките й гърди. Тя изхълца щастливо и го обгърна с две ръце. Отвори се веднага и го прие в себе си с доволна въздишка.

— Ти си най-добрата жена на света — промърмори заспивайки Габриел, Хосефа се усмихна и помилва гърба му. — Но близнаците са опасни и аз няма да ги изпускам от очи.

 

Гарет се ядоса още повече, когато влезе в къщата и видя, че новите му ботуши са изцапани с глина и вонят на тор. Залата беше слабо осветена. На масичката до стълбището гореше дебела восъчна свещ, до нея бяха оставени две незапалени свещи за онези, които се прибираха късно. Под вратата на библиотеката се виждаше ивица светлина. Вероятно Сейнт Симон не си беше легнал още и втората свещ беше за него. Някой от слугите щеше да заключи входната врата. А може би това изобщо не беше нужно, в тази самотна местност.

Гарет запали едната свещ и закрачи нагоре по стълбата. Дългият коридор беше осветен от един свещник с две свещи. Къщата беше абсолютно тиха. Той отиде до спалнята в края на коридора и отвори безшумно вратата. Завесите на леглото бяха спуснати. През тънките летни пердета на прозореца лунната светлина влизаше необезпокоявана.

— Ти ли си, Гарет? — попита нервно Люси иззад завесите.

— Кой друг би могъл да бъде? — Той усети, че гласът му не прозвуча особено любезно, но вонята от ботушите му беше направо непоносима. Затова побърза да ги свали и ги остави пред вратата. Утре рано сутринта слугата щеше да ги почисти.

Гарет се съблече, напъха се в нощницата си и направи крачка към тоалетната си стая, но внезапно спря. По дяволите, защо трябва да се откаже от удобното легло, след като нямаше абсолютно никакви основания да се чувства виновен? Защо трябва да се измъчва на тясното, кораво легло в матката стая? Той духна свещта и отвори завесите на леглото. Люси се беше свила на кълбо в другия край, пищната кестенява коса беше прибрана в дантелено боне. Гарет отметна завивката и се изтегна в леглото с доволна въздишка. Сладкият аромат на тялото й го удари право в носа и той протегна ръка към нея. Веднага усети как тялото й се скова и го обзе луд гняв.

После въздъхна примирено, обърна се с гръб към нея и затвори очи. Той не беше брутален, но побесняваше, когато тя трепереше под него и очите й се пълнеха със сълзи, защото съзнаваше, че й причинява болка. От време на време обаче я принуждаваше да изтърпи кратката процедура, защото желаеше да имат дете. Щом си осигуряха наследник, а може би и една дъщеричка, щяха да забравят завинаги тази жалка интимност.

Той зарови глава във възглавницата и се опита да си представи Мажорити, умелите й малки ръце и чувствените движения.

Люси лежеше с широко отворени очи в мрака и се опитваше да прогони сълзите си. Отново и отново си припомняше шокиращите неща, които беше чула от Тамсин. Това почти непознато момиче си беше позволило да разговаря с нея толкова… толкова безсрамно. И откъде, за бога, знаеше толкова неща за жените и мъжете… след като не беше омъжена?

 

Джулиън чу завръщането на Гарет. Изчака зетят му да се прибере в стаята си, после духна свещта и излезе от библиотеката. Заключи входната врата, взе свещта от масичката и тръгна нагоре по стълбището. Свещите в коридора щяха да горят през цялата нощ, в случай, че някой пожелаеше да мине през коридора.

Личните му покои, които се състояха от спалня, дневна и тоалетна стая, бяха в средата на къщата. Големите прозорци гледаха към моравата и брега. Кулите бяха от двете им страни. Насреща бяха стаите за гости, най-голямата в момента беше заета от сестра му и съпруга й.

Джулиън влезе в спалнята си и се почувства едновременно уморен и напрегнат. Брачните проблеми на сестра му го потискаха, но не това беше причината за недоволството му. Той изпитваше неловкост, от начина, по който бе реагирал на подканващия поглед на Тамсин. Припомни си чувствеността, която се излъчваше от сгушената в креслото крехка фигура, и въздъхна тежко. И това не беше най-важното. По-същественото беше, че сега съжаляваше горчиво за грубото си държание. Той я нарани, без да каже нито една дума за обяснение и със сигурност без причина. Тази вечер тя беше направила всичко, което беше по силите й, за да се сдобрят. А после му се предложи по обичайния си открит и доверчив начин, без дори да помисли, че може да получи отказ. Той прочете ужаса в погледа й, видя сълзите в очите й, но й обърна гръб. И сега не можеше да прогони от съзнанието си картината на раздялата им.

Той затвори вратата на спалнята, вдигна свещта и закрачи към леглото. Погледна към прозореца и застина на мястото си. В първия момент помисли, че въображението му е изиграло лош номер, но много скоро осъзна, че всъщност трябваше да го очаква. Тамсин не беше от жените, които приемат отказ, все едно колко крехка изглеждаше и колко засегната беше от поведението му.

Тя седеше гола на рамката на прозореца, обляна от лунната светлина, опряла лакти на коленете си, и се взираше замечтано в обсипаното с ярки звезди небе. Гледката от прозореца беше наистина прекрасна, особено сребърната ивица на хоризонта, където черното небе се сливаше със синята линия на морето.

Пулсът му се ускори, кръвта зашумя в слепоочието му.

— Ето те и теб! — извика весело тя, сякаш никога не се бяха карали. — Вече си мислех, че ще прекараш цялата нощ в библиотеката. Какво толкова имаше да работиш?

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита той и гласът му беше само дрезгав шепот. Бореше се със самия себе си, със съзнанието, че на света нямаше друга жена като нея. Остави свещта на масата и скри треперещите си ръце зад гърба си. — Казах ти, че докато сестра ми спи под покрива ми, не ти позволявам да идваш тук.

— Мисля, че не те разбрах съвсем точно — отговори тихо Тамсин и стана. — Освен това сестра ти отдавна спи. — Тя направи крачка към него и спря. — Всички спят, милорд полковник. Кой може да знае какво става зад затворените врати на спалнята ти?

— Това не е важно — отговори сърдито той и свали жакета си. — Сестра ми е невинно момиче. Знам, че това не означава нищо за теб, но…

— О, моля те, не започвай пак! — извика Тамсин. Вече беше съвсем близо до него и той усещаше топлината на голата й кожа. — Пак ли ще се караме?

Джулиън я погледна безпомощно. Големите влажни очи, мекото потръпване на устата, изкусителният глас бяха нещо съвсем ново. Той знаеше или поне си въобразяваше, че знае, как да се оправя с огнената бандитка, но при вида на меката и покорна Тамсин се обърка напълно. Какво да прави сега?

— Чуй ме, Тамсин — започна тихо той. — Знам, че ти е трудно да разбереш. Гледай на Люси като на скъпоценно цвете. Тя е като рядка орхидея, израсла в оранжерия, толкова е ранима…

— Ти си глупак! — извика разярено Тамсин и забрави всички добри намерения да бъде отстъпчива, женствена и изпълнена с любов. Този човек си нямаше понятие от положението на сестра си. — Ще ти кажа нещо, милорд полковник: твоята скъпоценна и толкова ранима сестричка е ужасена от брачното легло и от некадърния си съпруг! Изобщо не мога да разбера как така си й позволил да се омъжи за него! Шокът й е толкова голям, та се съмнявам дали изобщо ще може да се възстанови. Не разбираш ли, че някой трябва да й отвори очите за реалността и да я спаси?

Джулиън отвърза вратовръзката си и я захвърли на леглото. Застана пред Тамсин и тя неволно се отдръпна от огъня в очите му. Става богу, че отново му беше показала истинското си лице.

— Когато става въпрос за сестра ми, аз не се интересувам от мнението на една необразована незаконородена хлапачка, която не се е научила да подчинява сексуалните си желания на приличието и обществените закони.

— Пфу! — извика отвратено Тамсин. — Обществени закони! — Гласът и преливаше от сарказъм. — Жените са длъжни да се подчиняват на моралните норми, но Гарет не е, нали? Той може да хойка по кръчмите и да удостоява с благоволението си всички местни проститутки и това е напълно нормално, така ли?

— Не, не е! — изкрещя вбесено Джулиън. После свали ризата си и я запрати на пода в краката й. Макар и обзет от страст, той си даде сметка, че се разсъблича пред голата Тамсин и тя би могла да си извади погрешни заключения. — Щом толкова искаш да знаеш, аз съм недоволен от недискретността на Гарет… също толкова, колкото и от твоята.

— Защо не включиш и себе си? — попита разгорещено тя. — За тази недискретност, както красиво я наричаш, са необходими двама. Досега не съм установила, че имам насреща си недоброволен партньор, милорд полковник.

Очите й искряха, крехката фигура беше скована от гнева.

— Ако има нещо, което не мога да понасям, то е лицемерието.

— Аз не съм лицемер, особено когато се отнася до сестра ми! — изфуча той и захвърли ботушите си в ъгъла. — И няма да допусна да омърсиш невинността й с богатия си опит!

— Да я омърся? — повтори изненадано Тамсин. — И ти смееш да ме обвиняваш, че ще омърся сестра ти, сякаш съм последната уличница? Единственият, който може да омърси Люси, е проклетият й съпруг. Крайно време е да го разбереш.

Тя се наведе и вдигна ризата му.

— Ако беше почтен спрямо сестра си, ако наистина се интересуваше от нея, щеше да й разясниш някои неща от живота и сега тя нямаше да бъде в такова жалко положение. Желая ти лека нощ, милорд полковник. Не мога вече да си хабя времето със слепи лицемери. — Тя се мушна покрай него и изтича към вратата, като пътьом облече ризата му.

— Не можеш да излезеш така! Върни се веднага! — Той забрави, че само до преди минута искаше тя да се махне, и посегна към ръката й. — Трябва да ми обясниш всичко!

Тамсин се откъсна и отново хукна към вратата.

— Опитай се да го откриеш сам, сър!

Той скочи към нея, но в същия миг тя грабна каната с вода от масичката за миене. Очите й светнаха предизвикателно.

— О, не — проговори заплашително Джулиън. — Само да посмееш!

— Ще посмея, и още как! — изкрещя тя и изля каната на главата му.

В спалнята от другата страна на коридора Люси скочи стреснато в леглото си, защото в рева, който се разнесе изведнъж, нямаше нищо човешко.

— Какво става, за бога?

— Бог знае. — Гарет разтърка сънено очи. Тъкмо се беше приготвил да потъне в щастливия свят на алкохолното опиянение. А сега примигваше и се опитваше да проумее откъде идваха странните шумове. — Някъде се бият.

— Да се бият? — Люси отметна завивката. — Кой би могъл да води бой по това време, и то пред нашите покои?

Гарет се вслуша с наклонена встрани глава. Чу се силен трясък, последван от рев, който очевидно идваше от устата на господаря на дома. Отговори му пронизителен женски писък.

— Велики боже! — промърмори слисано Гарет. — Шумът идва от стаята на брат ти. — Той стъпи на пода и отвори завесата. — Дано не е влязъл крадец!

Люси скочи и изтича след мъжа си, който открехна внимателно вратата. И двамата трепнаха ужасено, когато някой отвори с трясък вратата на спалнята на Сейнт Симон и веднага след това я тресна с все сила. При второто отваряне Гарет вдигна пръст към устните си и подаде глава навън. Двамата погледнаха в оскъдно осветения коридор и зяпнаха смаяно. Никога не бяха очаквали такава сцена.

Облечен само с панталона си, Джулиън тичаше след крехката фигура на Тамсин и от косата му се стичаше вода. Тамсин беше облечена само с ризата му.

— Веднага се върни! — Макар че Джулиън шепнеше, думите му се чуваха съвсем ясно в тихия коридор.

— Върви в ада! — изсъска вбесено Тамсин, обърна се да го погледне и намали скорост.

Джулиън протегна ръка и я сграбчи за яката на ризата.

— Няма да ми избягаш толкова лесно, малката!

С бързо движение Тамсин се освободи от ризата и продължи към стаята си. Джулиън беше толкова смаян, че в първия момент забрави да я преследва.

— Луда! — промърмори полугласно той, но смаяната публика, скрита в сянката на вратата, чу смеха и решителността в гласа му. Той се хвърли напред и настигна бягащото момиче. Хвана я през кръста и я метна на рамото си като чувал с картофи. От гърлото й се изтръгна възмутен вик.

— Копеле! Жалък негодник! — Тя забарабани с юмруци по раменете му. Побесняла от гняв, той забрави всяка предпазливост.

— На твое място бих се предал, глухарче — отговори спокойно Джулиън, обърна се и закрачи към стаята си. — В момента представляваш много изкусителна мишена.

— Да знаеш, че ще те убия! — изкрещя Тамсин. — Габриел ще изтръгне черното лицемерно сърце от тялото ти и аз ще събера кръвта в шапката си!

Джулиън се изсмя развеселено, влезе в спалнята си и грижливо затвори вратата след себе си.

— По дяволите! — промърмори Гарет и погледна смаяно жена си. — По дяволите! — Едва сега забеляза колко беше възбуден и как кръвта пулсираше болезнено в слабините му. Видът на голото тяло на Тамсин, преметнато на раменете на Джулиън, го възбуди до непоносимост.

— Ето какво е имала предвид — пошепна едва чуто Люси и погледна неуверено мъжа си. — Каза ми, че знае неща… — Като видя израза на лицето му, тя млъкна уплашено. Дълбоко в корема й се надигнаха странни тръпки. Тялото й изпитваше странна възбуда, непозната досега.

— Люси — прошепна дрезгаво Гарет, сложи ръка на бузата й и видя странно святкащите очи и зачервените бузи. Нима сцената беше докоснала и нея? Когато тя не се отдръпна от него, той посегна и я вдигна на ръце. Усети топлата й кожа, меката заобленост на дупето под нощницата. Люси зарови глава на рамото му и бонето падна на пода. Той я положи нежно на леглото и се наведе над нея.

За първи път тя му позволи да свали нощницата й. Когато я помилва, беше готова за него, макар че отново се скова и в очите й блесна страх.

— Всичко е наред — пошепна нежно той и си каза, че този път трябва да издържи по-дълго. Колкото и да му беше трудно, успя да обуздае желанието си, а когато проникна в нея, тя не се съпротивляваше, както обикновено. Всичко свърши бързо, но когато се отдръпна от нея, той знаеше, че за първи път не й е причинил болка, а удовлетворението, което бе изпитал, не можеше да се сравни с нищо друго.

Люси остана дълго време будна и лежа с отворени очи, вслушвайки се в доволното хъркане на мъжа си. Чувстваше се някак странно, но усещаше и някаква приятна отпуснатост. Измъчваше я единствено ясното съзнание, че онова, което беше преживяла тя, не беше нищо в сравнение със страстта, която Тамсин преживяваше сега в спалнята на брат й.

Значи момичето беше любовница на Джулиън. Колко странно и шокиращо. Нищо чудно, че изглеждаше съвсем различна, нищо чудно, че не криеше мнението си за нещата от живота. Е, утре тя щеше да научи повече от нея. Във всеки случай мнението й за строгия брат беше претърпяло коренна промяна. Тя се изкиска тихо и притисна лице във възглавницата. За в бъдеще нямаше да приема толкова сериозно предупрежденията и укорите му.

 

На следващата сутрин Гарет многократно се запита как щеше да застане срещу полковника. Ала Джулиън го поздрави с обичайната си спокойна усмивка и веднага го покани да огледа обора му и да си избере най-добрия кон, който намери — разбира се, с изключение на Соулт.

— Соулт е уморен, защото го яздих от Бадахос до Лисабон — обясни той.

— Кога ще се върнете в Бадахос? — Гарет напълни чинията си с яйца и риба и посегна към каните с бира.

— Най-късно през октомври. Следващия месец трябва да отида за малко в Лондон. — Джулиън изтри устата си и остави салфетката на масата. — А сега ви моля да ме извините. Имам много работа.

Той тръгна към вратата, но точно в този момент тя се отвори и в трапезарията влезе Тамсин, облечена в строга муселинена рокля на цветчета с дълги ръкави и висока якичка.

— Добро утро, милорд полковник.

— Добро утро, Тамсин. — Гласът му прозвуча хладно, но очите му блеснаха развеселено. Малката беше избрала рокля, която покриваше всеки сантиметър от голата й кожа, за да скрие белезите от любовната нощ.

— Нека моето присъствие не ви спира, сър.

— Разбира се, че няма, Тамсин. Ти си една дива малка женичка! — прошепна в ухото й той и я ощипа по бузата. В очите му отново блесна страст… и радост. Тази сутрин се бе събудил с усмивка и беше убеден, че се е смял и насън.

— Тиран! — отговори тя и очите й заблестяха.

— Свадливка! — пошепна той и бързо излезе.

Тамсин посвети вниманието си на Гарет, който очевидно беше слушал внимателно шепота им.

— Добро утро, Гарет. Люси още ли е в леглото? — Тя седна срещу него и си взе препечена филийка. — Бихте ли ми подали каната с кафе?

Гарет се поклони учтиво.

— Обикновено Люси закусва в леглото. — Той я разгледа внимателно и кимна доволно. Споменът за голото й тяло в ръцете на полковника беше жив в паметта му. Запита се дали пък тя не би приела опит за сближаване от негова страна и изпъчи гърди. И той можеше да й предложи онова, което й даваше Джулиън. Не, стига глупости, двамата живееха под покрива на Сейнт Симон и всеки опит за сближаване беше осъден на провал. Мъжът не се намесва в територията на друг мъж, когато е приел гостоприемството му. Но когато Джулиън замине за Лондон, нещата ще се променят.

Тази мисъл го накара да се засмее. Ръката му гладеше самовлюбено гъстия мустак.

Тамсин намаза филийката си с масло и се запита защо ли Гарет я зяпа така самодоволно. Ами ако е чул нещо през нощта? Не, в коридора двамата бяха шепнали, пък и когато се разигра бурната сцена, всички в къщата отдавна спяха.

Тя се нахрани и излезе от трапезарията тъкмо когато Гарет повторно беше напълнил чинията си. Този човек прекалява с яденето, каза си ядосано Тамсин, и скоро ще заприлича на бъчва. Талията му е ужасна. Е, може би другите жени го харесват такъв…

— Добро утро, Тамсин!

Гласът на Люси я изтръгна от философските мисли. Сестрата на Джулиън слизаше с лека стъпка по стълбата. Изглеждаше развълнувана и в същото време някак плаха.

— Добро утро — отговори весело Тамсин, облекчена, че през нощта Люси е възвърнала доброто си настроение. — Иска ми се да се поразходя. Желаете ли да ме придружите?

— О, да, с удоволствие. Отивам да си взема чадър и палто.

— Няма нужда! — извика уплашено Тамсин. — Навън е топло, пък и ще отидем само до Катринс Пойнт. Трябва да се катерим по скалите и многото дрехи само ще ни пречат.

Люси, която беше очаквала кратка разходка в градината, беше ужасена от предложението, но не се осмели да възрази.

— Добре, щом така смятате. Веднага ли ще тръгнем?

— Ами да, ако сте готова — отговори учтиво Тамсин.

Двете се отправиха към брега и на половината път срещнаха Габриел, който излезе от гъсталака с пушка на рамо и торба в ръка.

— Накъде си тръгнала, малко момиче?

— Отиваме в Катринс Пойнт. А оттам във Фоуей, за да купим конци и игли за Хосефа.

Мъжът кимна, усмихна се приятелски на Люси и продължи пътя си.

— Вашият слуга се държи твърде непринудено.

— Габриел не е слуга и не бих искала да гледате на него така — обясни Тамсин. — Това го ядосва. Той беше най-довереният приятел на баща ми и сега се грижи за мен.

— Вероятно в Испания гледате по друг начин на тези отношения — отвърна Люси и потърси начин да насочи разговора към темата, която я занимаваше през цялото време.

— Може и така да се каже. — Тамсин вървеше с големи крачки по стръмната пътека към скалите. Люси напразно се опитваше да върви в крак с нея. По челото й беше избила пот и тя се бранеше ядосано от големите мухи, които я налитаха на рояци.

— Както вече разбрах, там говорите свободно и за други неща. — Най-после изкачиха скалата и Люси спря и пое дълбоко свежия морски въздух, който идваше отдолу. — Имам предвид разговорите с майка ви… — Бузите й пламнаха и Тамсин разбра, че това не е само от изкачването.

— Приемам, че вашата майка не ви е казала нищо за тези неща, нали? — попита с лек смях тя и застана на самия връх на скалата, която се издигаше над Фоуей, точно над полуразрушения форт Сейнт Катрин. Някога фортът беше пазил достъпа до реката като част от защитната линия, издигната по крайбрежието от Хенри Осми.

Когато Люси най-после я настигна, Тамсин събу обувките си, захвърли ги настрана и легна по корем на затопления камък. Загледа се към форта и широкото устие на реката. Кораб, натоварен с каолин, тъкмо излизаше от устието към морето.

— За съжаление сте права — отговори тихо Люси, отпусна се на земята и огледа подозрително зелената трева. Петната от трева се изпираха много трудно. — Единственото, което мама ми каза за брака, беше, че някои от брачните задължения не са особено приятни, но мой дълг е да ги понасям търпеливо.

— Затвори очи и мисли за Англия! — цитира презрително Тамсин и захапа стръкче трева. — Вероятно и брат ви не ви е казал нищо.

— Джулиън! — Люси я погледна ужасено. — Нима смятате, че е редно да ми говори за това?

— О! — Тамсин реши, че е твърде опасно да говорят за лорд Сейнт Симон, защото може да се издаде.

— Знам, че не е прилично да се говори за тези неща, но… — започна колебливо Люси.

Тамсин се засмя и се претърколи по гръб. Слънцето огряваше лицето й.

— Почтеността прави живота досаден. Бих се обзаложила, че Гарет предпочита да има в леглото си непочтена жена.

— Сигурно е имал много такива — отговори горчиво Люси и изохка уплашено. Как можа да изрече тези неприлични думи?

Но Тамсин се ухили с разбиране.

— Може би да, но ако си има такава и в къщи, сигурно няма да изпитва желание да се забавлява навън.

— И какво трябва да направя, за да стана непочтена? — поиска да узнае Люси. — Разбирам, че вие знаете много за отношенията между мъжете и жените. — На езика й беше да каже какво бяха видели с Гарет през нощта, но се засрами да признае, че двамата бяха наблюдавали тайно сцената в коридора… а и не можеше да обясни как тази сцена беше довела до първото й любовно изживяване без болка.

— Ще споделя с вас всичко, което знам, ако се закълнете, че няма да кажете нито думичка на брат си. Той ще си помисли, че съм ви покварила, и ще ме изгони от къщата си.

— Наистина ли мислите, че ще го направи? — попита уплашено Люси. Тя се страхуваше от Джулиън, но след онова, което беше видяла през нощта, не можеше да си представи, че Тамсин ще приеме подобно отношение без съпротива.

— Вероятно — отговори равнодушно Тамсин. — Затова искам да ми обещаете.

— Добре, обещавам ви.

Тамсин се усмихна, примигна към слънцето и започна да описва радостите на любовта на невинната млада съпруга, която я слушаше с широко отворени очи.

След около час потъналата в размисъл Люси тръгна сама обратно към Трегартън, като вървеше много по-бавно, отколкото на идване.

Тамсин се спусна бързо по стръмната, виеща се пътека към Фоуей. И тя беше потънала в мислите си. Беше й много приятно, че е внесла малко ред в живота на новата си приятелка, макар че просто не можеше да разбере как жена като Люси може да харесва и дори да обича мъж като Гарет Фортескю. Той не беше отвратителен, но изглеждаше мързелив, надменен и самодоволен. Тези качества бяха напълно нормални за английските аристократи, ако можеше да се вярва на разказите на Сесил. Този мъж никога нямаше да се задоволи с вярната си съпруга, даже ако тя започнеше да го задоволява в леглото. Но Люси щеше да понася по-леко временните връзки на мъжа си, ако нощите с него я задоволяваха. Поне вече нямаше да се плаши от леглото.

След като направи покупките си, Тамсин тръгна да се разходи по кея. Не беше забелязала, че Дейвид и Чарлз Пенхалан я бяха открили. Двамата мъже бяха застанали на стълбата към митницата и разговаряха с митническия чиновник, дребен, набит мъж, който всеки ден се измъчваше от съзнанието, че върши работа, която не отговаря на интересите му. За мъж като лейтенант Баркър, който обичаше виното и коняка повече от всичко на света, беше истински ад да гони контрабандистите. Той беше експерт в изкуството да не забелязва товарите с алкохол и контрабандистите бяха свикнали да го предупреждават кога се очаква следващата пратка.

— Наскоро лорд Пенхалан каза, че пазачите на горите му са установили намаление на бракониерството, откакто е заповядал да поставят капани. — Лейтенантът поглади дебелия си корем и тихо се оригна. Пушените херинги, с които беше закусил, тежаха като камък в стомаха му, но не беше можал да им устои. — Тъкмо размишлявах дали да не споделя тази идея с лорд Сейнт Симон. Неговият управител се оплакваше, че непрекъснато им изчезват фазани… — Той спря, защото изведнъж забеляза, че се беше лишил от слушателите си. Близнаците Пенхалан си бяха тръгнали, без да му кажат сбогом.

Тамсин вървеше по тесните, стръмни улици на градчето. От време на време спираше и се заглеждаше в далечината, вдъхваше аромата на розите, които растяха в обградените със стени градини, разглеждаше рибарските мрежи, които се сушаха на слънце, и гърнетата с раци, които бяха струпани по ъглите.

Можеше ли да живее тук? Можеше ли да напусне дивите планински проходи с реещите се над тях орли, аромата на мащерката под краката й, покритите със сняг върхове и бистрите планински потоци с ледената им вода? Можеше ли да замени парещото планинско слънце с тази мека земя, можеше ли да замени планинския въздух, толкова чист, че пареше дробовете й, с тукашния въздух, ласкав като пролетен дъжд?

Но въпросът беше чисто теоретичен. Не можеше да изобличи Седрик Пенхалан, както възнамеряваше, без Джулиън да узнае. А ако не можеше да запази тайната си от него, тогава нямаше да може и да го убеди да погледне в сърцето си и да види онова, което беше скрито дълбоко в него. Това означаваше, че тя щеше да свърши онова, за което беше дошла, и да се върне в Испания, като отнесе със себе си спомена за един мъж и за една любов, който можеше да изпълни целия й живот.

Щом стигна най-високата точка на улицата, тя напусна града и тръгна по обградената с жив плет алея, която водеше към Трегартън. Трябваше да мисли повече за красотата на родината си и затова колко прекрасно щеше да бъде да живее отново с партизаните, да има ясна цел пред очите си. Крайно време беше да остави зад себе си тази хаос от чувства.

Тамсин беше толкова потънала в мислите си, че изобщо не забеляза двамата мъже, които я следяха на известно разстояние.

Дейвид и Чарлз не бързаха да я настигнат. Чакаха я първо да излезе от тесните, стръмни улички на градчето. Спираха под сводестите порти или използваха тесните пътечки между къщите, за да не правят впечатление на минувачите. Когато Тамсин навлезе в уединената алея, двамата извадиха маските от джобовете си и се ухилиха съзаклятнически. Очите им засвяткаха с дива радост от предстоящото, устните им се разкривиха в мрачни усмивки.

Тамсин изостави алеята, мушна се през портичката на едно пасище и продължи пътя си под сянката на живия плет. Дейвид и Чарлз нахлузиха маските си и ускориха крачка.

Тамсин слушаше бръмченето на пчелите в цветовете на орловия нокът, крясъците на фазаните, които излитаха уплашено от нивата със зреещо жито. Слънцето грееше ярко, земята беше суха. Около нея цареше тишина, която я приспиваше. Изведнъж косъмчетата на тила й настръхнаха. Побиха я студени тръпки.

Тя спря и се обърна съвсем бавно. Двама маскирани мъже вървяха след нея. Лошите им намерения се усещаха почти физически. Тамсин остана на мястото си. Наблизо нямаше никой. Тя беше сама с двама маскирани непознати. Стадото крави, които пасяха наблизо, вдигнаха глави и я зяпнаха любопитно, докато челюстите им продължаваха да дъвчат равномерно.

— Я виж ти — промърмори Чарлз и пристъпи по-близо. — Това май е любовницата на Сейнт Симон, която видяхме на брега.

Ездачите от скалата. Дали бяха братовчедите й? Тамсин не се помръдна. Дейвид избухна в тих смях.

— Чак не ми се вярва, че Сейнт Симон е пуснал една уличница да живее в скъпоценния му Трегартън… и то заедно със сестра му.

Той вдигна ръка и докосна бузата й. Чарлз застана до него и Тамсин се притисна към плета. Нямаше възможност за бягство. Но по лицето й не трепна нито едно мускулче.

— Е, не би ли искала да ни разкажеш нещо за себе си? — попита Дейвид и я ощипа толкова силно по бузата, че кожата й побеля.

Тамсин поклати глава.

— Пардон? — прошепна страхливо тя.

— Името ти, курво. — Мъжът я ощипа и по другата буза и доближи лице до нейното. — Искаме да знаем името ти и откъде идваш.

— Но компрендо — пошепна Тамсин. Дано не бяха забелязали страха й. Ако видеха, че жертвата им се бои, нищо нямаше да ги спре.

— О, я не се прави на глупачка, курво! — Дейвид направи крачка встрани и мина зад нея. Хвана ръцете й и ги изви на гърба.

Тамсин съзнаваше, че няма да може да се справи и с двамата. Близнаците бяха високи и стройни мъже. Нямаше представа дали са физически силни. Само да имаше нож или някакво друго оръжие, може би щеше да има някакъв шанс. Но не носеше нищо, нищичко.

В джоба й бяха иглите и конците, които беше купила за Хосефа! Мислите й се втурнаха в луд галоп, но тя продължаваше да стои неподвижна и да се взира в нищото. Съзнаваше, че не биваше да се съпротивлява, ако не иска да я наранят тежко, поне докато не добие увереност, че може да осъществи плана си. Двамата бяха толкова студени и жестоки, че по гърба й непрекъснато лазеха студени тръпки. Сигурно са по-лоши дори от Корниш, каза си презрително тя. Той поне имаше основания да я измъчва и тя можеше да го разбере.

Лицето на Чарлз се усмихваше под маската, но очите му бяха толкова студени и смъртоносни, сякаш имаше насреща си усойница. Той я хвана за брадичката с палеца и показалеца на дясната си ръка и я стисна толкова силно, че я заболя, а с другата посегна към главата й и я дръпна към себе си. После притисна устни в нейните, толкова брутално, че в гърлото й се надигна гадене. Езикът му се мушна в устата й и отиде чак в гърлото. Зави й се свят, тя се задави и се опита да си поеме дъх. Ръката й се сключи около пакетчето с иглите. Отчаянието й растеше с всяка секунда. Ей сега щеше да припадне. Трябваше да побърза. С незабелязано движение тя вдигна ръка и заби острите игли в меката кожа под брадичката на нападателя си.

Чарлз изрева като ранен бик и освободи устата й. После замахна и я удари с все сила през лицето.

— Сега ще си платиш за нахалството, малка курво! — Той докосна невярващо брадичката си, където се беше образувало червено петно. После я сграбчи за китката и изви ръката й на гърба. Тамсин изпищя и изпусна пакетчето с иглите. Мъжът сложи ръка на гърдите й, потърка с длан връхчето и го ощипа болезнено. Очите й се напълниха със сълзи и тя не можа да удържи писъка си.

— Първо трябва да я накараме да пропее — обади се Дейвид, като видя решителния израз в очите на брат си. — Първо трябва да узнаем онова, което ни трябва, после си отмъщавай, колкото искаш.

— Е, добре, курво! — Чарлз продължи да щипе зърната на гърдите й. — Как ти е името? Къде те намери Сейнт Симон?

— Копеле! — Тамсин се изплю в лицето му. Мъжете я бутнаха да падне на колене и стегнаха ръцете й на гърба с такава сила, че едва не ги счупиха. Задавена от сълзи, тя ги ругаеше на испански, опитваше се да държи под контрол болките, да се пребори с мъчителното гадене, но накрая млъкна и главата й падна на гърдите.

Изведнъж проехтя див вик и в него имаше такава кръвожадност, че дори Тамсин потрепери от ужас. Двамата мъже пуснаха ръцете й и хукнаха да бягат. Само след миг бяха изчезнали в живия плет. Замаяна, тя вдигна глава и ги видя да бягат през полето, сякаш ги гонеше самият дявол.

Габриел мина покрай нея и продължи да ги преследва. Отново нададе бойния си вик, но изведнъж спря. Изруга ядно и се върна при свитата на кълбо фигурка, която лежеше в тревата. Коленичи пред нея и изохка задавено:

— Ох, малко момиче… с онези ще се разправя по-късно.

Той я вдигна, притисна я до широките си гърди и я залюля като бебе. Лицето й беше смъртно бледо, очите широко отворени, цялото й тяло се разтърсваше от силни тръпки. След малко се освободи от прегръдките на спасителя си, промърмори нещо неразбрано и се втурна към живия плет. Все още усещаше езика на онзи мъж в устата си. Наведе се и повърна в тревата.

— Да знаеш че ще ги убия, и то съвсем бавно — закле се тихо Габриел и помилва приведения й гръб, за да я успокои. — Ще ги преследвам до дупка, проклетите негодници, а като ги хвана, ще им одера кожите с черупка от стрида. — Тамсин знаеше, че това не беше празна заплаха.

— Те искаха да знаят коя съм, Габриел. — За нейна изненада гласът й прозвуча съвсем спокойно. Тя се изправи и отърси полата си. — Искаха да им кажа коя съм и откъде идвам. Сигурна съм, че бяха братовчедите ми. — Китките й бяха изтръпнали от болка.

— Мислиш ли, че чичо ти ги е изпратил да те питат?

Тамсин поклати глава.

— Ако съдя по онова, което ми е разказвала Сесил, Седрик никога не би направил такова нещо. Той е умен мъж и не би искал да го обвинят в такова мръсно дело. Вероятно съм събудила любопитството им. — Тя приглади косата си назад и продължи да чисти сламките от роклята си. — Как ме намери толкова бързо, Габриел?

Мъжът вдигна рамене.

— Нещо ми подсказа да тръгна да те търся. След като ви видях с мис Люси, бях неспокоен, макар да не знаех защо. Реших да ида до селото и да се върнем заедно в Трегартън.

— Слава богу! — Тя взе голямата му ръка в своите и я стисна сърдечно. — Ще им поискаме сметка, Габриел, но те моля да почакаш малко. Не искам да свършиш като убиец в затвора на Бодмин или направо на ешафода. — Тя се опита да се усмихне, но лицето я болеше от удара и грубите щипания. — Първо ще си отмъстим на Седрик, след това ще се заемеш с онези двамата.

— Не забравяй, че те са мои — отговори с опасно тих глас великанът.

— Обещавам ти, че ще бъдат твои — каза съвсем спокойно дъщерята на Ел Барон, напълно съзнавайки какво говори. Не изпитваше нито капка съчувствие към братовчедите си.

— А дотогава, малко момиче, няма да ходиш никъде сама. Може би двамата негодници все пак са били насъскани от чичо ти. Щом е тръгнал по следите ти, той сигурно няма да се спре пред нищо.

— Прав си — съгласи се Тамсин. — Човекът, който се е отървал така спокойно от собствената си сестра, с удоволствие ще си позволи още едно отвличане.