Джейн Фийдър
Теменужени очи (19)

18

— Надявам се само, че Джулиън няма да се разсърди на посещението ни — каза за десети път Люси, без да може да скрие вълнението си, когато каретата изтрополи под входната арка на Трегартън.

— Защо да се разсърди? — попита с едва скривано нетърпение Гарет. — Трегартън е достатъчно голям да подслонят цял полк. — Той протегна дългите си крака. — Господи, радвам се, че най-после виждам края на това дълго пътуване. Защо ли не си взех коня?

Преди да заминат, той беше обяснил на жена си, че нямал нито един кон за езда, който можел да се мери с конете на брат й, затова щял да предостави на Джулиън да го снабди с добър кон за времето на гостуването им. Но сега не беше време да му напомня за това. Тя отвори прозорчето, което досега беше останало затворено заради праха, който вдигаха конете, и се подаде навън. С нетърпение очакваше да зърне отново милия на сърцето й Трегартън, а това щеше да стане след завоя.

— Велики боже, какво невероятно животно! — провикна се изведнъж Гарет, който гледаше през прозорчето от другата страна на каретата. Той удари по покрива с бастуна си и кочияшът спря веднага. Гарет се наведе през прозореца и се загледа с отворена уста в двамата ездачи, които препускаха покрай дърветата.

Тамсин сложи ръка над очите си и огледа каретата, която беше спряла насред пътя.

— Сигурно е сестрата на полковника — каза след кратък размисъл тя. — Питам се защо ли спряха. — Тя остави Габриел и препусна към каретата. — Добър ден! Нещо не е наред ли?

— Спряхме заради коня — обясни задъхано Гарет. — Извинете ме, но никога не бях виждал такова великолепно животно.

— О, Цезар е чудесен, нали? — Тамсин засия с цялото си лице и за момент забрави яда си, че полковникът й позволяваше да го язди само в околностите на къщата — макар че за това беше виновна само тя. — Вие сте сър Гарет Фортескю, нали?

— Да. — Мъжът примигна, учуден от комбинацията между млечнобелия арабски жребец и крехката му ездачка. Късата сребърно-руса коса блестеше на слънцето, а учудващите виолетово-сини очи го разглеждаха с неприкрито любопитство.

— Очаквахме ви — каза младата жена, наведе се към него и му подаде ръка. — Аз съм Тамсин.

— О — промърмори слисано мъжът. — Да, да, естествено. — После пое ръката й. Джулиън не беше споменал името на повереницата си, но Гарет беше сигурен, че Тамсин не е испанско име Всъщност у това момиче нямаше нищо испанско. — Жена ми…

Той се отдръпна в полумрака на каретата и се облегна назад, за да даде възможност на Люси да се покаже.

На прозорчето се появи учудено женско лице.

— Но аз чух, че сте испанка — промълви смаяно тя и с това произнесе на глас мислите на мъжа си. Беше толкова учудена, че забрави добрите маниери.

— Половин испанка — отвърна весело Тамсин, наведе се и разтърси ръката на Люси. — Английският ми е доста добър, когато не съм нервна, но когато идват непознати хора, забравям всичко. — Тя се усмихна и продължи: — Мама беше от Корнуол, затова лорд Сейнт Симон ме прие в дома си. Надяваме се да намерим семейството ми, а междувременно уча английски, за да мога да се представя в двора. Родителите ми са мъртви и херцог Уелингтън ме взе под крилото си.

— О! — прошепна с пресекващ глас Люси. Обяснението я обърка още повече. — Съжалявам за родителите ви.

По лицето на Тамсин пробяга сянка и сестрата на Сейнт Симон за първи път видя и другата, съвсем различна страна на момичето със загоряло от слънцето лице и сияещи очи. Но Тамсин се овладя бързо.

— Мисля, че това представяне насред пътя беше малко необичайно, но какво да се прави? А сега е по-добре да продължим към къщата. Надявам се, че брат ви се е прибрал. Трябваше да направи някои посещения.

Тя обърна коня си и продължи да язди покрай каретата. Габриел беше изчезнал, вероятно се беше прибрал в обора.

Като чу шума в голямата зала, Джулиън излезе с намръщено чело от библиотеката. Но видя сестра си и се усмихна зарадвано.

— Люси, прекрасно е, че си тук. — Той я целуна по бузата и се обърна към зет си: — Фортескю. Каква радостна изненада.

Гарет разтърси предложената му ръка и си внуши, че ироничният тон в гласа на Сейнт Симон не е бил истински.

— Реших, че не е зле да посетим семейството — проговори любезно той. — Люси мисли, че би могла да ви помогне да забавлявате гостенката си. Ние вече се запознахме с мис… мис…

— Тамсин — помогна му Джулиън. — Тамсин Барон. Но Тамсин е достатъчно.

— Да, да, естествено. — Гарет се обърна със сърдечна усмивка към Тамсин, която стоеше мълчаливо зад него и чакаше да свършат с поздравленията. — Замайваща класа, Сейнт Симон.

— За Тамсин ли говорите? — попита полковникът с високо вдигнати вежди.

— Не, разбира се, че не. — Гарет се смути, и без това червеното му лице пламна още повече. — Говоря за коня.

Люси гледаше смутено пред себе си. По някаква незнайна причина в присъствието на Джулиън Гарет винаги се държеше като глупак. Брат й беше изрядно учтив, но Гарет се смущаваше и говореше глупости.

Тамсин направи крачка напред.

— Милорд полковникът обича да си прави шеги, сър Гарет. Но вие имате право да хвалите Цезар, това ви издига още повече в очите ми. — Тя се обърна към Люси: — Лейди Фортескю, сигурно сте уморена от пътуването.

— О, моля ви, наричайте ме Люси. — Младата жена беше напълно объркана. Беше очаквала достойно за съчувствие, потиснато сираче или екзотична тъмнокоса дама, увита в дантелени мангали и с огромно ветрило в ръка. Тази самоуверена млада жена, която говореше английски с едва забележим акцент, беше пълна изненада за нея.

— Здравейте, мис Люси! Сигурно сте изтощена от дългото пътуване. — Мисис Хиберт излезе с усмивка от кухнята. — Елате с мен горе. Ще ви донеса чай и вода за къпане. Сигурно ще вечеряте в стаята си.

— О, да, благодаря, мисис Хиберт. — Люси се усмихна с благодарност на старата икономка и нервите й се отпуснаха. Последва я към стълбата, но спря на първата площадка и се обърна към залата: — Тамсин, искате ли да дойдете с мен горе и да пием чай, преди да се окъпя?

Тамсин хвърли бърз поглед към полковника. След караницата миналия ден двамата не бяха разговаряли за посещението на сестра му. Всъщност по-правилно беше да се каже, че почти не бяха разговаряли. Грозните думи, които си бяха казали, ги разделяха с невидима стена. Сега блестящо-сините му очи светнаха предупредително и Тамсин отново усети онази безкрайна, мъчителна тъга, която беше изпитала вчера. Но гневът я прогони много скоро. Какво си въобразяваше той! Тя щеше да му докаже, че не е глупачка. Затова му обърна гръб и се усмихна зарадвано на сестра му.

— С удоволствие ще дойда с вас, Люси. Но съм сигурна, че след като си починете добре, ще слезете да вечеряте с нас. — Тя не можеше да си представи, че някой може да се храни сам в стаята си.

Люси размисли и й стана ясно, че беше решила да вечеря сама главно защото знаеше, че Джулиън и Гарет очакваха това от нея. Истината беше, че винаги предпочиташе да се храни в компания.

— Права сте — засмя се тя. — И аз така мисля.

— Чудесно. — Тамсин тръгна след нея по стълбата и двамата мъже останаха сами.

— Е, каква е историята на момичето, Сейнт Симон? — попита сърдечно Гарет, когато двете жени изчезнаха. — Люси умира от любопитство. Мило малко същество, нали?

— Значи дължа това посещение само на любопитството на Люси — отбеляза хладно Джулиън. — Странно, защото бях готов да се обзаложа, че пак сте се оплели в дългове, Фортескю, и искате да се отървете от нахалните кредитори. — Той тръгна към библиотеката и попита през рамо: — Желаете ли чаша вино?

— Благодаря. — Гарет го последва. Много му се искаше Джулиън да не е толкова хладен и язвителен. — Ще ви помоля да ми предоставите някой от конете си за времето на гостуването ни, Сейнт Симон. Малко преди да тръгнем, моят кон си изкълчи глезена.

— Разбира се — отговори с усмивка Джулиън и подаде чашата на госта си. — Друго не бях и очаквал.

Гарет едва не се задави с виното си.

— Люси ще бъде най-добрата компания за момичето — обясни той, когато се възстанови от пристъпа на кашлица. — Вероятно гостенката ви има нужда от жена на нейната възраст, с която да общува. Нали знаете какви са жените.

— Да, горе-долу — отговори Джулиън и му посочи дивана, след което седна зад писалището си. — Само че Тамсин е различна. — Той отпи глътка вино и попита: — Как е сестра ми? Надявам се, че бракът й понася добре.

Въпросът беше прям и Гарет се изчерви. Сейнт Симон се беше колебал дълго, преди да даде съгласието си за този брак, беше критикувал прахосничеството на Фортескю и прекалената му екстравагантност, но сестра му го умоляваше и плачеше. После го заплаши, че ще избяга и ще се хвърли в морето, ако не можела да има единствения мъж, когото щяла да обича в живота си.

— О, Люси е много добре — отговори с усмивка Гарет. — От време на време я мъчи мигрената… като повечето жени. Нали знаете какви са.

— Вече говорихме за това. — Джулиън го гледаше замислено. — А вие, Гарет, задържахте ли се на тясната пътека на добродетелта?

Зетят му се изчерви още повече.

— Разбира се… сега съм женен мъж. Що за въпрос?

— О, приемете го като братска загриженост — отговори небрежно Джулиън и посегна към гарафата, за да напълни повторно чашите.

 

Щом влязоха в стаята на Люси, Тамсин се настани на перваза на прозореца й се подготви да опознае сестрата на Сейнт Симон.

— Стаите са много хубави — проговори с копнеж Люси, когато момичето започна да разкопчава роклята й. — Но се чувствам малко странно, защото не съм в моминската си стая. — Тя изхлузи ризата през главата си. — За съжаление старата ми стая не е достатъчно голяма за брачна двойка, пък и Гарет има нужда от стая за преобличане. — Тя потопи крачето си във ваната с топла вода. — Можеш да си вървиш, Маги. Ще позвъня, когато трябва да ме облечеш.

Момичето се поклони, взе дрехите й и изчезна.

— Когато се прибере късно, Гарет нощува в тоалетната си стая, за да не ме смущава. Винаги е загрижен за мен.

— Значи се прибира късно? И къде ходи? — Тамсин отпи глътка чай и зачака Люси да влезе във ваната. Сестрата на Джулиън имаше хубаво, добре закръглено тяло, стройна талия, пищни гърди и заоблени хълбоци. Много е красива, помисли си с лека завист Тамсин и за първи път в живота си се запита дали пък тя не беше недоразвита.

— О, от клуба си или отнякъде другаде. Мъжете никога не си стоят в къщи. Мислех, че при женените е различно, но явно не е така.

В гласа й имаше известно напрежение, ръцете, които сапунисваха тялото, трепереха.

— Разкажете ми как се озовахте тук, Тамсин. Брат ми не пише почти нищо в писмото си. Той изобщо не обича да споделя — прибави с усмивка тя.

Тамсин повтори измислената си история.

— Доколкото разбрах, брат ви се надява да ме вземете под крилото си, когато започне сезонът. През октомври би трябвало да се представя в двореца.

— О, с удоволствие ще ви помагам — отговори зарадвано Люси. — Чудесно е да имам с кого да излизам. Винаги ще се храним заедно. Гарет не обича да се храни в къщи. — Тя се отпусна във ваната и смени темата: — Ще ви науча как да се движите в обществото, ще започнем уроците още утре… Сигурна съм, че тук е много по-различно от Испания… Не е лошо да организираме малък прием в чест на пристигането ви. Джулиън няма да има нищо против, надявам се. В Трегартън от години не е имало истински прием. Май последният беше за сватбата ми.

Люси продължи да бъбри, сякаш двете се познаваха цял живот. Тамсин почти не познаваше други момичета. Тя беше дъщеря на Ел Барон и това я отделяше от обикновените селски девойчета. Но често ги беше виждала да си бъбрят безгрижно и им беше завиждала. Бъбренето на Люси й напомни за миналото и я зарадва. Ето че и тя беше на път да опознае общуването между две млади жени.

Най-после Люси се изправи във ваната и посегна към хавлията.

— Как се разбирате с Джулиън? — попита тя и в гласа й имаше страх. — Не е много просто да се общува с него, нали?

— О, не съм съгласна. — Тамсин я погледна изненадано. — Никога не съм имала трудности да общувам с него. — Е, „поне когато не се караме,“ помисли си тя и се засмя.

— Много ли е строг? — попита плахо Люси и излезе от ваната. — Поне с мен винаги е бил много строг.

Вярвам ти, миличка, помисли си Тамсин. Той изисква от всеки член на семейство Сейнт Симон да бъде съвършен.

— Все пак аз не съм негова сестра — обясни тя. — Той просто прави услуга на баща ми и изпълнява заповедта на херцог Уелингтън. Не му е приятно, че трябваше да се раздели с бригадата си, и понякога ми се сърди.

— Джулиън става опасен, когато се разсърди — довери й Люси.

— Права сте — засмя се Тамсин. — Наистина е опасен. — Тя стана и се запъти към вратата. — Май е време да се преоблека за вечеря.

— Какво ще облечете? — Люси веднага забрави за брат си. Увита в голямата хавлия, тя се отправи към леглото, където бяха проснати роклите й, готови за подреждане в гардероба. — Хубаво е да съгласуваме тоалетите си, не мислите ли?

Тамсин примигна изумено.

— Какво имате предвид?

— Ами вижте, ако аз нося розова рокля, а вие тъмнокафява, ще изглежда много зле.

— Аз нямам нито една тъмнокафява рокля — отговори облекчено Тамсин.

— Естествено, този цвят е ужасен. Само ви дадох пример. — Люси посочи натрупаните рокли. — Е, коя бихте избрали?

Тамсин се престори, че е посветила цялото си внимание на този толкова важен въпрос. Порцеланово-сините очи на Люси не гледаха остро като братовите й, цветът им беше прекрасен. Кожата й беше светла, кестенявата коса сияеше в червеникаво и не беше толкова впечатляваща като гъстата златно-червена грива на Джулиън.

— Може би тъмносинята — предложи тя, за да каже нещо. — Откога сте омъжена?

— Десет месеца. — Люси вдигна роклята и я отнесе пред огледалото, за да се разгледа. — Добре, ще облека нея.

— И мъжът ви спи в тоалетната си стая? — Тамсин не се отличаваше с особено чувство за такт.

Люси се изчерви.

— Когато се връща късно, обикновено е пил. Мъжете са си такива.

Тамсин я погледна със съмнение.

— Наистина ли?

— Е, вие нямате представа какви са мъжете, защото не сте омъжена. — Люси я погледна с осъзнато превъзходство. — Жената трябва да се омъжи, за да научи някои много важни неща за мъжете.

Тамсин се почеса по главата. Люси беше една година по-млада от нея, но очевидно нямаше представа от истинския живот. Всъщност, какво друго можеше да се очаква от нея? Тя беше добродетелна, добре пазена английска дама. Дано небето я опази от тъмните страни на живота.

— Мисля, че испанските мъже са други — отбеляза равнодушно тя и се обърна към вратата. — Ще се видим долу.

— О, не! Непременно трябва да разгледам гардероба ви. — Люси захвърли хавлията и облече халата си. — Аз обичам да ходя по магазините, а вие? Може би Джулиън ще ни позволи да използваме леката карета, за да отидем в Бодмин или дори в Труро. Там ще си купим съответстващи по цвят рокли и ще излизаме само с тях. — Тя хвана под ръка Тамсин и двете излязоха в коридора. — В коя стая са ви настанили?

— В ъгловата стая на източната кула.

— О, чудесна стая. — Като бъбреше непрестанно, Люси я поведе бързо към кулата.

Джулиън, който тъкмо се изкачваше по стълбата към спалнята си, видя двете женски фигури да влизат в стаята на Тамсин и веднага застана нащрек. Успя дори да чуе част от веселото бъбрене на сестра си.

Тамсин не е толкова глупава, че да се изправи срещу мен, помисли си той и влезе в собствената си стая. Все още не бяха подобрили отношенията си след онази грозна караница, но той не можеше да повярва, че тя ще изложи на риск собствения си план само за да му отмъсти.

Тамсин беше проклето, дръзко, изкусително адско изчадие. Но не беше глупачка, нито отмъстителна. Той разхлаби вратовръзката си, отиде до прозореца и се загледа към моравата. Защо, за бога, не можеше да й устои? Искаше да се върне в Испания при войниците и приятелите си, които се биеха и умираха под непоносимото испанско слънце. Искаше да забрави тази дяволска бандитка… а може би не?

Джулиън захвърли вратовръзката на пода и свали жакета си. Цял следобед беше яздил, за да обиколи имението си. Беше посетил арендаторите си и беше разпитал по-възрастните от тях — мъже и жени, които живееха в Трегартън повече от петдесет години. Искаше да знае дали някой си спомня за младо момиче от благородническо семейство, изчезнало при загадъчни обстоятелства. Но никой не можа да даде отговор на този въпрос. Една от дъщерите на Пенхалан беше починала в Шотландия. Погребението беше тържествено, семейството беше тъгувало цяла година. Всички помнеха това. Но никой не беше изчезнал при пътуване в Испания.

Джулиън свали панталона си и отиде до масичката, за да измие лицето си със студена вода. Може би майката на Тамсин е била дъщеря на някой дребен земевладелец от южната част на страната, някъде зад Труро, в посока Пензанс.

Той взе кърпата и изтри сгорещеното си лице. Имаше достатъчно време да намери семейството на Тамсин. А ако не ги откриеха, това си беше неин проблем. Във всеки случай той щеше да изпълни своята част от сделката.

Тамсин, която най-после бе успяла да накара Люси да се прибере в собствената си стая, разглеждаше замислено роклите си и четкаше косата си, докато Хосефа тичаше забързано насам-натам.

Мислите се надпреварваха в главата й. Размишляваше дали не би могла да използва пристигането на Люси за своите цели. Идеята да дадат прием в Трегартън беше идеална за онова, което тя възнамеряваше. Беше много важно да я признаят като член на местното добро общество, ако искаше да изобличи Седрик Пенхалан. Беше много важно да я уважават като гостенка и закриляна от едно могъщо семейство, иначе никой нямаше да повярва в историята й. Ако обаче разкажеше историята на Сесил като приятелка и довереница на лейди Фортескю, ако се позовеше на имена като херцог Уелингтън и Сейнт Симон, хората щяха да я слушат занемели от ужас.

А щом историята й излезеше наяве, всичко щеше да свърши. Тя щеше да бяга от гнева на полковника, да бяга с всички сили. Щеше да се откаже от бавно покълващата му любов към нея и да се върне към стария си живот, към самотата на испанските планини.

— За бога! — промърмори тя и се отдалечи към ъгъла, за да избяга от Хосефа, която тъкмо закопчаваше роклята на гърба й.

— Спри, спри! — извика сърдито Хосефа и хукна след нея. — Недей така, ниня!

Тамсин спря и втренчи поглед в килима пред себе си. Само ако имаше начин да свърши онова, за което беше дошла, без полковникът да узнае. Ако успееше, мнението му за нея може би щеше да се промени. Тя щеше да му покаже и другата страна на безскрупулната авантюристка, за която я смяташе. Не беше възможно тя да го обича толкова силно, а той да не отговаря на чувствата й. Може би трябва просто да погледне в сърцето си и всичките му проклети предразсъдъци щяха да изчезнат.

Но първо трябва да си изяснят отношенията. Тя се огледа в огледалото, наклони глава встрани и се опита да се погледне с очите на полковника. Видя дребна женичка в зелена муселинена рокля и въздъхна. Той я беше дразнил достатъчно често за дребния й ръст, но го правеше само когато беше гневен. Може би трябваше да сложи някои скъпоценности. Смарагдите щяха да й придадат малко повече значимост. Но после поклати глава. Тя беше такава, каквато беше, и никога преди това не се беше замисляла как изглежда. Въпреки това реши, по-късно вечерта, когато сключеше мир с полковника, да го попита какво вижда, когато я гледа.

Сър Гарет беше сам в салона, когато Тамсин влезе. Той се извърна от масичката с напитките и вдигна чашата с шери.

— О, добър вечер, мис… Тамсин. — Усмивката му беше ослепителна. — Дошли сме малко по-рано от другите. Но Люси винаги се бави.

 

Гарет се поклони пред Тамсин, подаде й ръка и я поведе към трапезарията. Джулиън намести стола на Люси, тя го погледна изненадано, после се засмя.

— Никога не съм седяла тук, но щом си решил така… Аз ще седя начело на масата, докато си намериш съпруга, Джулиън. — Тя се усмихна плахо и седна. В очите на брат й нямаше нищо. Без да каже дума, той зае мястото си в другия край на масата.

Люси се смути още повече. Може би беше казала нещо лошо, но не можеше да си представи, че тази проста истина е нетактична или неприлична. Тя хвърли бърз поглед към Тамсин, но новата й приятелка тъкмо си вземаше от платото с пилешките бутчета. Гарет отпи голяма глътка вино от чашата си, лицето му беше съвсем спокойно. Очевидно и той не беше намерил нищо осъдително в забележката й, затова Люси реши, че за всичко е виновно поведението на брат й. Той умееше да я сплашва. Пък и открай време не обичаше лични забележки.

Тамсин беше чула краткия разговор и беше забелязала впечатляващото мълчание, което последва думите на Люси. Може би Джулиън не желаеше да обсъжда тази тема в нейно присъствие. Може би си мислеше, че не е редно да говори за женитба в присъствието на любовницата си. Вероятно това беше още една от странностите на английските джентълмени, за които й беше разказвала Сесил. Тамсин отблъсна тези меланхолични мисли, взе едно пилешко бутче и го захапа с апетит.

Джулиън забеляза, че Гарет не изпускаше Тамсин от очи, докато тя огризваше с видимо удоволствие крехкото месо. Зетят му беше възхитен от Тамсин и Джулиън го разбираше. Малката испанка излъчваше властна чувственост, докато гризеше пилешката кост.

— Тамсин, в английското общество не се яде с ръце — поправи я той, преди погледът на Гарет да стане твърде настойчив. — Не помниш ли, че веднъж вече ти обясних това?

— О, да, забравих. — Тамсин остави костта в чинията си и облиза пръсти. — Струва ми се глупаво да използвам нож и вилица, когато с ръце е много по-просто.

Гарет избухна в смях.

— Наистина е глупаво — съгласи се той. — И аз съм на мнение, че на тези неща се обръща прекалено много внимание. Защо да не ядем с пръсти, като ни харесва?

— Приемам, че испанските обичаи са много различни от английските — намеси се в разговора Люси и тонът й беше необичайно хаплив. — Вероятно ви е трудно да мислите за всичко наведнъж.

— Вярно е — призна открито Тамсин. — Надявам се да ми помагате, Люси. Сигурна съм, че брат ви ще се радва, ако му отнемете част от работата с мен. Знам, че се отегчава.

Тя погледна Джулиън и усмивката й стана още по-широка. На бузите й се появиха две прелестни трапчинки и той се запита как така не ги беше забелязал досега. Бузите й бяха зачервени, очите сияеха. Лакеят напълни отново чашата й с вино и Джулиън преброи на ум. Трета чаша, а преди това беше изпила две чаши шери.

Тамсин продължи да пие. Ала единственото действие на алкохола беше, че тя все повече засияваше. Джулиън знаеше от опит, че малката бандитка не правеше почти нищо без задни мисли, капризите й преследваха същата цел. Очевидно беше решила да се сдобри с него.

Гарет беше възхитен от новата си позната. Погледът му следеше всяко нейно движение, смехът му придружаваше остроумните й забележки и Люси ставаше все по-тиха. Тамсин не окуражаваше съпруга й по никакъв начин, но то и не беше необходимо, за да привлече вниманието на сър Гарет Фортескю.

Когато по-късно дамите се оттеглиха в салона, Гарет помириса със задоволство чашата си с портвайн.

— Жизнено малко същество, нали? Винаги съм вярвал, че испанците са дяволски сухи, особено жените… Манастири, дуени и така нататък. Но това момиче е от плът и кръв.

— Винаги сте имали особен начин на изразяване, Фортескю — отговори с леден глас Джулиън. Зетят му беше пил много. Лицето му беше зачервено, очите гледаха мътно.

— О, извинете, Сейнт Симон. — Гарет се усмихна широко. — Разбира се, не исках да ви засегна. Тя е една мила малка невинност, естествено. Нали казахте, че бащата бил някой си испански гранд?

— И добър познат на Уелингтън — напомни му мрачно Джулиън.

— Вероятно са много заможни. Казвали са ми, че испанските грандове са невероятно богати. — Гарет се разхълца. Хапна няколко зърна грозде от купата пред него и се извърна настрана. — Така поне съм чувал…

Джулиън не смяташе за нужно да продължават тази тема. Най-после и Гарет го разбра и потъна в мрачно мълчание. Перспективата да прекара дългите летни месеци в компанията на своя така сдържан и сух роднина, без Мажорити, без клуба си, вече не му изглеждаше привлекателна като преди.

В салона Люси се стараеше да си възвърне равновесието, като пое ролята на домакиня и се погрижи за чая.

— В Испания пият ли чай след ядене?

— Обикновено не. — Тамсин я разглеждаше замислено. По всичко личеше, че сестрата на Джулиън се нуждае от добри женски съвети. Въпросът беше как да й ги даде, без да разкрие връзката си с брат й.

Люси наля чай.

— Ние слагаме млякото в чая, след като е малко изстинал — обясни превзето тя.

— И защо?

— За да регулираме силата му — отговори Люси. — Не е ясно колко силен е чаят, ако млякото се сипе в чашата преди това.

— Не, вероятно не — съгласи се Тамсин и седна до нея на дивана. — Ще запомня това. Разкажете ми за съпруга си.

— Защо искате да знаете? — По бузите на Люси избиха трескави червени петна. Тя подаде чашата на Тамсин с трепереща ръка.

Тамсин отпи от топлия чай и реши, че времето никак не е подходящо за чай.

— Защото мисля, че ви е необходима помощ — отвърна предпазливо тя и остави чашата си на масичката. — След десет месеца брак мъжът ви би трябвало да спи всяка нощ в леглото на жена си. Ако не внимавате, скоро ще си потърси забавление другаде.

— О, как можете да говорите такива скандални неща? — Люси сложи ръце върху парещите си бузи. — Какво можете да знаете вие за тези неща?

— Аз идвам от Испания — отговори кротко Тамсин. — Вероятно ние сме малко по-свободни в това отношение. — Тя стана и се запъти към масичката с бутилките. Искаше да помогне на Люси, но трябваше да бъде безкрайно предпазлива. След всичко, което бе узнала от досегашните им разговори, заедно с вечерята в компанията на сър Гарет Фортескю, тя бе разбрала, че новата й приятелка наистина се нуждае от помощ. Нямаше причина Джулиън да научи за разговора им. Люси със сигурност нямаше да му разкаже.

Тамсин си наля още една чаша вино и огледа с искрено съчувствие младата жена, която седеше пред нея смутена и зачервена.

— Обичате ли съпруга си, Люси?

— Разбира се! — В порцеланово-сините очи заблестяха сълзи. — И той ме обича.

— Сигурна съм в това. — Тамсин седна отново до нея и обхвана с две ръце чашата си. — Но той е по-стар от вас и има повече опит. Харесва ли ви, когато спи с вас?

Люси я погледна като замаяна. Тамсин й кимна окуражително.

— Знам, че сте била девица. Освен това приемам, че той не си е направил труда да открие какво ви прави щастлива. Повечето мъже са такива.

— Какво искате да кажете? — Люси търсеше мъчително думите. Беше й трудно да повярва в чутото. — Не искам да говоря за това… ужасно е… не е прилично.

— По дяволите, Люси! Ако не си поговорим за това, как ще се научите да се любите истински с мъжа си? А ако не се научите, любенето няма да ви доставя удоволствие и на мъжа ви също. Сама ще си докарате проблеми, и то сериозни. — Тамсин изпи виното си и кимна отново. — Сесил често ми е разказвала колко превзети са англичаните и че жените нямат право да знаят как да даряват радост на мъжете… Когато тя била младо момиче, никой не допускал, че жената има право да изпитва удоволствие, когато се люби с мъжа си.

— Коя е Сесил? — попита тихо Люси.

— Майка ми. Тя би говорила по същия начин и с вас, Люси, затова не се сърдете, че ви нападнах така неочаквано.

Люси погледна смаяно това необикновено момиче, което седеше до нея със самоуверено лице и й вдъхваше чувството, че е при лекаря. Ала преди да е успяла да се овладее, в салона влязоха Джулиън и Гарет.

— Люси тъкмо ми обясняваше как се поднася правилно чай — заговори спокойно Тамсин. — Ще позволят ли господата да им налея по чаша?

Люси отстъпи настрана. Беше й ясно, че Тамсин беше забелязала как трепереха ръцете й и беше решила да й помогне. Когато Джулиън предложи на сестра си да им посвири, тя се запъти колебливо към пианото. Главата й беше пълна с онова, което чу преди малко, и не можеше да се съсредоточи върху музиката. Направи опит с една народна песен, но грешките бяха толкова много, че Гарет не издържа и каза с брутална откровеност:

— За бога, Люси, пощади ушите ни! Все едно котка вие на покрива!

Люси спусна шумно капака на пианото.

— Извинете ме. — Тя стана и се върна на дивана. — Сигурна съм, че предпочитате да чуете Тамсин. Вероятно тя владее и това изкуство, както много други.

— Аз не умея да свиря на пиано, само на китара — отговори просто Тамсин, за да приглуши раздразнените нотки в гласа на Люси. Съзнаваше, че е шокирала младата жена, но възнамеряваше да продължи със съветите още на следващата сутрин, като даде на Люси малко време да смели онова, което й беше обяснила.

— Колко екзотично — промърмори Люси.

— Там, където живеех, беше съвсем нормално — отговори спокойно Тамсин. — Никой не го намираше вълнуващо.

— Както и много други неща, нали?

— Възможно е.

Джулиън смръщи чело, засегнат от хапливите забележки на Люси и спокойната любезност на Тамсин, която отговаряше, без да й мигне окото. От Люси струеше неприкрита враждебност и той предположи, че причината се криеше в твърде явния интерес на Гарет към Тамсин. Този мъж беше един недодялан глупак, но Люси не беше пожелала да го разбере. Вероятно сега обвиняваше Тамсин, но Джулиън беше принуден да признае, че тя не беше окуражила сър Гарет с нито една дума или жест.

Гарет се покашля.

— Мисля, че преди лягане ще направя малка разходка до селото. Ще се видим утре сутринта. — Той се приведе и целуна Люси по бузата. — Лека нощ, мила. Не оставай дълго, пътуването беше напрегнато и имаш нужда от почивка.

Люси побледня като смъртник, после лицето й пламна. Погледът й неволно се устреми към Тамсин, която упорито гледаше в друга посока.

След като вратата се затвори зад Гарет, Люси скочи на крака.

— Наистина съм много уморена. Надявам се, че ще ме извините. Много бих искала да си легна. — Гласът й се давеше в сълзи и когато изтича към вратата, тя избърса крадешком очите си.

— Негодник! — изръмжа Джулиън, след като сестра му излезе. — Проклет да е! Но няма да му позволя да се мотае из селото и да си търси забавления, докато сестра ми си изплаче очите горе!

— Не беше много умно от негова страна — съгласи се Тамсин. — Очевидно е безчувствен тип. Но ако го върнеш със сила, ще бъде в лошо настроение и ще й хленчи. Такива са мъжете.

Джулиън се взря намръщено в чашата си.

— Защо пи толкова много тази вечер? Мислех, че не ти понася.

— О, разбира се, че ми понася — отговори бързо тя и зарови пръсти в косата си. Очите й го погледнаха изкусително, крачето й се подаде изпод роклята. — Виното ме освобождава от задръжки и възбужда въображението ми. Искаш ли да се качим горе? Гостите ти се оттеглиха.

Перспективата да изживее любовта с освободената от задръжки Тамсин беше невероятно привлекателна. Теменужените очи го привличаха властно, стройното тяло в огромното кресло беше готово да го приеме. От цялото й същество се излъчваше изкусителна, екзотична покана. Никога нямаше да има жена като нея.

— Извини ме — проговори рязко той и стана от мястото си. — Имам още много работа и ще се оттегля в кабинета си.

Отказът му дойде така неочаквано, че Тамсин остана да седи като замаяна, взряна във вратата, която се беше затворила зад него. Сълзи запариха в очите й и тя примигна сърдито. Цяла вечер го примамваше и беше готова да се закълне, че той също искаше да се сдобрят. А сега се отвърна от нея студено и пренебрежително…

Не, тя нямаше да се откаже толкова лесно. Около устата й се очерта тънка, упорита линия.