Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ви (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Violet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 41гласа)

Информация

Корекция
maskara(2008)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
Сергей Дубина

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Ирис, София, 1999

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)

1

Португалия, март 1812

 

Ботушите на адютанта тропаха оглушително по дървените стъпала, докато младият мъж вървеше с бързи крачки към частните покои на своя главнокомандващ в главната квартира на град Елвас. Пред вратата обаче стъпките му се забавиха. Той приглади жакета си и прокара пръсти през косата си. Перът не обичаше небрежността, а когато не беше в настроение, езикът му беше много остър.

— Влез! — Заповедта се чу веднага след почукването и младият мъж отвори внимателно вратата. В голямата стая седяха трима мъже — един полковник, един майор и главнокомандващият, който се бе облегнал на перваза на камината. В камината гореше буен огън, но топлината не бе успяла да прогони напълно влажния студ. Валеше вече пет дни, непрекъснат, доста силен дъжд, който проникваше навсякъде. Той превръщаше в ад живота на пехотата, която беше получила трудната задача да изкопае окопи около обсадения град Бадахос, който се намираше веднага зад испанската граница.

Адютантът отдаде чест.

— Вести от разузнавателната служба, сър. — Приближи се до масата и остави плик с документи.

Уелингтън изръмжа нещо неразбрано, напусна мястото си до камината и отиде до масата, за да разгледа документите. Дългият му нос потръпна в знак на отвращение. След малко погледна към другите двама офицери, които седяха пред огъня.

— Французите са хванали Ла Виолет.

— Кога, сър? — Полковник Джулиън Сейнт Симон протегна ръка и взе документа, който му подаде Уелингтън.

— Очевидно вчера. Хората на Корниш са обкръжили разбойническата й банда в околностите на Оливенца. Според сведенията на нашите разузнавачи сега Ла Виолет е във военен лагер извън града.

— Надеждни ли са новините? — Полковникът прочете внимателно посланието.

Уелингтън вдигна рамене и хвърли въпросителен поглед към адютанта.

— Агентът е един от най-добрите ни хора, сър — увери го младият мъж. — А информацията е съвсем прясна, готов съм да се закълна, че е вярна.

— Проклятие — промърмори Уелингтън. — Ако малката е попаднала в лапите на французите, те ще измъкнат от нея всяка информация, която им е нужна, до последната подробност. Тя познава всички проклети проходи в тези планини, оттук до Байона, и знае всичко за местните партизани.

— Значи трябва да я измъкнем — отговори полковникът, сякаш това беше най-простото нещо на света. Той остави документа на масата и се облегна назад. — Не можем да допуснем французите да получат сведения, които ние нямаме.

— Точно така. — Уелингтън поглади брадата си. — А ако Ла Виолет вече е дала исканите сведения на французите, ние също трябва да ги получим, за да сме наравно. Трябва да я доведем тук и да я убедим да ни се довери.

— Защо французите я наричат Ла Виолет? — попита заинтересовано майорът. — Всъщност, сега се сещам, че и испанците я наричат Виолета.

— Доколкото знам, свързано е с начина й на работа — отговори полковник Сейнт Симон и в гласа му имаше неприкрит сарказъм. — Или може би с игричките й… нали теменужките се крият в тревите и храстите. Вече няколко пъти узнаваме, че именно тя се крие зад най-големите успехи на партизаните. Докато френската армия се ограничава в партизанска война, малката теменужка цъфти в тила и нанася удари там, където изобщо не я очакват.

— При това обаче не забравя и собствената си изгода — допълни Уелингтън. — Казват, че не обича войниците, все едно от коя армия са. Когато помага на испанските партизани, иска да й плащат услугите… или поне дава възможност на хората си да грабят безнаказано и да се сдобият с богата плячка.

— С други думи, малката води наемнически отряд — заключи майорът и презрително изкриви устни.

— Точно така. Но съм склонен да мисля, че французите не се ползват с благосклонността й или поне не колкото нас. Никога не им е предлагала помощ, все едно на каква цена. — Главнокомандващият изрита с ботуша си един тлеещ пън, за да го бутне обратно в камината.

— Засега — възрази спокойно полковникът. — Може би точно в тази минута французите й предлагат подходяща цена за сведенията, които има. — Той беше едър мъж с широки рамене и силен гръден кош. Под гъстите златно-червени вежди блестяха яркосини очи. Гъстата коса имаше същия цвят като веждите, една немирна къдрица непрекъснато падаше на високото чело. Той излъчваше естествения авторитет на мъж, роден в богато и привилегировано семейство, мъж, който никога не поставя под въпрос съществуващия обществен ред. Над червената си куртка беше наметнал небрежно пелерината на кавалерийски офицер, на хълбока носеше масивна, богато украсена крива сабя, окачена на широк, обкован с гвоздеи колан. От цялото му същество се излъчваше неукротима енергия. Тясното помещение изглеждаше твърде малко за такъв човек.

— Чувал съм, че името се дължи на външността й, сър — обади се почти плахо адютантът. — Казват, че приличала на теменужка.

— Велики боже! — изсмя се презрително полковникът и смехът му отекна под ниския таван. — Тази жена е безогледна, коварна креатура, която предлага съмнителните си услуги на партизаните само за да получи добро възнаграждение.

Адютантът пристъпваше уплашено от крак на крак, майорът обаче заяви рязко:

— Не, Сейнт Симон, момъкът има право. И аз съм чувал, че прилича на теменужка. Казвали са ми още, че момичето е съвсем дребно и всеки порив на вятъра може да го прекърши.

— Значи няма да издържи, ако майор Корниш приложи и върху нея изкуството си да убеждава — промърмори мрачно Уелингтън. — Майорът е зъл, брутален тип и обича такива разпити. Нямаме време за губене. Джулиън, ще поемете ли задачата?

— С удоволствие. Ще се радвам да измъкна плячката на Корниш. — Полковникът не можа да скрие въодушевлението си от получената задача. Той удари токове и шпорите му иззвънтяха. — Освен това ще се радвам веднъж завинаги да пресека игричките на таза така наречена виолетка. Твърде много неприятности ни е създавала, за да й позволим да продължи да се обогатява за наша сметка. — По аристократичното лице пробягна сянка на презрение. Джулиън Сейнт Симон не понасяше наемниците. — Ще взема със себе си двайсет войници.

— Дали ще са ви достатъчни да нападнете предния пост? — попита със съмнение в гласа майорът.

— О, аз нямам намерение да щурмувам лагера, драги — отговори ухилено полковникът. — Малко коварство, някоя и друга хитринка — и ние можем да си играем на партизани, ако разбирате какво имам предвид.

— Направете го, Джулиън. — Уелингтън му подаде ръка. — Доведете ни онова малко цвете, за да откъснем листчетата му първи.

— След пет дни ще го имате! — Полковникът се обърна и излезе от стаята с присъщата му енергия.

Пет дни, това не беше суетно самохвалство и главнокомандващият го знаеше. Джулиън Сейнт Симон, наскоро навършил двадесет и осем години, беше войник вече почти десет лета и всички познаваха необичайните му методи и постоянните му успехи. Цялата армия беше убедена, че Сейнт Симон изпълнява с чест и най-трудните задачи, а хората му бяха готови да го последват и в ада, стига само да им заповяда.

 

Френският преден пост се състоеше от струпани безредно колиби и палатки в малка горичка извън градските стени на Оливенца. Дъждът продължаваше да се лее от оловносивото небе, тежките капки падаха от клоновете на дърветата и наводняваха палатките. Покривите на колибите пропускаха и повечето бяха вече мокри.

Ла Виолет, която близките наричаха Тамсин, дъщерята на Сесил Пенхалан и Ел Барон, се бе свила в едно ъгълче на колибата и трепереше от допира до влажната глинена земя. Около врата й беше стегната плетена кожена яка. За нея беше вързано въже, закрепено за стената. Тамсин се дръпна малко настрана, за да избегне дъждовните капки, които падаха от дупката в покрива и се стичаха по гърба й.

Беше й студено, умираше от глад и жажда, мускулите й бяха схванати от дългото седене, но нищо не убягваше от острия й поглед. Ушите й улавяха и най-тихите шумове и въпреки непрестанно стичащия се дъжд тя успяваше да следи разговора. Майор Корниш и двамата му офицери седяха край масата в средата на колибата. Ароматът на чеснов салам и мазно сирене я измъчваше непоносимо, но лицето й не помръдваше. След малко един от офицерите извади шумно тапата на поредната бутилка и Тамсин усети тръпчивия аромат на местното вино. В гърлото й се надигна гадене и тя едва успя да го потисне. Господи, колко беше гладна…

Държаха я тук вече два дни. Сутринта й бяха хвърлили парче хляб и макар че бе паднало в калта до нея, тя го изтри грижливо и го изяде до последната трошичка. После отметна глава назад и улови с уста няколко капки дъждовна вода, която се стичаше от покрива. Слава богу, поне вода имаше достатъчно и досега не й се беше налагало да изтърпи други мъчения освен неудобното положение и униженията на пленничеството.

Е, малко неудобства и унижения не бяха болка за умиране. Тя си припомни думите на баща си, който я съветваше: „Миличка, научи се да разбираш какво може да изтърпи един човек и какво не, кои битки си струва да води и кои не.“

Но кога щяха да свършат с любезностите? Кога щеше да започне сериозният разпит? Разбира се, тя можеше веднага да се съгласи и да им даде онова, от което имаха нужда, като поиска да й платят хубавичка сума. Но това беше битка, която си заслужаваше да се води. Тя не можеше да помогне на французите, не можеше да предаде партизаните, без да предаде спомена за баща си. По дяволите, кога най-после щяха да започнат?

Сякаш чул неизречения въпрос, майор Корниш стана и отиде при нея. Погледна я изпитателно и прокара пръсти по гъстия си мустак. Тамсин отговори на погледа му с цялото безстрашие, на което беше способна.

— Е, добре — промърмори мъжът. — Мисля, че ще пожелаете да ми кажете някои неща, които ме интересуват.

— Какви неща? — попита дръзко младото момиче. Устата й беше суха и въпреки студа и мокротата тялото й беше горещо и трепереше като в треска. Дъщерята на Ел Барон не беше страхливка, но не беше нужно да си страхливец, за да се боиш от онова, което предстоеше.

— Не подлагайте на изпитание търпението ми — проговори предупредително майорът, макар да се стараеше да бъде любезен. — Можем да получим желаните от нас сведения без болки, но и с много болки. За мен е все едно.

Вместо отговор, Тамсин скръсти ръце пред гърдите си и облегна глава на стената зад себе си. Без да обръща внимание на студената дъждовна вода, тя затвори очи.

Изведнъж мъжът дръпна с все сила въжето, което беше закрепено за кожената й яка и тя скочи на крака. Примката беше стегнала шията й толкова силно, че не й достигаше въздух.

— Не ставайте глупачка, Виолет — продължи съвсем тихо Корниш. — Накрая ще научим всичко, което искаме. Ще ни кажете дори неща, които изобщо не ни интересуват, само за да сложите край на непоносимите болки. Знам го аз, знаете го и вие. Затова не бива да губим време и да хабим усилия.

Не, тя нямаше да издържи на мъченията. Много скоро щеше да пропее. Но трябваше, трябваше да издържи!

— Къде е Лонга? — Тихият въпрос заглуши за миг равномерното капене.

Лонга водеше партизанските отреди в северната част на страната. Хората му непрестанно нападаха армията на Наполеон и й причиняваха големи вреди. Атаките им бяха безшумни, партизаните сякаш идваха от нищото и после отново се разтваряха в нищото. Те връхлитаха върху маршируващите колони, изненадваха патрулите и опожаряваха селата, за да затруднят снабдяването на армията с храна.

Тамсин знаеше къде беше Лонга. Надяваше се, че новината за залавянето й е стигнала до партизанския водач, преди тя да рухне от мъченията и да го предаде. Лонга беше предпазлив човек и щеше да изчезне. Дано някой от хората й се беше сетил да тръгне към убежището му, за да го предупреди. Можеше само да се моли новината да стигне по-скоро до Памплона. Засадата, която им устроиха французите, беше толкова неочаквана, че хората й бяха разпръснати във всички посоки, а повечето бяха безмилостно убити. Не, Габриел със сигурност не беше убит. Но къде е сега? Сигурно бяха хванали и него и го бяха хвърлили в някоя от тези ужасни дупки. А може би верният й помощник и телохранител не беше вече между живите? Не, това не можеше да бъде истина. Сигурно точно в този момент исполинът се опитва да се освободи от затворничеството. Никой обикновен смъртен не може да държи в плен човек като Габриел. Той щеше да се освободи и да дойде да я вземе.

Тя трябваше да издържи.

Някой разхлаби въжето, после ръката на Корниш се плъзна към ризата й. Вместо да я разкъса, той започна съвсем бавно да я разкопчава.

Кожата й беше ледена, но като че ли изстина още повече, когато очите й откриха ножа в другата ръка на французина. Отново я обзе гадене. Не можеше да понася ножове. Дали и Корниш го знаеше? Дали познаваше ужаса, който я обземаше при мисълта за собствената й наранена кожа, за червената кръв, която се стича от раната? Черни точки затанцуваха пред очите й и тя се вкопчи с всички сили в желанието да не загуби съзнание.

Един от другите мъже пристъпи към тях и се усмихна. Застана зад нея и свали ризата от раменете й, без да бърза. След това хвана китките й и дръпна ръцете й назад, за да види дръзката извивка на гърдите й. Накрая уви китките с дебело въже. Тамсин усети треперенето на гърдите си и лицето й пламна.

— Колко жалко — прошепна Корниш и прокара върха на ножа по меката закръгленост на гърдата й. — Каква прекрасна кожа. Кой би очаквал това от една партизанка, от една крадла и мръсница. — Върхът на ножа обикаляше около зърното на гърдата. — Не допускайте да ви нараня — продължи настойчиво той. — Кажете ми къде е Лонга!

Тамсин не каза нито дума. Опита се да се пренесе мислено на друго място, много далече от жалката колиба с трепкащите свещи и безкрайното шумолене на дъжда. Представи си, че не усеща студеното острие на ножа, което мъжът притисна към гърдата й и заби в меката плът, но не прониза кожата.

— Ще ми кажете къде е Лонга — продължи със същия тон офицерът. — А после ще ми опишете планинските проходи, които минават през планината Гуадарама, проходите, които използвате вие и приятелите ви.

Тамсин продължаваше да мълчи. След малко Корниш дръпна въжето и я обърна с лице към стената. Тя трябваше да се надигне на пръсти, защото въжето беше много стегнато. Мъжете го закрепиха на куката в тавана. След миг Тамсин усети острието на ножа в гърба си и това беше много по-страшно, защото не можеше да види какво й правят. Ножът се плъзна по гръбначния стълб и тя зачака първата рана. Знаеше, че мъчението ще бъде бавно и постепенно, че щяха да режат кожата й на ивици, докато кръвта почне да се стича на ручейчета по гърба.

Изведнъж в колибата се разнесе странна миризма. Тамсин не бе забелязала нищо необичайно, защото се бореше да преодолее ужаса и чакаше следващата рана. Някой зад нея се покашля. Въздухът беше странно тежък и притискаше гърдите й. Яката беше толкова тясна, тя се страхуваше… Не, не, това беше дим! Гъст черен дим проникваше под вратата и пълнеше стаята. Мазен, хапещ, задушаващ дим.

Корниш изруга ядно и се обърна към вратата. Един от офицерите се бе озовал там преди него и я разтвори с трясък. В следващия миг в стаята нахлу огромен облак дим и мъжът извика задавено. После уплашено се втурна назад, за да избяга от неочакваната опасност.

Прозвуча сигнал. Пронизителен и режещ. И изведнъж настана хаос. В задушаващия дим изникнаха облечени в черно мъже с маски и извадени саби. Прокънтя изстрел. Чуха се ругатни, дрезгави викове. Прозвуча писък.

Тамсин се опита да се обърне, да се махне от стената, но ръцете й бяха стегнати зад гърба, а въжето не й позволяваше да стъпи здраво на краката си и да запази равновесие. Можеше само да си представя какво ставаше в стаята. Мислите се надпреварваха в главата й. Трябваше веднага да се възползва от ситуацията, за да избяга. Но беше в положение, от което нямаше как да се измъкне сама. Дали пък целият този хаос не беше предизвикан от Габриел?

След минута въжето, което я държеше до стената, падна прерязано и тя се свлече на колене.

— Станете — проговори енергичен глас на английски. Някой освободи китките й.

Тамсин изобщо не си даде труд да потърси причината за щастливото си избавление. Тя скочи на крака и изохка мъчително, защото гъстият черен дим й пречеше да диша.

— Бързо! — заповяда гласът. — Размърдайте се! — Някой сложи ръка на гърба й и я бутна към изхода.

Начинът, по който спасителят й издаваше заповеди, я слиса. Но обстоятелствата не й позволяваха да протестира. Тя се опита да се изплъзне от ръката на гърба си, като се приведе и вдигна ризата си, захвърлена на пода. Облече я набързо и сложи ръка пред носа и устата си. Хукна към вратата, но се спъна и едва не падна.

Около нея тичаха мъже, ругаеха и кашляха и се опитваха да си пробият път през гъстата мъгла. И навън беше същото. Всички колиби горяха. Към небето се издигаха кълба черен дим, войниците тичаха като безумни насам-натам и се опитваха да спасят поне част от вещите си.

Отново прозвуча сигнал и Тамсин реши, че е за оттегляне. Мъжът я бутна към близките дървета и извика:

— Шестима при мен! — В следващия миг краката й вече не докосваха земята. Той я вдигна на ръце и я понесе през горичката, без да се тревожи от дъжда и от ужасната бъркотия, като умело избягваше униформените французи.

Мъже в тъмни наметки се събраха на полянката, където ги чакаха двадесетина тревожно цвилещи коне. Животните риеха с копита в калта и искаха да избягат по-далече от пожара.

Полковник Сейнт Симон вдигна лекия си товар на гърба на коня и в следващия момент се метна на седлото.

— Габриел! — извика отчаяно момичето. — Трябва да намеря Габриел! — Тя се хвърли светкавично настрана и скочи от коня.

Сейнт Симон нямаше време да размисли. Скочи след нея и се втурна като обезумял след плячката си, която се скри в мрака. Настигна я само след няколко метра и ръката му се сключи около китката й.

— По дяволите? Къде сте тръгнали?

Тамсин не можеше да го види, различаваше само неясните му очертания. Тонът му отново събуди гордостта й, но който и да беше този човек, тя му дължеше спасението си, затова удържа напиращия на устните й рязък отговор и се постара да обясни спокойно, макар че гласът й трепереше от нетърпение:

— Много съм ви благодарна, че ме избавихте от това неприятно положение, сър. Не знам защо го направихте, но съм ви безкрайно задължена и ще се постарая да ви се отблагодаря. Сега обаче мога да се справя и сама и трябва непременно да намеря Габриел. — Тя се врътна настрана и се опита да изтръгне ръката си.

Неприятно положение! Полугола, с проклетата кожена яка на шията, с перспективата да бъде измъчвана до смърт — това ли беше неприятното й положение! И му бе благодарила, сякаш си мислеше, че или е действал от чиста безкористност или че спасението й е било случайност. При други обстоятелства Сейнт Симон би се изсмял с глас на такова очевидно недоразумение.

Той свали наметката си с бързо движение и уви съпротивляващата се фигурка с плътната материя, за да й попречи да се движи. След това я метна на рамото си като чувал с картофи и се усмихна доволно, когато буйният поток на думите й изведнъж пресекна.

Тамсин бе открила червената куртка и полковнишките еполети, преди наметката да я покрие изцяло и носът й да се опре в златния шнур и блестящите копчета. За втори път през последните няколко минути положението й се промени драматично, но все още беше в плен на военни и не можеше да се надява на нищо добро.

Спасителят й, който се бе превърнал в похитител, възседна коня си, без да се тревожи от товара в ръцете си. После издаде рязка заповед и малката група облечени в черно фигури последва примера му. Без да се бавят, мъжете обърнаха конете си и препуснаха в мрака.

Тамсин осъзна много бързо, че е безсмислено да се съпротивлява. Пелерината беше от дебела и здрава материя и нямаше как да освободи ръцете си. Мъжките рамене бяха корави като желязо, а конят галопираше с такава скорост, че ако се опиташе да скочи, щеше да си счупи врата.

Тя се опита да отпусне схванатите си мускули и да успокои хвърчащите из главата й мисли. Какво искаха англичаните? Вероятно същото като французите. Дали и те щяха да приложат същата тактика? Проклети войници — всички бяха като диви животни, все едно каква униформа носеха. Синя, червена, зелена или черна. Златните еполети и шнурове също бяха еднакви.

В мислите й отново се надигнаха страшните картини от нощта, когато войниците нахлуха в селото Сан Педро. В ушите й още кънтяха виковете и писъците на нападнатите, а миризмата на кръв в носа й беше все така жива като тогава. Двамата с Габриел се бяха свили зад скалите и наблюдаваха безпомощно страшната сцена… Къде беше Габриел?

Мисълта, че Габриел все още е в плен на французите, докато английските кавалеристи я отнасяха бог знае къде, прогони призраците от паметта й. В гърдите й се надигна луд гняв, енергията й се събуди и тя направи нов опит да се освободи от ръцете на похитителя си.

Единствената му реакция беше да стегне още малко хватката си. Ръката му притисна главата й към куртката и тя се уплаши, че няма да може да си поеме дъх. Този мъж знаеше как да сломи съпротивата й.

Тамсин въздъхна примирено. Тази луда езда все някога щеше да свърши и тя трябваше да опази цялата си енергия за мига, когато щяха да я пуснат на земята. Много добре знаеше какво ще направи, когато отново усети твърда земя под краката си. Този самонадеян и властен кавалерийски офицер не притежаваше достатъчно интелигентност и бързина, за да се мери с нея, с Ла Виолет. Тя познаваше тази земя до последните подробности и беше майсторка в изкуството да се измъква от трудни положения.

Джулиън усети енергията, която се излъчваше от крехкото същество в пелерината му и неволно потрепери. Даже когато седеше тихо и се опитваше да изглежда примирена, тази мачка женичка беше изпълнена с решителност и недобри намерения. Ла Виолет имаше свои собствени закони, също както беше с баща й, Ел Барон, тя умееше да надхитря и двете неприятелски армии, надминаваше ги по бързина и изпълняваше достойно незаконната си, но много доходна дейност. Джулиън осъзна, че трябва да бъде постоянно нащрек. Само защото в момента държеше това разбойническо изчадие в прегръдката си, не биваше да отслабва бдителността си.

Когато малкият отряд стигна до бреговете на Гуардиана, направиха кратка почивка. Не се чуваха преследвачи, само водата на реката ромонеше приспиващо. Нощното небе беше съвсем черно и в мрака не можеше да се разбере дали мястото беше безопасно за прекосяване на реката.

— Сержант!

— Сър? — Една от черните фигури се отдели от групата и препусна към полковника.

— Ще почиваме тук до разсъмване и после ще потърсим брод. Проучете дали не можем да се подслоним някъде наблизо, за да се отървем от този отвратителен дъжд. Опитайте с онези дървета. — И той посочи черната групичка дървета зад полянката.

Сержантът даде заповед на хората си и отрядът потегли към дърветата. Полковникът ги последва със смръщено чело. Трябваше да реши какво ще прави с пленницата си, когато слязат от конете.

Оказа се, че между дърветата има малка колиба и навес за сено. Половината покрив на колибата беше цял и осигуряваше известна защита срещу дъжда. Хората от шеста дивизия бяха свикнали да нощуват и при най-тежки условия и сега бяха доволни от намереното. Вече четири години се опитваха да изгонят Наполеон от Испания и Португалия и познаваха много добре жежките лета и леденостудените и дъждовни зими на Иберийския полуостров. Войниците завързаха конете под дърветата и бързо събраха съчки, за да запалят огън под навеса. Всеки носеше суха прахан и много скоро към небето се издигна облак дим.

Полковникът скочи от коня, без да изпуска пленницата от ръцете си, и се запъти към колибата.

— Вие също можете да запалите огън тук и ще ви е топло и удобно — заяви сержантът, който бе влязъл след него в изоставената колиба. — Момчетата имат достатъчно прахан и ще ви донесат всичко необходимо. Мисля, че всички имаме нужда от чаша топъл чай.

— Великолепно, сержант — отговори с отсъстващ вид полковникът. — Разположете постове около дърветата. Не искам огънят да събуди вниманието на неприятеля.

Той се приведе и погледна крехката фигура в ръцете си. Ла Виолет беше извърнала глава от гърдите му и той се взря в две теменужени очи, осветяващи сърцевидно лице. Момичето отговори на изпитателния му поглед с кротко любопитство, което веднага би заблудило някой не толкова опитен и твърд мъж.

— И какво сега, английски полковнико? — Английският й беше безупречен, със съвсем лек акцент; само острото ухо можеше да различи чуждия тон и полковникът беше безкрайно изненадан.

— Говорите добре английски.

— Но разбира се! Майка ми беше англичанка. Няма ли най-после да ме пуснете на земята?

— Ако го направя, трябва да ми дадете думата си, че няма да избягате.

Очите й засвяткаха развеселено.

— Нима ще повярвате в думата на една разбойничка, полковник?

— Значи да не го правя?

Тамсин избухна във весел смях.

— Това знам само аз, а вие трябва да го откриете, колонел.

Подигравателният й смях звучеше доста неприятно. Удари го вълна от враждебност. Очевидно тази жена не беше наясно, че за сегашното си достойно положение трябваше да благодари само на добрата му воля.

— Благодаря за предупреждението — отговори спокойно той. — Ще постъпя според съветите ви. — Той огледа колибата. — Мисля си, че бих могъл да се възползвам от чудесната яка на майор Корниш, за да ви държа близо до себе си.

Тамсин се обърна рязко. Най-после й стана ясно, че не можеше да се шегува безнаказано с този мъж. Трябваше да промени тактиката.

— Не е нужно да прибягвате до яката — побърза да го увери тя. Изведнъж очите й станаха меки и отстъпчиви. — Моля ви, полковник, пуснете ме да стъпя на земята. Нима мислите, че бих могла да ви избягам, след като сме заобиколени от верните ви хора?

Тази Ла Виолет е чудесна малка артистка, каза си развеселено Джулиън и се усмихна мрачно. Само че няма да постигне нищо с този израз на заблудено малко момиче, не и пред него.

— Много ми се иска да ви пусна на земята — обясни провлечено той, — но първо трябва да взема известни предпазни мерки. Надявам се, че ще ме извините. Сержант, донесете едно въже.

Тамсин се прокле за глупостта си. Очевидно беше подценила безобразно този необикновен екземпляр от армията на Уелингтън. В първия момент не можа да се овладее и гневът й избухна с дива сила. Наруга го с най-грозни думи, нарече го надменно войнишко изчадие, което се перчи със златните си еполети и излъсканите копчета, но той дори не се помръдна. Скоро й стана ясно, че този полковник съвсем не е толкова сляп и глупав, колкото й внушаваха предразсъдъците.

Накрая мъжът я постави на земята, но все още не й позволи да се раздвижи. Наметката стягаше ръцете и краката й.

— Седнете, сеньорита — покани я англичанинът. Гласът му беше гладък като коприна. — Земята е малко влажна и се боя, че гостоприемството ми ще бъде ограничено. — Той улови въжето, което му хвърли сержантът, и когато Тамсин не последва веднага поканата му, сложи две ръце на раменете й и я натисна да седне.

Всяка съпротива беше безсмислена. Тамсин не се възпротиви, отпусна се на пода и се облегна на мократа стена. Беше в трудно положение; очевидно беше попаднала от трън, та на глог. Зачака полковникът да върже въжето за кожената яка, но за нейно облекчение той стегна с него глезените й и завърза другия край за кожения си колан. Въжето беше достатъчно дълго и той можеше да се разхожда свободно в малкото помещение.

Най-после ръцете й бяха свободни и тя захвърли наметката. След време щеше да направи опит да развърже въжето и да освободи и глезените си — бдителният полковник все щеше да отклони вниманието си или може би дори да заспи. Тя свали кожената яка от шията си и я захвърли колкото можеше по-далече.

Полковникът вдигна предизвикателно едната си вежда, но не каза нищо. Не си направи труд и да вдигне яката, за да я сложи отново на врата й. Очевидно предпочиташе собствените си методи. Тамсин се уви по-плътно в наметката и седна по-удобно, за да изчака развитието на събитията.

Много скоро под покрива на малката колиба пламна буен огън и сержантът окачи над пламъците котле с вода. Донесе и запалена газена лампа, която хвърляше гротескни сенки по стените. Полковникът свали куртката си, отвори чантата и затърси нещо в преградките й. Отвън долитаха приглушени гласове и стъпки; очевидно мъжете се приготвяха за нощувка.

След малко англичанинът извади от чантата си парче хляб и голям къс студено месо и Тамсин усети как устата й се напълни със слюнка. През това време сержантът правеше чай. Първо накисна малко скъпоценните листенца, после предпазливо изля отгоре им горещата вода.

Тези англичани умеят да си създават удобства и при най-тежките условия, помисли си ядосано Тамсин. Що за хора!

Джулиън се нахрани с видим апетит. После благодари сърдечно на сержанта и пое чашата чай. Сержантът излезе навън, за да вечеря с хората си, а полковникът се разположи удобно в един сух ъгъл, за да изпие на спокойствие чая си. При това приятно занимание съзнателно избягваше да поглежда към пленницата си. Беше решил да я остави още малко да погладува. Може би това щеше да пооправи поведението й.

— Какво издадохте на Корниш? — попита внезапно той.

Тамсин вдигна рамене и затвори очи. Незнайно по каква причина обичайната й съпротива изчезна, очите й се напълниха със сълзи. Толкова копнееше за чаша чай, повече, отколкото за ядене. В момента беше готова да убие човек за чаша от горещата тъмна напитка.

— Нищо.

— Да приема ли, че тъкмо е започнал да ви разпитва?

Тя не отговори.

— Какво искаха да знаят?

— Какво право имате да ме държите в плен? — попита остро тя. — Аз не съм враг на англичаните. Аз помагам на партизаните, не на французите.

— Но само ако си струва, както съм чувал — отзова се също така остро мъжът. В тази сумрачна дупка гласът му я прониза като с нож. — Няма защо да се правите на патриотка. Всички знаят къде са интересите на Ла Виолет.

— Какво ви засяга моят живот? — попита гневно Тамсин. Гладът и умората се изпариха в миг. — Не съм ви сторила нищо лошо. Не се меся в работите на английската армия. Вие тъпчете страната ни, държите се като изпратени от бога герои. Всички англичани са самонадеяни и нахални…

— Дръжте си езика зад зъбите! — Полковникът скочи на крака и очите му засвяткаха гневно. — Вече четири години кръвта на англичаните напоява този проклет полуостров. Ние свършихме работата на сънародниците ви, опитахме се да спасим вас и страната ви от онзи негодник Наполеон. Загубих повече приятели, отколкото мога да броя, за да защитим това жалко парче земя, а вие се осмелявате да ги наричате надменни и още какви ли не! Млъкнете и да не съм чул нито дума повече, ясно ли е?

Той застана пред нея и Тамсин потисна с мъка импулса си да се отдръпне. Той се приведе над нея, улови брадичката й и обърна лицето й към трепкащата светлина на лампата.

— Разбрахте ли ме? — Гласът му беше съвсем тих, но в ясните сини очи пламтеше гняв, устата беше опъната в тънка линия.

— Англичаните имат свои собствени основания да се бият в нашите земи — отговори сърдито младата жена, опитвайки се да издържи на погледа му. — Ако Наполеон завладее Испания и Португалия, това означава гибел за Англия. Той ще затвори пристанищата за английската търговия и вие ще измрете от глад.

И двамата знаеха, че това е истината, затова замълчаха. Джулиън продължаваше да държи брадичката и. Лицето му беше съвсем близо до нейното и тя усети болезнения натиск на пръстите му и топлината на кожата му. Той изпълваше цялото й полезрение, образът му се разтегли до безкрайност и тя не виждаше нищо, само него. Жалката обстановка и дори яркото сияние на огъня изчезнаха в мрака.

Джулиън я гледаше втренчено. За първи път имаше възможност да види лицето й отблизо й справедливият му гняв се изпари, защото тя бе казала истината. Косата й беше светла, с цвета на зряла пшеница. Гъста и къдрава, тя обгръщаше тясната й главица и къдриците падаха по челото й. Очите бяха бадемовидни, тъмни мигли закриваха замайващото виолетово-синьо, над тях се извиваха изписани вежди и придаваха на лицето и въпросителен израз.

— По дяволите, сравнението с теменужка не е било преувеличено — промърмори той и прекъсна напрегнатото мълчание. Но вие сте по-скоро от цветята с бодли, струва ми се…

Пръстите му стиснаха брадичката й и Тамсин едва не извика от болка. Устата му беше толкова близо до нейната, че горещият му дъх опари устните й. Чувството, че в това пространство и време съществуваха само те двамата, се засили до безкрайност. Когато устните им се срещнаха, това беше съвсем естествено и Тамсин потъна в топъл, приятен мрак, пленница на аромата на мократа му кожа, усещането на наболата брада до бузата си и коравите, настойчиви устни върху нейните.

Много скоро мигът отлетя. Тя отметна глава назад, замахна и с все сила му удари плесница.

— Копеле! — Гласът й затрепери. — Нахалник! Вие изнасилвате пленниците си, нали, полковник? А аз си мислех, че само простите войници се забавляват по този груб начин. Но сега ми стана ясно, че вземат пример от офицерите си.

В първия миг размерът на гнева и омразата във виолетово-сините й очи му отнеха дъха. Той я погледна смаяно и несъзнателно вдигна ръка към ударената си буза. После грабна лицето й между ръцете си и притисна устни в нейните с такава сила, че главата й политна към стената.

Когато отново я пусна, тя не се помръдна. Лицето й беше само бледо очертание в полумрака, очите й приличаха на тъмни кладенци.

— За в бъдеще не бъркайте целувката с изнасилване, момиченце. — Гласът му беше подрезгавял от напрежение. Гневеше се повече на себе си, отколкото на пленницата си. Не можеше да си обясни защо бе постъпил така безумно. Беше си създал правилото да не влиза в интимни отношения с жените, които имаха макар и най-отдалечена връзка с някоя от армиите на полуострова. — Ако още веднъж ме обидите по този начин, не мога да гарантирам за нищо.

По гърба й пробягаха студени тръпки, но тя не се помръдна, нито му отговори. Джулиън се изправи и отново я погледна право в очите. Внезапно откри тъмните сенки на изтощението по нежната кожа под очите, фините ивици на страданията в напрегнатото лице. Цели два дни тази малка жена беше прекарала в плен при французите. Кога ли беше яла за последен път? Дали изобщо беше спала?

По дяволите! Започнал съм да ставам сантиментален, помисли си той и изпита отвращение. Въпреки това се обърна към огъня, напълни чашата си с чай и й я подаде.

— Заповядайте.

Тамсин взе чашата, без да каже дума, но той видя как пръстите й затрепериха. Без да бърза, Тамсин вдигна чашата до устните си и потръпна от наслада, когато горещата течност се изля в гърлото й.

Джулиън отчупи парче хляб, отряза две дебели ивици студено агнешко месо и й подаде сандвича. После й обърна гръб и се направи, че се занимава с огъня, за да й даде време да се нахрани спокойно.

Докато стоеше над пламъка и търкаше ръцете си, той забеляза, че най-после бе престанало да вали. След седем дни непрекъснат дъжд неуморният валеж най-после бе спрял. Мъжът погледна към небето, което надничаше през отвора в покрива, и се усмихна. Хубавото време щеше да ускори обсадата на Бадахос. Всяка обсада беше ужасна и измерителна, мъжете ставаха неспокойни и недоволни. Всички щяха да се радват, ако й видеха края.

След малко той погледна през рамо към момичето. Тамсин бе оставила празната чаша до себе си на пода и се беше увила плътно в наметката. Очите й бяха затворени.

Тази бодлива теменужка изглеждаше необичайно ранима и слаба. Въпреки това полковник Сейнт Симон реши да не заспива. Никой не знаеше какво го очаква през остатъка от нощта.