Джейн Фийдър
Теменужени очи (17)

16

— Е, какво имаш да ми кажеш за стойката ми? — попита Тамсин веднага след като влезе в библиотеката. Вдигна полите си и седна като на кон на облегалката на кожения диван. От това удобно място можеше да наблюдава полковника с израз на интелигентно любопитство.

Джулиън вдигна глава от вестника си и зяпна смаяно.

— Веднага стани оттам! Независимо от факта, че дамите никога не сядат така и позата не е много елегантна, можеш да разкъсаш подгъва на роклята си.

Тамсин преметна двата си крака през облегалката и седна на дивана. После наклони глава встрани и блестящите й очи отново му напомниха за нахална червеношийка.

— По-добре ли е така?

— Само отчасти. — Той хвърли вестника на писалището. — Дамите седят на столове, краката им са прибрани, ръцете почиват в скута. Иди и седни на стола до прозореца, онзи с правия гръб.

Тамсин закрачи тържествено към прозореца, седна на посочения стол и го погледна с очакване.

— Седни изправена. Винаги се свиваш.

— Толкова ли е важно как седя? — Тя беше искрено учудена. Никога преди това не беше мислила за такива дреболии като сядането на стол например.

— Разбира се, че е важно — отговори строго Джулиън, стана и отиде при нея. Застана зад стола, сложи ръце върху раменете й и грубо ги изтегли назад. — Чувстваш ли разликата?

— Но това е смешно — извика Тамсин. — Не мога да седя така, ще се чувствам като кукла, натъпкана с парцали.

— Не само трябва да седиш така, ами и да ходиш, да стоиш и да яздиш — обясни решително той и остави ръцете си върху раменете й. — Ти седиш на седлото като чувал с картофи. И за това е виновно само проклетото испанско седло. То прилича по-скоро на кресло, отколкото на истинско седло. Бих казал, че поощрява ездача да си изкриви гърба.

Тамсин го погледна възмутено. Тази рязка критика на стила й на яздене съвсем не беше част от договора. Какво значение имаше дали ще се държи като дама или не?

— Не мога да препускам десетки мили по неравната испанска земя и на всичкото отгоре да седя на коня като парцалена кукла — обясни разгорещено тя. — А ти много добре знаеш, че мога да яздя ден и нощ, без да се уморя.

— Сега ти си дама от висшето английско общество и никой не очаква от теб да яздиш ден и нощ — отговори сърдито той. — Най-много да отидеш на лов, а сезонът започва едва през октомври. Мисля, че щом ти сложа английско седло, ще се научиш.

— Камък ми падна от сърцето — промърмори Тамсин, но Джулиън се престори, че не я е чул.

Той я пусна, мина пред нея и я огледа внимателно.

— Сложи краката един до друг, така че глезените да се допират и постави ръцете в скута си.

Тамсин изпълни заповедите му с преувеличено внимание и се загледа напрегнато пред себе си.

— Отпусни се.

— Как да се отпусна, като ме караш да седя така? — попита тя почти без да отваря уста, за да не промени позата си.

Джулиън се опита да не се засмее.

— Ако настояваш да си играеш с мен, аз ще откажа да имам нещо общо с глупавите ти планове. Може би не ти се вярва, но си имам много по-важна работа, отколкото да играя ролята на гувернантка и учител по танци на една нецивилизована испанска бандитка! Стани.

Тамсин се подчини. Очевидно полковникът не беше в настроение за игрички. Тя стана, отпусна ръце отстрани на тялото си и зачака следващите му заповеди. При това се опита да изглежда безучастна.

— За бога, не увисвай рамене, сякаш си гърбава! — Джулиън изпъна крехките й рамене. — И стегни дупето. — Ръката му я плесна доста силно.

— Ти май си мислиш, че съм от тел — промърмори Тамсин. — Тялото ми не може да се криви така.

— О, милото ми глухарче, ти май забравяш, че съм те виждал да правиш учудващи гимнастически упражнения — изсмя се сухо той, отстъпи крачка назад и я огледа критично. — А сега се усмихни.

Тамсин се усмихна пресилено. Източи шия, изпъна рамене назад и стегна дупето си, колкото можеше.

— Така ли?

— Свети боже! — прошепна глухо той и най-после загуби битката с напиращия смях. За да не загуби окончателно самообладание, побърза да й обърне гръб и стисна здраво зъби. Обърна се тъкмо навреме, за да забележи доволното й хилене, но тя се овладя веднага и отново стана абсолютно сериозна.

— Това не е шега!

— Разбира се, че не е — съгласи се тя. — Прав сте, сър. — Само ъгълчетата на устните й потрепваха.

— Щом не можеш сама, трябва да опитаме друго нещо — заяви Джулиън. — Ще ти сложа дъска на гърба.

— Какво? — Смехът й секна изведнъж.

— Дъска за гърба — обясни съвсем сериозно полковникът. — Използват я в повечето училища. Връзват я на гърба на момичето, което не ходи изправено, и го карат да ходи непрекъснато, за да поправи стойката си. Разбира се, онези момичета са много по-млади от теб, но въпреки това ще опитаме.

— Това е варварство! — провикна се възмутено Тамсин.

— Съвсем не, скъпа моя. Сестра ми носеше дъската по няколко часа на ден в продължение на една или две години — разказа й с усмивка Джулиън. — Ще отида в града да потърся подходяща дъска за теб. Ще я носиш всяка сутрин и се надявам да постигнеш бърз напредък. Ако няма резултата, ще се наложи да я носиш през целия ден.

Тамсин го гледаше в мрачно мълчание. Стана й ясно, че той беше дал първия изстрел в една война, която тя бе вярвала, че може да превърне в игра, нищо, че плановете й бяха съвсем сериозни.

— Докато набавя дъската, ще опитаме нещо друго — продължи с престорено безразличие Джулиън. Отиде до библиотеката и извади две тежки, подвързани с кожа книги. — Ела тук.

Тамсин веднага застана нащрек.

— Не мърдай. — Той сложи книгите на главата й. — А сега се разходи из стаята, като внимаваш книгите да не паднат. Трябва да държиш главата си изправена и да не я движиш. Освен това ще правиш малки крачки, няма да подтичваш като невъзпитано кученце.

Тамсин пое рязко въздух, но стисна здраво устни и отказа да поеме подхвърлената стръв. Книгите бяха толкова тежки, че всички мускулчета на тила й се напрегнаха. Тя се взря мрачно в едно точно определено място на дървената ламперия и се опита да запази равновесие. Ако лорд Сейнт Симон се опитваше да я накара да се откаже от плана си, много скоро щеше да установи, че тя е много по-упорита и издръжлива, отколкото предполагаше. Тя направи първата крачка напред и книгите се залюляха застрашително, но не паднаха.

Джулиън се ухили, настани се удобно на дивана и отново взе вестника.

— Мисля, че един час ще бъде достатъчен — отбеляза той. — А когато се научиш да държиш гърба изправен, ще те науча как да се покланяш, защото това е необходимо, ако ще те представим в двора.

Това не беше част от плана на Тамсин, но не можеше да му го признае. Джулиън се зачете във вестника си, сякаш беше на мнение, че за тази сутрин задачата му е приключена.

Тамсин промърмори някакво проклятие, но онези, които се отнасяха лично до него, бяха изречени само на ум. Наричаше го самодоволен, отвратителен, злобен и коварен негодник. Все пак продължи да ходи напред-назад, опитвайки се да балансира книгите върху главата си. Няколко пъти те паднаха шумно на килима и всеки път полковникът вдигаше глава и я изчакваше да ги постави върху главата си и да продължи упражнението, и едва след това се посвещаваше отново на вестника си.

Тилът й пулсираше от болка, раменете й се сковаха, а книгите сякаш бяха пробили дупка в главата й. Тя хвърли поглед към часовника и с ужас установи, че са минали едва петнадесет минути. Това си беше истинско мъчение, много по-страшно от всичко, което беше преживявала досега. Какво не би дала, ако можеше в този момент да язди под парещото испанско слънце без капчица вода, цялото й лице накацано от мухи! Скоро всички мускули на тялото й се напрегнаха и болките станаха непоносими.

Не ставай глупава, не е чак толкова лошо! Беше видяла и други страшни неща, макар да беше сигурна, че никога не е изглеждала така смешна и жалка. Но проклетият английски полковник искаше да я отклони от веднъж взетото решение и тя трябваше да издържи докрай, даже беше готова да му дари това удовлетворение.

Джулиън отгатваше без усилие мислите й; те можеха да се прочетат по лицето й, докато отвращението се бореше с решителността. Той се облегна назад, скръсти ръце зад главата си и докато я оглеждаше с полузатворени очи, се опита да си припомни какви други сурови възпитателни методи прилагаха майките и гувернантките спрямо непослушните момичета. Тя изглежда много добре в тази рокля, каза си замечтано той, атлетичното й тяло е станало женствено меко.

На вратата се почука. Тамсин спря веднага и свали книгите от главата си.

Влезе икономът Хиберт.

— Посещение, милорд. Мистър и мисис Маршъл, лорд и лейди Пендрагон, викарият и мисис Торнтън.

Икономът хвърли бърз поглед към гостенката на негово благородие. Всички прислужници гадаеха коя е младата дама, придружена от испанската прислужница и огромния шотландец, който не признаваше ничии закони. Лорд Сейнт Симон им беше казал само, че младата дама е под негова закрила и ще прекара лятото в Трегартън, а през октомври ще дебютира в Лондон.

Джулиън изкриви лице. Очевидно във всички къщи на околността тази сутрин се беше разпространила вестта, че лордът се е завърнал в Трегартън и е довел необичайна гостенка. А онова, което се разказваше в кухните, скоро достигаше и до салоните, най-късно с утринната чаша шоколад. Клюкарите от околността не се стърпяха и побързаха да дойдат лично в Трегартън, за да проверят какво вярно имаше в слуховете.

— Отведохте ли гостите в салона, Хиберт?

— Да, разбира се, милорд.

— Ей сега ще ида при тях. Най-добре донесете на лорд Пендрагон и преподобния Торнтън бутилка бургундско от реколта 98 и чай за дамите, но първо ги попитайте дали не предпочитат плодов ликьор. Имаме ли плодов ликьор? — попита развеселено той.

— Тъй вярно, милорд. Мис Люси го харесва много, ако си спомняте, затова винаги пазим по няколко бутилки в избата.

— Какво е плодов ликьор? — попита Тамсин, когато икономът излезе.

Джулиън изкриви лице с нарастващо отвращение.

— Нещо отвратително сладко и лепкаво.

— Коя е мис Люси?

— Сестра ми. — Той спря за миг и я погледна мрачно. — Ще се наложи да те представя на гостите си, всъщност те са дошли точно за това… или пък бихме могли да кажем, че си уморена от пътуването. — Той поклати глава. — Това е глупав претекст и ще трае само няколко дни. По-добре е да свършим тази работа още днес.

— Все пак аз не съм чак такава обществена опасност — отговори протестиращо Тамсин. Беше много засегната от очевидното му нежелание да я представи на гостите си.

— Мило мое момиче, ти си повече от невъзможна. В обществото ще те гледат като пъстро куче. — Той хвърли поглед към часовника си. — Та ти дори не можеш да седиш като дама. — Бръчките на челото му се задълбочиха. — Ще ида да ги поздравя, а ти ще дойдеш след десетина минути. Когато те представя, трябва да се поклониш съвсем леко, ей така, от хълбока. — Той й показа поклона и Тамсин кимна сериозно.

— Направи го — подкани я той и проследи критично как тя повтори движението. — Не е съвършено, но засега е достатъчно. Ще те опиша като плаха и сдържана, както подобава на дъщерята на испански гранд, възпитана в манастир.

Той отиде до вратата, но на прага спря. Очевидно си беше припомнил нещо, за което досега не беше помислил.

— Трябва ти фамилно име. Тамсин е достатъчно за домашната прислуга, но не и за останалия свят. Ти имаш ли изобщо фамилно име?

Тамсин вдигна рамене, опитвайки се да преодолее гнева си.

— Май нямам. Татко беше известен навсякъде като Ел Барон.

— Значи от днес нататък си дъщерята на сеньор Барон — обяви решително Джулиън. После се върна при нея и я улови за брадичката. Изразът на лицето му беше толкова сериозен, че изглеждаше почти заплашителен. — Само една единствена недискретна дума или един фалшив жест пред тези хора, миличка, и всичко ще иде по дяволите. Ще излетиш от къщата ми толкова бързо, че изобщо няма да усетиш какво е станало. Разбра ли ме?

— Защо мислиш, че мога да бъда недискретна? — попита гневно тя. — Това изобщо не е в мой интерес.

— Не, но не забравяй какво ти казах. Повярвай, никога не съм бил толкова сериозен. Само една издънка, даже неволна, и ще се озовеш на улицата. Аз съм в родината си и държа много на доброто си име. Нямам никакво намерение да го излагам на риск заради теб. — Погледът му задържа нейния. След няколко секунди той пусна рязко брадичката й, врътна се на токовете си и излезе от стаята.

Тамсин хвърли книгите на масата. Какво си въобразява той? Нима мислеше, че тя ще му се хвърли на шията и ще го разцелува? Или просто се страхуваше, че би могла да каже нещо недискретно, нещо твърде интимно? Разбира се, това беше възможно, тъй като тя нямаше представа какво в тази чужда страна беше прилично и почтено и какво не. Уроците им още не бяха стигнали дотам.

Тамсин се надигна на пръсти и се разгледа в огледалото над камината. Пооправи с пръсти немирната си коса и приглади назад немирните къдрици. Косата й наистина беше станала твърде дълга. Как ли се държаха благородните испански девици, възпитавани в манастир?

Тя изпробва една плаха усмивка, но тя не се получи особено убедителна. Може би трябваше да се престори, че не разбира добре английски. Така щеше да се предпази от непреднамерени грешки. Щеше да седи пред гостите в скромно мълчание, любезна, но напълно неразбираща. Трябваше да го направи заради собствената си сигурност. Полковникът беше казал напълно сериозно всяка дума и тя не можеше да си позволи да прави грешки. Уверена в успеха си, тя излезе с големи крачки от библиотеката, прекоси голямата зала и застана пред вратата на салона в другия край на къщата. В последния момент си припомни, че не трябваше да прави толкова големи крачки: Раменете назад, дупето стегнато, главата високо, шията изправена… По дяволите! Как да мисли за толкова неща едновременно?

Тя отвори безшумно вратата на салона и застана колебливо на прага. Трябваше да почака някой да я забележи. Сърцето й биеше до пръсване, защото съзнаваше, че прави първите крачки към осъществяването на плана си. Едва сега, докато наблюдаваше малката група хора, насядали в отсрещния ъгъл, тя разбра каква трудна задача си е поставила. Никога преди в живота си не беше заставала срещу такива хора. Всъщност никога досега не беше стояла на прага на салона в аристократичен английски дом. Какво щяха да видят тези непознати хора, когато най-сетне я забележеха? Едно беше ясно: въпреки приличната рокля те щяха да видят жена, твърде различна от самите тях. И това се отнасяше не толкова до външния й вид, то беше нещо съвсем друго, тя не беше в състояние да го определи точно, но го усещаше дълбоко в себе си. Може би това различие се дължеше на живота, който беше водила досега, както и на очакванията, които хранеше за бъдещето. То я отличаваше от другите, сякаш я бяха жигосали с нагорещено желязо. Три от жените бяха матрони на средна възраст. Те бяха облечени в тъмен сатен и носеха дантелени бонета. Четвъртата беше по-млада и роклята й беше от бежова батиста, а шапката от слама. Въпреки младостта си, по цялото й тяло и по начина, по който носеше дрехите си, личеше, че след години тя ще изглежда също като другите жени. Тамсин беше сигурна, че самата тя никога няма да изглежда като жените в тази стая. Беше толкова чужда на тези жени, сякаш беше дошла от друга звезда.

Лорд Пендрагон и викарият стояха пред камината и с удоволствие отпиваха от червеното вино на домакина си. И двамата бяха едри и доста пълни, по лицата им се четеше самодоволството, което им вдъхваше признатата роля в обществото. Преподобният Томас я забеляза пръв.

— Ах! — извика той и лицето му грейна. — Ето я и нашата малка чужденка!

Полковникът стана от стола си, който изглеждаше твърде крехък за едрата му фигура.

— Тамсин, ела да те представя. — Лицето му беше сериозно. — Тъкмо описвах на гостите си нещастните обстоятелства, които те доведоха тук.

— Пардон? — попита тихо младата жена и направи опит да се усмихне. — Но компрендо, сеньор Сейнт Симон.

Джулиън я погледна толкова слисано, че за момент Тамсин забрави предпазливостта си и едва не се разсмя с пълен глас. Тя хвърли поглед покрай него към посетителите и ги удостои с плаха усмивка.

Ръката на Джулиън я стисна за лакътя.

— Мисля, че ако слушаш внимателно, ще можеш да следиш разговора — проговори окуражително той и я стисна още по-силно. — Дами и господа, позволете ми да ви представя сеньорита Тамсин Барон.

По време на представянето Тамсин успя да запази колебливата си усмивка. Тя се поклони многократно, като при това се чувстваше като птиче, което кълве зрънца в праха. Тя забеляза острите, изпитателни погледи на възрастните жени, но при представянето те й кимнаха дружелюбно. Погледът на лорд Пендрагон беше съвсем различен. Тя беше под закрилата на лорд Джулиън, но беше млада жена и той я разгледа именно като жена. Викарият взе двете й ръце в своите и обясни с типичния сладникав глас на свещеник, че се надява тя да не намери църквата му твърде странна, след като очевидно принадлежи към католическата вяра. Неговата църква била на територията на Трегартън и той щял да се радва да приеме изповедта й, ако това щяло да облекчи душата й.

Тамсин отново потърси защита в незнанието на езика. Тя сведе поглед, промърмори нещо неразбрано и се обърна с безмълвна въздишка към мис Маршъл, която й се усмихваше топло и приятелски.

— Бедното момиче, знам, че тук всичко ви е чуждо и сигурно много тъгувате от раздялата с родината си.

— Пардон? — Тамсин хвърли въпросителен поглед към Джулиън. Той преведе думите на гостенката си през здраво стиснати зъби.

— О, много ви благодаря — прошепна сърдечно тя и здраво разтърси ръката на мис Маршал. Господи, май беше прекалила с ръкостискането, защото младата жена я погледна доста учудено.

— Тамсин се възстанови учудващо бързо — обясни Джулиън. — Седни тук, ниня. — Той я побутна към един стол и доволно чу как тя си пое остро дъх. — Всъщност повереницата ми говори много добре английски и разбира какво се говори, но се страхува да не направи някоя грешка. — Той й се усмихна, но очите му обещаваха отмъщение.

Тамсин успя да се престори на смутена.

— Сеньорът е… твърде снизходителен.

— О, мисля, че преувеличаваш — отговори бързо Джулиън и се обърна към гостите: — Ако говорите бавно, тя ще ви разбере без затруднения.

Хестър Маршъл кимна с разбиране и попита съвсем бавно, подчертавайки всяка дума:

— Яздите ли, сеньорита?

— Да яздя? — Тамсин смръщи чело. — А, да, разбрах. Ами… да… много ми харесва… но сеньор Сейнт Симон твърди, че не се справям много добре. — Тя погледна угрижено полковника.

— О, сигурна съм, че лорд Сейнт Симон ще ви избере най-кроткия кон в конюшнята си и ще се упражнявате прилежно — утеши я нежно Хестър. — Ако искате, ще излизаме заедно. Аз също яздя твърде бавно по нашите лоши пътища, затова можете да бъдете напълно спокойна, че няма да направим нещо нередно.

Тамсин преглътна мъчително, но Джулиън отговори вместо нея:

— Това би било чудесно за теб, ниня. Сигурен съм, че ще ти хареса да се разходиш на кон из околността, особено след като времето се подобри.

— Да, беше прекалено мрачно — съгласи се мис Маршъл. — Фермерите бяха много загрижени за реколтата. Докога ще трае отпуската ви, лорд Сейнт Симон?

— Трябва да проведа някои преговори в Уестминстър от името на Уелингтън — обясни Джулиън. — Освен това херцогът ме помоли да се погрижа Тамсин да намери мястото си в новата си родина, преди да се върна в Испания. Той също познаваше баща й. Надявам се Люси да я представи в обществото в началото на сезона.

Това беше ново за Тамсин.

— Пардон? — попита плахо тя. — Извинете… но компрендо.

Щом свърша с теб, глухарче, няма да знаеш дори кое време е, закле се в себе си Джулиън.

— Сестра ми — напомни й с безизразно лице той.

— Ах, да. — Тя се облегна удобно на стола си, кръстоса крака и се усмихна сияещо.

Лейди Пендрагон застина на мястото си, Джулиън излезе бързо пред Тамсин и напълни повторно чашата на викария. При това изрита Тамсин по крака и тя побърза да седне прилично и да сложи ръце в скута си.

— Къде сте възпитана, сеньора Барон? — пожела да узнае лейди Пендрагон.

Тамсин примигна и смръщи чело, сякаш се опитваше да разбере. После кимна и засия с цялото си лице. От устата й потече поток испански думи; тя кимна, усмихна се, направи широк жест с ръка — слушателите й я гледаха неразбиращо. Шест лица се обърнаха въпросително към полковника, който се беше облегнал на перваза на камината със скръстени на гърдите ръце. Сините му очи святкаха саркастично.

— В един планински манастир, мадам — отговори той. — Орденът е много строг, манастирът е на самия връх на планината. Дотам се стига само с мулета, затова ученичките не виждат почти никого, освен сестрите. Майката на Тамсин е починала, когато тя е била едва десетгодишна, и веднага след смъртта й изпратили детето в манастира. А когато навършила осемнадесет, баща й изпратил да я вземат и я отвел в Мадрид. Там я представили в двора.

Тамсин кимна. Докато Джулиън превеждаше, тя кършеше ръцете си в скута, а виолетово-сините очи показваха силно вълнение.

— За съжаление сеньор Барон почина внезапно и повери дъщеря си на най-близките си приятели — а това бяхме херцог Уелингтън и аз.

— Си, си… — прошепна Тамсин и се усмихна глупаво на Джулиън, след което от устата й отново се изля поток испански думи.

— Решихме, че е най-добре да я доведа в Англия, поне докато войната в Испания свърши — продължи безстрастно Джулиън. Макар че беснееше от гняв, той трябваше да признае, че Тамсин си е измислила съвършена история.

— Добре сте постъпили — отбеляза лейди Пендрагон. — Какво нещастие за вас, мис Барон.

— Прощавайте, мила, но да не сте била болна? — попита съчувствено мисис Торнтън и се наведе да потупа Тамсин по коляното.

В първия миг Тамсин я погледна неразбиращо, после отговори весело и зачака Джулиън да преведе.

— Тя казва, че никога не е боледувала, мадам — обясни послушно той.

— О… а аз си помислих… Косата й е толкова необичайна. Как би обяснила това?

Джулиън зададе въпроса на испански.

— О, така беше в манастира — отговори Тамсин, без да се замисли нито за секунда. — Сестрите настояваха да носим косите си съвсем къси… за да не се поддаваме на грешна суета, нали разбирате.

— Забележително. — Мисис Торнтън кимна на съпруга си, когато Сейнт Симон свърши да превежда. Лордът едва успяваше да запази самообладание. — С преподобния често сме разговаряли, че днешните момичето обръщат прекалено много внимание на външния си вид. Разбира се, това не се отнася за Хестър. — Тя се усмихна одобрително на мисис Маршъл и дъщеря й. — Хестър е пример… тя помага много на енорията.

— Значи лейди Фортескю ще представи мис Барон в двора и ще й помага във всичко — попита мисис Маршъл, която бе приела комплимента към дъщеря й със самодоволна усмивка.

— Надявам се — отговори Джулиън и отпи от виното си. — Аз горя от нетърпение да се върна на полуострова и вярвам, че ме разбирате.

— Какво мислите за войната там долу, Сейнт Симон? — попита лорд Пендрагон, след което мъжете се оттеглиха в един ъгъл и заговориха за войната.

Тамсин седеше сковано на стола си, докато дамите разговаряха помежду си. От време на време те й кимаха окуражително, за да не я изключат съвсем от разговора, смятайки, че тя не може да го следи. Говореха си за готварски рецепти, дантелени якички и за нахалството на слугините. През това време Тамсин слушаше с напрежение разговора на мъжете и отново и отново хапеше език, за да не се намеси в дискусията, която я интересуваше много повече.

— Надявам се, че вашата… вашата повереница ще ви придружи в неделя на църква. — Мисис Торнтън взе ръкавиците си и се надигна да си върви.

— Разбира се, Тамсин ще посещава нашата църква, тъй като наблизо няма католическа — отговори хладно Джулиън. — Нали, ниня?

— Пардон? — попита плахо Тамсин и затрепка очарователно с мигли. Неразбирането й изглеждаше напълно искрено. В погледа му имаше недвусмислено предупреждение и тя остана мълчалива, докато домакинът изпроводи гостите си до каретите им.

— Това дете има ли дуеня? — попита мисис Маршъл, докато Джулиън й помагаше да се качи в каретата.

— О, да, една солидна испанска дама, която ми внушава страх — увери я Джулиън: — И сякаш това не е достатъчно, с нея дойде и един огромен телохранител. Впрочем, той е шотландец, цял великан, и задачата му е да държи всички чужди хора далече от момичето, поне докато не ги е проверил основно. Сигурен съм, че цялото село ще говори за него, затова ви предупреждавам отрано. Скоро ще го видите.

Мисис Маршъл помисли малко над думите на Джулиън, после кимна доволно. Дъщеря й се качи в каретата и седна до нея.

— Довиждане, сеньорита. — Хестър се подаде през прозорчето и стисна ръката на Тамсин. — Ще се радвам да изляза с вас на езда.

— Да — отговори смело Тамсин и този път отговори на ръкостискането с много по-голяма предпазливост. — И моля, моля, наричайте ме Тамсин. Така е много по-добре, нали?

— Тамсин. — Хестър се усмихна сърдечно. — Едно прекрасно Корнуолско име. Лорд Сейнт Симон каза, че семейството на майка ви произхожда от тази част на страната. Вие също трябва да ме наричате Хестър. Усещам, че ще станем добри приятелки.

Каретите отпътуваха. Тамсин стоеше до лорд Сейнт Симон и им махаше за довиждане.

— Стига толкова, влизай вътре! — Когато каретите изчезнаха от очите им, Джулиън се обърна към Тамсин, сграбчи я за рамото и я бутна в къщата. — Каква беше тази комедия, по дяволите?

— Помислих, че това е най-доброто решение — отговори сърдито Тамсин и го изгледа с невинни очи. Той я бутна в библиотеката и затвори вратата с такава сила, че подът се разлюля. — Беше ме страх, че ще сбъркам нещо или ще ги обидя, защото съзнавам, че нямам никаква представа от живота в английското общество. Затова си помислих, че ще бъде много по-добре да не казвам нищо. Ти просто нямаш причина да ми се сърдиш. — Тя сложи ръка върху неговата. — Уплаши ме, полковник.

— Не се прави на невинна! — изсъска той. — Ти се забавляваше с тях… и с мен също!

— Това не е вярно! — извика Тамсин. — Ако помислиш малко, ще разбереш, че това наистина е най-доброто решение — докато не направя грешката да отговоря спонтанно на английски. Щом не говоря, значи няма да кажа нищо погрешно, а тъй като всички очакват от мен да съм друга, никой няма да се учудва на необичайното ми поведение. През това време ти ще ме научиш на най-важните неща и когато се уверя, че вече не правя грешки, ще започна да говоря по малко на английски. Когато бъда представена в двора… ако изобщо се стигне дотам… е, тогава ще се престоря, че говоря достатъчно добре английски, и никой няма да се чуди.

— Дали ще се почувстваш достатъчно сигурна, за да излезеш сама в обществото? — промърмори Джулиън. — Велики боже! — Той зарови пръсти в гъстата си коса. — Ти не разбираш ли, че си като кобра в гнездо на мишки?

— О! — извика възмутено Тамсин. — Какво обидно сравнение! И какво толкова лошо има в плана ми? Прикритието е съвършено.

Джулиън поклати глава и въздъхна примирено. Признаваше, че тя има право, но не можеше да произнесе нужните думи. Затова отиде до масичката и си наля още една чаша вино. Застана пред нея и я погледна втренчено.

— Ще ти кажа още нещо. — Гласът на Тамсин прозвуча необичайно остро. — Ако още веднъж ме наречеш ниня, Сейнт Симон, ще ти отрежа езика!

— Мило мое момиче, за ролята, която възнамеряваш да играеш, това обръщение е най-подходящото — отговори безгрижно Джулиън. — Едно кротко малко момиче, което полага огромни устия да се приспособи към живота в чуждата страна и опознава тъмната страна на живота, след като години наред е живяло усамотено във високите планини, зад стените на манастира, освободено от греха на суетата.

— Това беше първото, което измислих — защити се Тамсин.

— Имаш богато въображения, ниня, трябва да ти се признае — отговори Джулиън и ъгълчетата на устните му затрептяха предателски. Побесняла от гняв, Тамсин оголи малките си бели зъби и се хвърли към него като вълчица, която защитава малките си. Той успя да я хване през кръста и я вдигна във въздуха.

— Една мила бандитка, надарена с фантазия и бърза мисъл, която ще язди най-кроткото ми и дебело пони през поляните на Трегартън, и то само защото каза, че сеньор Сейнт Симон не одобрява стила й на яздене.

— Олеле! О, не! — изплака Тамсин и се опита да го ритне.

— О, да — отговори ухилено мъжът. — Тези дребни лъжи си отмъщават, миличка. Сега в никакъв случай не можеш да се появиш на гърба на Цезар.

— Тогава ще яздя нощем — отговори възмутено тя. — Веднага ме пусни!

Той я плъзна надолу по тялото си. Подигравката изчезна от очите му, пръстите му помилваха гърдите й. При тази милувка гневът на Тамсин се изпари в миг. Тя стъпи на килима и Джулиън помилва нежно връхчетата на гърдите й под тънката материя на роклята. Зърната й веднага щръкнаха, както винаги, те бяха много чувствителни, устните й се отвориха.

— Тук? — прошепна възбудено тя. — Сега?

Беше сутрин, двамата не бяха сами в къщата. Зад затворената врата долитаха всекидневните шумове. Джулиън хвърли бърз поглед през прозореца и видя стария градинар, който изкореняваше плевелите от цветните лехи.

Погледът му се върна на лицето на Тамсин, вдигнато към неговото. Тя сияеше цялата от желание и очевидно беше готова да приеме всяко негово решение. Хълбоците й се отъркаха в неговите и тялото му потрепери. И двамата дишаха ускорено.

— До вратата — заповяда с дрезгав глас той. — Бързо! — Облегна гърба й на вратата и вдигна полата й до кръста.

— Това ли искаш, Виолет?

— Да — прошепна тя.

— И това? — Той мушна ръка между бедрата й и притисна тънката материя на гащичките към влажната вдлъбнатина. Кожата й пареше под докосването му.

— Да — прошепна тя. Очите й искряха, кожата й изглеждаше прозрачна, тя стоеше съвсем тихо и не се помръдваше.

Двамата бяха полудели! Този път Джулиън призна честно пред себе си, че никога в живота си не беше изпитвал такова диво желание. Гащичките й паднаха на пода, бедрата й се отвориха под натиска на нетърпеливите му ръце. Той мушна пръст в утробата й и го раздвижи предизвикателно. Над лицето на Тамсин се спусна червена мъгла. Тя опря глава на вратата, хълбоците й затрепериха като в треска, притиснаха се още по-силно към търсещата му ръка.

Джулиън притисна устни в извивката на шията й и загриза меката кожа. Тя извика и това беше мек, женствен вик, който идваше от най-интимното й място. В следващия момент той проникна в нея и я притисна още по-силно до вратата. Тя се вкопчи в хълбоците му и се отдаде цялата на мощните му тласъци. Кръвта шумеше непоносимо в ушите й и той задуши виковете й с нежна целувка. А когато всичко отмина, тя застана пред него с омекнали колене, с треперещо тяло. Роклята беше залепнала за овлажнялата от пот кожа. Джулиън се усмихна с дълбоко задоволство. После нежно прокара пръст по устните й, за да й даде да вкуси собствената си възбуда.

— Какво ли биха казали в твоя планински манастир, ако можеха да ни видят? — попита нежно той. — Нали орденът е много строг!

Тамсин само поклати глава. Поне веднъж лорд Сейнт Симон бе успял да я победи, да я накара да загуби ума и дума.