Джейн Фийдър
Теменужени очи (18)

17

— Сейнт Симон се е върнал в Трегартън — обяви Седрик Пенхалан и отпи от чашата си. После кимна на иконома, който мълчаливо напълни чашите на двамата близнаци. Те седяха срещу чичо си на овалната маса. Последните лъчи на залязващото слънце се кръстосаха в сапфирения пръстен, когато виконтът отново вдигна чаша.

— Видяхме го тази сутрин. — Дейвид ядеше с удоволствие един млад гълъб.

— Чисто гол, играеше си сред морските вълни с приятелката си — допълни с тих смях Чарлз.

— Пак ли сте били в земята на Трегартън? — Черните очи на Седрик заблестяха, около устата му се появи бяла линия.

Чарлз почервеня.

— Бяхме само на скалите над залива. Стреляхме по гаргите и случайно сме се отклонили от пътя.

— Това не е било случайност, сър — заяви чичо му със смъртоносно спокойствие.

— Нямахме представа, че Сейнт Симон си е в къщи, чичо — намеси се Дейвид. — Той не е бил в имението си почти две години… дойде само за сватбата на сестра си.

— И точно преди две години бяхте предупредени да не пристъпвате никога вече в земите на лорд Сейнт Симон — установи делово Седрик и близнаците се уплашиха още повече. — И за какво ви предупредиха? — Той огледа изпитателно племенниците си, черните му очи бяха пълни с презрение.

Двамата не отговориха, само сведоха глави над чиниите си. Икономът стоеше дискретно в дъното на трапезарията. — Е? — попита тихо Седрик. — Един от вас би трябвало да си спомни.

Близнаците се изчервиха още повече и след малко Дейвид заговори с хленчещ глас:

— Тя беше една малка курва. Само си поиграхме с нея, това беше всичко.

— Аха, това беше всичко! — Чичо му вдигна едната си вежда. Той хвърли поглед към купата с пресни пъстърви, избра най-голямата и я сложи в чинията си. Взе ножа и вилицата и започна да се храни. Двамата млади мъже насреща му не смееха да се помръднат, гълъбът в чинията на Дейвид изстина.

— Това ли е всичко? — попита след малко Седрик. — Издебнали сте едно дете… на колко години беше всъщност малката, на четиринадесет, нали? — Той отново премести поглед от единия към другия и зачака отговор.

— Тя беше узряла за това — обясни глухо Чарлз. — Майка й беше курва, всички го знаеха.

— О, а аз си мислех, че майка й е починала отдавна — каза Седрик. — Имах впечатлението, че момичето е живяло само с баща си… човек, приближен на Сейнт Симон, ползващ се с всеобщо уважение. Той беше един от най-усърдните арендатори на нашия съсед. Но може би се лъжа. — Той посочи на иконома да напълни отново чашата му.

— Излъгал ли съм се, сър? — Черните му очи погледнаха пронизващо Дейвид и момъкът сведе ниско глава, за да не покаже дивата омраза в очите си.

— Не — промърмори най-после той. — Но откъде да знаем?

— Не, разбира се, че не. — Гласът на Седрик прозвуча почти утешително. — Когато я изнасилихте и набихте, вие я оставихте съвсем гола на брега, полужива. Разбира се, не можехте да знаете, че ще си имате работа с един от арендаторите на Сейнт Симон, нищо, че бяхте на негова земя.

Виконтът отново отпи голяма глътка от виното си и зачака с привидно спокойствие, докато мълчанието стана непоносимо. След малко си отряза парче от гълъбовия пастет и продължи да се храни, като се правеше, че не забелязва, че само той имаше апетит.

— Разбира се, че не сте могли да знаете всичко това — продължи със същия глас той. — Също както не сте вярвали, че момичето ще посмее да разкаже за случилото се… че дори ще посочи двамата мъже, които са го измъчвали и насилвали през целия дълъг летен следобед. Все пак вие живеехте тук, когато бяхте деца. — Изведнъж гласът му прозвуча остро, изпълнен с гняв и подигравка. — Все ми е едно какви ги вършите, тъпаци такива! Можете да изнасилите цял полк жени, щом толкова ви се иска. Но даже кучетата не омърсяват собствения си участък!

Двамата поеха шумно въздух. Лицата им пламнаха, после станаха смъртнобледи. Гневът им от това публично унижение хареса на Седрик, а страхът, който ги караше да преглъщат гнева си, само увеличи презрението им към тях.

Само Селия беше посмяла да му се противопостави.

Изведнъж виконтът загуби интерес да измъчва племенниците си. Образът на Селия отново изникна в паметта му. И образът на момичето, което бе видял вчера. Момичето, което за момент бе сметнал за Селия. Разбира се, това беше абсурдно. След толкова години споменът му изигра лош номер. Той се бе заблудил от светлата коса и крехката фигура. Въпреки това трябваше да признае, че онова момиче приличаше извънредно много на Селия. То беше почти на същата възраст като Селия, когато я бе изпратил в далечната Испания. Затова и го уплаши толкова много.

Това момиче пътуваше със Сейнт Симон. Той погледна отново племенниците си. В пронизващите черни очи светна интерес.

— Какво казахте преди малко за Сейнт Симон? Че сте го видели тази сутрин с любимата му?

Чарлз и Дейвид се отпуснаха. Стана им ясно, че чичо им е загубил интерес да ги накаже.

— Двамата бяха в малкия залив, сър — побърза да обясни Дейвид. — Видяхме ги от върха на скалата, за съжаление не съвсем ясно, но бяха голи. Момичето беше ужасно мършаво, в първия момент си помислихме, че е момче. — Той се изсмя тихо и хвърли бърз поглед към близнака си, сякаш очакваше потвърждение.

— Помислихме си, че Сейнт Симон е променил вкусовете си — заяви Чарлз и изкриви тънките си устни.

— Не ставай глупак — отговори с досада чичо му. — Как изглеждаше момичето?

— Дребно, с много светла коса. — Чарлз бързаше да поправи грешката си. — Нищо повече не можахме да видим.

Седрик смръщи чело и замислено поглади брадичката си. Точно така изглеждаше момичето, което бе видял в Бодмин.

— Сейнт Симон е довел любовницата си в Трегартън? — Той поклати глава. — Това не е в стила му. Коя ли е тя, по дяволите?

Той изобщо не беше забелязал, че е произнесъл въпроса си на глас, но бързият поглед, който си размениха близнаците, не му убягна. Взе си от печените картофи и задъвка мълчаливо. Над трапезарията надвисна мълчание, но близнаците вече се чувстваха достатъчно сигурни и продължиха да се хранят.

Мислите на Седрик отново се насочиха към сестра му. В последно време почти не беше мислил за нея, но момичето в Бодмин беше събудило в душата му куп нежелани спомени. Селия беше умно момиче, с будна и бърза мисъл. Можеше да му бъде много полезна, ако беше проявила готовност да се подчини на волята му и да се заобиколи с подходящи хора. Можеше да му стане достойна партньорка в честолюбивите планове.

Той изтри капчицата сос от брадичката си. За съжаление Селия беше дяволски непредвидима, без капка усет към семейните задължения. И заплаши да го унищожи. Не му остави друг избор, буквално го принуди да прибегне до драстични мерки. Наистина жалко… защото щеше да бъде много забавно, ако сега тя седеше насреща и участваше активно в плановете му. Той беше заобиколен от хора, които дори не смееха да го погледнат в очите. Двамата синове на брат му…

Те бяха неприятна двойка… той го бе разбрал още когато им стана настойник след смъртта на родителите им. Но в историята с момичето надминаха самите себе си. Ако не беше отворил щедро кесията си, за да обезщети бащата на нещастното момиче, скандалът можеше да придобие други измерения. Сейнт Симон настояваше близнаците да се явят пред съда, но бащата на момичето се съгласи да получи обезщетение и лордът не успя да промени мнението му. Тогава Сейнт Симон се закле да отмъсти на близнаците Пенхалан и им обеща най-страшното наказание, ако още веднъж се осмелят да стъпят в земите му. Седрик не се съмняваше, че полковникът ще удържи на думата си.

Всъщност, каза си той, за мен ще бъде удоволствие да присъствам, когато Сейнт Симон наказва племенниците ми. Славата им се носеше из целия Корнуол. Нищо чудно, че уважаваните семейства упорито отказваха да им дадат дъщерите си за жени, въпреки името Пенхалан.

— Донесете коняка в библиотеката — заповяда Седрик и отмести шумно стола си. След дългото мълчание резкият му глас и стърженето на стола по полирания под отекнаха като гръм в трапезарията.

Близнаците се изправиха учтиво, когато чичо им излезе, без да им каже дума. Икономът го последва с бутилката бренди.

Един лакей остави пред Чарлз гарафа портвайн, поклони се и излезе.

— Как мислиш, дали ще бъде добре да дадем отговор на въпроса му? — Чарлз напълни чашата си и бутна гарафата към брат си.

— Какъв въпрос? — попита с присвити очи Дейвид. И неговият поглед беше станал стъклен. Макар да нямаха кой знае какъв апетит, те не можеха без вино.

— За любимата на Сейнт Симон — отговори сърдито брат му, изпразни чашата си и отново посегна към гарафата. — Чичо иска да знае коя е тя и ние ще разкрием тайната й. Мисля, че ще се радва да научи нещо повече за нея.

— Може пък да ни бъде благодарен — промърмори Дейвид и замислено почеса носа си. — Но как да разберем?

— Ами ще я попитаме… учтиво, разбира се.

— О, да, ще попитаме малката уличница коя е и откъде идва — съгласи се брат му и му намигна. — Но как да я попитаме, като ни е забранено да влизаме в земите на Сейнт Симон?

Чарлз се замисли дълбоко. Взря се в чашата си, сякаш отговорът беше скрит вътре, и след малко заговори:

— Малката не може да стои непрекъснато в къщата, нали? Сигурно ще излиза на разходка, ще ходи на гости, на покупки и така нататък.

— А може би Сейнт Симон я държи затворена в дома си и не й позволява да се облича — възрази Дейвид и се изсмя похотливо. Представата, че може да държи една гола жена в къщата си и да се ползва от прелестите й винаги когато поиска, беше много примамлива. — Не, това не е в стила на Сейнт Симон — обясни Чарлз и в гласа му имаше съжаление. — Нали слугите ще узнаят. А това означава, че много скоро ще научи цялата околност.

— Така е. Значи малката непременно ще излезе от къщата. Тогава ще я заговорим и ще я попитаме мило и учтиво коя е и какво прави в дома на лорда — заяви Дейвид. — Ако сме добрички, тя ще ни каже с най-голямо удоволствие всичко онова, което чичо иска да знае.

— Но тя ще разбере кои сме — усъмни се Чарлз. — А това няма да хареса на чичо… особено след случилото се с онова хлапе.

— Ще носим маски — успокои го Дейвид. — Маски и качулки. Така ще стане.

— Няма нужда от качулки — засмя се Дейвид. — Маската се носи в джоба и никой не я вижда, докато качулката…

— Прав си — кимна брат му. — Ще носим маските в джобовете си, а като видим момичето, ще ги сложим и ще я поразпитаме.

Двамата се засмяха заговорнически и отново посветиха вниманието си на виното.

 

— Момчето от пощата донесе писмо за теб. — Тамсин влезе в библиотеката и размаха запечатан плик. — Почеркът е женски. Всички жени от доброто общество ли пишат така завъртяно? И аз ли трябва да им подражавам? — Тя огледа писмото с критичен поглед. — Много мило… написано на бледосиня хартия. Да не ти е любовница?

Джулиън протегна безмълвно ръка и взе писмото. Тамсин приседна на ръба на писалището.

— И друга любовница ли имаш? Но това съвсем не е точният израз, с който бихме могли да опишем връзката си, но…

— Мисля, че в нито един език няма да намериш подходящ израз — отговори иронично той. — Ти си единствена по рода си, мила. Слез от писалището ми. Поведението ти не е достойно за една дама.

— Тъй вярно, милорд полковник. — Тамсин скочи на пода и направи дълбок поклон. При това разпери полите си, изнесе едното си краче напред и отпусна дупето си върху другия крак.

— Добър ли беше реверансът ми? Достатъчно дълбок за краля, или по-добре за кралицата?

Джулиън я огледа и очите му засвяткаха развеселено. Тя изобщо не бе помислила в какво трудно положение ще я постави преувеличеният реверанс.

— А сега се опитай да се изправиш.

Тамсин веднага установи, че това е абсолютно невъзможно. Тя се свлече на килима и остана да седи там с израз на обидено дете. Джулиън не издържа и избухна в луд смях. После спокойно се посвети на писмото си. В следващия миг веселието му изчезна.

— Май трябва да й бъда благодарен, че поне не парфюмира хартията си — промърмори той и счупи печата.

— Какво? — Тамсин скочи на крака и приглади полите си.

— Сестра ми — обясни кратко той и прочете набързо краткото писъмце. — Триста дяволи! Сигурно Гарет й е пуснал тази муха. Този човек ще ме довърши.

— Какво има? — Тамсин приседна отново на ръба на писалището.

— Сестра ми и мъжът й ни идват на гости. Сигурно Гарет е решил да избяга за известно време от кредиторите си и да се наслади на гостоприемството ми.

Той погледна към нея и тя потръпна. Челото му бе прорязано от дълбоки бръчки, смехът, който грееше в очите му само до преди няколко секунди, бе изчезнал.

— Нали ти казах да не седиш така! — Той я плесна сърдито по крака.

Тамсин стана и го погледна замислено.

— Защо си ядосан от идването на сестра си?

— А ти как мислиш?

— Заради мен?

— Точно така.

Младата жена смръщи чело.

— Но защо мислиш, че ще ти създавам проблеми? Аз съм сигурна, че ще ги харесам. Или смяташ, че тя няма да ме хареса?

Джулиън я гледаше мълчаливо. Не можеше да разбере дали е искрена. Ала Тамсин отговори на погледа му със същата яснота като преди. Той погледна малкото носле, упорито вирнатата брадичка, трепкащите гъсти ресници и сенките, които те хвърляха върху загорелите от слънцето бузи, и внезапно нахлулото в слабините му желание го стресна до смърт. Споменът за крехкото, но силно тяло, което се притискаше в неговото, беше невероятно жив, той чу възбудения й тих смях, а после и виковете, с които тя посрещаше екстаза.

Нима това необикновено същество можеше да живее под един покрив със сестра му? Люси беше невинна, добре възпитана, сдържана, съвършената дама. Тя беше всичко, което се очакваше от една Сейнт Симон. А тази незаконородена бандитка, неговата любовница, беше абсолютната й противоположност.

Но сега беше твърде късно да предприеме нещо. Ако се съдеше по датата на писмото, Люси и Гарет можеха да пристигнат всеки ден. Може би тъкмо в този момент прекосяваха тресавището на Бодмин.

— Искам да изясним нещо — заговори безстрастно той. — Сестра ми ще научи историята, която разказа на останалите. Ти си сираче, херцог Уелингтън те е взел под крилото си, аз съм ти неофициален патрон. Ти ще се държиш така, сякаш това е абсолютната истина. Разбра ли ме?

Тамсин вдигна рамене и кимна.

— Нямам намерение да безпокоя сестра ти, ако това имаш предвид.

— Старай се да се държиш прилично, защото ако кажеш само една лоша дума, ще те изгоня от къщата си.

Тамсин прехапа устни.

— Но сестра ти е омъжена! Не може да е чак толкова невинна.

От очите на Джулиън изскочиха сини светкавици.

— Ти нямаш право, а нямаш и необходимите знания, за да даваш оценка на сестра ми. Ти просто трябва да се опиташ да разбереш жените като нея… начина, по който са възпитани, по който виждат живота. Ти изобщо нямаш представа какво означава думата добродетел. За бога, родителите ти дори не са сметнали за нужно да се венчаят…

— Не смей да критикуваш родителите ми! — отговори заплашително Тамсин. — Ще ти кажа и още нещо, лорд Сейнт Симон: с постоянните си приказки за традиции и морал, за свещени правила и добродетел ти никога няма да проумееш колко дълбока беше тяхната любов и как изобщо нямаше нужда да бъде призната от обществото, за да съществува и да се развива.

Тя беше побеляла от гняв, но в очите й имаше и друго, те бяха огромни и бездънни като синьо море. Тя му обърна гръб и продължи с нарастваща горчивина:

— Ти изобщо не можеш да си представиш, че ще обичаш някого само защото е човекът, който е, нали? Не можеш и да си помислиш, че ще обичаш човек, който не отговаря на представите ти за живота.

Още преди Джулиън да успее да й отговори, тя излезе с големи крачки от библиотеката. Вратата се затвори шумно зад гърба й. Джулиън се взря като замаян в затворената врата. Какво толкова беше станало? Защо го бе нападнала така грубо? Може би не беше прав в преценката за родителите й, но личната нотка в нападките й го улучи напълно неочаквано. Всички тези приказки за любов. Какво я засягаше кого обичаше той и каква беше представата му за любовта?

Ала той бе чул задавените сълзи в гласа й. Беше видял болката в очите й, която дори гневът не можеше да скрие, и съзнаваше, че бе прекрачил една невидима граница. Той нямаше право да напада родителите й.

Джулиън зарови пръсти в косата си и се опита да проумее случилото се. Много скоро му стана ясно, че е постъпил така от страх, от страх пред собствената си слабост, която се проявяваше винаги когато двамата бяха сами. Той не можеше да й устои и щеше да продължи да се люби с нея и когато сестра му отседне в дома му.

Той отиде до прозореца и видя Тамсин, която тичаше по поляната към залива. Тя беше боса и беше вдигнала високо полите си, за да не ги настъпва. Косата й блестеше на слънцето. Никога преди това не беше познавал жена като нея. И никога нямаше да срещне втора такава жена, даже ако остарееше като Соломон. На света нямаше жена като нея. Тя беше единствената.

Тамсин тичаше надолу по обраслия с цветя хълм, за да се скрие в залива. Имаше чувството, че бяга от нещо, което не смее да си признае. Когато слезе на тесния пясъчен плаж и зарови пети в топлия пясък, тя спря да тича, пое дълбоко въздух и бавно влезе в тихата вода. Мокрият пясък се триеше в краката й, слънцето топлеше тялото й.

Тя отпусна поли, без да я е грижа, че ще се намокрят, и тръгна по края на морето. Какво беше станало преди малко? Думите бяха изскочили неочаквано от устата й, сякаш някой беше вдигнал капака на съд с вряща течност. Трябваше да защити родителите си, това беше повече от ясно. То беше необходимо, беше неин дълг. Но всичките тези приказки за любов? Тя беше дъщеря на Сесил и Ел Барон! Какво я беше грижа, че някакъв си надут и горд английски лорд може да си представи бъдещето си само с жена от неговия кръг?

За съжаление това беше твърде важно за нея. Изведнъж тя спря като закована. Водата галеше стъпалата й, тя стоеше и се взираше в безкрайното синьо море, което се сливаше с небето някъде в далечината. Джулиън не можеше да си представи, че ще обича някоя жена заради самата нея, и от тази мисъл я заболя толкова, че дъхът й спря. От какво бягаше? Да не би да се беше влюбила в Джулиън Сейнт Симон?

Но как беше възможно това? Щом свършеше със Седрик Пенхалан, тя щеше да се върне в Испания. Джулиън Сейнт Симон беше част от плана й, той работеше за нея. Тя имаше нужда от него. А щом всичко свършеше и му станеше ясно, че тя го е използвала за целите си, той щеше да побеснее от гняв и да я изхвърли от живота си. И тя нямаше да го обвинява за поведението му.

Тамсин се огледа, сякаш можеше да намери отговор на въпросите си в красотата на усамотения залив, в могъщите скали наоколо или в блестящо-синьото небе. Тя се загледа към върха на скалата и стомахът й се сви на топка. Двамата ездачи, които тази сутрин ги бяха видели да се къпят голи в морето, отново бяха там. Фигурите им се очертаваха ясно на фона на небето.

Двамата я наблюдаваха. Обзе я странно чувство за надвиснала опасност. Космите на тила й настръхнаха. Тя се обърна, излезе от водата и тръгна обратно към къщата. Краят на роклята и босите й крака бяха целите в пясък.

 

Габриел я пресрещна пред страничния вход. Вдигна изненадано вежди, като я видя, после избухна в смях.

— Ох, малко момиче, дано не са дошли гости, че като те видят такава…

Тамсин беше объркана и безкрайно тъжна, целият й вид го издаваше.

— Отивам да се преоблека — отговори безучастно тя. Габриел сложи ръка на рамото й.

— Какво е станало, детето ми?

— Всъщност нищо — отговори тя и се опита да се засмее. — Спомних си Сесил и Барона и… — Това беше вярно, макар че беше само половината от истината.

— Аха. — Габриел кимна и я притисна в мечешката си прегръдка. — Знаеш ли, събрах някои сведения, които сигурно ще те заинтересуват. На кея се заговорих с ловците на раци и чух интересна история.

— За Пенхаланови? — Тамсин го погледна с очакване, тъгата беше забравена.

Габриел кимна.

— За племенниците му… братовчедите ти. Разбрах, че са близнаци. Ела да се разходим в градината.

Двамата влязоха в градината с плодни дръвчета от другата страна на къщата. Тамсин беше възхитена от традиционното подреждане на дърветата, обичайно за седемнадесетия век. Откъдето и да погледнеше плодните дръвчета, те показваха права редица. Това беше много интересна идея за нещо толкова функционално като плодна градина.

— Е, разказвай — подкани го тя, докато вървяха между дърветата. Габриел й бе напомнил истинската цел на идването й в Англия. Тя беше тук, за да отмъсти на Седрик Пенхалан и да получи обратно семейното богатство. Трябваше да се съсредоточи върху тази цел и да прогони далече глупавите и объркващи чувства, които беше започнала да изпитва към Джулиън Сейнт Симон.

— Както изглежда, преди няколко години братовчедите ти са извършили голяма глупост… и то на земята на полковника.

Тамсин слушаше внимателно. Габриел й разказа историята с всички подробности, които беше научил. Тя триеше босите си крака в гъстата трева, за да махне пясъка, и сърцето й се свиваше от болка. При мисълта, че имаше такива роднини, я побиха студени тръпки.

Габриел посегна към един клон и си откъсна праскова.

— Трябват им още няколко седмици, докато узреят — отбеляза безучастно той, сякаш историята, която беше разказал, изобщо не го засягаше. Но Тамсин знаеше по-добре. — Онези двамата едва не са убили момичето — заключи той.

Тамсин си откъсна една райска ябълка. Захапа я и киселият вкус отвлече мислите й от невинното малко момиче, попаднало в мръсните ръце на порочните й братовчеди.

— Ще те заболи корем, ако я изядеш цялата — предупреди я Габриел. — И така, след този ден полковникът забранил на Пенхаланови да пристъпват в земите му. Както ми казаха, говорел с виконта, но само на обществени места. Все пак не може винаги да го избягва, нали? Но близнаците стоят далече от него.

— И какво друго разказват за моите… братовчеди? — Думата с мъка се отрони от устните й.

— Никой не иска да си има работа с тях. Двамата са страхливци, но си мислят, че могат да правят всичко, което им харесва. Щом са от семейство Пенхалан, никой няма право да им се пречка.

— Сесил ми е казвала, че и Седрик е бил на същото мнение — проговори замислено Тамсин. — Никой не можел да се противопостави на човек от семейство Пенхалан, само той имал право да решава.

— Е, ние ще променим това, малко момиче — отговори меко Габриел.

Тамсин вдигна глава към него. Очите й бяха потъмнели от гняв.

— Ние с теб ще го унищожим, Габриел. Заради Сесил и заради онова нещастно момиче.

Изведнъж я побиха студени тръпки и тя се разтрепери, макар че в градината беше топло, дори задушно. Припомни си двамата ездачи на скалата и отново усети излъчващата се от тях опасност. Двама ездачи. Близнаците? Братовчедите? Защо я наблюдаваха?

Седрик знаеше за пристигането й. Той я бе видял само веднъж, двамата размениха само бегъл поглед, но може би той беше достатъчен да събуди любопитството му.